Марион Колева – Христница

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 5

 

Стара майка не бързаше с името.
Зад прозореца светъл притихнала,
изтърпяваше някакси зимата –
(с непотребния
шум
беше свикнала).
Тя дочу гласовете на малките,
покорили калпака на хълма,
за да пускат шейни
по пързалката
и да падат
в студената вълна.
Тя видя,
как комично
хлебарите
след махленското куче
подтичват,
как във задния двор
каменарите
две-три
мраморни блудници
сбричкват;
как съседката
влачеше мрежите,
а тревоги
очите й лостеха;
как посмъркваха прахче младежите,
а врабецът
и просякът
постеха.
Как на сгърбени сивкави хорица
церемония срамна им щукна
и заситнили в глухата улица,
с укор сочеха
Алена буква.
Чак тогава небесната майчица
се протегна за листа хартия,
преобърна началната страница
и покорно написа:
„Мария“…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Мелендес – Хвърлям камъни нa тези лебеди

Калоян Богданов, Хиперрел. Цигара

 

*

Tiro piedras a esos cisnes
que habitan mis lagunas mentales
pero las piedras se convierten en lagunas
y las lagunas en otros cisnes
que huyen a pie por una tierra baldía

*

Хвърлям камъни нa тези лебеди
които обитават моите умствени лагуни
но камъните се превръщат в лагуни
и лагуните в други лебеди
бягащи през пустош

 

VINCENT 1993

a Vicente Huidobro

El gran poeta de las vanidades
se mira al espejo y dice
no hay otro mejor que yo
no hay otro más hermoso y delicado
más burlón paradojal e irresistible
Y cuando voy por las calles
me persiguen y me piden autógrafos
se aglutinan en torno mío o se desmayan
porque soy más inmortal que las agujas
y en mi boca suspiran las estrellas
Así, cada montaña es un pelo en mi oreja
y cada nube una escalera de emergencia
donde subo y bajo como un mago
persiguiendo su conejo sin darle jamás alcance
No obstante, los helicópteros me adoran
me adoran también las escolares que diviso de reojo
me adora el trapecista de un circo desahuciado
me adora la azafata de un vuelo imaginario
me adoran los enanos, los duendes, los fantasmas
y todos gritan “Ahí va Vicente, ahí va
con su cara encerrada en un sombrero
ahí va, el que se orina en los astros
el que respira copihues
y cambia de color hasta volverse inaguantable”
Y yo me río como un Buda chocho
cuando arrojan flores a mis pies
y me lleno de números telefónicos
y de mujeres que darían sus propios pechos
por rozar mi frente de amante multitudinario
o por mirar mis cabellos salidos de un arcoíris de fruta
Tengo unos cuantos lunares en francés
y un gato que me habla en un idioma póstumo
y un perro que me muerde y me lame las antenas
y un cilantro preguntando quién soy
y yo le digo “No me busques
no hagas caso de la rosa deshojada
tú tienes tu propia sabiduría
tu propio olor
tu apellido en la cazuela del domingo
y no necesitas ser tan hermoso
para que ellos te respeten
cuando con sólo probarte
tienes ganado el cielo
y un espacio en mi garganta”

Ahora me marcho en mi paracaídas
me marcho en mi aeronave de plumas anónimas
me marcho a pellizcarle las nalgas a un piano
a dormir una siesta en un ataúd de huevo

ВИНСЕНТ 1993

на Висенте Уидобро

Великият поет на суетата
се поглежда в огледалото и казва
няма друг по-добър от мен
няма друг по-красив, по-нежен
по-подигравателен, парадоксален и неустоим
И когато минавам по улиците
преследват ме и ми искат автографи
скупчват се около мен или губят съзнание
защото съм по-безсмъртен от иглите
и звездите въздишат в устата ми
Така че всяка планина е косъм в ухото ми
и всеки облак аварийна стълба
по която слизам и се изкачвам като фокусник
който тича след своя заек, без никога да го настигне
Все пак хеликоптерите ме обожават
обожават ме и ученичките, които гледам с крайчеца на окото
обожава ме трапецистът от експулсирания цирк
Обожаван съм от стюардесата на въображаем полет
джуджета, таласъми, призраци ме обожават
и всички викат „Минaва Висенте, минава
с лице, скрито под шапката
минава този, който уринира върху звездите
този, който диша червения аромат на copihues*
и променя цвета си, докато стане непоносим“
И се смея като малоумен Буда
когато хвърлят цветя в краката ми
и се тъпча с телефонни номера
и жени, които биха дали собствените си гърди
за да докоснат челото ми на множествен любовник
да съзерцават косите ми от плодова дъга
Имам няколко бенки на френски
и котка, която ми говори на посмъртен език
и куче, което ме хапе и облизва антените ми
и кориандър който пита кой съм
и му казвам „Не ме търси
игнорирай обезлистената роза
имаш своя собствена мъдрост
собствена миризма
името ти е в неделния гювеч
и не е нужно да си толкова красив
за да те уважават
когато само вкусвайки те
си спечелваш небето
и място в гърлото ми

Сега си отивам с парашута си
Отивам си с моя въздухоплавателен съд с анонимни пера
Отивам да поощипя бедрата на пианото
да подремна следобеден сън в ковчега на едно яйце

*Националното цвете на Чили.

 

ABRÍGATE, GLADYS

a Gladys Marín

Abrígate, Gladys
que la muerte tiene los pies helados
y una lágrima en la sien
No bastarán tus rojos huesos para este viaje
ni la saliva de tu corazón
Date trato
que hay lombrices añorando tus entrañas
tus axilas luminosas
tus rodillas que adivinan el país de los enanos
Ve despacio
no te olvides de marchar entre las tumbas
no te canses
y ojo con las hormigas que te deprimen
con aquéllas que presienten tu color desde lejos
tu color sin maquillaje, tus encías de viento
tu cabello enjaulado que crece cuando ríes
compañera de las horas golpeadas
todo vale en esta noche sin orillas
donde la eternidad pasa descalza entre tus muertos
y tiene hambre de abrazarte
porque sabe que tus gestos resucitan
y se echan a volar sin despedirse
y se pierden en la patria de los sueños
y ya no vuelven
Qué harás ahora sin ti
sin tu esqueleto de pan mojado
sin tus pechos que ladran de orgullo
sin tus sábanas heridas
ahora que la ausencia se desviste para otros
qué harás bajo la tierra sin conocer a nadie
Abrígate, Gladys
y amarra bien tus cenizas por si te arrepientes

ОБЛИЧАЙ СЕ, ГЛАДИС

на Гладис Марин

Обличай се, Гладис
че смъртта е с измръзнали крака
и сълза на слепоочието
Червените ти кости няма да са достатъчни за това пътуване
нито слюнката на сърцето ти
поглези се
че има червеи, които копнеят за твоите вътрешности
за сияещите ти подмишници
за коленете ти, които предусещат страната на джуджетата
Върви бавно
не забравяй да минеш между гробовете
не се уморявай
и внимавай с мравките които те депресират
с онези които усещат цвета ти отдалеч
твоят цвят без грим твоите венци в повея
косата ти в клетка която расте когато се смееш
спътник на шибаните часове
всичко е възможно в тази нощ без брегове
където вечността минава боса сред твоите мъртви
гладна да те прегърне
защото знае, че твоите жестове възкресяват
и отлитат без сбогом
губят се в страната на мечтите и сънишата
и вече не се завръщат
какво ще правиш сега без себе си
без твоя скелет от топени хапки хляб
без гърдите ти, които лаят от гордост
без изранените ти чаршафи
сега когато отсъствието се разсъблича за други
какво ще правиш под земята, без да познаваш никого там
Обличай се Гладис
и сбирай добре пепелта си за в случай че се покаеш

 

ARTE POÉTICA

Una vaca pasta en nuestra memoria
la sangre escapa de las ubres
el paisaje es muerto de un disparo

La vaca insiste con su rutina
su cola espanta el aburrimiento
el paisaje resucita en cámara lenta

La vaca abandona el paisaje
continuamos escuchando los mugidos
nuestra memoria pasta ahora
en esa inmensa soledad

El paisaje deja nuestra memoria
las palabras cambian de nombre
nos quedamos llorando
sobre la página en blanco

La vaca pasta ahora en el vacío
las palabras están montadas sobre ella
el lenguaje se burla de nosotros

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

Една крава пасе в паметта ни
кръв се процежда от вимето й
убит е пейзажът от изстрел.

Кравата упорства в своята си рутина
опашката й подплашва скуката
пейзажът възкръсва в забавен каданс

Кравата напуща пейзажа
продължаваме да чуваме мученето
паметта ни сега пасе
в безмерната самота

Пейзажът напуска паметта ни
думите сменят имената си
оставаме да плачем
на празната страница

Сега кравата пасе в празнотата
думите са я яхнали
езикът се надсмива над нас

 

RECUERDOS DEL FUTURO

Mi hermana me despertó muy temprano
esa mañana y me dijo
“Levántate, tienes que venir a ver esto
el mar se ha llenado de estrellas”
Maravillado por aquella revelación
me vestí apresuradamente y pensé
“Si el mar se ha llenado de estrellas
yo debo tomar el primer avión

y recoger todos los peces del cielo”

СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

Сестра ми ме събуди много рано
онази сутрин и каза
“Ставай, трябва да видиш това
Морето е пълно със звезди”
Изумен от това разкритие
облякох се набързо и се размислих
“Щом морето е пълно със звезди
трябва да взема веднага първия самолет

и събера всички риби от небето”

 

MI GATO QUIERE SER POETA

(Basado en una historia real)

Mi gato quiere ser poeta
y para ello revisa todos los días mis originales
y los libros que tengo en casa

Él cree que no me doy cuenta
es demasiado orgulloso para dejar que le ayude

Lleva consigo unos borradores
en los que anota con cuidado
cada cosa que hago y que digo

Ayer no más, en uno de mis recitales
apareció de incógnito entre la gente
vestía camisa a cuadros
y mis viejos zapatos rojos que no veía hace tiempo

Al terminar la función se acercó con mi libro en la mano
quería que lo autografiara
y para ello me dio un nombre falso
un tal Silvestre Gatica

Yo le reconocí de inmediato
por sus grandes bigotes y su cola peluda
pero no dije nada y preferí seguirle la corriente

Luego me deslizó bajo el brazo uno de sus manuscritos
“Léalos cuando pueda, Maestro”, me dijo
y se despidió entre elogios y parabienes

Y sucedió que anoche y como no lograba dormir
levanté con desgano aquel obsequio para darle una mirada

Era un poema de amor
un hermoso poema de amor dedicado a Susana
la gatita siamés que vivía a los pies del sitio

Parecía un texto perfecto
tenía fuerza y ritmo e imaginación
y todos los elementos necesarios
para decir que era un gran poema
y sin duda era un gran poema
un poema como pocas veces había leído

Entonces me entró la rabia y la envidia y la cólera
y me pilló la madrugada con el texto entre las manos
sin atreverme a romperlo o hacerle correcciones

Que Dios me perdone por esto pero no veo otra salida
mañana echaré mi gato a la calle
y publicaré el poema bajo mi nombre

A Yashin, inolvidable sujeto peludo
que ahora viaja hacia otros cielos
y amaneceres sonámbulos

МОЯТ КОТАК ИСКА ДА БЪДЕ ПОЕТ

(По действителен случай)

Моят котак иска да бъде поет
и за това всеки ден проверява моите оригинали
и книгите които имам вкъщи

Мисли си че не си давам сметка
твърде горд е, за да се остави да му помогна

Носи навсякъде някакви бележници
в които внимателно отбелязва
всичко което правя и казвам

Вчера на един от моите рецитали
се появи инкогнито сред хората
облечен с карираната ми риза
и моите стари червени обувки, които не бях виждал отдавна

В края на шоуто дойде с моята книга в ръка
искаше ми автограф
и ми даде фалшиво име
някой си Силвестре Гатика

Веднага го познах
заради големите си мустаци и пухкава опашка
но аз не казах нищо и предпочетох да следвам играта му

После пъхна един от ръкописите си под мишницата ми
„Прочетете го когато можете Учителю“ каза ми той
и се сбогува с похвали и благопожелания

И случи се така че снощи като не можех да заспя
неохотно взех този подарък да му хвърля едно око

Беше любовна поема
красиво любовно стихотворение посветено на Сузана
сиамското коте което живее в подножието на къщата

Изглеждаше перфектен текст
имаше сила ритъм и въображение
и всички необходими елементи
да се каже че е страхотно стихотворение
и със сигурност беше страхотно стихотворение
стихотворение, каквото рядко съм чел

Тогава ме хванаха ярост завист и гняв
и зората ме спипа с текста в ръцете
без да смея да го скъсам или да правя корекции

Бог да ме прости но друг изход не виждам
утре ще изхвърля котака
и ще публикувам стихотворението от мое име

На Яшин незабравим косматко
който сега пътува из други небеса
и сомнамбулни зори

 

Превод от испански Живка Балтаджиева Zhivka Baltadzhieva

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Сираци

Калоян Богданов, Диалог с куче без куче

 

Одесос

Един ден се качихме горе над града
Където са вилите
И отломките на изчезналия стар манастир
Вилите
Бяха последен писък на архитектурата
В чисти прави линии
Трезви мълчаливи скъпи
Всъщност не бяха никак мълчаливи
Зад всяка врата лаеха по две кучета
Огромни мускулести злобно озъбени
Скачаха по оградите готови да ги прескочат и да ни разкъсат.
Нямаше хора
Само кучета страшилища
Зидове и разярени кучета зад тях
Виждахме града долу
На кубчета и паралелепипеди
И си помислих изведнъж
Че е време да потъне и той в земята

 

Oще един ледник рухна
далече от нас
В ранната утрин
въздухът още се диша
Изпиваш кафето
и палиш мотора
далече от истината

 

какво става на луната
какво толкова търсите
на бледото лице което нас ни гледа
хора строят ракети за 90 милиарда
долара хора лунатици? лунианци?
мамо, виж какво хубаво пълноземие
мамо, какво има на Земята?
нищо, детето ми, прах и кратери

 

Идеалисти

И баща ми, когато беше вдъхновен
пишеше сгорещено за нашето общество
Спомням си веднъж как седяхме в чакалнята на автогарата
той, брат ми и аз, и той драскаше нещо
за „селяните от града и гражданите от село“
а аз следях ръката му с поглед и преследвах мисълта му
без да разбирам много, облегната на рамото му.
Тази сутрин след толкова много години
аз седя в леглото и си мисля за него и по неговому
за идеалистите реалисти и реалистите идеалисти
И се питам хората, които толкова много са чели
накъде насочват тази светлина, накъде я насочват?
Дали тя не е само една неонова лампа,
която жужи в смълчаната класна стая
в някой късен протяжен зимен учебен час
И натиска клепките на свелите глави над тетрадките ученици?
За какво е протеста, ако злото продължава да вилнее на воля?
За какво е философията, ако винаги стигаме до задънена улица.
За какво бръщолевим безкрайно, правим схеми, обмисляме следващия ход?
Гордо се вкопчваме в нашата истина, за да кажем, че сме, че ни има.
Има ли ни?
Има ли ни, татко, сега?

 

Сираци

Малка приятелко
Когато те срещнах
ти може би беше само на две
не си спомням точно кога и как
ни заведоха да ви видим
Ти имаше големи кафяви очи
и малки пухкави ръчички
с които ме сграбчи мълчаливо
както се сграбчва последна мечта
и не искаше да ме пуснеш
Радостта ти беше пареща
осезаема като тревогата
Когато те откъснаха от мен
ти се пречупи разплака се
Бях може би само на седем
не си спомням точно
Няма я мама да ми разкаже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Пътувам с автобус

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 6

 

Пътувам с автобус.
Повечето пътници мъже.
Рано сутрин е и всички спят.
Ама само как спят тези мъже!
Изпружени по диагонал
Заели възможно най-много място.
Щото къде по дяволите, да ги дянат
тези дълги крака, под тесните седалки.
Изобщо не ги интересува, че могат да притеснят някого
Т. е. милата сладка жена с черна рокля и бяла шапка,
буквално заклещена до прозореца.
Това е, 4 часа, никакво мърдане!
Никой няма право да безпокои
господарите на вселената, когато спят!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Одисей/Ulises

Калоян Богданов, Вода 2

 

Спящ ме довлякоха
на брега на Итака,
само тяло инертно.

Първо
не ме познаха.
И после никой не ме попита
нищо.

Убих претендентите.
Вече

не трябва да плувам през бурите.

Не е нужно повече да измислям.
Да се измислям.
Да бъда
друг.

Да бъда.

Ни дори аз сънувам
Одисей.

Сбъдна се
моето бягство

в реалността.

 

Ulises

A la playa de Ítaca
me trajeron dormido,
un cuerpo inerte sólo.

Primero
no me reconocieron
y después nadie me preguntó
nada.

He matado a los pretendientes.
Y más

no tengo que navegar.
No tengo que inventar.
No tengo que inventarme.
No tengo que ser
otro.

No tengo que ser.

Ni siquiera yo
sueño con Odisseo.

Mi fuga
a lo real

se ha cumplido.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Лицето ми студено отразява

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 2

 

Поток номер 6

Паля нерв подир нерв,
склонила глава под меча
на спомени, замахващ,
но не съвсем точно.
Черното куче,
озъбило се току насреща
подкупвам с купичка черна вода,
до капка изпила
всеки стон,
мимика и жест,
всеки мой образ
в очите на другите.
Паля нерв подир нерв,
събирам злост,
решителност, съзнание за правда,
храня кучето насреща,
поклаща глава.
Иска още.
Не чувствам врата си,
нито себе си.
Волята ми е мътилка от вина,
шуртяща надолу по гърлото ми.
Аз съм там, отвъд стъклото.

 

Жената с цветя

Обливана от погледи
на забързани минувачи,
жената с цветя на ъгъла
хлъзга поглед по
фасадата в охра отсреща.
Жиците на село опустяха.
Ние, врабчетата,
помним момиченцето с цветя
в градинката на есенния пир
как тромаво пристъпваше и гукаше
под натежалата асма.
Носим вести на
жената с цветя на ъгъла
с лице, белязано от
бръчки в охра –
ние помним, знаем
нейната съдба в цветя.

 

Буря

Изтръгвам свирепо
корените на самозаблудата
Блуждая като в транс,
опиянена от нова свобода.
Не тлея, а живея
с пречистващата музика
на утринния птичи зов.
Не стена, а викам
радостно към хоризонта
сякаш влак минава,
а друг някой чака ме
на отсрещната страна.
Не лелея, а обичам
твърдо, ненаситно,
без пощада бурята
във летния ефир.
Не галя, а впивам устни
в дълбините на гръмотевичния стон.
Хенделовата Клеопатра е преметнала
ръка връз раменете ми,
заедно пристъпваме и
не стенем – викаме…

 

***

Лицето ми студено отразява
сърпа на годините.
Огледалото приятелски приветства
с блясък в жълтото преддверие
изнурената тъма в очите ми, в които
пъпки на бездушието разтварят зимни чашки.
Вестители на вечно крушение са думите ми,
отровно нежни в неистовата прямота
на света отвън.
Светът отвън ме прегръща
с изкълчени наопаки ръце.
Моите ръце протегнати ли или не – не зная,
очите ми затворени са пред това.
Котката във вечната кутия ще изсъска
и тогава ще настъпи моят час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Спомен за пролет

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 5

 

Слънцето се тулеше зад хоризонта
все още със предчувствие за раждане,
все още в сумрака на западните брегове,
където планината бе опримчила
със своето въже от тъмнина
заспалото море, а то се давеше,
и губеше дъха си срещу изгрева
и като в огледало виждаше съдбата си –
да изгори в жарта от светлина тогава,
когато в края на деня рибарите изваждаха
от мрежите си сребърния улов,
а гларусите приютяваха до себе си
комините на къщите, загаснали отдавна
и вече не със същите надежди.
Изгревът надничаше зад хоризонта и свличаше
от остарялата ми кожа страховете,
изгаряше на самотата вирусите,
бактериите на нощната депресия
и излекуваното ми сърце ликуваше,
обърнало очите си към слънцето.
Сърцето винаги, кой знай защо, забравяше,
че зад гърба му дебнат сенките на залез.

 

Жената с цветята неизменно седеше
върху топлия камък на градското лято.
Навярно я гледаше нейното детство
в сивите вечери от телевизора –
неугледна, бледа, очите – посърнали,
ръцете редят анемични саксии.
Разтегателната хартия
обгръщаше алчно стъблата –
пипала със странния вид на пластмаса.
И тази стерилност на белия цвят…

Жената създаваше своя свят
в дебрите на цветята,
не поглеждаше даже скромната лепта,
която оставях в уморената длан.
Щях да взема със себе си
тези тъжни цветя – всичките.
Нямаше как да танцуват
в своите инвалидни колички.

 

Пак за Дедал

Преброждах всеки ден
на лабиринта смислите.
Пътечка по пътечка
и ъгъл подир ъгъл.
И някъде дълбоко в мен
откривах с изненада
един първичен Минотавър.
И обладан от небесата,
и ужасен от лекотата
на робското живеене,
аз всяка нощ сънувах
на птиците перата.
Събирах ги от дъното
на нашата безнадеждност –
все още живи, силни,
белязани от огъня
на слънчевата преданост.
Перата бяха сляпо обещание,
че моят син Икар
при прилепите няма да остане.

 

Спомен за пролет

Така засрамена бе тази млада вишня
във най-затънтения днес софийски двор,
една надменна каменна тераса
каза: „Вижте я!“ И се вторачиха
във новата й рокля, и заговориха във хор:
десетки птичи гласове, саксиите с мушкато,
антените (останали без работа),
на старите самотни телевизори,
изпраните чаршафи долу, точно по средата,
на най-затънтения днес софийски двор.

Една жена си миеше стъклата,
олющената дограма се ронеше
в ръцете й сапунени, а бялата й блуза
с разкопчани копчета издуваше платна
и сякаш че пътуваше към някаква незнайна,
весела страна сред сините вълни
на топлото небе.
Жената се разсмя, когато мъжка длан
затули от света отвореното деколте.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ерика Джонг – Хората които живеят

Калоян Богданов, Вода 2

 

Хората които живеят на море
разбират вечността.
Те копират извивките на вълните,
сърцата им бият с ритъма на приливите
& солта в кръвта им
е като тази на морето.

Те знаят че домът на плътта
е само пясъчен замък
построен на брега,
че кожата се разпада
под вълните
като пясък на брега под подметките
на първия разхождащ се
щом приливът се отдръпне.

Всеки от нас крачи там поне веднъж,
зареял поглед в мехурчетата
надигнали се в пясъка
като възземащи се души,
следва линията на пяната,
прокарва показалец
по хоризонта
и сочи към дома.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Толкова близки ни бяха лицата

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 2

 

Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета.

II
Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета
Но и това беше прекалено очевидно
за истина.

 

Можех ли да предположа, че ако първата гледка от прозореца след събуждане
е метална конструкция с нитове и огледални прозорци в черно
където ръбовете потъват в мекия керемиден цвят
а прозорците са най-тъмната точка, защото
черният квадрат попива индигото на небето
Окото щеше да го приеме за
Красота

Из “Земята на петрола”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Соцносталгия, 1979

Калоян Богданов, Хиперрел, mm

 

Онова между нас приличаше
на трите гигантски печурки,
които намерихме в гората тогава.
Запази ги, каза ти,
по-късно… занеси ги в София.
На парчета нарязах най-голямата
с масло я изпържих още същия ден.
Другите – в София, в найлонов плик.

*
Но когато отворих плика
вече щъкаха червеи.

 

Соцносталгия, 1979

Здрав бой изядохме аз и брат ми от мама
в III-та група на детската градина
заради памучните носни кърпички
които намерихме на полянката в парк „Габера“.
Някой краде носните кърпички на децата
Казаха другарките
Ама ние намерихме тези кърпички на земята
Самодивите са ги оставили
Откраднали сте ги решиха другарките
и казаха на мама, че сме сигурни престъпници,
а мама ни наби.
Не престанах да вярвам във самодиви
Само че престанах да вярвам на другарките
от детската градина.
И на мама.

–––

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X