Ивайло Божинов, AI
Плодовете им най-сетне узряха и дадоха сока от горчивата чаша
Страшен, но единствен утоляващ жаждата
За да се изпълни
Милостта
Упованието беше, че предстои
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Notes Do the Music
детайлите ме цапардосват зловещо
и ставам общо понятие
измисли ми нещо
което да бъда
което изобщо нещо значи
в противен случай се губя
и в най – нищожният мрак
без надзор и в пълна заблуда
съществата стават ми враг
прокуден и изтощен
новият ден е с двулична усмивка
и се чувствам ужасно сломен
и нищо
вече нищо не искам.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 4
Петък пълнолуние
една кола пъпли по артериите на Станстед.
Междувременно няколко руски военни кораба
навлязоха в неутралната територия.
„Подготвят се, подготвят се“ – говори
приятелка по телефона.
Измина час – линейка, полиция.
Луната обхваща като октопод всички
възможни изходи с дяволските си пипала –
Diverted road, diverted road, diverted road.
Няма изход от Станстед към Лондон.
Всички пътища водят в сенките
на смъртта. Влачат те натам, протяжно.
Една кола се опитва с часове
да намери път към града, който така или иначе
не те желае… А ти желаеш ли го?
И все пак – има поезия, и надежда има,
че все още можем да се спасим.
Заспиваме окъпани в луната
под незнайни покриви,
за да се събудим преродени.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Just Me
Котката
Тя се радва на малки цветя
И на големи подаръци
Обич предимно
Има си лапи,
С които докопва сладки неща
Има право на хубав живот
И някой ден
Ще види задържан дебел
Котарак, обичал „тука и сега“
Командвал и драл,
Като питбула, натоварен на кола,
От песен на Горан Брегович.
Украинка по пътя
Аз съм невинна душа
Дъщеря на дунавски
Селски баща
И майка
Столична потомка
Двама пос-соц реститути
И аристократи
Които не искаха да проституират –
Тути фрути
Затова, не ми прощавай, Фейсбуче,
Но, не можеш ме спря
Да го мразя,
Когато синът на дунавски емигранти
В квартала се пише путинист
Обижда шопски девойки и им яде хляба
И си го кълна в очите: „Да ти мине украинка път, дано!“
Няма те
Изминаха толкова дни
И пратеници златни
При мен от тебе идваха
Защо не си спестиш парите
Ела сама
Ела сега
Ела, или не
Няма те.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Лом
Еднодветри
Омертаомуртаг
Мирта от мутра
Що
Сънуваш Тангра
После Исус и Исперих.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Papillons
Видях една жена,
леко плешива.
Скалпа и прозираше едва,
но много ми хареса.
Спрях я.
Спря и тя.
Аз – плешивата глава
и тя с глава оплешивяла.
– Аз и ти си имаме брада,
нека вървим двама по света!?
Ставам всяка сутрин рано, в осем без петнайсет.
С колата тръгвам винаги на време, точно в единайсет.
Сутрин паля първата цигара вдишвайки дълбоко
и без съмнение се мръщя на поредната житейска гадост.
В дванайсет и петнайсет всичко вече е наред.
Скици, кройки и конци чакат моята нагласа.
Отново паля цигара.
На обичайното място с обичайната ми весела компания
и на всичко отгоре съм почти сигурен – валеше дъжд.
В денят преди да дойдеш ти.
Запалих седмата цигара в два и тридесет.
Дори не забелязвам, когато съм в депресия.
Поддържам се с хапче за работният си ден
и наистина съзнателно се задълбочавам във нея.
В осем излизам – това е правило, няма изключение.
Имам навици още в края на училището ни.
Отново паля си цигара,
затварям щорите и всичко тук приключва за деня.
О да, сигурен съм, животът ми бе добър в обичайните си релси.
В денят преди да дойдеш ти.
Качих се на колата в десет и някъде по пътя спрях,
за да си купя малко китайска – доста огладнях.
Сигурен съм – вечерях гледайки нещо по БиТиВи.
Гледах филм по Дейвид Линч, който да, не съм гледал.
Лягам късно, това ми е режим създаден от преди.
Вземам си някаква книга във леглото по това време.
Чета си нещо старо,
по Оруел със чаша топъл чай.
Странно, но нямах чувството, че живея цял живот без цел.
В денят преди да дойдеш ти.
Загасям осветлението и потъвам в сън, сгушен в самотата си.
Дочувах по капчука капките на дъжда.
В денят преди да дойдеш ти.
по АВВА
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Сн. Ивайло Божинов
преди
имаше само дъвки идеал
и стреляхме за вносни
сега
внесохме всякакви
и стреляме за идеалните…
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, People I met 7
Местата, където не се осмелих да бъда тяло,
за да срещна своите другари и жени,
са вече обитавани от нова раса на времето
и насечени от йероглифа на чужди алеи.
Завръщам се като фантастично създание,
оттеглило се от земята на идния делник,
без да е участвало в легендарна епоха,
невидимо за другите не като безплътно,
а като неразпростряна в дръзновения плът,
получаваща мигрена от пролетния вятър.
И пъпките по клоните са партитурите
на натрапчивия шлагер за пропиляното Тук.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Auto Portrait
Студено беше, толкова студено
Че дърветата се свиха в твърдите си шуби
При този вътрешен натиск цъфтежът се откъсна да смилява небето
Да, вече е топло
Но късно
Настава пролет
Безплодна
Започваме да сме мъртви
Когато непримиримото се слее в дълга любовна целувка с абсурда
Слизаща птица
Срещнала невидима преграда
Камионът за строителни отпадъци ревеше като настървено за бой
невинно животно, отнасящо
разкъсания труп на старата къща
Днес, пред луксозната сграда лежи забравена работна ръкавица,
безпаметна, възнак
Една жена изтупва през балкона кувертюра на семейната спалня
Издърпва бързо и сръчно в ръце избледнелите цветове на платнището
Поглежда надолу след себе си
Мъжът й, децата, старата тенджера, здраво скрепени в паното, чакат вечерята
Кракът на кухненския стол има дърворезбовани колена
На гърба му е облегната жилетка така
Че прикрива кълбовидната извивка на коляното от едната му страна и бедрото, завинтено в седалището
Това създава илюзията, че кракът, здраво стъпил на земята, е счупен
Наблюдавам това отстрани,
като нещо счупено в мен, с което мога да тичам
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, The House
Кой очаква войниците?
Калните силуети,
заиздаващи се вяло над разнебитения хоризонт
на счупеното време,
по някое време,
след векове,
когато вече няма как кой да ги чака
в тревясалата тишина.
Да бъдем честни –
в такова чакане има някакво задължително неудобство,
нещо грубо излишно,
като приключилата война,
която е убила всички с безсмислие,
като поднасяне цветя на мъртвите.
Свършена работа.
Дори майките не очакват войниците.
Те просто се надяват.
Винаги ще се намерят само
няколко пощръклели момичета,
които са винаги и навсякъде,
разпънали щедрите си усмивки
като хвърчила на Зачатието
на невойниците от войниците,
на вечния мир, който искат
за своите синове,
за които също после да се надяват.
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
