Ивайло Божинов, Лом 2

 

Когато човекът умря без никой да го забележи, няколкото мъдри думи, които винаги бе искал да каже в такъв тържествен за него момент, излетяха изпод широката му усмивка понесени от пролетния вятър, а той, останал изведнъж без работа, от скука започна да брои старостта на една минута, но се наложи да затвори очи, заслепен от блясъка на водата в тоалетната чиния на своя живот и усещаш вонята на огромната капка стичаща се от ръба на въображението му към локвата илюзии…

 

„За вашето удобство отваряме десета каса.” Пискливият женски глас още не беше заглъхнал от звуковата уредба в хипермаркета, когато препълнените колички на празните хора се втурнаха към обетования номер. Останал сам пред единствената затворена каса, погледът ми се спря на един картоф-най-обикновен, среден размер-забравен на неработещата лента. Над него шарените опаковки по рафтовете продължаваха да съблазняват безмълвно. Опитът за бягство на този картоф беше единственото смислено нещо, на което се натъкнах през целия ден, но странно как никой не го забелязваше. Сякаш се беше втренчил в мен, за да ме убеди, че заслужава своята свобода. Отидох до лентата, сложих го в джоба си и излязох необезпокояван от магазина. Рошаво улично куче копаеше дупка в градинката на отсрещната улица. Извадих картофа и го хвърлих с все сила към дърветата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.