Ивайло Божинов, People I met 4

 

A Facebook Story

(този английски да не се бърка с френския на Толстой. Просто се търси наше име на жанра –  метароман, образовела, фейсопис и тем подобни)

Re: археология на един великденски апокалипсис

 

„Човекът се е появил през холоцена“

Макс Фриш

 „Холоценът е най-кратката и последна ера от историята на земята. Приключва с апокалипсис. Човекът ще изчезне през холоцена.“

Анонимен геолог

„Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.“

Христос

 

Отношенията ми с ФБ винаги са били сложни като на пуритански пастор с Капалъчарши. След няколко блокирания с оруелски привкус по абсурдни причини (все още блокират, ако ругаеш Путин, например) в мравешкия хаос на този пенсионерско-айляшки базар съвсем ме стегна чепика. Насекомното фасетиране на погледа и фрагментирането на мисълта ме изнервяше достатъчно и раздробяваше нетърпимо и без това трудно овладяемата цялост на живота. И така – с левский замах хвърлих фейс-килимявката. Така и така, освен като парамедийна патерица, ползвам ФБ предимно за чесало и острилка на езика, не градя аудитория. Но ми стана жал дори за този словесен талаш, който отлиташе безвъзвратно и тъжно в космическия вакуум на Мрежата като чеховско писмо до дядо на село. Минах почти изцяло в клиниката за социална абстиненция на дневника.

И така до:

24 February 2022

ФБ се завърна с гръм и трясък на крилете на руските ракети като военен парад на червен площад. Виртуалната публична инфраструктура се изпълни с електронен пренос от взривове, смърт, отчаяние, вопли, кръв и обичайния потоп от отприщената философска мощ и садо-мазохизъм на тълпата, която винаги чака в засада всяко бедствие с вили и търнокопи. По време на големи премеждия тя жадно засмуква всичко, включително и най-чепатото, като Маелстрьом де що плава и го довършва свирепо със сечивата си.

В резултат с оловнотежък поглед фейсбухоликът се върна в бара.

Прелюдия от мирновременни фрагменти на предчувствието:

08 August 2021

Парцуцата на някакъв руски милиардер, приятел на Путин, съска срещу нашия ансамбъл по художествена гимнастика на олимпиадата в Токио, че сме били били нейния вечно крадлив отбор по „мръсен“ начин. На снимката, която придружава информацията, въпросната женшчина, облечена в крещящо бяло и с бял чокър на шията, на който най-вероятно са окачени диаманти, се пули като лебед, препариран по времето на Екатерина, претърпял скоро несполучливо изпиране и от който са останали невредими само стъклените топчета, поставени за очи.

Няма кич като руския! Бие дори американския. Може би само китайският е още в играта.

Русия е единственият колонизатор, който е станал такъв, защото е получил културата си изцяло от своите колонии и това я прави завинаги оксиморона имперски маргинал. От това ги боли, защото съзнателно живеят с изобретена самоличност. Нестихващ пубертетски кипеж на недееспособност, подгрявана от голям ищах. Като александърмакедонците, апропо. Кич империя.

Edit post (April 2022): Кичът е антипод на културата в най-широк смисъл на думата на свободно творческо производство. Нейна сянка, зъл дух разрушител. Оксиморонен антипод – конкурент в дарвинова борба за оцеляване. Така той е фабрично курдисан в състояние на постоянна война с автентичното. Война на завистта и осветената унизителна нищожност. Отмъщение към оригинала заради изобличителната му сила. Опит за отмяна на природния закон. Абсурдна революция на нулевата предистория. Класическото престъпление е по същество насилие срещу естествения закон. Съпротивата срещу природния закон може да се преодолее само с убийство. Оригиналът и неговата сянка не могат да съжителстват като други стародавни дихотомии и проблемът е или – или. От гледна точна на кича само разрушението е решение. Затова кичът е война и войната е кич. Негов венец.

Неограничената власт е кич. Под свръхналягането на ботуша изкуството ражда депресирани малформации на оригинала, анекдотично-инозказателно заобикаляне на преките творчески импулси, маскирано с обикновено с чувство за хумор и алегорично изместване от предмета си. Говорещото куче на Булгаков. Спонтанен аборт на културата.

Та, освен руската, всяка империя е кич. Самоцелната власт е безвкусица сама по себе си. Гигантизация, мултипликация, балонизация на средностатистическото, естетизиране на комплекса за малоценност. Герасимов рисува излитащ Ленин на митинг. Монументализиране на варварското в цивилизацията. Всички тези колони, стели, обелиски, триумфални арки, стенописи символизиращи или изрично надписани, изрисувани или скулптирани с тиради и картини на масови убийства, плячкосване на светини от тълпи триумфиращи главорези от Асирия и Вавилон до Москва и Пекин. Прекрасна пластика на Траяновата арка – възторжени римски убийци са нарамили менората от разрушения храм в Йерусалим. Герасимов рисува добрия Сталин. (Даже Ерофеев нещо го удря сачмата). Изкуството, изобразяващо сервилно кича на властта. Васалитетът на културата – иманентен кич в оригинала. Първороден дефект.

Да властваш над хората, въпреки тяхното нежелание, мнозина от които с по-високи качества от теб, е липса на мярка, а в това е същината на безвкусицата. Тиранията с нейната вродена експанзионистичност е тържество на кича в социалното, отрицание на естествената организация на обществото, разрушаване на хилядолетния седимент на хоризонталните му пластове чрез превръщане на обществото в открит рудник. От него радикално – вертикално и безогледно, се дупчи, рие и изгребва като за последно отлежалия благородно патиниран ресурс на социалните полезни изкопаеми. Каква ти социална екология?! Какво климатология?! Лисица в курник. Тиранът не чувства никаква връзка и близост с обекта на властта и източник на облагодетелстването си. Движат го само алчност, завист и страх, че всичко може да свърши изневиделица, така както е почнало – случайно, без династична, родова или академична предистория. Всички тирани са парвенюта. Кара обществото душмански като чужда кола. Газта на властта трябва да се натиска докрай, защото само скоростта я крепи. Трябва да се изпревари всяко недоволство и съпротива, трябва да се наваксва селяндурски глад.  Начинът, по който прави социална политика и икономика е най-видимата проекция на опустошителния характер на антикултурата. Колективизация, национализация, цензура, повсеместно насилие над всичко, империализиране на хора и природа. Фотогалерия: вандалите в Рим, Сталин взривява „Христос Спасител“, талибани обстрелват с артилерия статуи на Буда, Путин освобождава Мариупол.

„И казах в сърцето си, че истинският Бог изпитва човешките синове, за да видят, че са като животните“ (Екл 3:18).

И ето сега пред очите ни това естетическо и логическо противоречие, се разрешава с убийствената за околните мощна агонична ударна вълна на взривяващата се последна свръханахронична колониална империя. Последният тиранозавър потъва в тресавището на историята. Дори Китай олаби напрежението и се приспособи към постколониалния начин на живот, поне икономически. Макар че като зловеща мичуринска кръстоска на капитализъм с комунизъм, съответно – тоталитарен кич, рано или късно ще създаде някакъв сходен проблем. Кичът е зло. Той се храни с културата и свободата. Паразит по-жизнен от гостоприемника си. Разрушените цивилизации са илюстрация на победната му мощ, на неговата по-силна енергия, проста стратегия и боеспособност, но и на неговата специална диета, която включва основно тях.

И нещо повече – скоро някакъв историк на обувната промишленост, обяснявайки защо свободни хора купуват стоки от скъпи марки, въпреки че знаят, че са произведени в робските условия на Китай и други подобни концлагери, припомни Уолтър Бенджамин, който казва, че всеки обект на културата е и обект на варварството, че има връзка на зависимост между властта и разрушението. Дали пък не е вярно подозрението на Кавафис, че цивилизацията се крепи от тайна еротична връзка с варварството и закономерно си го отнася в края на краищата? Както и да е, ние ще добавим, че досега не е останала цивилизация неразрушена и няма най-прости емпирични доказателства да се смятаме за изключение.

В това е и ключът за войната в Украйна. Разрушението. Властта, която се храни с разрушение. Бившата конкубина с финт се измъкна от хватката на Кошчей и на бегом се шмугна в шарения свободен свят. Бившият й сега не толкова иска да я върне обратно, а да си отмъсти. Ревнив дърт садист. Озлобен най-вече от завист, че тя е намерила сили да избяга и е опровергала неговото чувство за надмощие, което единствено все още му дава упование. Като няма да си моя, няма да си ничия! Без жертва той е лишен от смисъла да съществува. Не добавя, че ако беше останала, я чакаше същото. Няма и защо. Той знае, че тя знае. Целта е, ако това може да се нарече цел, вандалски да се разруши и разграби Рим, а не да живее в него по римски. Да се унищожи, просто защото съществува. Трън в очите. Кичът е отмъстителен и смъртоносен.

Точно в десятката попада украинска група с неустановена за мен самоличност, което обаче я прави някак си по-украинска с усещането за фолклор. В своята „Песен – послание на украинците към путинова Русия“ се разкрива дълбоката причина: „От завист ще се задавите. Свободата е за вас непозната дума, от детството си сте оковани. Вие имате цар, ние – демокрация, затова никога няма да бъдем братя.“ Та, братството не е само кръв, другари братя. Това поне християните трябва да го знаят. Руското казионно християнство е кич. Руското братство е завист. По време на социализма то роди шегата – по равно ли ще делим или по братски? Кичът е завист. https://www.youtube.com/watch?v=joQV_FMGWK0

Чак ме стига яд, че Иван Славов изпусна този пир. Не че при соца имаше дефицит на културен абсурд, но онова си беше кротък заводски банкет в сравнение със сегашната милиардерска оргия на победилия съветски олигархизъм.

 24 August 2021

Чета „Време за подаръци“ на Патрик Лий Фърмър. Там той описва как като студент пресича Европа пеша в навечерието на Втората световна война. Пътепис, писан много по-късно  в спокойната обстановка на 1970-те, с осезаемото чувство за облекчение, че светът е оцелял, с реанимираната от щастливите следвоенни години увереност в неговата трайност. Има нещо фениксово в човека, който винаги успява да залепи счупения от самия него свят. Поне досега.

Фърмър изрежда творбите, които като ученик е учил наизуст и които са направили пътешествието му по-леко, като ги е рецитирал в трудни преходи по пътя. Сред тях споменава, обаче, редица мрачни творби като „Елегия в едно църковно гробище“ на Томас Грей, „Погребението на сър Джон Мур“ от Чарлс Улф, тегавите фантасмагории на Блейк. На фона на общата приповдигнатост на текста, този репертоар ми се струва необичайно минорен. Мисля си, че това не е проява само на личния вкус на Фърмър, а че това е по учебна програма, своеобразен лайтмотив на неговото време, че като цяло е много по-присъщ за миналото, отколкото за екзистенциалнофилното ни малко олигофренно еуфорично настояще. Изглежда дългият мир разглезва.

Този тематичен синопсис ми докарва внезапна потиснатост и разстройващо усещане за преходност. Стряска ме това колко завършени личности, някои от тях недостижими гении, са приключили толкова отдавна земния си път. Чувствам се едва ли не засрамен и виновен, че светът въпреки това е продължил да се върти и толкова много посредственост ги е надживяла. Че светът деградира напук на Хегел. Или в най-добрия случай буксува безнадеждно в дълбока кална локва. В съзнанието изплуват още поетични реквиеми от различни живи гении за мъртви величия като този на Бродски за Йейтс, на Хамлет за Йорик и т.н. Давам си сметка, по-скоро някак си го чувствам, че самият факт, че съм жив е някакво насърчение, че въпреки толкова много гениална смърт, светът сякаш все още не е осмислен докрай, че е оставил на някои от нас да го досъберат, обобщят, доразкрият в очакваната от самия него пълнота, че разчита за нещо съдбовно за себе си точно на мен. Еврейски мъдреци казват, че със смъртта на всеки човек умира един свят. Винаги мислиш, че си разбрал докрай това проникновение и винаги се изненадваш, когато действителността добави още нещо.

Edit post: (April 2022) колко ли хиляди украински светове са приключили преждевременно към дописването на тази редакция? Също: натрапва се истината в еврейската мъдрост, че и с негениалната смърт умират светове. Още: Очакваното окончателно събиране, пълнота и обобщение на света се отлага за неопределено време.

Връщане към продължението от 24 February 2022

15 March 2022

(коментар на интервю на Дмитрий Биков с проф. Пшебинда от Краковския университет. Сигурно трябват още обяснения, но най-добре е да се гледа интервюто в Ютюб. Нямаме такъв мислител.)

Поразително! Биков е като модерна тежка артилерия, която срива средновековната крепост на „русский мир“. Циклопско съоръжение от абсолютизъм, мания за изключителност и превъзходство, световна мисия и ненавист към Запада – бездушен Хомо Фабер, който саботира светителския му подвиг със скверните си нрави и тържество на плътта. Срива я не като я разрушава, а като я обезсмисля като мирогледно съоръжение. Предизвиква неизбежен процес на автонихилация само с изобличаването й, само като надува шофара си. Феноменът Йерихон. Химичен агент, който деактивира руското вещество, променяйки структурата му. Основа в киселина, от която се образува безобидната сол. Не случайно веществото се брани, като спонтанно му отговаря химически с любимия си прийом – отровата.

За нас е особено интересно до каква степен формулата се отнася и може да се приложи в условията на нашата путохимическа среда. Българският национализъм е много сходен с руския фашизъм, за който говори Биков, култивиран е от него през славянофилството, панславизма и съветския интернационализъм, което го превръща в последна и най-висша фаза на национализма – изборно ограничен интернационален национализъм, иманентна главна част от който е любовта към Русия. Българският патриот не е никакъв патриот, ако не обича Русия. Врагът на Русия е враг на България, „Чл. 5-ти“ на руско-българския договор за помощ при идеологическо нападение срещу този колхозен национализъм. За отбелязване е, че в руския национализъм отсъства българският компонент, т.е. – по този пакт задължения има само България. Той е еднопосочен осмотичен национализъм. Рашизъм.

Исторически този изрусен казионен псевдобългарски национализъм постепенно захлупва подложката на османския провинциален изолационизъм и трибализъм. В този сандвич крехкият автентичен самороден кълн на българската идентичност, поникнала по време на Възраждането, постепенно се задушава. Самобитния порив за национална еманципация на равна нога с другите народи, самочувствието и мечтата за постигане на независимост със собствени сили, са прекършени от разтревожения за задунайския си периметър Дядо Иван. Той поема нещата в свои ръце и, за да не го изпреварим, „освобождава“ превантивно. Въпреки, че не постига програмата си максимум и не успява да ни „освободи“ като ни прилапа като задунайска руска губерния, натоварва тежко и трайно българския политически баланс с непогасяем руски кредит. Българският бюджет е буквално плячкосван неколкократно, занизват се преврати, безредици и убийства, провокирани от наложения руски имперски счетоводен стандарт. Нова България е минирана трайно с русофилство. Въпреки всичко това автентичният български порив устисква криво-ляво до второто руско пришествие, когато е радикално смазан.

Ние, обаче, май се схващаме извън този проблем, гледаме го отстрани, сякаш сме се измъкнали. Изживяваме се бодро като необратими европейци, едва ли не не сме напускали европейската си кожа. Но огромната маса диво путофилство, което изпълзя сега от съветските си укрития, връщане на „фабричните настройки“ (по Кулезич) на проруската идеологическа агентура, триумфът на ДС – репресивния съветски компонент по Биков, жив, активен, зареден и със свален предпазител, определено трябва да ни отрезви.

Но кого? Кои сме „ни(е)“? Същото робско садо-мазо мнозинство? Мисълта ми е, че не можем да гледаме на България, не само като на национално егоистичен, но дори и като на национално неутрален, извънруски, космополитен единомишленик на Биков, сякаш неговите думи не се отнасят за нас, а само за Русия, но трябва да се виждаме като част от същия проблем, като негов възпален апандисит, подлежащ на спешна путотомия. Руските мини гърмят ежедневно и го перфорират летално.

 12 April 2022

РУСОЛЯШКА

Защо руската култура е толкова тъжна и понякога направо самоубийствено депресивна, особено в най-силните си образци? Прилича на сираче, отглеждано от баба Яга. Героиня в страшна приказка без хепи енд. Една безкрайна и повсеместна Ана Каренина. Сега и Бела Ахмадулина (чета нещо за нея в артдей.бг, което провокира въпроса) с нейната „самотна гражданска позиция – по-скоро печална, отколкото дръзка“, пишеща по инерция, отказваща се великодушно от своите собствени черти, които само й пречат да изтърпи непоносимата липса дори на надежда за щастие, готова всеки миг да скочи под влака по средата на стиха. Ние в нашето топло блато сме си направо в рая. Да не сме на нейно място! Квак!

12 April 2022

Reply to MD: (форумна дискусия): Говори се за руска култура, че даже за велика. По същество самото явление в тесния му смисъл на философия, духовност и изкуство идва отвън и никога не е било органически възприето в Русия. Не е провокирало равноценни ендемични форми. Затова културата в западното разбиране като цел и каймак на обществото, остава винаги външно тяло за руската варварска непроницаемост, която се съпротивлява до последно срещу този феномен на фината душевна настройка. Русия е всъщност пример за антикултура, културна антиматерия, черна дупка за духа и мисълта и затова, доколкото има мисъл и изкуство като номинално самостоятелно явление, то си остава там вечен пришълец, занимание за хора със съмнително отношение към родното и най-често враждебни за руската душа хора. Затова тази „руска“ култура е била винаги по-скоро нещо като мисионерска експедиция за опитомяване на руското дивачество, чуждо тяло и всъщност е нейна патология. Защо, например, една голяма част от „Война и мир“ е на френски? Това не е просто екзотична стилистична подправка, а интегрална част от ястието, която маркира една непреодолима граница, която едва ли самият Толстой е съзнавал докрай. И единственото най-руско нещо в Русия си остава победата срещу Наполеон и рефренът срещу Хитлер и като цяло – войната срещу Запада, която тогава я разстройва психически до основи, за да започне след това да й доставя тази наслада, на която сме свидетели днес. Ето защо Достоевски се извисява естествено нещо като главен лекар в тази клиника за душевно болни, фрустрирани от цивилизацията пациенти, които са схващали и схващат в своята съвкупност културата и целия останал свят като нещо за изяждане. Затова и „руската“ култура ще си остане едно самотно и нещастно доведено дете на баба Яга (знам, че се повтарям, карай нататък), което тя търпи само доколкото слугува на кръвожадните й занимания.

Това в Русия наричат консерватизъм. Това е по-скоро консервиране на утрепан дивеч, преминал по невнимание на руска територия.

Disclaimer: мнението е лично на автора и не ангажира която и да е редакция, редактор или редакторка, колкото и хубава да е. И все пак форумът е заключен за коментари. Поне до края на войната.

12 April 2022

ПраVоZлавна РvZия.

12 April 2022

Z

или Кирилиметодий и брат му

Продължавам да мисля върху този вече интегрален руски символ. Той има много измерения като послания и диагноза, но ще спомена едно, което се натрапва като фрапиращото съчетание между свирепата ярост на Русия срещу Запада и възприемането на буква от основната западна азбука за знаме на тази омраза. От философска гледна точка това е катастрофално културно противоречие, мисловна и естетическа шизофрения, най-грандиозният кич, известен поне на мен досега в некултурната история на човечеството.

13 April 2022

DNEVNIK.BG:

„Екипът на Навални за „Диригента на войната“ – Гергиев (Валери, руски диригент-звезда), е с имоти в чужбина за над $100 млн. Близкият поддръжник на Путин има апартамент в Манхатън, вила край Рим, нос недалеч от Неапол, гражданство на Нидерландия.“

Comment: Въобще Путин обича изкуството. Огромна част от богатството му се пази от него. Сред артбанкерите му е също световно известен придворен челист – Сергей Ролдугин, който нарича сам себе си „пазител на ценности“. Както се разбира, това не са нотите.

Share (с коментар): Руската симфония. Симфония между държава, църква, култура, жени, мъже, народ, звяр и природа. Един от големите композитори на съвременна Русия – другарят Ленин казваше, че в СССР няма нищо частно, всичко било публично, т.е. – държавно, по-т.е. – на Политбюро и най-т.е. – на неговия Генерален секретар/Президент. Симфонията продължава. Всичко друго може да е зле, но балетът, както казваше Висоцки, балетът ни е на световно ниво.

14 April 2022

Проблемът на войната е проблем гастрономически – руската култура изяжда украинската. Основен идеологически, нацистки аргумент – украинска нация, съответно всичко свързано с нея – собствен език, култура, история – го няма и мястото му е в корема на Русия. Реципиентът изяжда донора си. Идеална съвкупност от патрицид (отцеоубийство) и патроантропофагия (изяждане на роднината по възходяща линия за войнска сила). Спр. „Народна кухня на папуасите“, изд. „Скюър“, Порт Морсби, 1977 г.


Disclaimer: Форумът под този пост е заключен за коментари. И след войната.

March – April 2022

Междувременно кратки словесни откоси за Мариупол, Ирпен, Буча, за световната общност, която сега нещо си пести бомбите, за разлика от друг път и го кара на заявления и декларации, градация на епитетите. Така, използвана вместо други несвойствени за нея енергии, живецът на думите намалява. От честата употреба без любов станаха „кимбал що звека“. Повтори механично сто пъти, която и да е дума и тя ще закънти на кухо. Думите стават все по-неуместни. Те не стават за войници, хирурзи в лазарет или гробари. Те са първите жертви на войната. Първо – най-красивите и нежните, мъдрите и смирените. И така смисълът се напусна думите като душа тялото.

February – March – April

Къде сме ние? Забелязваме ли се? Има ли ни въобще? Доказваме отново, че много често ползата от има е като тази от няма. Ние сме в едно такова коматозно състояние, на име жив, но мъртъв като сардикийската църква от Откровение. Хладък, ни студен, ни топъл като лаодикийската. Сме ли въобще някаква църква? Търся какво съм писал за реакциите на нашата общественост и политиците. Не намирам нищо. Малката стара почетна гвардия, винаги на пост, като Гюро Михайлов, с чувство на обреченост припуква с кримките в кръга на служебните си задължения и по-скоро се надява на чудо, отколкото на смъртоносни попадения върху врага. Няма го вдъхновението от вярата в победоносния блиц-криг на демокрацията от първите години на… (търся думата и не я намирам), абе, това което се случва след 1989-та.  Какво да кажеш?! На кого да го кажеш?! Тук-таме някоя ругатня, междуметие, рипост от света на сенките по стената на пещерата.

И така, след както думите изпопадаха в боя, а оцелелите преминаха в безредно бягство, войната спонтанно възроди естетиката на сюрреализма. Кръвта в Украйна тече, а с нея си тече и пролетта. Над ямите от бомбите и сред скелетите от домовете на хората цъфтят дръвчета и храсти. Тревата масово излиза от укритията си и кърпи всичко в зелено. Жените са не по-малко красиви, грижите не по-малко делнични. Опашки за хляб и смърт едновременно. Всички започват да свикват с нея като с шума на лоши съседи. От раниците на бежанците надничат кучета и котки. Възрастна украинка е избягала с петела си. Бежанци носят тениски с щампи на Pepsi, изплезен ролингстоун, Мики Маус, Bad Boy, Good Girl, котенца, сърца, ягодки. Оцелели роднини обсъждат делово какво и откъде трябва и може да се купи за погребението. Свещите са поскъпнали и почти ги няма. Колата трябва да мине на преглед. Да се сменят гумите. Да се боядисат яйцата. Тарабите от оградата да се донацепят и приберат за печката. Да се намери брезент за дупката на стената на кухнята на първо време. А после тухли има навсякъде. Вар все ще се намери. Войната влиза в релси, става навик.

Когато любовта и войната станат навик, светът умира и за живите. „Ужас! Ужас!“ би промърморил механично полковник Курц. И с него се свиква.

И у нас животът тече. Имитира се общество и загриженост, имитира се политика, нещо трябва се прави, не може да се стои със скръстени  ръце. Както акулите – за да дишат, трябва да се движат. (Сещам се, че отдавна се каня да гледам отново „Бонифас сомнамбула“). Промяната в природата изпреварва всяка друга промяна. Гледам украинците и придобивам чувството, че в Украйна животът е някак си по-жив. Сигурно се заблуждавам. Да не ми дойде до главата да проверявам дали съм прав!

У нас най-жизнени изглеждат путофилите. С напрегнатата жизненост на хиени, надушили кръв. Кискат се хиенски вече навсякъде из нета. Но всички знаем, че това не е смях, а заплашителен лай. Усещат миризмата, плячката се бави и се изнервнят. Украйна се подкрепя, но с мрачна решителност, термопилски. Като цяло не сме прехвърлили още баира на сизифовския комплекс от Еледжик, в бойния дух прозира отнесената отчаяност на бито куче. На плячка.

20 April 2022

Външният министър на Украйна Дмитро Кулеба в София заявява, че Украйна встъпва в правата на Русия като наш братски народ. Ние не одобряваме суброгацията (в облигационното право встъпване в правата на кредитора). Братя, пък по Великден ни разпъват като Христос да вземем страна. Маршируват армии от зомби-братя и зомби-думи. Но някой вика по-силно от думите и гласът му се чува чак до небесата. Вика кръвта на Авел.

ЕПИТАФИЯ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

21 April 2022

ТОЧКА НА НЕВЪЗВРАТ

Приятел във ФБ споделя, че негова млада позната заявила със замах (както разбирам и с клатене на глава и туряне на удивителна), че това, което ни (демек на нас българите) било нужно в момента било Червената армия?! Т.е. – най-важното, най-належащото, панацеята на нашите проблеми. Не повишаване на БВП, производителността, инвестициите, възнагражденията, раждаемостта, пенсиите, по-добри правителства, правораздаване, здравеопазване, образование, култура. Нищо подобно. Червената армия ще ни реши всички проблеми! Холистично.

Без да се впряга особено, въпросният приятел й турил черен печат и я обявил за невъзвращенец на своя територия.

И тъй като неговият стремеж към точност е намерил своята пълноценна и щастлива реализация като служител в ОП „Пътна сигнализация“, отдел „Точки и запетайки“, турил пред нейната червена армия една голяма червена точка, която нарекъл точка на невъзврат, която да се забелязва отдалече, с оглед обезпечаване безопасността на интелектуалния и нравствен трафик. При това предложил съответният знак да се въведе в масова употреба за обозначаване на всякакви явления, теми и възгледи, които незабавно, безусловно и автоматически с появата си в публичното пространство да придобиват така официален статут на интелектуална, естетическа и морална екстереториалност и даже експланетарност. Така че, да се знае – Червената армия, която направи безброй хора невъзвращенци в собствената им родина, е официално обявена и обозначена като невъзвръщенец на наша територия от съответната компетентна регулаторна инстанция.

В кръга на служебните си задължения този съвестен обществен служител изработил и предупредителни знаци с надпис: „СТОП! ВРЪЩАНЕТО НА ЧЕРВЕНИ АРМИИ СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“, които разпратил за поставяне по границите на нормалните страни и сателитите в околоземна орбита.

В целия този бърз административно-миграционен процес ми хареса най-вече това, че не усетих и нотка на съмнение, че Червената армия може да бъде спряна на избрана от всеки свободен народ родна граница и точка и че с един замах й се отне българската виза, която досега всички наши правителства чинно й преиздават при всеки свой мандат. Приповдигна ме мисълта, че поне на честта, достойнството и самочувствието ни не е турена все още повсеместна точка на невъзврат.

И все пак, тази млада жена с нейната неотложно необходима за България червена педагогическа армия, този абсурден, но жив манталитетен анархронизъм, злорада варварска хтонична похот, ме върна в изходна точка на униние. Към моите печални записки по неуспелите български въстания, към точката, в която Дядо Иван абортира първородната българска свобода, за да ни подхвърли някаква сурогатна братушка, а после да ни зарине с червеноармейски копелета като въпросното лице от женски пол. Точката, до която сме имали шанса да изкачим връх по-висок от Еледжик, по-висок от Шипка. Поне колкото Ботев. Достатъчно висок, че да е недостижим за чужди армии, техните знамена, колониални празници, посланик-губернатори, генерал-патриарси, гаулайтери, верноподаническа сган и затъпели от мантрите за руско освобождение трикольорни дебили.

Да, младежката увереност на моя приятел не можа да ме зарази достатъчно. Може и да е заради точката на възрастта, от която краят на моето време за реванш ми изглежда безнадеждно близък. Това си е също точка на невъзврат отвсякъде.

Add text/photo: Каин, Юда и Кириак Стефчов са точки на невъзврат.

Времето е точката на невъзврат.

21 April 2022

След войната, ако е рекъл Бог, ще съдя Путин за репарации и контрибуции за това, че ми натика главата обратно в тоалетната чиния на ФБ. ФБ е пълен кич.

22 April 2022

Сюр всичко отгоре, в сюблимен финт на сюрреализма, две хиляди (цифром – 2000)  години след Христа е Великден. Заедно с войната в Украйна пак тече Априлското въстание. Камбани бият, пушки пукат, кръв се лее. Възстановка на бой за свобода и истинска война за свобода, история и настояще, въображаемо и реалност се сливат в едно. Камбани бият на смърт и възкресение. Някъде някого разпъват. Някъде купуват агнешко за празника.

23 April 2022

ВЕЛИКДЕН

В ход е третото руско пришествие, а всички знаем, че третият път е майка и баща. И всяко зло за добро. Имахме отчайваща нужда от този трети опит, от тази възможност за успешно Възкресение. И ето, изневиделица пак получихме шанс. Някой друг ни го дава с кръвта си. Но така е по оригиналния сценарий.

Вярвам в един Бог Отец Вседържител.

И Възмездител.

И Изкупител.

Чакам Възкресение на мъртвите.

Чакам Възкресение на думите.

24 април 2022

Христос воскресе!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.