Росен Тошев, Z
Рядко, много рядко рядко пиша тук, но вече и милостта ми се сломи, та ще е безчестно да мълча. Знам, че ще бъда хулен, обиждан и неразбран, но какво от това? Аз съм свободен човек, имам съвест и все още милея за Отечеството си. И така: Докато Радев е президент, Борисов е на свобода, Гешев е прокурор, Доган се таи като пръдня в путури, Божков плещи „тайни“ от Дубай, а кръжокът ПП управлява с несъстоятелната си коалиция – спукана ни е работата! И ако на следващите избори на политическата сцена не се появят отново Петър Стоянов, Иван Костов и всичкин достойни мъже от прехода и не поведат отново хората, но този път към истинско скъсване оковите на болшевизма и русоробството, не съм убеден, че България ще оцелее. Но как да стане това, като не знам вече какво сме: народ или племе, държава или държавоид? За сега да се поучим от героизма на славна Украйна и да помогнем; всеки, с каквото може! И дано скоро беZчовечната евро-аZийска орда на Путин не тръгне в лудостта си на „специална военна операция“ и към нас, или към другите членове на НАТО, или към всеки, който ѝ пречи. А на ордата все някой чужд ѝ пречи. Нагла и безумно жестока е тя, винаги си намира оправдания, с които, ако не си съгласен, веднага ставаш враг! Но нека сега Бог прости всички избити от нея невинни украйнски деца, майки и мъже! А виновниците за ненужната им смърт да са проклети вовеки! Прикачвам и една стара песен на Пит Сийгър, с която съм израсъл като юноша. Изпълнява я Марлене Дитрих. „Кога ли, кога ли някога ще се поучим?!“
списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X