Десислава Валентинова – Когато си идат доматите

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Когато си идат доматите,
какво ще правим
Питаше другарката ни весело
звеноводка в местно опитно поле
А ние тичаме из буците
Деца от първи „А“ клас
После другарката ни стоеше мило
(тя е добър човек!)
И разказваше за Партията
За домати
Които изнасяме в едни далечни страни
Червено-розови
В замяна за компютри…
И Георги Димитров я гледаше от портрет на стената
Много скоро после си отидоха доматите
И Партията на Димитров
С някакви червени като млади домати
Бивши комсомолци
Пред думи на митинги
От Желев до Димитров
И защо, питам се така,
класната, бивша другарка,
е питала така онази звеноводка!?
Когато си идат доматите…
Когато си идат доматите
Ще има някой, който е знаел
Че ще си отидат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Разкритието на черния квадрат – Black Square

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy 

 

(друг инвариантен епизод, от руската театралната постановка, без артиста Воланд)

Прочетох
в раздела
the Seedbeds of Abstraction (от достъпната книга на TASCHEN, MALEVICH )
или редицата с легла на семена,
семената на модерното изкуство (някой предпочитат истински сортови семена)
представете си полска леха с множество глави
и всяка глава на художник/скулптор/музикант/поет/фотограф…
…допълнете с (………………….)
А ЧЕРНИЯТ КВАДРАТ / BLACK SQUARE
на руския/съветски художник от полски произход Малевич
е събирателна точка,
символ,
граничен знак,
граница,
разделящ времето в изкуството
преди
и времето
след
черния квадрат
преди XX век и след XX век.
А картината – черния квадрат
Черен обект
Черна дупка
А от страна на некомпетентните или извън
полето на добре подготвените, осведомените, вещите, опитните с много вещи,
носещи ментални куфари багаж
е excuse, или извинение за неудачата
илинещо неудачно, случайна грешка.
Или моля за извинение, всъщност това не е квадрат, а е кръг,
или символичен край
на цялото изкуство по времевата линия I преди – след
НО електронният анализ разкри
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
Два квадрата.
Два,
един върху друг,
а на втория,ЧЕРНИЯ цвят е започнал да избледнява
и разкрива, открива, осветлява света на истинска живописна картина.
Живот с цветове!
Благодарение на всевиждащотоелектронно око!
Под първи слой ЧЕРНИЯ КВАДРАТ
– събирателната точка, границата между натуралната-човешка
и супрематичната-извън човешка гледна точка
беше разкрита истинската поносима история.
не грешката, случайността, нищо не означаващото,
а означеното.
Същността.
–- пауза
Време за предложения и изслушвания.
–-
А черните квадрати са всъщност четири и всичките от Kazimierz Malewicz.


1 – Първият от 1915 г. може да бъде видян в Държавната Третяковска галерия в Москва.
2 – Версията от 1923 г. може да бъде намерена в Руския музей на Санкт Петербург.
3 – Версията от 1929 г. е в галерия „Нов Третяков“ също в Москва.
4 – Окончателната версия от края на 20-те и началото на 1930-те е изложена в Държавния Ермитажен музей в Санкт Петербург.
(Рискован повод да посетите Русия.)
–- край на паузата

След което се върнете към лехата със семената на модерното изкуство
и ще разберете, че Ел Лисицки е занесъл семенцето на супрематизма
на Запад, да поникне
и е разменил няколко думи с Theo van Doesburg, на два различни стола,
но те са направили мост между De Stijl и Bauhaus, не червената сграда в София,
по запад и на север, където е по-студено,
но пред сградата на Валтер Гропиус (Walter Gropius)
има плочки и зелена трева и може да се играе на федербал.

А ако се измислят супрематични перца за федербал, с различни форми:
куб, сфера, пирамида
или електронна игра на федербал:
с квадрат, кръг, триъгълник
Кое ще се продава повече?

8 юни, 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – Третото пришествие (откъс)

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Една и съща история може да бъде разказана
 като избегната катастрофа
 или като въображаема победа.

 

В началото на пандемията хората си мислеха, че ги е сполетяло временно, краткосрочно бедствие. Едни предричаха, че то ще бъде с трайност от месец-два, по- скептичните – до една година. Годината мина и научни центрове предупредиха, че бедствието можеше да продължи по – дълго, две до три години. Скептиците казваха, че ще е безсрочно. В предишни времена при бедствия,включително при световните войни, хората мигрираха в безопасни зони. Сега нямаше къде да отидат, освен навътре в себе си…

 

1.

През 1988 година един млад сержант в Паспортния отдел на днешния булевард „Мария Луиза“, някога „Георги Димитров“ , на въпроса ми, кога ще получа своя паспорт за чужбина, ме препрати в далечна перспектива във времето, която нарече „второ пришествие“.

– Няма паспорт за Вас, гражданко – отсече той, още като ме видя.

Очевидно ме беше запомнил от предишните мои посещения.  Бях доста хубавичка и нахакана, на улицата мъжете се обръщаха след мен, сержантът не правеше изключение.

 

Всеки път попадах на него и бях започнала да си задавам въпроса какво правеше този млад мъж зад гишето, където обикновено слагаха намръщени чиновнички на средна възраст? Беше единственият с униформа сред тях и лесно се запомняше на фона на неприветливите лелки с ръчно плетени жилетки, които обслужваха желаещите да получат паспорти, ще рече почти половината българско население по онова време. Причината, поради която сержантът се набиваше в очи, беше една негова физическа особеност: липсваше долната половина на лявото му ухо, а в добавка, никой хирург не си беше поиграл да закръгли остатъка от хрущяла. Поради това осакатеното му ухо  висеше нелепо на главата му като счупена детска играчка.

Неволно се втренчих в него, сержантът забеляза погледа ми, почервеня и, ядосан, повтори:

– Няма паспорт за теб, не разбра ли? Всеки път ли трябва да ти го повтарям. Не е дошъл отговор от комисията.

Нямах намерение да го наскърбявам заради нещо, за което очевидно не беше виновен и дори съжалих, че нетактично се бях загледала в осакатеното му ухо. Бях твърде млада и още не можех да контролирам любопитството си, което от своя страна винаги беше насочено към необичайното. Желаех да разбера не очевидното, а онова, което липсваше или беше скрито.

Можеше да се каже, че дори изпитах симпатия към осакатеното ухо, но не и към притежателя му, защото от името на милицията той ми отказваше нещо просто по мое мнение: да получа паспорт, да пътувам с него и да се спася поне за малко от шибаната държава, в която се бях родила и живеех. Мои познати ме бяха предупредели, че не омъжена, млада жена като мен, с добри езикови познания имаше незначителни шансове да напусне макар и за кратко страната.

Милицията, обясниха ми те, се страхувала, че можело да напусна завинаги родината си и да й изменя. Този аргумент ме учудваше и дори разсмиваше. България си беше моя по дефиниция. Както и аз бях нейна, каквото и да означаваше това.   Изобщо нямах представа как се изменяше на такова голямо нещо, като „родина“, а и нямах никакво намерение да го правя, тъй като обичах всичко, което тя имаше: бях влюбена в морето, в планините, в родната ми улица, и в поне стотина души, без които не можех да си представя живота. Напоследък между тях се беше наместил и един млад музикант, срещите с когото ме караха да изтръпвам от удоволствие и заради когото никога не бих напуснала местата, където се срещахме. Не обичах държавата, която високопарно наричаха „родина“, но съзнавах, че точно  милицията не беше място, където можех да обясня тази разлика.

По онова време бях двайсетгодишна, дръзка почти до рискованост, и неописуемо жадна за пътешествия. Поради особено стечение на семейни обстоятелства владеех вече няколко езика и мечтаех да видя всички места, оставили следи в спомените на членове от семейството ми, живели в други епохи и по други географски ширини. Желанието ми да пътувам беше непреодолимо, ако можех така да се изразя, което означаваше, че най-малко милиционерът с половин ухо зад гишето щеше да ми попречи да го осъществя.

– Кога да дойда пак, другарю? – попитах сержанта  с фалшива смиреност, правейки се, че вярвам на версията с комисията, която месеци наред не даваше отговор на моята молба.

В поведението помежду ни съществуваше тънка, но съществена разлика. Аз се обръщах към него с официалното за времето прозвище „другар“, което ни най-малко не съответстваше на чувствата ми, тъй като милиционерът беше всякакъв друг, но не и мой приятел и доброжелател. Той от своя страна ме наричаше с привидно неутралното обръщение „гражданка“, което отразяваше презрението му към всички, които очевидно не бяха „другари“ на държавата, след като желаеха да я напуснат, дори временно.  Обръщението „гражданка“ беше всъщност бележка за недоверие, лепната на челото ми. Освен това сержантът ми говореше на „ти“, както това се правеше в затворите, наказателните общежития, поликлиниките, болниците, училищата и всички останали места, където хората бяха лишени от уважение. Трябваше да призная, че от позицията на своята власт той можеше да бъде откровен, докато аз се преструвах. Погледната от страни, сигурно изглеждах жалка, както и всички останали, с които чаках  на опашката. Обхванати от взаимно недоверие, освен това ние се страхувахме един от друг. Рискът някой от нас да предизвикаше лошо настроение у сержанта, беше бедствие с непредсказуеми последствия за всички.

– Тръгвай си вече – измърмори раздразнено старецът зад мен, който очевидно преценяваше не без основание, че бях източник на неприятности.

Държеше в ръка няколко писма, всички в стандартен плик на милицията, и сигурно, също като мен, посещаваше нееднократно това ужасно място, единствената ни възможна врата да го напуснем.Макар и залостена отвътре, тя все пак съществуваше, понякога се открехваше и пропускаше единици, поради което всички на проклетата опашка търпеливо и с отчаяна последователност чакахме  пред нея с надежда да дойде нашият ред.

Без да поглеждам към стареца, не мръднах от мястото си и продължих да чакам отговор на зададения от мен въпрос „кога да дойда“.

Всички около мен имаха на разположение някаква история, която смятаха за убедителна. Роднини, близки, починала леля…Никой не смееше да твърди, че искаше да отиде до Париж, Милано или дори до Белград ей така, само за да се разходи по улиците, да изпие на улицата едно ароматно кафе, да позяпа цветните, лъскави и недостижими с цените си витрини, след което да се върне в унилото си ежедневие, което му предлагаше  „развитият социализъм“.

Моята история беше истинска и се състоеше в това, че бях получила покана от далечни роднини във Франция и вече шест месеца чаках да получа задграничен паспорт, за да замина при тях. Веднъж седмично се отбивах да проверя, дали нямаше движение по преписката ми, замръзнала в някой кабинет. Жадувах да видя Париж, чиято топография, география и история познавах наизуст от всичко, което бях чела за него. Нямах друга причина, но тази ме изпълваше с желание и дори амбиция, каквито рядко изпитвах.

– Ела на второ пришествие – отговори троснато безухият.

Подозирах, че го бях раздразнила не само с упорството си, но може би и с външността си. Не само всичко по лицето ми си беше на място, но и носех красиви обеци, които привличаха внимание върху малките ми уши, с които се гордеех.

-И кога смятате, че ще настъпи това „второ пришествие“? – осмелих се да добавя в пристъп на дързост, съзнавайки, че може би си играя с огъня.

Старецът зад мен не се стърпя и ме сръга грубо в гърба с костеливия си лакът. 

Нямаше какво да губя, като подразня сержанта.Поне за няколко мига можех да обърна играта на котка и мишка. Като че ли на свитото, сиво мишле, на каквото се оприличавах в онзи момент,  за миг бяха пораснали нокти и то се опитваше да одраска с тях униформения, скрит зад преградата на гишето.

Сержантът ме изгледа изненадано, очевидно съобразявайки, дали наистина бях глупава или само се правех на такава.

Реших да го освободя от съмнения върху собствената ми интелигентност, която за кратък миг беше поставила в опасност неговата, и затова добавих с усмивка:

– Защото предишният път казахте на „куково лято“, но не уточнихте кой месец от летния сезон имахте предвид.

Ухо за ухо, грубост за грубост! За днешния ден стигаше. Не трябваше да прекалявам. Бързо обърнах гръб и без да дочакам отговор тръгнах към въртящата се врата, преди някой друг милиционер да ми поискаше сметка какво точно правех тук всеки вторник, освен че се заяждах с персонала.

На изхода се сблъсках с по-възрастен униформен.

– Какво му е на колегата Ви? – попитах невинно аз.

– В какъв смисъл? – на свой ред недоверчиво зададе въпрос той.

Допрях с пръст ухото си.

– Ааа, онова ли? Една немска овчарка му го отнесла при тренировка в школата. Много е чувствителен оттогава.

– Горкият – лицемерно отговорих.- А как се казва?

Дори не знам защо попитах. Като че ли, ако знаех името му, това щеше да промени нещо.

– Митко, Митко Григоров се казва. Защо питате? – изведнъж се усъмни пазачът.

– Просто от любопитство.

 

„Второто пришествие“ и „куковото лято“ все пак се състояха след малко повече от година, когато затворената отвътре врата на държавата бе издънена от събитията и населението се втурна като полудяло да види света, който дотогава бяха скривали от него. Сержант Митко Григоров лично ми връчи жадувания паспорт през отвора на гишето-бърлога, след което аз бях обладана от такава жажда за пътешествия, че не можех да се задържа на едно място повече от няколко седмици. Започнах естествено с Париж, тъй като там имаше къде да се приютя в една таванска стаичка на моите далечни роднини, склонни да ме изтърпят известно време. Разхождах се в продължение на цял месец денем и нощем из града на мечтите ми, влюбих се в него и го прибавих към онези задължителни неща, заради които си струваше да живея на този хубав свят, въпреки всички мръсотии на които беше способен. 

Пътешествията ми бяха безкрайни, куфарите станаха мой дом, а летищата – моя родина. Паспортът беше винаги в джоба ми, а за сержанта забравих още първия път, когато стъпих на чуждо летище.

Тогава не допусках и за миг, че в едни по-късни времена щеше да се наложи отново да си имам работа с него. Както и че някои на пръв поглед незначителни срещи можеха да се окажат с фатално значение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Корпорацията: Възкресения

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Този текст е посветен на новината, която поне от 1999 г. не би трябвало да е новина, че народниЯ писател кандидатства за член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН).

През 1999 г. започна конструирането на това, което наричам Корпорацията – джойнтвенчъра между академична и литературна власт, ползването на академична власт за изкривяване на конкурентната среда на литературното поле в полза на играчи, използващи академичен ресурс.

Широко мултиплицирана и анимирана фалшива новина е, че успехът на народния писател е пазарен. Удостояването му с орден „Св. св. Кирил и Методий” първа степен, връчен му от президента на ГЕРБ през 2016 г., ясно показа обичайната политикономическа плетеница от обичайните черва на всеки успех, направен в България, в който Държавата винаги играе водеща роля.

В случая на народния писател дори не е необходимо да шерше тази държава зад успеха му: докато още ГЕРБ беше „дясна” за красивите и умните десни, народния писател получи политикономически полагащия му се орден.

След като ГЕРБ престана да бъде „десен” за красивите и умните, народния писател веднага се дистанцира от станалата междувременно некрасива, неумна и недясна политикономия, подписвайки се под каквото трябва и когато трябва.

Народния писател обаче беше направен народен писател през управлението на ГЕРБ.

Но тази политикономия е пасе и народния писател бе един от първите, които навременно сигнализираха това.

Време е за друго.

При това друго е време да се извърши обратната процедура по прехвърлянето на академично-държавно конструираната литературна власт в академична – академично осребрена.

Ако Тиквата беше кръстникът на народния писател, Черепа ще е кръстникът на член-кореспондента.

Но това не е друго, а просто превъртане на модела Корпорацията.

Академията и Държавата направиха народния писател.

Същите ще направят в обратен ред от народния писател член-кореспондент и академик.

Корпорацията: Възкресения.

Режисьор(ка): красивия, умен и десен Череп.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Зоя Христова – Дай ми очите на Сузи

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Eye

 

Знам, че ще се оправя, ще свикна да живея и така. Седем години са това, не са два месеца – да ги изтриеш и продължиш.

Какво нещо е навикът – ставам и се обръщам да го будя, влизам в банята с идеята, че има кой да ми донесе хавлията.

Виждах го от година, че не е същият, не обърнах внимание на знаците – по-лесно ми беше.

Мълчеше, много мълчеше. Говореше само за битови неща, не споделяше, смееше се рядко.

Залъгвах се – “внушаваш си“ –мислих.

Едно не ме подведе никога – интуицията – трябваше повече да я слушам.

То и да я бях слушала – какво?

Седем години планове за семейство, как се наваксва това, как да започна от начало. Да търся друг, с който да градя –отчаяна работа.

“Нищо не те радва, нищо не ти харесва, голямо мрънкало си“ – казваше ми често, когато още ми говореше – после спря и бавно си отиде. На части – техниката, книгите, дисковете, дрехите, последно си взе четката за зъби. Сякаш се разглоби, разпадна се и изтече през антрето.

Прати СМС – “отивам си, нещата не вървят, чувствам се зле от години, бях обещал, това ме държеше“.

Години мълчалив дискомфорт, години примирение – къде бях аз?!

Вярно, че нищо не ме радва. Сега, като се замисля е прав. От дете съм такава. Често чувам от хората, че не ми липсва нищо. Обективно погледнато е така.

Дете от смесен брак, имоти в две държави, никога не съм мислила за пари. Престижни родители с успешен бизнес, добро образование, никакви лишения.

Дори проблеми с външността нямам, от дете ме снимат за реклами, казват, че съм красива. И защо, защо, тогава ми е толкова гадно?! Защо ми е така тъпо, така монотонно?!

“Можеш да убиеш желанието за живот у всеки“ – включваше шеговития тон често.

Сега разбирам – не се е шегувал.  Задуших ли го, отегчих ли го – не знам?!

А и да знам, не съм способна да направя нищо – това са ми възможностите, толкова мога.

Когато ходехме по лагери със съученици от гимназията, най-скъпата частна гимназия, другите се радваха на гледките, аз чувах само мотора на автобуса и виждах зацапванията по стъклото.

После как ни стоварват като чували пред разни обекти, после как ни товарят наново. И никога никакво удоволствие. Само лошото, все лошото – някакво вродено черногледство.

Не вярвам в щастието, подозирам другите в лицемерие, когато се радват.

Тази седмица си правя косата за трети път. В салона вече се смеят. Искам да виждам Сузи, но се преструвам на маниак на прически.

Сузи не спира да говори, никога не млъква. В салончето й е лудница. Мисля, че всички идват, за да я слушат.

Сузи върти ножицата като жонгльор, адски е сръчна. Работи с няколко клиента едновременно.

Винаги има поне три жени с боя, докато прави мъжките прически – отнемат и минути.

Сузи е щастлив човек. И понеже не й вярвам, идвам често, за да я хвана в лошо настроение, да я хвана да се оплаква, да я видя болна, уморена, съсипана…

Улавям се – искам да се срине – грозно, но ми пречи нейното щастие – пари ме нещо в стомаха.

Знам – проблемът е в мен. Сузи си е Сузи – не ми прави нищо, не ме забелязва – знам.

Но ме боли, мамка му!

Боли ме звънкият смях, безгрижното изражение, фриволното дрънкане с неизменните десет клиента.

Дебна я, разпитвам – Сузи разказва, добронамерена е. Не е красива, невзрачна е  – боли по-силно. Може го и без да е хубава!

Винаги говори за жилището си и котките. Има над осем котки, казва че са скъпи, породисти.

Жилището е стилно, ремонтира го постоянно, ремонтира го всеки ден. Гледа списания, експериментира – купува мебели. Живее в разкош.

Опитвам се да си представя докато ми прави кичури. Зелен двор с цветя, оживен от красиви котки. Цветята са скъпи, цветята ся редки.

Къщата е стилна, изчистена, но кокетна. Звънят й хора, много хора – мъже.

Мъжете в живота на Сузи са особено атрактивни – стилни дръзки мъжкари, похотливи тийнейджъри с изваяни тела, изискани господа на средна възраст – влюбени до един.

Докато нанася боята преживявам хилядите романтични срещи, трескавите разговори за секс в среднощни часове, влюбените до безумие, изгорени от страст момчета. Сузи – разказва, разказва – на всеки, който седне на стола.

Разказва долепила устни до ухото на поредната клиентка, разчекнала очи в изумление. Гледки – сменят се – мъже, момчета, старци – военни, лекари, архитекти, преподаватели – Сузи познава адски много мъже.

Лавина от емоции и звънлив смях – салончето се пръска от похот. Клиентите се червят, но идват отново. Една от тях съм аз.

Вечер, когато не мисля защо той си отиде и колко съм безсилна, си представям военния, който преследва Сузи. Маскировъчната униформа на професионален войник, поддаваща се от ъгъла, дебнещ в засада.

Целувките, страстта, грубостта на пренебрегнат простоват мъж. Чарът на влюбен примат.

Мисля за вулгарния лекар, звънящ между две операции – търси я често – иска да изостави жена си, спират го децата. Луд е по Сузи, говори мърсотии до тоалетната на операционната. Виждам го с бялата престилка до кафе машината, шепнещ в смартфона.

Студентът, опустошен от желание, дете от консервативно семейство. Сузи му показва непозната страна. Иска да вижда още.

Сутрин се връщам в салона, Сузи ме държи със силата на евтино риалити. Правя си ноктите, за да слушам историите – в клопка съм.  Сюжетите на Сузи изместват мислите ми, временно ме дистанцират. Мразя да съм сама.

Сузи има тежък живот – бита, преследвана, зарязвана от родители, изнасилвана. Най-смешното е, че завиждам и за това.

Представям си момичето от Борово с раница на гарата, обикалящо само из София. Не познава никой, но се оправя. Помагат и клошари – оцелява.

Намира си любовник, любовникът й намира работа, зарязва го – после друг.

Плаче ми се! Нямах възможността да оцелявам. Лишиха ме от приключения, възпитаха ме добре. Охранен бройлер от скъп инкубатор – плаче ми се.

Сузи ми филира краищата – смее се – разказва за тройка с двама военни – кани ме на гости – приемам.

Търся из руините на София, из порутените недостройки, стилното местенце на Сузи. Обърквам се – номерата са разместени – София е несинхронен град.

Счупени гаражи, износени ретро кафенета, дюнери, писъци – смрад.  Мухъл, ръжда, неизмазан зид до модерна сграда. Ровя из занемареното наследство на епохите.

Влизам в заден двор, търся Сузи. Сузи ми отваря – посреща ме по халат, по скъп бял халат и нежни луксозни чехли.

Води ме през мръсен двор, потънал в плесен и ръждиви варели.

– Виждаш ли котките ми, там до шезлонга – пита ме със самоуверена усмивка.

Няколко мръсни улични котарака се излежават до варел, препълнен от дъждовна вода. Шаря с поглед търся пространството от разказите – стилния декориран двор и скъпите котки.

Кани ме вътре. Мазе – Сузи живее в мазе, боядисано с грубо нанесена червена блажна боя, засъхнала с множество боклуци. Миризма на влага и мухъл в тясна стаичка, превзета от спалня с кичозна кувертюра.

– Ето го военният – сочи ми снимката до шкафчето. Виждам грозен мъж с шкембе едва покрито от вехта униформа, килнал шапка като ловец.

– А, това е студентът – показва ми снимка на слабо грозновато момче, едва достигащо в представите ми полова зрялост.

– Това е професорът – показва ми снимка на мъж на преклонна възраст, с немощно излъчване.

Обърквам се – не виждам от влагата, препълваща очите ми.

– Плачеш ли, защо плачеш? Боли ли те нещо, искаш ли нещо? – стряска се Сузи.

– Искам, да, искам! – съскам през зъби.

– Да видя персийските котки, шикозният двор, прегарящият от страст военен, горящият от емоции студент, да видя стилната виенска спалня.

– Ето я спалнята, нали ти показах котките отвън – не ги ли видя!?

– Не – не ги видях. Видях блажната боя и няколко помияра!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Любов с мушкато

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – А Touch

 

„…и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.“

Атанас Далчев

 

Кир:

Трябва да се отърва от малката лепка. Хубаво беше в началото: тя – фина и деликатна миньонка, студентка първи курс във ФКНФ, девствена и готова да се учи, да бъде обучена на всичко „от-до“. А аз съм най-добрият професор за моето малко мушкато. Наричам я така, защото това е любимото й цвете и в квартирата й на шестия етаж е пълна със него. Саксии с най-различни червени, бели, шарени мушката са наредени на прозореца. А що се отнася до мен, опитът ми с жените не е малък, но с прощъпулка ми и за пръв път. И за последен – щото не ми трябват повече такива. Цяла седмица бяхме заедно почти непрекъснато. Аз гледах да се скатая от офиса (а все пак трябва да се работи), тя бягаше от лекции. Гледахме порно, експериментирахме разни пози, най-вече я тренирах на френски… интересен секс. Тя ми беше интересна с манията си по Маркес, „Нирвана“ и най-вече по оная тъпа китка.

Излизахме и с компанията, мъж, минал средата на 30-те си години все пак трябва да се похвали с 18-годишно свежо гадже. Веселяхме се и мислех, че ще излезе човек от нея, но не стана – превърна се в бреме и досада. Залепи ми се като сопол – Кир, това, Кир, онова… Непрекъснато ми пише на месинджъра всякакви глупости. Обичала ме. И аз обичам бира с пържени картофи, но не им го пиша на всеки 15 минути. Започна и през офиса да наминава, и стана съвсем неудобно заради Таня – новата служителка, на която е въпрос на време да смъкна прашките.

Трябва да взема мерки за Кристина. Аман от натрапчиви довчерашни девственици. Ще я заведа на купон.

Кристина:

Той се казва Кирил, но му викат Кир и го обичам. Кир е първият ми мъж и искам да е последният. Той стана целият ми свят. Владее всички мои сетива. Събуждам се с мисълта за него, заспивам с мисълта за него. Такава трябва да е любовта: обичаш, отдаваш се, ставате едно цяло – една душа с две тела. Разбираме се напълно. Сексуалните му уроци са ненадминати. Много е нежен, най-нежният в цялата Вселена.  Аз умирам за нежност. Върховна беше идеята му да ме гали с цвят от любимото ми мушкато между краката по време на любовната игра, а после – по време на акта – да рецитира в ритъм „Муш, муш мушкато“. Муш – и ме мушка, муш – и ме мушка… „Муш, муш мушкато“ стана запазена марка на нашата любов.

Вкара ме в компанията си – свестни са. Само Ото малко ме плаши – огромният гологлав Ото с най-грозните сини очи на света. Като че ли ще ми направи дисекция с поглед, ще ми извади червата и ще ги изяде. Ако трябва да съм честна – гаден ми е. Намекнах на Кир, че в присъствието на този негов приятел не ми е комфортно, а Кир се смее: Ото имал 24-сантиметрово мъжество, свършвал бавно и жените умирали за него. Аз пък бих умряла от него, но не казвам нищо повече, защото Кир се дразни.

През последните седмици почти не съм го виждала. Започнаха да ми минават през ума разни неща… Но напразно съм се страхувала – ето че ми са обади и ще ходим на купон у приятели. Казва, че щяло да има музика, интелектуални разговори за литература и муш-мушкато. Не разбирам защо трябва да правим секс на чуждо място, а не у нас. Но как да откажа на любимия, щом той така иска?

Къщата е огромна, купонджиите са много, пиенето и тревата също… и някак загубвам Кир. Срещам Таня, колежката му – казва ми да търся на горния етаж, на терасата при цветята. Качвам се. На дъното на терасата виждам силует на мъж и тръгвам към него. Мъжът се обръща. Стряскам се. Не е Кир. Ото е.

Ото:

От цял час чукам пачаврата на Кир на терасата с китките, където някой предвидливо е сложил кушетка… а знам, че мина час, защото на стената виси старинен стенен часовник с кукувица. С други думи – перфектната обстановка. Кир е истински пич – пусна ми гаджето си. Не съм го молил, той сам знаеше, че съм й навит. Така е с истинските приятели. А тя е толкова мъничка. Тясна е – най-тясната путка, която съм сцепвал. Също ми е навита – нищо, че се дърпаше в началото. Изобщо няма да бързам. И Кир така поръча, а и аз си имам проблем със свършването. „Муш, муш мушкато“ – говоря й на ушенце, докато натягам. Опъвам я на задна, затиснал съм ръцете й на гърба, а главата й – във възглавницата… Кир спомена, че обичала грубата игра. Боли я и това е хубаво. Направи малко театър, опита се да вика – няколко шамара и нещата са в релси. После плака, скимтя и трепери. Сега съвсем е замлъкнала, ще трябва пак да я свестявам. Раздрусвам я яко – опитва се стане от кушетката. А, не, малката – още не. Искам нещо ново – задника ти, стегнатия ти малък задник. Не съм свършил, имаме доста работа. „Кир“ – вика тя. Побеснявам. Аз съм Ото – Кир не е тук. Ще я накарам да вика моето име. Ото – крещя й, О-т-т-о! О-т-т-о!

„Ото“ – предава се тя и аз мощно се празня вътре в нея. Малкото мушкато на Кир е вече малко мушкато на Ото. Целувам я по вратлето. Чао, захарче, супер си! Два часа издържа, мамка му – два часа по часовник – страшна пичка! Следващата седмица купонът е у Влади. Заповядай, ако искаш и си донеси лубрикант. Ще съм готов пак да те изчукам.

Кир:

Стоя зад вратата на терасата и гледам как Ото опъва Кристина. Усещам странен прилив на нежност. Той голям, тя – дребничка. Мощният зъл кактус от пустинята ще изяде сладкото невинно мушкато. Така и трябва. Давай, звяр, разкъсай я! Дори да не й харесва в момента после ще ти е благодарна. Ще е благодарна и на двама ни.

Таня е до мен и заедно наблюдаваме представлението. Донякъде, докато се възбудим. Тя започва да ме гали и слиза за свирка. Чука се страхотно, не е някакво девствено дърво. Но не искам да съм несправедлив с Кристина. Добра ученичка беше и я предавам в опитни ръце – Ото ще й покаже доста неща.

Кристина:

Кои са тези мушката, на тази тераса? Не са моите. Не ми говорят. Не плачат с мен. Студени са. И на мен първо ми стана студено, когато Ото разкъса новата копринена блуза, днешния специален подарък от Кир за купона. Безценна е, а Ото за секунда я направи на парцали. Ото ръмжи, смачква гърдата ми и я захапва. Защо ме хапе? Спри, така боли – ще кажа на Кир! Ото се смее. Кир е при Таня, малката, сега са заедно, праскат се току до нас. А ти… Ти нямаш избор. И Ото нахлува, а аз мисля единствено какво ще стане, ако Кир научи. Ако Кир разбере – дали ще ми е бесен, че съм му изневерила? Дали няма да реши, че съм го искала?

Не помня колко продължи – часове, дни или години. Чувах любимото „Муш, муш мушкато“. Кир ли беше? Кир ли се е върнал? Трябва да е той. Знаех си, че ще се върне – ние се обичаме! Неговите думи са това, сигурна съм, че той ги изрича, но… това тяло, което пълни моето – то чие е? Не го познавам. Гадая за лицето на мъжа вътре в мен – Кир или Ото? С Ото правим любов, а Кир ме изнасилва… или беше обратното? Кой да ти каже. Объркана съм, а враждебното мушкато мълчи и отказва да помогне. Допускам, че Кир е мъртъв… Сигурно е мъртъв, но се е върнал като във филма „Призрак“ с Деми Мур и Патрик Суейзи. В чуждо тяло, специално за да бъде с мен. Да Кир е – чрез тялото на Ото. Защото Ото е мъжът, за когото знам, че ме удря, докато викам „кир“, но не усещам нищо. Само лепкава кир…. само мръсотия…

На сутринта дебела чистачка ме свестява с ритник. Махай се, повлекано. Не ми стига другото, ами и лайната ви трябва да чистя, отрепки недни. Теб като те гледам, бая са те ошмулили снощи… Колко бяха? На файтонче, а – един след друг? Хареса ли ти? Колко ти платиха? Или сама навири краката доброволно? Марш оттука!

Наметнах нечие кожено яке, захвърлено и оповръщано след купона и се прибрах в квартирата, при мушкатата. Полях ги с вода – вчера, преди да изляза с Кир ги бях забравила. Исках да поговорим, както винаги. Опитвах, опитвах. Но и те не ме искаха. Накрая се отказах. Нямаше смисъл да настоявам.

 

***

Саксията с бяло мушкато спокойно се разби на тротоара.

 

2-3 май 2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дима Благоева – Пътят за Пном Пен

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Stairs to the Sky

 

– Подминаваш ме, а? Неблагодарник! Ама забрави кога ми искаше пари за една бира. Майка ти… аз на тебе! Ще видиш ти! Ще ти взривя фургона, и тебе ще взривя. Мога да го взривя, ако поискам, не ми ли вярваш?! – последният въпрос явно е отправен към мен.

Проследява отдалечаващия се на бегом силует, тръсва рошавата си сплъстена коса и засмуква гневно от фаса. После се опитва да ме огледа добре, въпреки сумрака.

– Вярвам ти. Защо да не ти вярвам – дърпам нервно от моята цигара.

–  И гранати имам, и Калашников. Баща ми беше в службите, и аз съм бил. Дай една цигара. На мисия в Камбоджа бях. Преди двадесет и пет години.

От беззъбата му уста изригват кълбета дим, като потвърждение на думите му, че може да взриви някого. Вяло се усмихвам, раменете ми потръпват от вечерния хлад. Само по сако съм, а е ноември.

– Цигарата ми свърши, човек, ще влизам вътре. Остави го тоя да си живее живота, не си хаби гранатите.

– Ще го оправя аз него, ще види той – продължава. – Хубаво ще запомни кога е крал чувалите на бай Лазар. Че те тия чували са ми цялата покъщнина бре, знаеш ли колко време съм ги събирал. Дай една цигара, де. Не се стискай.

Протяга ръка, пръстите му се подават от скъсана плетена ръкавица. Преглъщам погнусата си от черните му нокти и му подавам кутията:

– Ето, останали са ми две, вземи ги.

– Е, мерси. Те от скъпите, ама и ти не си случайна. Я виж, как си се барнала… Чакай да ти разкажа за Камбоджа.

Вече пристъпвам от крак на крак, но бай Лазар продължава:

– Как лети времето, майка му стара. Бяхме първите „сини каски”. През какви перипетии минахме, ако знаеш. Пълна мизерия беше. Карахме със седмици само на боб. Возеха храната с кораби през океана. Докато дойдеха контейнерите, брашното ставаше на тесто, а халвата се сучеше като прежда. Чудехме се кои са по-опасни – червените кхмери или рояците комари. Нищо не си видяла ти.

– Сигурно, но трябва да влизам. На бизнес среща съм – мърморя аз, чудейки се защо изобщо подхванах този разговор.

– Стой де. Дай да изпушим по още една цигара. Таман да усетя и аз малко от целия шик тука – като почнеш от светлинките, перденцата вътре… ей, гледай, гледай, каква красота само и какъв уют! И всякакви важни люде. Чашите им пълни, чиниите им пълни и решават съдбините на света – източва врат и наднича през френския прозорец на ресторанта. Залепя подсмърчащия си нос за стъклото, сякаш да подуши миризмата от ястията.

– Клиентите ме чакат, ще влизам. Излязох само, за да взема глътка въздух, а виж колко се забавих. Богати са. Нервни са.

– И как го вземаш свежия въздух, като пушиш цигара от цигара ли?

– Е, чак пък. Ти какво сега, морал ли ще ми четеш?

Хваща ме яд, че още стоя на студа, заради този уличен философ.

– Морал, баш – продължава да нарежда. – Какъв морал на такива като тебе. Вие, дето крадете от народа, за да се возите в скъпи коли, да седите в стъклените си офиси, да ядете по шикозни ресторантчета и да тънете в разкош и разврат. Душевен разврат, щото нямате никакви ценности, удушили сте ги в себе си. Гледате да забогатеете на гърба на обикновения човек, дето няма пари за хляб и лекарства. Народът е гладен, хората мрат като мухи, а вие сте се разплули в разкош.

– Свърши ли вече? – дразня му се, но странно защо продължавам да стоя  на студа и да го слушам.

– Да.

– Върни ми сега една цигара от кутията, последната… И как реши, че и аз съм от тия хора, които живеят на гърба на народа? – опитвам да се усмихна. Въпреки гневния му тон, не се чувствам обидена.

– Нали те виждам. Гледаш ме с презрение, с погнуса, защото ме преценяваш по скъсаното ми палто и пробитите обувки. За тебе хората имат стойност, измерима само с парите им. На бас, че имаш любим девиз. Мога да го позная.

Очите му играят, като на дете, което знае отговора на гатанката, но не бърза да го каже, за да продължи още малко с играта.

– Ха–ха. Давай, пробвай се.

– Чакай малко, как беше? „Това, което не се купува с пари, се купува с много пари”? Познах ли?

– Не, не позна. Нямам въобще такова нещо, като любим девиз – смея се аз.

– Да бе. Това е, защото душата ти е празна. Има толкова умора в очите ти. Толкова празнота.

– Какво? Не те разбирам – много добре знам какво иска да ми каже и може би затова го оставям да говори.

– Правиш се, че не разбираш. Очите ти са празни. Значи и животът ти е празен. Нали знаеш какво казват хората, че очите са огледалото на човешката душа. Има ли нещо, което те радва? Всеки ден ставаш с умората си, щото делиш деня и постелята си с нея. Като станеш, се наливаш с кафе, за да си отвориш очите, а душата ти спи. Не, не спи, мъртва е, а ти се мъчиш да я съживиш. И какво, качваш се в колата, отиваш в офиса, правиш пари, после се скриваш обратно между четири стени, мислейки пак за пари. Наливаш се със скъпо уиски, за да можеш да заспиш. Сигурно и сънотворни вземаш, може би пушиш и трева, но и те не могат да ти върнат спокойния сън. И колкото повече пари изкарваш, толкова по-малко се радваш на живота. Я ми кажи, кога за последно спа под открито небе? А? Вдигаш рамене. Сигурно никога не си го правила. Можеш ли да кажеш, че си свободен човек?

Мята фаса в краката си и го размазва. Под подметката му остава черна точка, почти като препинателен знак.

– Ти като спиш на улицата, по-свободен ли се чувстваш? – заяждам се аз.

– Хм.

– Извинявай. Не исках да те обидя.

– Да бе. Хич – сменя патоса с равен тон – Еми, тъй стана, че спя на кашони в едно мазе. Когато се върнах от Камбоджа, разбрах, че съм болен от левкемия. Там охранявахме пътя за Пном Пен, спяхме в една пещера, а тя се оказа вход на уранова мина. Всичко дето го бях спестил замина по доктори за лечението ми. Слава богу, оцелях. Трима от нашите със същата диагноза си заминаха. После все не можех да си намеря добра работа и да се задържа за по-дълго. Пропих се, задлъжнях и накрая улицата ми стана дом. Не се оплаквам. Оправям се някак.

– Съжалявам – казвам със съчувствие.

– Съжаляваш, айде бе. Такива като теб пет пари не дават за такива като мен.

– Стига си лепил етикети на хората.

– Че да не е лъжа… Искаш ли една цигара?

– Че те не свършиха ли?

– Ей тука имам едни запаси, дето ги държа за в краен случай, ако много ми се припуши и няма откъде другаде да взема. В ей този вътрешен джоб имам хубав рязан тютюн и хартийки от вчерашния вестник – заравя пръсти някъде из пазвата си. За да му е по-удобно търсенето, превива гръб и се свива в одърпаното палто, което със сигурност е принадлежало на значително по-едър човек. Така изглежда още по-дребен. Ловко сгъва две цигари, приплюнчва ги и ми подава едната.

– Явно криеш много работи в този джоб – опитвам да се пошегувам.

– Секретен е, да. Дай огънче. Тая запалка ще ти трябва ли? Сигурно имаш още десет? – още преди да отворя уста, запалката ми потъва в „секретния” джоб, а изчезването й е придружено с лукава усмивка.

– Задръж я, имам друга.

Всеки дърпа от цигарата си, потънал в собствените си мисли. Питам го:

– Мога ли да направя нещо за теб?  Нещо, от което наистина имаш нужда?

– Ооо, я не се прави на Госпожа Съпричастна. Не ми трябва твоето съжаление. Оправи първо своя живот. Аз не съжалявам за нито един ден от моя. Всяка сутрин казвам „добро утро” на небето над мен, паля цигара и поемам дълбоко въздух. Каквото и да ми поднесе деня, то е дар. Върнах се жив от мисията, оцелях от болестта, намерих хубав сандвич в контейнера – животът е щедър и аз му благодаря всеки ден. Нищо не застава между мене и небето, когато погледна нагоре и това ми стига. Навсякъде съм чужд и затова  свободен, жив съм и свободен… Хайде, стига съм ти досаждал, ония господа те чакат. И без това много време ти отнех.

– Хм. Една цигара време.

Бай Лазар изпуска кълбо цигарен дим, обръща ми гръб и поема в тъмното.

Гася цигарата и влизам в ресторанта. Господата са се разположили около масата, съблекли са саката си, разхлабили са връзките си и пият третото дванадесетгодишно Чивъс Регал. Пред тях красиво са подредени чинийки с червен хайвер, задушени калмари и скариди. Не са поръчали основното си ястие. Търпеливо, вежливо до обида ме чакат, да им уредя имота, който е полузаконен, всъщност четвърт и малко законен, на който те ще построят модерен мол. Ненадейно усещам по пръстите и дрехите си тежкия задушлив мирис от второкачествената цигара. Кой знае защо ми става гадно, кой знае защо изпитвам срам, а трябва да отида на масата, защото съм гладна, а най-вече, защото там е договорът с моя хонорар, добър, достоен, заслужен хонорар. Поглеждам изпълнената с вкусотии, възбуда и приятни шеги маса, обръщам се и вземам палтото си от гардеробната. Навън е студено, свъсено и някак неочаквано отчайващо, но ще вървя пеша.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Auto da fe

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Where the Night Sleeps

 

Не, не, усмихнатата градина на о. Н не предполагаше носене на санбенито – сестрите ми бяха облечени в специално ушити от баба ни Антония / Донка / бели роклички, а аз бях накипрен с голф и карирани чорапи – одеяния, които предизвикаха репликата на баща ми: „Какъв е този малък лорд Фаунтлерой, мамка му – веднага го разкарай!“ – и ме върна при санкюлотите –  дълги панталони и под тях, чорапи, закачени на жартиери – мода на следвоенната оскъдица, но този път премълча – прецени, че трябва бързо да оголя нозе при кръщенето, само подвикна подире ми: „Да не си забравиш стиковете!“  „Нелегалното“ кръщение – организирано от бабите ни Мила и Донка гъделичкаше с острия вкус на конспирацията и много забавляваше дядо  и Стария, времената се меняха, властта затваряше очи, но цветята и очукания леген на о. Н бяха най-подходящи или както казваше дядо: „Тук да се молиш Богу.“ под раззеленилите се буки над Малкото манастирче. -зографисано от него. „Добрият дядо Господ ще изтърпи едно име в повече – прекъсна добросъвестно изпълнявания ритуал о. Н – по повод спора между бабите за двойното име на по-малката ми сетра Анна-Мария /RIP/ –  записвам я като Аннамария,  ще дойде време тя да  постави тирето!“ което и стана 90те / дотогава властите забраняваха двойните имена /.  След св. миро Отеца ни целуна и  и с предразгавял глас рече: „Сега съберете миналогодишните листа, че баба ви попадия / Иринка, сиво гълъбче / трудно се навежда и няма кой да и помогне.“ След малко три малки клади пламнаха в райската градина,    

Защо ли след време райската градина придоби очертанията на колосаната фуста / прищипната в кръста / и уханията на карамфил и черен пипер от тялото на моята невинна Нели – Филибето ул.“ Ген. Данаил Николаев“ – подсилени от близките локомотивните свирки  и свирепата любовна двойка от съседната пейка – след свършването на чукането, мадамата съчувствено възкликна: „Клетите, ама те още не са се наебали!“  – което доведе до припадъка на Нели в автобуса, когато я изпращах. Колко любовни понички и много сладко кафе от РСВ консумирани напразно – „Не ги бива сладките момичета – рече арабската кобилка М от Родопите – изтръпват ти зъбите от тях,  затова си палех цигарите от писмата , дето и ги пишеше всяка седмица от Варна. – струваше си да ходя непрекъснато до града и да взимам пощата за климатичната гимназия. – Не те е срам! – казах. – Аз съм почтено момиче – не съм ги чела – изгарях ги! – отвърна М. – Аллах ми е свидетел! Ти си за мен.“  Нетърпеливи глезени, сухи стройни нозе, необоздана захапка, защо се спрях на кръстопътя към пустинните полета на Asia Minor или бреговете на Киликия – щях да гледам отдалеч 0чистителния огън над стария дом в К , върху разкъсаните и осквернени книги, дървета, лози и спомени, вместо да изпращам пепеляви снежинки по електронните ветрове на мрежата. 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – 70-годишна пенсионерка работеща

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

70-годишна пенсионерка работеща. имам 45 години стаж като медицинска сестра взимам 350 лева пенсия. няма какво да направя. как няма. вземи камък и счупи някой прозорец на парламента. представих си я с кърпа на чело и с боен вик седемдесетгодишна телмаилуиз. не мога. трябва да работя за внуците. виждам я как пълни с шепи празен басейн. накрая успява. отделя се от дъното и отплава. след 70 броя ставане лягане работа ядене празници свърши хартията верото също малко благополучие срещи раздели пазар дистанционно лесна книга ферма за мравки без мравки забравили сте да поръчате едри американски ровиш по мравуняците за неопитомени дивачки. в друга вселена. буря с глава на карфица. на която стъпваш. и те удрят с тарани. не падаш. притегателна сила на концентрирано бедствие. равновесие. примесено с лютив страх който се изпарява от напрежение. готов да убиваш или да умреш. порой гръмотевица град удрят инжекция с течен метал втвърдява се в гръбнак. чук в телевизора в ръка с изпъкнали вени. чук и огньове. поглъщат и правят на прах сладко-отровните сънища. хамакът тук се люлее. дрънчи фалшиво песен приспивна. 70 такта е и е лесна-на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на-на на-на-на на-на-на-на

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Аз съм наркоманът, който чака в неделя

Петра Марино, Фотография; сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Аз съм наркоманът, който чака в неделя
Аз съм майката, която не си е измила косата
Аз съм бащата, който забравя да купи мляко
И пенсионерът с две лимонади на касата
Подаръчна хартия, увила космоса
Маскирано минало
Несихронизирано време
Скролер
Ръждясало сито в реки от злато
Социум, който реже пъпната връв
За самостоятелно дишане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X