Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Where the Night Sleeps
Не, не, усмихнатата градина на о. Н не предполагаше носене на санбенито – сестрите ми бяха облечени в специално ушити от баба ни Антония / Донка / бели роклички, а аз бях накипрен с голф и карирани чорапи – одеяния, които предизвикаха репликата на баща ми: „Какъв е този малък лорд Фаунтлерой, мамка му – веднага го разкарай!“ – и ме върна при санкюлотите – дълги панталони и под тях, чорапи, закачени на жартиери – мода на следвоенната оскъдица, но този път премълча – прецени, че трябва бързо да оголя нозе при кръщенето, само подвикна подире ми: „Да не си забравиш стиковете!“ „Нелегалното“ кръщение – организирано от бабите ни Мила и Донка гъделичкаше с острия вкус на конспирацията и много забавляваше дядо и Стария, времената се меняха, властта затваряше очи, но цветята и очукания леген на о. Н бяха най-подходящи или както казваше дядо: „Тук да се молиш Богу.“ под раззеленилите се буки над Малкото манастирче. -зографисано от него. „Добрият дядо Господ ще изтърпи едно име в повече – прекъсна добросъвестно изпълнявания ритуал о. Н – по повод спора между бабите за двойното име на по-малката ми сетра Анна-Мария /RIP/ – записвам я като Аннамария, ще дойде време тя да постави тирето!“ което и стана 90те / дотогава властите забраняваха двойните имена /. След св. миро Отеца ни целуна и и с предразгавял глас рече: „Сега съберете миналогодишните листа, че баба ви попадия / Иринка, сиво гълъбче / трудно се навежда и няма кой да и помогне.“ След малко три малки клади пламнаха в райската градина,
Защо ли след време райската градина придоби очертанията на колосаната фуста / прищипната в кръста / и уханията на карамфил и черен пипер от тялото на моята невинна Нели – Филибето ул.“ Ген. Данаил Николаев“ – подсилени от близките локомотивните свирки и свирепата любовна двойка от съседната пейка – след свършването на чукането, мадамата съчувствено възкликна: „Клетите, ама те още не са се наебали!“ – което доведе до припадъка на Нели в автобуса, когато я изпращах. Колко любовни понички и много сладко кафе от РСВ консумирани напразно – „Не ги бива сладките момичета – рече арабската кобилка М от Родопите – изтръпват ти зъбите от тях, затова си палех цигарите от писмата , дето и ги пишеше всяка седмица от Варна. – струваше си да ходя непрекъснато до града и да взимам пощата за климатичната гимназия. – Не те е срам! – казах. – Аз съм почтено момиче – не съм ги чела – изгарях ги! – отвърна М. – Аллах ми е свидетел! Ти си за мен.“ Нетърпеливи глезени, сухи стройни нозе, необоздана захапка, защо се спрях на кръстопътя към пустинните полета на Asia Minor или бреговете на Киликия – щях да гледам отдалеч 0чистителния огън над стария дом в К , върху разкъсаните и осквернени книги, дървета, лози и спомени, вместо да изпращам пепеляви снежинки по електронните ветрове на мрежата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X