Златомир Златанов – Хайдегер и краят на света

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

От друга страна, Хайдегер изобщо не се плаши от перспективата за самоунищожение на човечеството и на цялата планета. В един пасаж от Черните тетрадки, още преди появата на ядрените оръжия, той говори за възможността за експлозия, от която „сегашното човечество“ ще изчезне, дори с известен възторг: „това няма да е нещастие, а първото пречистване на битието (Reinigung des Seins) от най-дълбокото му обезобразяване (Verunstaltung), причинено от господстващата позиция на биващото (des Seiendes)” (цит. по Нестор Пилавски).
Казаното от Хайдегер само потвърждава прозрението на Ницше, че онтологията в крайна сметка е нихилизъм.
Михаел Тойнисен чете Парменид точно в смисъла на Ницше, когато пише: Вътрешното не-битие на Битието се проявява като не-живот. Битието, което също не съществува, доколкото не е нито светът в неговото многообразие, нито Бог в неговата пълнота, потъва в нищото на смъртта; неговото съвършенство е неподвижността на парализата. Поне в първоначалната си форма метафизиката всъщност е това, което Ницше я прави да бъде – нихилизъм“ (Theunissen, „Metaphysics’ Forgetfulness of Time“)
И следата отвежда чак към Парменид.
Парменид иска да освободи мисленето от товара на времето и живота.
„Вероятно,“ пише Тойнисен, „страданието от живота е това, което е накарало елеатика да формулира концепцията си за Битието“. И радикалната чистота от всяко замърсяване от света на ставането може да бъде осигурена единствено чрез ситуиране на tо on или Битието в безвремево настояще, aei, вечно съществуващо и именно поради това неживо.
Сега антикорелационистите пишат за Great Outdoors, но това е същото –
неразрушима отвъдна чистота, която се отвързва от дефектни светове.
Неразрушима, защото не съществува, Бланшо.
„Ще се съединя отново с презряната природа и
чистотата на безименния, безкраен живот, който се простира като
нощта, която е смърт. Един ден този жив свят ще се влее в моята
мъртва уста.“ (Батай)
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Сънувах че имам млад баща каубой

Петра Марино, Фотография; София, ул. Цар Самуил; 2018 – Space Constructions

 

Сънувах че имам млад баща каубой, който пееше, че е влюбен в тексасец.
Едно момче, в санаториума, в който бях, пусна водатата във ваната, за да наводни санаториума, но дойде нисичко пълничко момиче с тънки крака да се къпе и му провали плановете.
През това време си говорехме с него за моите пътувания из Европа, за които му разказвах без да мога да си спомня имената на местата, които съм посетил.
Един човек се забавляваше да превизуализира скучно америкаснко шоу, което наблюдваше:
Първо боядиса побелялата коса на водещия в черно, след това го превърна в Мария Антоанета, която го желае страстно, но не прави нищо, за да го доближи.
След това играхме игра – фатални проблеми с последните трима, които си видял

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Как баща ми чете поезия

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

(пародия)

За да станете пчелар от нулата,
научете да анализирате
най-добрите медоносни растения.
Сред дърветата пчеларите различават:
липа;
върба
Череши
калина;
горски малини;
планинска пепел;
слива;
Ябълково дърво;
касис.
Най-често срещаните
цветни медоносни растения включват:
детелина;
котешка стъпка;
фацелия;
Мелиса;
краставица трева.
Тате може някога да стане пчелар
но това сега е само стихотворение…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

Майолика

Вечно усмихнaтият
Шофьор на такси
Който лъже
Че е банков служител
И иска да има жена

Имало е години
В които се е прибирал
От нощна смяна
С парите за тристаен апартамент в софия
Бащата митничар
Битов алкохолик
Говори ласкаво
На сина си
Системен алкохолик
В един от малкото
Дни извън
Делириум тременс

Съседката им
Пенсионерка от късния соц
Приведена скубе трева
От тротоара

И тримата се хранят оскъдно
Смъртта очаква в края
Еднакво търпеливо
И тримата

 

В Малкият театър „Суонзи“

хартията лежи спокойно
не е мъртва
прахта и тя не е
под навеса за лодки

 

На себе си

Неизбежно е да приличаш на нещо
И дори да не приличаш на нещо
Приличаш на нищо
В тази неизбежност
Идваш на себе си

Картина на счупено стъкло
Ужасът покрит с любов, за да не е смъртоносен
Уморени очи зад стар диоптър
Малки мънички картини
Красиво съвападение
Твоят кораб е в пристанището
Хляб като ваза
Прояден от мишките
С пръст в устата на летяща риба
Стара усмивка зад жълти зъби
Очи, които не гледат в нещо
Първите знаци са видими
Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – On the line of death

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Waiting for the Ship to come

 

Красива

На покрива e стъпила пред нищото.
Последна, керемидката я пази.
От вятъра,
косиците разнищени
и мравчици по кожата й лазят.

Тревожна е. Ръцете са изтръпнали,
тръстикова, снагата се люлее.
Жестоко е
да гледа между къщите,
а долу викат: „Господ да е с нея!“

Сълзи преглъща времето изтичащо,
в кръвта си може скоро да нагази.
Страхливи са
минутите, различни са,
прииждат и се връщат на талази.

С кибритени кутийки мери полета,
изпълнени с крила от пеперуди.
Във многото
несбъднали се пролети
един прозорец в черно ще се буди.

Високото ще съпоставим с крачките
изминати по равните маршрути.
А детството
ще помним със играчките,
които никой, никога не купи.

За тебе имам книга недописана
със приказни реки,
с водица златна,
бряг с чакащи късмета си момичета
и тишина, от думите по-страшна.

Крилцата ти, разперени във нищото,
тъй кратки са във сенките
на здрача.
Очаквам те в поляните игличени.
Когато долетиш, ще спра да плача.
––––––––––––––––––

 

Зависимост

Очите ти са оцветили в синьо
цветята, къщите и клоните.
По пълнолуние излизат котки
по балконите
и пеят сини песни към Луната.
Прониква този цвят в душата,
от волята ми по-могъщ е.
Аз цялата във тебе се превръщам,
отнема синьото до дъно свободата.
Чрез тебе дишам и чрез теб живея.
Въже преметнато
през два небостъргача.
Обсебена от висините, крача.
Представяш ли си – ако ослепея
от гръм? От невиделица – градушка.
От разрез в посинелите ми вени.
Кръвта им с цвят и вкус непроменени.
А аз крещя: „Къде ти е ръката?“
След полета ми кратък към земята
последните ми мигове
ще са червени…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Шумен

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality  

 

Този град ми навява уют.
С най-дългото кафене.
И гълъбите дето се разхождат по пешеходната.
Навярно си мислят, че са хора.
Подминавам ги, а те не бягат.
Една цигулка завинаги остана да звучи
в градската градина, сред цветята.
Платото е дом на богове и вятър.
Картини в старите къщи.
Поезия по залез.
Колело в дъжда,
на лятото в средата.
Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми,
че съм принцеса.
Не си струва да се помни предателството на приятел.
Но помня щастието
на едно безумно лято.
И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима.
Всички я проклинат,
а аз по детски ѝ се радвам.
И приказната нощ,
в която танцувам до припадък
и знам, че е последна…
Този град, винаги
ще ми навява щастие.
Шест години спомени.
А все едно отминал е един живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Ъгъла

Петра Марино, Фотография; 2019 – A Pink Dream with White Happiness and Black Fears 

 

Ъгъла

Във ъгъла на онзи дом
където съм бездомна и сиротна
съвсем мъничка и бледа
свивам се и само гледам
В ъгъла окаляна е истината
стените даже не поглеждат
неогряна е усмивката ми
В ъгъла на онзи дом
Домът на волната ми птица
която стига с взора си безкрайнините
е най-уютното местенце
Там скривам се за мъничко поне
В онзи дом
Ъгълът във който съхраних се
Макар да има само ръбове
които с остротата си съсичат
Ъгъла е най-мечтаният покой

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Светулката си е

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – The old Pianist

 

***

Да си ембрион
в утробата ми
и тази
странно нова
тежест
да не ми тежи.

Да ти варя
вълшебна супа
за вечеря
и да засищам
вечния ти мъжки
глад
с магия и усмивка.

Между бедрата ти
приседнала да шия
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива,
а ти да ми шептиш
в ухото
любовни щуротии.

Да пренаписвам
ден след ден
отблъскващия бит
на монотонно ежедневие
във фантастична
приказка
за двама.

И нощем
да не осветявам
с лампа газена
лицето ти,
за да го видя
защото, ако те опаря,
а ти наистина си бог
на мига ще те загубя…

Така си съчинявам,
докато търся
скъсаното копче
на ризата,
която ти отива…

 

***

Странен сън сънувах
тази нощ…
Сънувах кучето,
което ме разхождаше
по земните пътеки.
Моето куче
черно и красиво
ме обичаше
повече от себе си,
повече от всеки
друг.

Сънувам го
черно и красиво
да се лута
сред розовите облаци,
разхвърляни
по синята морава.

Съвсем естествено,
като насън разбирам,
че клетото ме търси
там,
където ми е мястото…
да се упътваме взаимно
по пътеките на
неизбродените хълмове.

Черно и красиво,
щом ме зърна,
че го наблюдавам,
през небесните пространства
с всичка сила
към мене се затича.

Черно и красиво
в устрем
към мене тича, тича
и чувам го
с човешки глас
да проговаря:
Погали ме по главата!

Събудих се.
Безответна нощ.
Сама на себе си
прошепнах:
Погали ме…
Погали ме по главата…

 

***

светулката си е
светулка по рождение
тя просто свети
в мрака

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Как една мечта стана дебела

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Unexpectedly found Pyramid 

 

Имало едно време една голяма мечта. След като пораснала още малко, ѝ поникнали крила.

Тя започнала да лети из въздуха. Била красива и хората се радвали на външността ѝ.

Някои се опитвали да я уловят, но това било трудна работа.

Един ден мечтата се доближила до един рибар, който стоял край реката и го попитала защо е така замислен.

Рибарят отговорил, че се пита колко е половината на хиляда.

Мечтата казала:

– 500.

Рибарят ѝ благодарил и в знак на приятелство ѝ подарил една риба.

Мечтата я изяла и започнала да мечтае за други неща, които приличат на риби и стават за ядене.

Поставяла все нови условия на тези, които искали да я докоснат.

Скоро хората започнали да се разочароват от мечтата. Казвали, че и тя е като другите:

– Няма душа, а и не иска да има. Какво да я правим?

Решили да запалят лагерен огън и да я хвърлят в него за назидание. Когато огънят се разгорял, тя си казала, че някога и в нея било топло, а самата тя умеела да сграда другите.

Мечтата навеждала глава ниско и обяснявала:

– Нещо стана с мен, но какво – не зная. Летях толкова нависоко, но после започнах да мисля за рибата. Нима съм виновна за промяната? Всичко тече, всичко се изменя.

– Виновна си – казали хората. – И още как. Ти ни държеше изправени. Какво направи – продаде се за една риба!

– Какво говорите? Това беше невинен подарък!

– Невинен? А после не остана нищо невинно. Ти започна да мислиш само за удоволствия, защото храната за теб не е необходима, а прищявка, развлечение. Какво ти донесоха всички тези неща, които изяде? Стана тлъста като бъчва, едва мърдаш крилата си. Не мисли, че ти остава много до края. От теб няма да останат дори и кости! Както знаеш, ти нямаш такива!

Мечтата се тресяла в ридания и нищо не можела да направи.

Била гладна. Вече свикнала с храната, тя не можела отведнъж да се откаже от нея.

– Ти не ни обичаш вече – продължили хората. – Ти ни предаде. Сега те гледаме, но не виждаме нищо в очите ти. Те са празни!

После хората я хвърлили в огъня, а той загорял още по-силно.

Те си казали:

– Ето как една мечта разпалва огъня, дори когато е станала дебела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Емилиян Иванов – Из „Стихове за философи“

Петра Марино, Фотография; София, ул. Граф Игнатиев; 2017 – Where the Night Sleeps

 

Кант

Песенно име, напевна проблема;
в безкрайни градини, вечно зелени –
на Чистия разум – твоите теми,
цъфтят и ухаят – в концепта за време,
в конструкта за наглед…; лишени
от връзка със конкретното, във мене
запяват категории – на твоята система,
понятията крайни – в стройна епистема…

И вижда ми сърцето
самотен старец, чадъра стиснал леко,
с добрия Лампе, дето
навсякъде го следва,
назад със крачка-две, полека;
към вечен мир – далеко.

 

Паскал

Каляската към бездната препуска –
остава недоказана една финална лема;
и все пак, нека да противното допусна –
ще бъде в Господа една душа спасена –
ще се възправи пред земята пуста
една кристална математика стаена,
една печална физика, сподавена и грустна;
горка механика, нежна акустика,

в пламнало гърло родени…
…Когато стръкче мислеща тръстика
се пречупва, аз формула, навеки разрешена,
виждам, докосвам я и виквам
със страстните теологумени,
които във сърцето ми поникват.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X