Ния Пушкарова, me and irina 95, print, 50×70 cm, silk screen print
Мечка
Аз нищо не знам и всичко мога.
Излизам от зимната си бърлога.
Навън е пролет и снегът се топи.
Самотна птица високо кръжи
И гледа.
Гледа от измитото синьо небе
Всичко, което може да побере,
Търси жертва, но вижда мен.
Махам ѝ с лапа, леко смутен
От своята сила и тази красота,
От това, че съм повелител на света,
Но не вземам нищо от него, само вода
От хладния ручей в долната гора.
Аз съм тук за да си играя.
Аз съм тук за да пазя рая.
Ако нещо изведнъж отзад те грабва,
Това съм аз – правя каквото трябва
à la guerre comme à la guerre
Аз не смея да се смея
Аз не скачам, че ще плача.
Аз не знам, защо ме няма
Искам в детството, при мама.
Газя по могили свежи,
Пазя това, що ми тежи,
Тичам, но съм на кокили,
Сричам имената мили.
Газ, спирачка под краката,
За и против във главата.
Между тях чуждо тяло,
Неразбрано, недояло.
На война като на война.
Хоро се играе с хора.
Няма къде да се скрия,
Значи пред всички ще вия.
Зелената котка
Коледа ли идва или рождество?
Слънце плахо грее моето место.
Всичко се повтаря за да разбереш,
Грешка е да имаш постоянен адрес.
Грешка е да търсиш смисъла навън.
Виж го как сияе
В твоя сън!
И гори вълшебни със таинствен смях
Зоват отвъд и чакат, да се загубиш в тях.
Диви самодиви ще те съблекат
И ще ти покажат, що е матриархат.
И зелена котка с тяло на змия
Ще слезе по спирала и ще каже
Мяяу…
И във миг ще знаеш, че е истинска
И ти носи нещо от другата страна.
Но ще я загубиш преди да кажеш ”Здравей”
Във свят, проектиран от супер як виджей.
Гони всички гости! Иде рождество.
Тръгвай на път да видиш, какво значи то.
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X