Wine comes in at the mouth
And love comes in at the eye;
That’s all we shall know for truth
Before we grow old and die.
I lift the glass to my mouth,
I look at you, and I sigh.
William Butler Yeats[1]
В годината на първото световно стъписване пред коронавируса много от хората се спасяваха със спомени. Принудителните извънредни мерки и най-вече страхът ги бяха затворил по домовете и за да не полудеят съвсем от еднообразието и витаещата смърт, те неволно се връщаха в своето минало – единственото що-годе сигурно нещо, което им бе останало; разглеждаха стари снимки и филмчета, умиляваха се, тъгуваха, мъдруваха и така се пречистваха с надеждата, че скоро и това зло ще отмине в очакване на новия живот. А той, предчувстваха те, щеше да започне с възродено въодушевление и радост, с вярата, че ще бъдат по-добри и с убеждението, че ще се случват още по-красиви събития, които, при следващото бедствие, щяха да се превърнат в нови, още по-трогателни спомени. Бъдещето примамва хората поради вроденото им влечение към неизвестното.
Иван Наумов, обаче, знаеше за неговите капани и съвсем не се свенеше силно да подозира тази природа на времето; за него тя изобщо не бе очевидна и (най-вече) сигурна, затова и той като мнозина предпочиташе да потъва в по-изпитаното естество на категорията – миналото. Страхът от смъртта, от физическото усещане за нейното спохождане, го тласкаше назад, караше го да изживява отново и отново всичко, което паметта му предлагаше. А тя го правеше напосоки, без логика и без да се съобразява с разума му. Така Иван Наумов отново се озова край голямата река.
Спомни си, че за него тогава, при Будапеща, Дунава бе зеленоок. Иван гледаше ирисите на реката от средата на верижния мост Сечени, след като допреди малко се бе целувал дълго, до изтръпване на устните, с поредната любов на своя живот. Тя се казваше Ева и не гледаше надолу, а в него, в присвитите му очи, които следяха течението на водите и които след малко, мислеше тя, невинно щяха хем да гледат влюбено, хем да мамят. Щеше да ѝ каже, че ще я обича до гроб и изобщо нямаше да се посвени, че я лъже. Ева Конвицки усещаше това и се преструваше, че му вярва. Забавляваше я чувството, че играят една изтънчена игра на надлъгване и знаеше, че в момента, когато Иван престанеше да я лъже, тя трябваше на мига да го напусне, тъй като той щеше вече да бъде безразличен към нея. Играта се услаждаше и на двамата, а сексът им все още бе стряскащо сладък; желаеха се достатъчно силно и бяха свободни до полуда. Ева го обичаше не повече от необходимото, с присъщия егоизъм и опит на красивата жена, която може да постигне всичко; бе умна, своенравна и също толкова ненаситна като него.
Срещна го в родния ѝ Лодз преди две години, където Иван бе на гости у свой съученик, също българин, женен за полякиня като нея. Ядвига, така се казваше въпросната сънародничка, ѝ бе колежка от кантората, адвокат по бракоразводни дела, а тя, Ева Конвицки – по търговско право. Именно Ядвига я разведе с несъстоялия ѝ се съпруг и художник, който се пропи от ревност по красивата и успяваща Ева и превърна живота им в ад. Останаха ѝ петгодишен син и разклатени нерви, които тя възстановяваше с много работа и цигари. Пушеше от сутрин до вечер, сякаш искаше да се отрови, и изобщо не помисляше за мъж, колкото и да бе желана. На втората година след развода и след дълъг престой във ваната Ева осъзна, че тялото ѝ се похабява (бе вече на трийсет и шест), затова прие с охота поканата на Ядвига да вечеря у тях с госта им от България; бил мил мъж над четиридесетте, също разведен и само с десетина години по-възрастен.
Не бе любов от пръв поглед – бе твърде банално за препатила жена като Ева, ала още щом се видяха и двамата се пожелаха. Не го показаха с нищо видимо, но вибрациите на енергиите им затрептяха с еднаква, червена честота. Обля ги несъзнаваната, но сладка топлина на желанието, а на Ева веднага ѝ се припуши. От малкото думи, които си размениха на приличен английски, тя разбра, че Иван Наумов бе пишещ лекар-уролог в родния си крайдунавски и български град. Според Ядвига докторът пишел, но не се възприемал като писател; бил издал две книги с разкази-гротески, които му донесли временна провинциална слава и нищо друго. Качествата му на добър лекар и „мъж на място“ го издигали далеч повече в очите на хората. „И на жените“, подсмихна се наум Ева; виждаше, че съществото пред нея наистина си го биваше. Не бе сладникав, но бе хубав и примамлив – и с лице, и с тяло, и с миризма. Харесаха ѝ елегантните му ръце, пъстрите му присвити очи и изпъкналата му адамова ябълка, която се движваше издайнически, щом погледите им започнаха скришом да се срещат. Иван знаеше, че полякините са красиви, бе свикнал с клишето още от социалистическо време, но не предполагаше, че колежката на Ядвига ще надмине очакванията му. Бе стъписан от изяществото на чертите ѝ, от златистите ѝ коси, които още на другата вечер, в леглото у дома ѝ, той щеше да целува и гали; хареса му как потайните ѝ зелено-умни очи знаят да гледат по женски, без да флиртуват евтино. Затова в оная вечер на първата им среща Ева и Иван не говориха много, но си казаха всичко. И двамата имаха нужда един от друг: на Ева вече ѝ трябваше мъж, а на Иван – нещо по-различно от провинциалните жени, които често и скришом го навестяваха и си отиваха.
Последвалата неизбежна среща на другия ден завърши с нежност, страст и сълзи след дългото им отдаване; Ева бе замаяна, дори склонна да се подлъже, че се влюбва, а Иван за пръв път усети нещо по-различно, но рутината не му позволи то да стане възвишено. И двамата не изпитаха никакви притеснения от телата си – напротив, сякаш бяха го правили преди – и щом се съмна, и действителността ги докосна отново, те едновременно установиха, че сякаш са се познавали цял живот. Иван прошепна нещо докторско, че подсъзнанията им взаимно са се търсели, после се пошегува, че добрият секс не бил повод за прекалено сближаване. Ева разбра намека му, но след като с времето опозна ненаситната му природа, разтълкува шегата му като защитно средство против обвързване. Макар и да не изглеждаше повърхностен, Иван не обичаше да се задълбочава във връзките си. Прикриваше своя стара травма, причината за която тогава още не ѝ бе известна.
За две години връзката им укрепна и поради редките им виждания – на три-четири месеца за по три-четири дни било в Полша, било в България било другаде – тя доби романтичен облик, за което допринасяше още и общуването им на трети език, с който, все пак, те не можеха да изразят напълно всичко, което мислеха и чувстваха; така отношенията им бяха спасени от грозните изблици на дребнавостта. Не минаваше ден, без да се видят по телефоните си и то поне за час (често задоволяваха сексуалните си потребности виртуално). Това поддържаше желанието им да се срещат отново и отново, а щом то се случеше, телата им не ги оставяха на мира, докато не си вземат своето; нямаше време да си изясняват, дали се обичат истински или не. Беше им хубаво и толкоз.
Тогава, на моста в Будапеща, след дългата целувка и последвалото взиране в зеленоокия Дунав, Иван щеше да изненада Ева с откровение, а не с лъжа, както тя очакваше. Обърна се с гръб към водата, подпря се с лакти на парапета, за да е лице в лице с нея, и рече:
– Вероятно не те обичам истински и ти го знаеш, нали?
Ева не отговори, нямаше смисъл да потвърждава очевидното, нито да иска от Иван каквото и да било оправдание.
– Не знам, – продължи той – сигурно те наранявам, но мисля, че чувствата ни са взаимни.
– Не ти ли хубаво вече с мен?
– Глупости, напротив! Просто…
– Искаш ли да се разделим? – трябваше да му спести недомлъвките.
– Как! Аз вече не мога да си представя живота без теб.
– Та ние не живеем заедно.
– Нима? А това, че не минава ден, без да се видим, че тръпнем и двамата преди всяка среща…
– Никой не е в кожата на другия, колкото и да си споделяме.
Беше права. Поради редките им физически срещи връзката между тях се бе издигнала над обикновеното битуване, пощадена бе от дребнавост и злободневие и поради това изглеждаше красива. (Жените спряха да идват в дома му, Иван дори започна да се вижда с бившата си съпруга – колежка от вътрешно, обявена негласно за хубавицата на болницата. С нея, слава богу, нямаха дете; не бе им останало време заради кариерен растеж и чести нощни дежурства. Едно от тях се оказа фатално – завари го с млада санитарка и това беше краят.)
– И какво означава да се обичаме истински? – попита Ева.
Иван вдигна рамене в неведение; въпросът бе не по-малко глупав от онзи за смисъла на живота.
– Страхувам се, че и двамата нямаме отговор – продължи тя. – Ако съм ти омръзнала, кажи! Ти си разглезен от жените и те разбирам. Две години само с една са твърде много за теб. Е, не си бил единствено с мен, нали?
– Не говори така! – излъга, колкото да се защити.
– Вярвам ти! – иронизира го Ева. – Стига да искаш, сега е моментът, тук, на средата на тоя мост, да се разделим. Искаш ли го?
Вместо да ѝ отговори, Иван я придърпа към себе си и започна да я целува – отново дълго и страстно, сякаш за последно.
– Може пък и да те обичам, но да не знам! – прошепна ѝ с усмивка и продължи да целува лицето ѝ, където свърне.
– Едва ли! Ти търсиш нея… – отвърна му Ева, със затворени очи, дишайки възбудено от ласките му.
– Голди?
– Да! И аз съм руса като нея… – отдръпна се. – Дори и очите ми са зелени като нейните. Затова ме пожела, нали?
– По-хубава си. Не видя ли?
– От черно-бяла снимка и то на убито момиче не мога да съдя…
– По-добре да не говорим за нея! – опита пак да я придърпа, но Ева се освободи от прегръдката му.
– Цял живот само нея ще търсиш, затова си и толкова ненаситен; комплекса на Казанова…
– Хаха! А ти? Ти кого търсиш?
Ева замълча. Най-простият ѝ отговор щеше да бъде: „Търся мъж до себе си, който да не ограничава свободата ми и да ме харесва, каквато съм.“ Вместо това отвърна:
– Никого не търся! Доволна съм от всичко, което имам.
– А от мен?
– Щях ли да съм тук сега?
За благодарност Иван я целуна по бузата, после я хвана за ръка и поведе Ева към десния бряг на реката. Щяха да вървят по кея и така да стигнат до сградата на знаковия унгарски парламент, а оттам – до наетия апартамент, който бе недалеч от него. Наближаваше обед, бе средата на октомври – необичайно слънчев за сезона; денят сияеше от радост.
– Прибираме се, нали? – попита Ева.
– Да! Едно последно и после се разделяме…
Самолетът на Ева до Варшава бе в шест следобед, а неговият автобус до София – в десет вечерта; щяха да му останат поне пет часа време за убиване.
– Последно-последно, или поредното-последно? – изсмя се тя и го прегърна през кръста.
– Ще го направим като за последно, че не се знае господ какво ни е отредил.
– Винаги се чукаме като за последно, не мислиш ли?
– Така и трябва! Затова си ми толкова скъпа…
– И затова ще ме изоставиш, нали?
– Може пък ти да ме зарежеш първа, знае ли човек?
Ева не изключваше подобна възможност, макар засега Иван да ѝ бе напълно достатъчен. Продължи да крачи, гушната в него. Усети, че го желае и ускори ход. Той я разбра, дори ѝ намигна заговорнически; едва не се затичаха. Оставаха им няколко часа да са заедно, преди да се разделят.
След десетина минути стигнаха при обувките. Съзряха ги отдалеч, огряни от слънцето и разхвърляни като бронзови гъби покрай кея. Това бе стилен мемориал в памет на убитите евреи в концентрационните лагери през Втората световна. Бяха всякакви по големина – и дамски, и мъжки, и детски – десетки обувки, чиито притежатели отдавна вече бяха изпепелени в небитието. Дунава, зеленоок и муден, течеше тихо и край тях.
– Тъжно! – прошепна Ева.
– След Аушвиц и Биркенау това е само метафора на онова, което видяхме оня ден.
– Ти пожела да идем там.
– Така е. Не може да си в Краков и да не посетиш лагерите на смъртта. Не забравяй, че това вече е и атракция, от която хората печелят. Нали от туристическа агенция ни спряха на улицата?
Ева не се засегна, но и не пожела да му отговори, че парите отиват за поддръжка на огромния лагер-музей. Милиони хора от цял свят го посещаваха, за да видят какво е било и да помнят милионите невинни жертви, убити заради една безумна идея.
– Ти също спечели: видя своята Голди – отвърна Ева.
– Да, но сега ти си моята Голди! – целуна я по темето Иван.
– Не ме лъжи! Нямам нищо общо с нея. Просто съм руса и ти напомням за тази Марта. Разкажи ми още веднъж за нея, моля те!
Спряха при обувките и така, прегърнати, започнаха да ги разглеждат.
Отдавна бе забравил за Марта. Тя бе останала там, в далечните му невинни години, със своите златисто-руси коси и вечно младо тяло, погребано твърде рано накрай града в гробището до Дунава.
– Казах ли ти, че Марта свиреше на пиано?
Ева кимна в съгласие, а Иван я поведе напред към реката. Седнаха на кея с крака, провесени над водата; обувките останаха зад гърба им.
– На паметника ѝ освен името и годините са изсечени и началните ноти на „Фюр Елизе“[2]. Не съм го виждал от трийсет години, но още ми е пред очите… Марта свиреше прекрасно и може би щеше да стане световна пианистка.
– Жалко, че е умряла толкова млада! – въздъхна Ева. – Ти ли ѝ измисли прякора?
– Не! „Голди“ я нарече за пръв път учителката ни по английски, после всички започнахме да ѝ викаме така. Лепна ѝ някак си. Комрид (другарката) Георгиева бе достолепна и топла жена, завършила американски колеж; водеше курс по английски в читалището. Когато ни обясни какво означава Голди, ние не се изненадахме много, тъй като Марта бе очевидно златокоса и плачеше за подобен прякор.
А той останал като тайно име само за посветените десетина деца от различни възрасти, които изучавали допълнително „езика на врага“ в края на шейсетте години на двайсети век. Марта не се подразнила от новото си прозвище, но Иван за всеки случай ѝ обещал, че няма да го споменава в училище. За него, обаче, тя вече станала завинаги Голди – непорочното късче злато, което карало сърцето му да се разтуптява, щом я видел.
– Тогава усетих, че я обичам. Бяхме на единайсет години – чисти и невинни като птичи песни.
Заради нея Иван настоял пред родителите си да го запишат и в музикалната школа, където Голди ходела от няколко години да свири на пиано; искал да е повече с нея – в училище и на курса по английски не му било достатъчно. Приели го с контрабас; групите с другите налични инструменти били запълнени. Заедно били в часовете по теория и солфеж, които му били забавни, заради диктовките на музикални откъси, с които се справял с лекота. А Марта-Голди развивала дарбата си и на годишните продукции обирала най-много овации.
– Животът обаче ни раздели. Баща ѝ бе морски офицер и от Дунава го пратиха на морето заедно със семейството.
Голди била едно дете и заминала с тях; нямала баба, при която да остане, а и Бургас, където откомандировали татко ѝ, предлагал далеч по-добри възможности за надежден млад талант като нея. Иван страдал, но за кратко – бурните дни на юношеството го разсеяли с нови преживявания и приключения. Той обаче нямало да забрави първата им невинна целувка, прераснала в истинска – „с език“, като по черно-белите любовни филми, които гледали в старото кино „Косидис“. Случило се в една здрачна привечер, след като се прибирали от музикалната школа.
– Не си спомням как точно стана, но мисля, че инициативата бе на Голди. Цяла нощ не спах! – Иван се изправи на крака и отърси панталона си. – Да тръгваме, че така ще изстинем на тия камъни!
Закрачиха отново към апартамента, но сега не се прегърнаха. Бронзовите обувки останаха зад тях.
– На тая възраст момичетата са по-отворени и напористи. Усетила те е, че и ти искаш да я целунеш – поясни му Ева. – А тя скоро ли след това замина?
– Да. Мисля, че още на другия ден, защото се разделиха твърде трогателно с учителката по солфеж.
– Целувката е била за сбогом. Голди също те е обичала.
– Така ми каза години по-късно, когато със смях си спомняхме за детската ни любов. Не бяхме се виждали, откакто тя замина за Бургас. Тъкмо бяхме завършили гимназия и се готвехме за кандидат-студентски изпити. Техните се бяха прибрали за постоянно в града ни.
Било вечер, в началото на лятото, и те се разхождали по дивия бряг на тамошния Дунав, който не бил зеленоок, а по-скоро бозав след поройните дъждове в централна Европа. Голди била израснала красива, стройна и желана, с още по-златна и дълга до кръста коса, вързана в дебела и женствена плитка.
– Спомняш ли си снимката, която ти показах в Аушвиц?
Ева кимна и пак го прегърна.
– Е, това бе Голди, само че по-мрачна, поради обстоятелствата на заснемането. Сигурен съм, че и онова нещастно загинало момиче, двойничка на Голди, е било хубаво и желано като нея, докато е било живо. Тогава се стъписах не толкова от удивителната прилика, колкото от съвпадението, че и двете бяха погинали така млади. Безименното момиче от Аушвиц се бе преродило в Голди заедно с трагичния си край.
– Но Голди не е загинала насилствено, а от болест!
– Да, левкимия… И все пак, резултатът е един – прекършена младост, смърт, край – няма вече радост, няма любов, всичко се обезсмисля…
– Така е, но затова помним.
– Като нямаме друга утеха… – Обърна я към обувките. – Ей това ни остава… И нотите върху паметника на Марта…
– Май не биваше да ходим в Освиенцим – произнесе за пръв път и на полски името Ева, с което някак омекоти зловещия изговор на немски. После, за да отклони Иван от излишни обобщения, попита: – Как приключи вечерта ви край Дунава?
– Отново с целувка! – засмя се Иван. – С много целувки…
После отишли в дома на Голди. Там нямало никого – баща ѝ бил на плаване (вече бил цивилен и започнал като капитан в гражданския флот), а майката била на нощно дежурство в болницата (цял живот работела като медицинска сестра). Иван и Голди се възползвали от положението и още с влизането, припряно започнали да следват естествения повик на юношеските им тела. Скоро се озовали на семейната спалня, изрядно разтребена с вносна и изкуствена ковертюра, имитираща тигрова кожа. Ярките шарки подсилили още повече лумналата им страст. След проникването само потта и миризмите им напомняли, че са живи и истински. Дълго се наслаждавали на плътта си, а на изпроводяк Голди изсвирила „Фюр Елизе“. Сторило му се твърде прочувствено, но Иван все пак ѝ благодарил с целувка, без да подозира, че тя щяла да бъде последната.
– Повече не я видях! Почина след година и нещо. Разбрах го от некролога и за малко не припаднах.
Подготовката за кандидат-студентските изпити ги завихрила и те спрели да се срещат. След тях Иван влязъл в казармата, а там споменът за Голди заглъхнал като съвършен каданс сред гърмежите на гаубиците; разпределили го за артилерист. Мислел за нея, разбира се, копнеел я, но връзката им просто не се случила. Чак след една година, когато му дали тридневна отпуска и той се прибрал у дома, чак тогава Иван се решил да я потърси. Щял първо да ѝ звънне, за да разбере къде е и да се уговорят за среща, ако е в града. Вдигнал слушалката на телефона, заслушал се в сигнала, но се разколебал и затворил. Нещо го спряло, спасило го от ужаса да търси починал човек. Все пак, излязъл и тръгнал към местата, където се събирали неговите връстници, с надеждата да я намери в някое от тях. И тогава, още на главната улица, при таблото с некролози, видял съобщението за смъртта ѝ. То било изписано с огромни букви:
УМРЯ
МАРТА
Нямало нищо друго – само това и годините на раждане и кончина, отпечатани с малки букви най-отдолу. Иван за малко не припаднал, но се съвзел и отишъл в първото заведение да се напие. Там разбрал от познати и за левкимията, и за нейната скоропостижност, и за цялата трагедия, разтърсила града. Не се напил, просто не го хванало.
– Явно трудно си го преживял – прекъсна го съчувствено Ева. – Тя ли ти беше първата жена?
– Не! Вече го бях правил с по-голяма от мен и имах някакъв опит… – Иван спря за миг и се замисли. – Виж, Ева, с Голди ми беше някак особено силно и свободно, макар тогава да изпитвах по-скоро необяснима радост и задоволство. Не съм се замислял дори дали я обичам. Да, обичах я като дете, но тогава и представа съм нямал какво ще желае тялото ми един ден.
След нощта у Голди той се почувствал горд млад мъж, напускащ юношеството с пълноценно завоевание; нямало време да отиде отвъд красивата плът, която обладал, зашеметен от вихрите на нагона. Бил все още зелен и следвал повелите на битието с уютните митове и клишета, които то му осигурявало. Смъртта на Голди, особено некрологът, онова смразяващо удостоверение за тленност, което го стъписало до припадък, счупили провинциалните му представи за смисъл и хармония; не било травма, а първият тежък удар върху кухата възвишеност, с която го примамвал животът.
– Казармата ми помогна!
Обезличаването и унижението, без които тя е немислима, си казали своето. Там ги учели да убиват, бранейки чест и отечество, и всеки кълн на чувствителност изсъхвал ведно с потта във войнишките дрехи.
– Знаеш ли кое беше първото нещо, което ме порази в Аушвиц? – попита Иван.
Вече бяха на стотина метра от апартамента и той искаше по-скоро да приключи историята с Голди.
– Приликата с казармата, където служех.
– Всички казарми са еднакви – прекъсна го Ева. – Важното е за какво се използват. Твоята не е била фабрика за смърт!
– Така е! Нас не ни убиваха физически. Мачкаха духа ни, обезличаваха ни…
– Но сте останали живи! Имали сте цел. Няма армия от индивидуалисти.
– Права си, мила моя! Но защо точно в тия стари полски казарми видях двойничката на Голди?
– Съвпадение. Както сградите, така и хората си приличат.
– В коридорите имаше стотици снимки и нито едно лице не ми заприлича на никой друг, освен това на нещастното златокосо момиче със същото лице и очи като на Голди…
– Казах ти – случайност! Ето и в мен привиждаш Голди, нали?
– Не, не! Просто имаш руси коси и зелени очи, но иначе нямаш нищо общо! Освен това си по-красива…
Ева се изсмя на поредния му комплимент, макар да го усещаше, че е искрен. За двете години, откакто бяха заедно, той ѝ бе казвал стотици пъти, че е хубава, че я обича, че не може без нея, с което бе обезценил думите за любовни вричания; добре че беше тялото му, за да поддържа у нея усещането, че все пак може и да не я лъже.
– Не вярвам в глупостите за преражданията, но си мисля, че Голди е пример за нещо подобно – заключи Иван. – Знам, че ще ми се изсмееш, но нямам друго обяснение!
– Пак ти казвам – внушаваш си! Ако не бяхме отишли в Освиенцим, едва ли щеше да се сетиш за Голди! Преди дори не си и споменавал за нея.
– Нищо не е случайно! Дори гидовете, които ни спряха на улицата и ни предложиха екскурзията до лагерите, дори и те не бяха случайни. Ами тези обувки тук, до Дунава?
– По тая логика и в нашата връзка няма нищо случайно.
Иван не успя да ѝ отговори; бяха стигнали пред сградата с апартамента, който бяха наели за тридневния им престой в Будапеща. Вратата бе масивна и двукрила, със сецесионна украса по и над нея, която се отваряше трудно поради тежестта си. Иван го проумя още първия път и затова само той я отваряше, като си помагаше с рамо. Стори го и сега, а когато влязоха във вътрешния двор и преди да тръгнат по откритите стълби за втория етаж, той прегърна Ева и прошепна шеговито и заканително:
– Сега ще ти покажа колко е случайна нашата връзка!
– Като за последно, нали? – отвърна му през смях Ева.
Споменът за Голди и краткото оставащо време разпали страстта и у двамата. Отдадоха се един на друг без припряност и рутина – най-големия враг на удоволствието, дори малката им смърт бе по-осезаема от всякога; след нея дълго лежаха голи, безмълвни и пулсиращи. За пръв път Ева не изпита нужда от цигара, обзе я страхът от раздялата, от голямата и неизбежна смърт, от ужаса, че може би никога повече не ще се видят с Иван. В ума ѝ нямаше ни дума, ни образ, само тялото ѝ леко потрепваше като затихваща струна, чиито всевечни вълни замираха в пространството. От зелените очи на Ева потекоха сълзи.
Станаха от леглото, десетина минути преди да дойде таксито. Облякоха се набързо, взеха си багажа и скоро се озоваха пред масивната сецесионна врата, която хлопна зад тях за последен път. Чак когато колата се появи, чак тогава Ева проговори:
– Все още ми е хубаво с теб! Много… – Надигна се и го целуна. – Пиши ми, като се прибереш!
– И на мен! – прошепна Иван, после се пошегува в негов стил: – След две години връзка може и да се заобичаме!
Ева му се усмихна и влезе в таксито. Помаха му, но не извърна глава, за да го гледа, докато колата свива по съседната улица. Винаги го правеше при раздяла, ала сега нямаше сили – не ѝ се плачеше пред непознатия шофьор. Иван остана сам до чантата си и есенните листа в краката му.
Щом таксито изчезна от поглед, той тръгна – незнайно къде, но закрачи напред към Дунава. Колелцата на чантата му затракаха по тротоара и съвсем прогониха спомените за Голди. След стотина метра реши да се разходи до остров Маргит; петте часа за убиване предстояха.
На моста Арпад Иван се спря, надвеси се над перилата, за да погледа отново реката, която сега му се стори по-бледо-зелена и сякаш течеше по-бавно. Ако пуснеше клечка във водите ѝ, помисли си, и тя не се запречеше никъде по брега, то клечката със сигурност щеше да пристигне до родния му град далеч по-късно от него; той щеше да се е прибрал и от София, и пак щеше да има време да я посрещне на пристана. Огледа се – нямаше клечка, нямаше нищо плавателно, което да пусне в Дунава. Засмя се над безумната си идея – каквото и да хвърлеше, то неминуемо щеше да се спре още на първия завой.
В острова той влезе уморен и празен, готов за съзерцание или за най-обикновено зяпане. Тръгна бавно по главната алея. Стъпваше едва-едва и се опитваше да прогони всички мисли от главата си. Усещаше само сладкия мирис от тялото на Ева, останал все още по устните му, който неволно го върна към спомена за Голди. На какво миришеше тя? Бе толкова отдавна и въпреки това мозъкът му отново възпроизведе дъха ѝ, смесената миризма на пот и парфюм, соления вкус на сълзи и хормони. И тя, и Ева имаха млечно-бели и гладки кожи, от които прозираха и най-малките тръбички на вените им. Полякинята беше права – с Голди наистина си приличаха!
Стигна големия фонтан, разпръскващ разноцветни струи в различни форми и симетрии на фона на прочути музикални произведения. Седна на една от свободните пейки край него и се заслуша – мелодията ромолеше наоколо, сякаш си играеше със самата вода, а шумът на пръските се смесваше със звука на текущия откъс; бе „Фонтаните на вила д‘Есте“ от Лист. Слънцето все още прозираше между дърветата и огряваше лицето на Иван. Той затвори очи и се спусна подир капките-ноти, които весело обсипваха пространството. Не след дълго се унесе от обаянието на мига и задряма.
В краткия си сън Иван попада в Музикалната школа. Опитва се да свири на контрабаса, но инструментът е без струни. В стаята влиза огромна жена, която прилича на комрид Георгиева, но е без коса, с три очи и вместо устни има само една дълга цепка под носа; води кученце, което в миг се превръща в малката Марта. Жената сграбчва момиченцето, разтваря огромната цепка и го поглъща. Последното нещо, което Иван вижда, са краченцата на Марта-Голди, обути с изящни бронзови пантофки.
Събуди се от кучешки лай. В краката му подскачаше миниатюрен йоркшир-териер, който дращеше с лапичка по крачола му; искаше да го вземе в скута си. Иван се усети и се потупа с ръка по бедрото. Кученцето веднага скочи в полата му и заоблизва ръцете му. Иван първо чу, а после забеляза стопанката му, която идваше към тях и говореше нещо на унгарски, споменавайки често името Мики. Изумлението му бе огромно: животинчето бе като онова в съня му, а девойката, която го бе изтървала, приличаше и на Марта, и на момичето от снимката в Аушвиц, и на Ева. Помисли, че още не се бе събудил, но ноктите на Мики го убедиха в противното. Не знаеше какво да стори. Галеше човекоподобните косми на йоркширчето и гледаше извинително триединния образ, въплътен в младата унгарка. Хората и животните наистина си приличат.
Тя се спря пред него и протегна ръце да вземе Мики. Иван откликна бързо, добронамерено и с усмивка; изрече на английски, че всичко е наред, че самият той много обича кучета и че Мики може да си полежи в скута му, колкото си иска. Момичето се засмя радостно и седна на пейката до Иван. Благодари му на английски, но не се отказваше да прибере Мики при себе си, подканяйки го възможно най-мило. Териерчето хич не я отрази и продължи да се пъха в мъжките ръце на Иван, сякаш бяха стари познати.
Последва дребен дружески разговор и Иван все пак попита за името на унгарката; вече нямаше да се стъписа от толкова многото съвпадения и искрено очакваше тя да се казва Марта. Оказа се Жужа – Жужа Сабо, студентка графичен дизайн – и нямаше нищо общо с музиката, освен че обича метъл. Имаше множество пиърсинги и по двете уши и татуиран надпис на унгарски от лявата страна на шията си; Иван не посмя да се поинтересува какво означава, макар много да му се искаше. За да примами Мики, Жужа извади малка гумена и златиста топка с усмихнато лице от едната ѝ страна, която поднесе няколко пъти под носа на кучето, а после я хвърли зад тях в тревата с надеждата, че то ще хукне да я донесе. Не последва никаква реакция. Жужа искрено се изуми и рече, че за пръв път и се случвало подобно нещо. За да не наедрява разговорът, Иван накрая взе Мики и сам го прехвърли в скута на Жужа. Тя бързо го закопча за повода, поблагодари от все сърце и веднага тръгна да излиза от острова. В бързината забрави за топчицата.
Иван Наумов обаче не я забрави! Взе я и се втурна да догонва Жужа и Мики, които така и не откри; сякаш и те бяха част от съня му. Чак при моста Арпад той се спря и си каза, че така е трябвало да се случи, че това малко кълбо е безсмислен знак за някаква си среща, с някакво момиче и прочие случайности, на които хората отдават прекалено значение. Надвеси на над Дунава и пусна златистата топка във водите му. Тя цопна и след минути се изгуби надолу по посока на България. Щеше ли някога да стигне до бреговете на родния му град? „Едва ли!“, каза си Иван и се запъти към автогарата.
След десетина дни, вече у дома, Иван Наумов най-после се престраши да отиде на гроба на Марта; подкани го Ева в един от дългите им телефонни видео-разговори. Все още си липсваха и вече планираха следващата си среща. Ева го помоли да ѝ се закълне, че наистина ще отиде да се поклони на Марта. Иван обеща и тръгна с неохота към Борунските гробища. Постоя две-три минути пред паметника, но освен тягостно чувство, нищо друго не усети. Сложи цветя, запали свещ, помълча и толкоз. Тръгна си, унил и някак сърдит на Ева; не биваше нищо да ѝ разказва – и за Голди, и за момичето от Аушвиц и въобще…
На връщане реши да мине по брега на Дунава. Тук той бе далеч по-величествен, но не бе зеленоок като при Будапеща. Сети се за Жужа и Мики, и за златистата топка, която бе хвърлил от моста Арпад. Дори и не си помисли, че тя може да е доплувала до тук. Когато заобикаляше заливчето след някогашния ресторант „Чайка“, пълно с всевъзможни отпадъци, изведнъж погледът му бе привлечен от ярко златисто-жълто петно, открояващо се сред пластмасовите бутики и пликове. Отиде при него и що да види – това бе топчицата на Мики! Не вярваше на очите си. Господи, значи е успяла, все пак!
Наведе се и я взе. Избърса я в панталона си, после я подържа в ръка, тупна я няколко пъти и изрече неволно на глас: „Животът е една малка златиста топка, с която децата на Дядо Боже си играят, както си искат; важното е да ти се усмихва.” Изхили се на глупавото си съждение, но пък му хрумна друго, още по-тъпо: „Явно това бе изписано на шията на Жужа.“ Засмя се и пъхна топката в джоба си; щеше да си я запази за спомен. Тръгна. След няколко крачки Иван Наумов внезапно и болезнено усети колко много му липсва Ева. Продължи решително към дома с твърдото намерение да ѝ каже, че вече наистина не може да живее без нея.
Това бе тогава, а сега, все още в родния си град и докато се спасяваше със спомени, Иван Наумов се зарече като за последно, че веднага щом паднат забраните за пътуване поради обявената пандемия, той ще замине завинаги при Ева заедно с малката златиста топка.
* От английската дума goldie. Използва се за момиче със златисто-руси коси, „златокоска“. – Б.а.
[1] Виното влиза през устата,
А любовта – през окото;
Това е всичко, което ще узнаем за истината,
Преди да остареем и умрем.
Вдигам чаша към устните си,
Гледам те и въздишам. – Превод на автора.
Уилям Батлър Йеитс
[2] Für Elise – популярна пиеса за пиано от Лудвиг ван Бетовен. – Б.а.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
