Валентина Янчева
Гара
Нищо изключително в пейзажа.
Охтичава, шета есента.
И унило смита по паважа
пожълтели, кашлящи листа.
Зелки, натъркаляни в лехите,
сякаш от османски ятаган.
Мушмула, посърнала в сланите,
със плода си още необран.
И последен може би е влакът,
с който дезертирам в есента.
Бегълците никой не очаква,
нито приласкава ги нощта.
Отзвучава лятото във рими,
ронени от златен камертон.
И кръжат душите ни незрими
със последен хлорофилен стон.
Графика
В черните клони на зимата
бяло слънце
решава ребуси.
Колкото синапено зърно
Не е религиозна,
но пали свещица.
Не е кръстена,
но вярва:
Бог има.
На някое друго небе.
С планината говори.
***
Липата
хвърля златни монети
за меда на лятото.
Лято
Морето се киска и в къдрава ризка
се втурва по детски към мен.
Талазите бели, русалски дантели
обвиват ме с порив солен.
И гларуси – ято, преяло богато,
се люшка във сън уморен.
Гмурецът обаче, самотно сираче,
потъва със писък във мен.
От старата снимка, от спомена синкав
баща ми приижда към мен.
Без кораб и виза в Егея навлиза
и вече е бог подмладен.
Музей
Оръжия и оръдия на труда –
две съседни витрини.
Мечове, щитове,
копия,
върхове на стрели,
боздугани –
вече ръждясало минало.
Сърпове, плуг,
хромел,
вила,
мотика, коса –
сякаш за малко оставени.
Особености на националната кухня
„А, аз обичам супа! Чорбата е турско ядене.
И ние сега повече супа ядем.”
Бай Ганьо у Иречек
Кебап и кебапче,
кюфтета на скара.
Яхнии, плакии, туршии.
Мезета с ракия.
Чомлека, джолана –
сатърът напреко.
Чорбата, чорбата
по-тихичко сърбай…
Къде без гювеча
и без зарзавата?
Кайма за кюфтето,
каймак за джезвето.
Кафето, кафето,
по-тихичко сърбай…
Халва, баклава,
кадаиф и сютляш.
По пътя – геврека,
айрана – в шишето.
Локума, локума,
по-бавно разтягай…
Ами пастърмата,
ами саздърмата,
суджука на тънко?
Имамбаялдъто и кьопоолуто?
Главата на лука –
наситно, наситно.
И хляб –
че без него не може.
Панорама на Филипополис 1881-ва
де Марица тихо шава
из Тракийска равнина
От Небеттепе – Димитър Кавра зад черната камера.
Върху няколко съединени стъкла, желатин и сребро
светлината рисува пейзажи.
Дълга фотография на града с много рождени дни.
Множество минарета – като свещи върху торта,
които времето ще духне.
Хълм
Винаги скъп ми е бил тоз хълм безлюден
Дж. Леопарди
От високото
светът се подрежда хармонично.
Селото – в подножието на хълма,
градът е полегнал в полето,
фабричните комини стърчат на хоризонта.
Керамична мозайка от къщи
между цъфнали овошки и лози.
Вечер, осветен от празнични светлини,
градът отпътува като лайнер от материка.
Фабриките отдавна не пушат.
Тук-таме орат трактори.
Запустялата земя ухае на бурени.
Камбанарията на църквата
се съизмерва с минарето в далечината.
Извива се гимнастическата лента на реката.
От билото
надгробни паметници гледат хоризонта.
Ято гълъби обикаля
в посока на часовника.
Времето още не е спряло.
Изтръгването на Евридика
от лирата
запратена в небето
вакханките
и виното в кръвта
и песента
на моногамния
търсете тялото му
в Хебър
все някога
ще стигне плитчините
студени тръпки
в мрамора
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X