Валентина Янчева
B.o.m.b
Държа в ръката коктейл Молотов.
Направих го вкъщи с помощта на мама.
Това е първата демонстрация, в която участвам.
Вървя в първата редица.
Аз съм най-каленото момче.
Мисля, че нашите биха се гордели с мен.
Мисля, че ще бъда герой.
Но се стоварват върху мен толкова удари
Че се връщам към деня, в който съм роден.
Предполагам, че толкова е боляло.
И мисля за мама.
Тя ми помогна да направя този Молотов.
Мисля колко иска да ме види да се върна,
но не мисля, че днес ще се върна.
Защото по някакъв начин
някой подобен на мен
ще ме запрати в тъмна стая.
Била тя затворническата килия
или ковчег втора употреба.
Еднакви са и двата:
свободата е порцеланов ред.
Синя птица
Умира синя птица
И няма дърво
Което да послужи за гробище.
Опрощение
„Днес те опрощавам”
каза Бог
след петото уиски.
Но аз бях с гръб
и не го чух.
Продължих да пия
в онзи бар
където той
беше шефът.
Писмо за сбогуване с един непознат баща
Татко,
благодаря, че съществуваш,
но днес се сбогувам
с очите, изпълнени с болка
с планините, скрити на раменете ти,
с рибите, пръкващи се от пръстите ти
с ширналото се море, започващо в краката ти
с твоите уши, които бяха последната надежда за Марс.
Татко,
сбогувам се с теб,
ти, който си от другата страна на морето.
Почувствай прегръдката ми,
гореща, наивна, спокойна прегръдка
сливаща се с морските вълни
но те се превръщат в свръхестествени сили
на един Бог, който те очаква.
Защото стигнеш ли от другата страна
няма да мога да те посетя.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X