“… за това, което се случи, и за други неща, повече истински, отколкото разумни…“

За да стигнеш дотам, трябва да преминеш през води, обозначавани като Малкия Бискай, с внезапно връхлитащи щормове, оставили своите “черти и резки“ върху сърцето ти, но тази вечер е тиха и спокойно можеш да чертаеш маршрутите си по градския транспорт дори без да пресмяташ дълбочината на локвите, появили се след някой ненадеен дъжд.

Стълби нагоре, стълби надолу в подлезите, слизането е мъчително, мамка му, особено когато трябва да се приближиш до някое предполагаемо хубаво момиче, за един бърз, дискретен оглед, или според наставленията на Стария: „Не бива да зяпаш като невидял. Невъзпитано е!“ Господи, ако това момиче е толкова хубаво отпред, колкото изглежда отзад, си струва усилието за изпреварване и поглед през рамо. „През рамо“ – лесно е да се каже, но как да развъртиш натежалото туловище и вдървения врат? “Стегни се, прибери лактите, изнасяй високо и напред колената, изравни дишането!“ – навърташ обиколки по късата, с остри виражи писта, издълбана високо в склона над градчето.

Стария ми обясни ползите от спортуването – накара ме да прочета Илиадата за голямото търчане под стените на Троя и цитира маршал Ней: „Сега, господа, ще трябва да извършим най-трудния маньовър – бягството!“ Побеснях, а той се съгласи да замени “бягство“ с “отстъпление“ и ето ме на пистата, а Стария подхвърля след мен: “Върши работа и при гоненето на момичета“ – а аз се правя, че не го чувам.

Чувам те, лежа край вира на благословения Тонзос, заровил ръка в пясъка, усещам твърдите зърна на моята синеока атлетка, легнала по очи до мен, мамка му, трябва да сменя позата, но сме разкрити, старт и водата ледено скърца в ушите ми. Задържам дъх, после бавно издишам, вирът отваря зелените си врати. „Ще ти се, но няма да те огрее, дърта вещице“ – викам към майката на отсрещния бряг. Тя е втрещена, обвинението е абсурдно – отправено от възрастния, натежал мъж, изплувал от речните води.

Има три места, където пътеката пресича серпентината на шосето, и там можеш да пресрещнеш колата с бягащо еленче на капака.

Пясъчната ивица на сипея се навива. Равномерно вдишване и издишване. В неговия бяг има прецизно отмерени дози атлетизъм и самолюбуване. Гмурва се в сянката на гората. Сухите игли безшумно поемат дългия размах на краката… върху плочките на опустялата „Ramblas“, оставил зад гърба си „Sagrada familia“, Монхуич с пленените републикански знамена, портретите на Санхурхо, Мола, Куейпо де Ляно, очуканото хотелче в китайския квартал, тичаш покрай прибраните маси, белите престилки, Фундадор, 501, кафе и мляко в двучучурни кани, тичаш, защото испанската полиция, а и родните слушалки, не гледат с добро око на прибирането след полунощ, о, соцпепеляшко, тичаш и се надяваш часовниците да са назад, но добре знаеш, че и по GMT и LMT са точни до секунда, защото ти отговаряш за сверяването им с корабния хронометър. Къде е любвеобилната Нели от Филибето, която връщаше единствения часовник в дома им с поне час назад преди да излезе на среща с теб? 12 без пет, синият паспорт е хвърлен в дървеното сандъче, отметнат в екипажния списък. Отивам при пазача от гуардия сивил на трапа. „Как върви конkистата?“ Свивам рамене. Някой иска огънче. „Abajo con los huevos fritos“ смигвам на жандамериста. Той се хили. Стара шега – кварталните доносници винаги си поръчват най-евтиното ядене – пържени яйца. Любопиткото отминава, а стражът ми подава мехче. „Salud“. Той знае, че мога да пия, без да се оливам. Запътвам се към кабината си, а светлината от корабните „слънца“ върху палубата очертава пряката, по която бия задъхано с пети, изгубил ритъм, стръвно забързано момче, понякога се мъча да превключа, да разтегна крачката, да изравня дишането, нетърпеливо зарязвам всичко и очаяно топуркам нагоре. Там милостиво ме чака колата, сядам до нея отзад и се опитвам да пусна ръка по бедрото, без да мърдам рамена, докато майка ѝ късогледо се опитва да види нещо в огледалото за обратно виждане. След комплимент за правилния ми говор, бащата се опитва да разбере кой му е счупил един от стоповете. Аз го счупих, авер, аз. Счупих го в рамките на правилата на класовата борба – блажени времена без аларми и други подобни издайнически джаджи.

Дъждът плисва след поредния подлез, явно лазарските обреди на екипажа преди години край Нуадибу най-после са дали резултат, но вече не е време за точна навигация – трябва да цепиш направо през водата със скъсани ботуши, защото момичето /предполагаемо красиво/ вече се губи сред редките мокри гърбове. Стоиш пред дилема, приятелче, да се катериш, измокрен, гладен, уморен по пафоските възвишения или да се приютиш под главата на Горгоната /без да я поглеждаш/ с чаша в ръка и чанта, пълна с книги, оцелели след прочистване на приятелска библиотека. Б. твърди, че за целта най-практична е употребата на огнепръскачка, но го разкандардисах. Ще опитаме калвадоса, изпратен от сина му, запилял се нейде из французко, и ще си припомняме стари любови, а сега съм се приземил в градчето след учебно плаване, Стария води някакъв важен разговор с госта си, аз мрачно зяпам, пресмятам шансовете си пред гостенката, нулеви естествено, подхвърлям името на някое друго пристанище, тя явно се забавлява, баща ми иронично ме облича в син фрак и жълта жилетка, гостът се наслаждава на ситуацията. Поставям бутилка уиски на масата, Стария ми пожелава следващия рейс да си купя колан за джинсите, с които съм се накиприл, аз му обещавам гондола с гондолиер и лампичка, която свети отвътре. Той ме пита колко съм висок / 1.85 / и ме съветва да опитам над тази летва, защото му е писнало да го осведомяват, че ще ме изритат от морското поради неподчинение, системен мързел, вироглавство. Обяснявам какво ще направя с “осведомителите“ и тръшвам вратата. Той се опитва да каже нещо, но съм твърде бързоног за добрите съвети – трудно ме застигат, особено когато навъртам обиколки по единия стадий на малката писта, виснала в прозрачния въздух, между измамно близките склонове в невярната светлина на залеза. „Давай, колкото можеш!“ казва тренерът и аз давам, давам без да броя обиколките, давам заради Маги, синеока скачачко, за тебе, Нели, кучеока манипулаторке на времето, тичам в твоя чест, Наталия, моя одесоска музо на ненаписаната ми поезия, бягам към тебе, Меги, преставам да дишам, тялото ми изчезва, рея се безчувствен, празен, несъществуващ. Поставя ръка на рамото ми тренера, бавно намалява темпото и ме извежда от пистата. „Усети ли?“ – опитва да види очите ми в тъмнината. Спуснал клепачи, мълча, а заранта, гостенката обхваща тила ми, приближава лице, свирепо ме ухапва, отблъсква и се обляга на рамката на вратата, поклаща крак със стоманени нокти. Облизва зъби, езикът ѝ се стрелка между устните, твърдо насочва зеления си поглед, издува тънки ноздри. Вкусът на кръвта е като на морската вода. „Само първата ни глътка е горчива“, Богиньо. Изтеглям лявото рамо назад /удрям еднакво и с двете ръце/, знам какво трябва да направя – завъртане от глезените, през кръста, до раменете, клъвване с ръката, през защитата, със събрани пръсти към гърлото. Клаксон. Мъжът ѝ затръшва капака на мотора, отваря вратата, тя се смее. Познавам терена и мога да срежа завоите на пътя като пустинен нож край бреговете на Мавритания и да те хвана, зеленоока тонзоска менадо, но има ли смисъл, след като последната лодка за рейда вече е заминала, непрекъснатите „Есенни промени“ на Дона Съмър в „ла бел епок“ най-после са замлъкнали, корабите следват посоките на вятъра около котвените си вериги, а ти трогателно се опитваш да запазиш равновесие по пустите улици на „Люлин“, нарамил тежка чанта с книги, докато стигнеш буренясалата градина със супената пейка, срещу обраслата с буен къпинов храст катерушка и чакаш да чуеш Гласа да ти казва така очакваната след дълги пътешествия команда: “Така оставаме. Свободни от места. Така оставаме!“

 

Диляна Първанова, Триединство

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.