Богиня отново беше разпалила огъня и пържеше мекици на печката. Върху дебелата бархетна нощница беше облякла лилав пеньоар, а на главата си, като тюрбан, беше увила зелен хавлиен пешкир. Измила беше косата си, за да прогони останките от нощта и да заличи безсънието. Изопнатото ѝ лице блестеше неестествено под дебел слой сутрешен крем и само веждите, които току-що беше изскубала, се открояваха върху него с болезнена червенина. Но Богиня нямаше илюзии за красотата си и не за нея се стараеше толкова. Тя имаше други, по-важни дела и тъкмо за тях искаше да бъде достойна.
Когато бутна вратата и застана в рамката ѝ като кралица, странникът си каза, че тази жена по нищо не приличаше на онази, която беше заварил предния ден в библиотеката. Той дори се уплаши малко. Спомни си думите на стареца, с които се бяха разделили, понеже още не беше имал време да ги забрави, и от тяхната отчаяна мъдрост го побиха тръпки. Но старецът, като нямаше нищо друго, имаше поне своята пещера, където разумно се криеше. А странникът беше беззащитен пред жената и нейната стихия, затова се зави отново презглава с юргана, обърна се към стената и притихна.
– Закуската е готова – оповести Богиня и млъкна, сякаш очакваше да протръбят фанфари и да литнат три бели гълъба. Никой от мъжете ѝ не помръдна. Тя се покашля и хвърли нетърпелив поглед първо към единия креват, после към другия. Забеляза гаванката и лъжицата на пода и с глуха въздишка ги вдигна. Стремеше се да пести движенията си в домакинството, защото не го чувстваше свое призвание, но все не успяваше да спести достатъчно. Разгледа критично лъжицата, дъхна отгоре ѝ и енергично я обърса в пеньоара си. Тури я на перваза на прозореца заедно с гаванката и отново се покашля. – Днес няма да ходя в библиотеката. Взех си отпуска. Цял ден ще съм си вкъщи, така че… Закуската е готова.
Богиня си отиде в кухнята, но остави вратата разтворена. Оттам, заедно с топлината, нахлу и миризмата на пържено. Странникът водеше битка със себе си. Той още не отмяташе юргана, а душата му вече страдаше. Страдаше и стомахът, който отдавна беше изцедил и последната хранителна молекула от нощната филия и я беше изразходвал в съня. Като човек нищ и онеправдан, странникът не беше свикнал дълго да се съпротивлява на щастието, затова съвсем скоро се предаде и изпълзя от кревата. В своята пещера старецът дори не го чу, когато излезе от стаята, защото не беше обул ботушите. Чу само как се затвори вратата и изчака, но повече никой не го повика. Мина му през ума, че Богиня никога не му беше пържила мекици, явно не го смяташе достоен за любовта си. При тая мисъл даже мъничко си поплака. После се унесе и съвсем изчезна в дрямката си – толкова тънка беше станала нишката, която го свързваше с живота.
Докато гледаше как странникът унищожава мекица след мекица, Богиня пиеше чая си и правеше планове за бъдещето. Тя не закусваше. Храната сутрин я измъчваше. От нерви имаше лошо храносмилане и предпочиташе изобщо да не яде, отколкото да си проваля деня в стомашни неблагополучия. Не разбираше човешката склонност да се яде редовно и това беше едно от основните ѝ възражения срещу извънземния разум. Богиня никога в живота си не беше готвила само за себе си. На нея хранителната радост ѝ беше чужда. Тя беше жена и черпеше силите си от другаде. Затова, докато наблюдаваше ядящия насреща й мъж, не изпитваше грам умиление. Напротив, на лицето ѝ беше изписан хладен размисъл, примесен с лаконично учудване.
– Яж по-бавно – посъветва го. – Ще си имаш неприятности.
Странникът само кимна мълчешком и продължи да нагъва. Той окончателно се беше предал и гладът беше взел връх у него. С разума съзнаваше падението си, но чрез стомаха се възнасяше. А уж беше навикнал на недохранване. Залъгвал се беше, че с една суха филия може да запълни всичките си нужди. Излизаше, че сам себе си не е познавал. Не беше светец. Беше си най-обикновен голтак.
Скоро обаче възнесението му дойде в повече и главата му се замая. В чинията пред него имаше още две мекици. Той ги гледаше безпомощно, оцъклен от преяждане, и полека-лека започваше да ги намразва.
– Аз ти казах – рече Богиня, захлупи чинията с една празна и я прибра в шкафа. – Я иди си полегни, ще ти размине.
– Не – възпротиви се странникът и тя за пръв път видя преял човек да се държи като препил. – По-добре да си вървя.
– Остани да си починеш. За къде си се разбързал? Чака ли те някой?
На странника изобщо не му беше хрумвало, че движението във времето и пространството може да има за своя цел и първопричина друго човешко същество. Той чисто и просто не виждаше връзка между двете, затова предположението на Богиня силно го озадачи.
– Никой не ме чака. Само пейката. Но дотогава има време. Те ще ме повикат.
Тя обаче се усъмни.
– Коя пейка? Дето лежеше вчера ли?
Странникът понечи да се засмее на глупостта на жената, но не можа. Целият се беше парализирал от изобилния прилив на хранителни вещества.
– Не – отвърна немощно. – Друга.
Като видя, че няма да излезе на глава с него, Богиня престана да го разпитва и го остави, както си беше. Ошета надве-натри в кухнята и, без да се смущава, махна пешкира от главата си. Твърдата мокра коса увисна на фитили до рамената й. Сега, когато мъжът беше покорѐн, тя нямаше нужда от царска корона, за да властва над него.
Странникът още дълго седя така. Той напълно беше изгубил порива си за действие. Изгубил беше даже способността да върви. Храната беше заела цялото място в него и той с почуда установи, че вместо да стане по-силен, ставаше все по-слаб и несвестен.
Каква е тая работа, помисли си. Жената ме опитоми, както си пожела. Дори по-лошо: аз сам се опитомих. Тури ме в креват, даде ми да ям, и готово. Сега съвсем ще ме угои и ще ме зазида навеки тук, да ѝ крася къщата.
Той много се уплаши и тозчас взе решение. Макар да му беше тежко и на тялото, и на душата, вдигна се, отиде в другата стая и нахлузи ботушите. После повика стареца, който се беше свил в пещерата като бобено зърно и вече не спеше, а чакаше да види какво ще стане. В краен случай беше намислил да се престори на умрял. По този начин се надяваше да предизвика ако не любовта на жената, то поне нейната съвест. Когато започнеше да се дави от вина, старецът щеше да възкръсне и да я зарадва. Този план му се струваше извънредно умен и дори беше почнал да репетира. Затова и не се обади, колкото и онзи да го викаше.
– Дай ми кожуха, старче. Отивам си.
Старецът не повярва на ушите си и се напрегна да чуе по-добре. Странникът обаче се досети, разбута решително парцалите и надникна право в пещерата.
– Давай кожуха, обеща ми. И по-бързо, че трябва да вървя.
Старецът замижа. Той искаше по-пълно да се наслади на неочаквано лесната си победа, но с бързането си онзи му пречеше. Ето, че му хрумна друг номер и старецът примлясна от удоволствие.
– Няма да ти го дам. Върви така.
Странникът спря да помисли и рече:
– Все ми е тая. Със или без кожух, тръгвам. Не мога да остана повече тук. Ще се затрия.
Старецът видя, че е сериозен, затова стана сериозен и той.
– Аз сега не мога да стана, затиснат съм от дрехите. Ти го издърпай изпод мен. Цяла нощ лежа върху него, тъкмо съм го стоплил.
Странникът послуша съвета му. Кожухът наистина беше голям и много топъл. После отново натрупа парцалите върху стареца, сякаш нищо не е било.
В това време Богиня беше отишла да си изсуши косата и да приготви банята. Тя действително беше намислила да очовечи мъжа, за да не се срамува по-късно, когато дойде ред да го покаже. На тая благородна задача смяташе да посвети деня си. Ето защо остана силно учудена, че не го намери, като се върна. Щом видя, че и ботушите ги няма, веднага ѝ просветна. Всъщност Богиня очакваше такова нещо. Ненапразно беше изчела толкова книги и погребала двама мъже.
Наплюска се и му дойде смелост, каза си хладнокръвно тя. Като огладнее довечера, сам ще се върне и ще ме моли да го прибера.
Странникът бодро беше хванал пътя си, но след малко силите го напуснаха. Не беше свикнал на такава ситост и топлина. Разстоянието, което беше изминал, беше толкова малко, че сякаш изобщо не се беше отдалечил. Той все си оставаше близо до Богинината къща.
Вика ме, помисли си.
Понеже гостът ѝ си беше отишъл, а тя не искаше трудът ѝ по приготвянето на банята да иде нахалост, Богиня се зае да окъпе стареца. За тази цел напълни печката с дърва, колкото можеше да побере, и отиде да го измъкне от леговището му.
– Ставай! – нареди тя. – Ще те къпя.
Богиня добре знаеше, че старецът ненавижда банята и никога не би склонил доброволно да влезе там. Той плюеше и се зъбеше, а веднъж дори я беше ухапал. Затова се приближи до кревата извънредно предпазливо. Верен на своята новоизмислена тактика, старецът се правеше на умрял. Богиня разбута завивките и ги свали на земята. Старецът не помръдваше. Тя се смути. Не че се хвана на въдицата му, просто ѝ се стори, че съвсем се е смалил. Рядко имаше случай да го види така, в цял ръст. Той все се свираше в леговището си, гледаше да не ѝ се пречка.
Да не би да се бои от мен, мина ѝ през ума. Тази мисъл обаче беше абсурдна и Богиня веднага я пропъди от себе си. Въпреки това видът на старчето я нажали. То не беше по-едро от недорасло дете и всичко у него беше изхабено и съсухрено, като че ли някой дълго го беше киснал във вода, а после го беше забравил да се суши на слънце. Тя съвсем смътно помнеше мъжа, от когото в умалялото тяло нищо не беше останало. Старчето въздъхна във вечния си сън и с това се издаде. Богиня му отвърна с тънка, безкръвна усмивка, изтощена от нощни бдения. Ако пожелаеше, можеше да го вземе на ръце и да го отнесе в банята, без да ѝ натежи.
– Хайде, ставай – повтори примирено. – Нали виждам, че нищо ти няма.
Старецът отвори очи. Те бяха вече отдавна забулени от катаракта и поради това – пусти и лъчезарни.
– Още не – рече той, – но скоро.
– Ти все така разправяш – засмя се Богиня и го вдигна от кревата.
Старецът също се засмя. Той се размечта за смъртта, но този път за истинската. Тя му се струваше бяла, сладка и гъста, като чашата мляко, което Богиня понякога му притопляше за закуска. Старецът щеше да се потопи целият в нея. Малко се страхуваше само как така повече няма да диша. Не му беше особено ясно. Уж беше стар, а постоянно му се искаше да диша, дори когато спеше. Това беше най-силното му желание и той не можеше да си представи какво ще е, ако и то изчезне.
Там все ще има нещо, помисли си, не може да няма нищо.
– Само да не ме гориш, ей! – заръча.
– Няма да те горя – успокои го Богиня. – Ще те погреба, както си си.
Тя му съблече дрехите и ги хвърли в един леген. Старецът остана гол-голеничък. Той изобщо не се срамуваше от мъничкото си, остаряло тяло, ами пристъпваше от крак на крак, защото нямаше търпение Богиня да почне да го полива с топлата вода.
Виж го ти какъв е послушен, каза си тя с известно безпокойство и му насапуниса главата.
– И с новите обувки, да не забравиш обувките – рече старчето и кихна, понеже в носа му беше влязла пяна.
Богиня хвана голямата гъба и взе да го търка. То нямаше сили да се задържи на едно място и се клатушкаше на всички страни. Тя го подпря, да не се катурне, и продължи да търка, докато старецът не се разпищя.
– Стига, стига!
Беше порозовял от глава до пети и приличаше на новороден. Освен това миришеше хубаво. Богиня с гордост огледа резултата от труда си. После взе една голяма хавлия и го уви. Замъкна го в кухнята и го настани до печката.
– Аз скоро ще умра – заяви отново старецът радостно.
– Я първо да закусиш – предложи тя и извади от шкафа чинията с двете мекици.
Старецът остана очарован.
Значи все пак ме обича, помисли си той и задъвка мекиците бавно и на мънички хапки, без да скрива наслаждението си. Богиня вършеше своя си работа и от време на време го поглеждаше, да не би да се изгори на печката. Нали обичаше топлината, старецът все напираше да е близък с огъня. Когато приключи със закуската, той доволно обърса уста в крайчеца на хавлията и заяви:
– Най си е добре, като сме двамата. Не ни трябват други.
– Че къде видя други? – отвърна Богиня, без да се обърне.
– Знам аз – хитро подметна старчето. – Иска ти се да се прежениш. Ама изчакай, моля ти се, докато умра. Инак ще ми се пръсне сърцето.
И то подсмръкна хем на шега, хем наистина.
Глупав си като детенце и също толкова невинен, помисли си Богиня. Стана ѝ мило, че старостта толкова му приличаше. Едва сега си обясни защо не го помнеше като мъж. Ами че като по-млад той не се беше откроявал с нищо сред всички останали. Чакал беше търпеливо да достигне същинската си възраст. Тя вярваше, че всеки човек си има същинска възраст, която не е непременно в младостта. Ето, че старецът най-сетне беше достигнал своята.
Богиня остана много доволна от това си прозрение. Най-накрая главата ѝ се проясни, понеже отдавна я мъчеха угризения.
– Слушай – рече му тя. – Ще ти кажа нещо, но няма да ми се сърдиш, защото то е чистата истина, а на истината не си струва човек да се сърди. За мъж вече не те бива. Но пък от тебе става чудесно детенце.
Старецът чак плесна с ръце, толкова му хареса тая идея. За него тя беше не само изгодна, но и напълно естествена. От доста време насам – откак беше съвсем остарял – той не спираше да се чуди как така продължава да върви по пътя си, след като пътят отдавна е свършил. Сега разбра и се зарадва на късмета си. За него още щяха да скърбят и да го обичат, дори повече отпреди. Почувства се важен. Бузите му, сгорещени от банята, лъснаха като ябълки.
– Може пък и да поживея още някоя и друга годинка – съобщи той. – Може даже ти да умреш преди мене. В тия работи ред няма.
– Няма – съгласи се Богиня.
– И тогава – продължи старецът – ще ми оставиш къщата. Току-виж съм решил да се преженя.
Богиня се засмя. Както беше угрижена, изведнъж ѝ дойде настроение. В гърдите ѝ се блъскаха чувства и щом достигнеха до лицето ѝ, я разхубавяваха. Тя отиде в другата стая и извади от гардероба кат чисти дрехи. После хубаво подсуши старчето и го нагласи като кукла. Получи се извънредно приятно за гледане. Богиня приседна срещу него да му се полюбува. След това го заведе обратно в кревата и взе да трупа завивките отгоре му.
– Аз излизам – предупреди го. – Да слушаш!
Старецът ѝ намигна.
– Пак ли при любовника?
– Пак.
Старецът замълча. Той потърси в сърцето си одевешното огорчение, но не го откри.
– Да не се бавиш много, чу ли? – заръча ѝ. – Скоро ще огладнея.
– Няма – обеща Богиня.
Старецът остана сам. Банята и закуската съвсем го бяха изтощили. Затвори очи и си представи, че е скъпоценен предмет в мъничко ковчеже. Всички го търсеха, а никой не го намираше. Само той знаеше къде е. Ето, че и последната грижа беше изчезнала от живота му. Като не се сети повече за какво да се оплаче, прииска му се да извърши някоя пакост. Но и за това бяха нужни сили, каквито старецът повече нямаше. Тогава реши да спи. Сънят обаче го изпревари и го взе в обятията си като пеленаче. Не след дълго към него се понесоха отломки от собственото му детство и старецът засънува бъдещето си, грижовно предрешено от съня като минало, за да не го изплаши.
