Падането

При падането нищо не можеш да усетиш повече от това, което вече си усетил

– Недей да плачеш, мойто момче – заплашва майката детето си по телефона, – защото и аз ще плача

Хлъзгава и бяла, цялата си се окаляла

12.12.18

 

Радостта на хълма

Радостта на хълма оживява там когато сгъстеното време тялото поеме и го понесе
То спира да е тяло, не тежи
Посока става, нос на кораб, на триъгълник върха
То никога не е едно
Няма как да бъде, ако е само, и само не пребъдва
Глас и ухо са заедно, а на окото е дадено да прехвърли и двете и третото
Колкото по-безтегловно, толкова по-идещо от плътта

Светлината тегне

Зениците потопява изотвън
навътре струи, обзема полека целия череп през очните кухини, докато не стане светеща котва
Невъзможна е гравитацията на тази светлина
масата и с убстанцията й не са познати формули

Сърцето ми е лакома дървеница
проскърцва
бавно и неуморно яде времето

Подобно на моето пеене, препятствието да се изкаже разкривява устата й
лицето й в конвулсия се сбръчква
формата на езика неусетно я е напуснала
Неистово теглят я полетата на нечовешкото
все повече и по-често я дърпат натам
Все повече и по-често схваща нещата
разбира много повече отпреди, когато езикът се е подчинявал, но не е бил достатъчен
И вижда, и чува всичко, но не може да говори

И двете са разбягване на гравитацията по краищата, детониране
Упорит стремеж към деформиране на формата
Разнебитване на границата
Саботаж
своенравно неподчинение на всичко, задаващо мерки
Сила, която трудно ще се предаде на опитомяване

Песента на човека не е песента на птиците

Усилието на плътта в тягата умножена по скоростта на преобразуването за единица време
Това не е път и няма пространствено измерение
Говорим за една величина
Петнист кон-човек, мъж-куче, жена-медуза – винаги в битка, винаги яростна
Едно зелено петно, ярко, концентрирано, или червено – допълващи се цветове
Човекът-вселена
Картината свидетелства за него

Душите на хората и делфините някъде се засрещат

Плътта оживява безтелесна в радостта на чуването
Чуването на теб
слушането на дъха не е трудно и не е задача, просто едва се улавя
Милостта е на чуването
Наблизо е ровът

Искаш да се доближиш до нея
толкова близо
да я прегърнеш
Не можеш да си представиш, че не усеща същото
Привличането е от всякакъв порядък и
Изпълва всичко
Всичко е на върха на пръстите ти
Докосването е междупланетен ток
Отдолу е ров

Да, знаем че ноктите ни стават на черти, чупливи накъдрят се първоначално в зимата, после и през останалото време
Умираме в погледа
Умираме в чуването и в гласа
В ежедневното умираме – толкова в радостта, колкото и в яростта
Нервните клетки били много
Умирали скоростно, при всяка тревога – плашило за бебета
Плътта колко бързо изтънява до хартия, с дни, с часове
Наедро мерим, в дни и нощи, и мислим в умиране и раждане
Адам е баща ни и майка ни, хебрю казва – глинеста пръст, кръв – с общ корен

Никога няма само едно
Няма как да бъде, ако е само и само не пребъдва
Отвъдното сме го преживявали много пъти като минало

Минал си през тунела
Всеки, явил се на този свят, е минал през тунела и не е бил сам – в своето първо пътуване, предприето в първата си земна година, в първия си ден, в самия пръв миг на оживяването,
всеки един, тръгнал по пътя от онова отвъд към това тук, е извършил подвиг
Най-смелата крачка е дошла с кански рев
С първата рушаща небитието и съзиждаща битието глътка въздух, с космическото изпълване на дробовете, с първата тяга на изтласкването – на кръвта от сърцето и на спомена в забравата
Още една подобна крачка на безмерна смелост ще направиш, когато ще тръгнеш през последния тунел – там също няма да си сам
Богоподобен си в началото и края
На земята си богооставен

На когото нищетата не е била пазител на вратата, няма как изобилието да го посети
Изобилието на радостта само през тази врата пристъпва
Отначало тихо, тихичко промъква се на пръсти, но не и плахо
О, то не се страхува никога и от нищо
Да влезе тайно, на фотьойла да се настани или под елхата, или на прозореца да грейне – многоцветни коледни светлини –
врата необходима е, ключалка, иглено ухо, през което да се промуши тя
Нищетата е прагът на Радостта

Туптенето на сърцето зачестява
Дишането се ускорява
Представите се забързват
Мълчанието е все по-значещо
Неизказаното е напълно разбираемо
Езикът е прехвърлил говоренето
Вселената трепти

Свободата ще дойде най-накрая
Тогава няма да има как да я разберем
Ще я усетим само
Разбирането е въпрос
Усещането е отговор

Дървеницата на времето яде
Проскърцва
Бавно
Когато сгъстеното време
Тялото поеме и го понесе
Радостта оживява на хълма

25.12.2018

 

Привечер

Заспивам на хълбока ти облегната
Когато нощта заспуска непрозрачната си завеса
И денят, изчерпил търпението си в стаята за разпит, изморен
захлопва вратата зад себе си
Неясни са отговорите
мотивите подвеждат в различни посоки
Подозрителните дълбоко са скрити
На записа Брендел свири концерта на Моцарт, в който
младежът вече усеща тежестта, но
изразните му средства все още са само игра

Спя в скута ти
Сънувам последната нощ

15.11.19

 

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.