Камелия Щерева – Един прашен елизиум

 

Свръхнова

Дали ще ти повярвам
в красотата,
докосвайки извивките
на мрака ти…
Дали ще те достигна
в лабиринта,
ако се разнищя до нула
и стана всеобхватна…
И ако погълна цялата вселена
с последните жеги
на изначалния ѝ взрив,
дали ще изгоря?
И нека друг пресътвори…
това, в което всички вярват!

 

Аморфия

Аз нямам форма,
твоят поглед ме чертае.
Умирам с всяко мигване.
После се раждам нова
в солената влага
на очната ти утроба.
Когато особено се харесам,
изпивам до дъно очите ти,
взора ти правя безплоден.
Опивам се от силата
на съзидателните сокове.
Суетата ме мами многоцветно…
с полегатите лъчи на залеза,
с всмукващата тъмнина на нощта,
с мръснобелите силуети на утрото,
с косите удари на деня.
Илюзията за реалност е ласкаеща.
Могъществото иска много жертви.
Удоволствието се притиска в задоволството
и врастват се телата им
в изрод с нова същност,
но с общи корени и остра генетичност.
Творец на форми съм.
От Музи съм пресита
и всяка даваше ми нови очертания,
но в мен изплуваше мечтата по очите.
Опитах да ги нарисувам –
вятър вейна хлад от кухините им,
опитах да ги мисля –
течност бликна в кладенците черни,
накрая ги поисках и с душата си
и върнах дара на създаването.
Не знаеш ли?
Аз нямам форма,
аз съм всичко в стадий на потенция.
Едни очи ме гледат непресъхващо
и мигат бясно, за да ме обемат.
Когато се наситя от прояви,
заливам космоса във дълбините си.
Там няма време,
течно е пространството
и всичко е безформена материя.

 

Ей така от нищото

Цял живот
имитатори на чувства и реакции.
Да се научиш
значи да крадеш
и да отнемаш валидацията
на кражбата.
Мъдрост е
да си откраднал достатъчно
и да си натрупал,
давайки го –
канибализмът води до повръщане.
След нея идва самоизяждането.
То е ултимативната
материя на духа.
Мислейки процеса
в статичност,
виждайки динамиката
на предметността,
усещайки света
отвъд баналните алюзии
за йерофания,
изпадам в драматичен сопилсизъм
и спирам времето.

 

Хипнотично

Събуждане, кафе, отмиване…
и взираме се с хипнотичен унес.
Нозе, размятани по пътя,
в стремеж към своето видение.
Аз плувам лесно срещу дневното течение,
не се докосвам със частичка даже,
затуй не съм в процес на отчуждение.
От всичко.
В мъгла са всички диригенти,
изрязани са само музикантите
в шаблон единен и ласкаещ,
с милувка, ваеща ги в конвергенти.
Музиката им покрива с благо миро
цялата палитра на емоциите,
музиката им е вместо вик на жило,
вместо плач и смях,
мълчание и сила.
Спирам само и единствено
в позиция на контражур,
усещам тласъците им далечни
как движат въздуха със мощта
на многомилионни еднодневки,
едва запълващи един контур.
Прозявам се в умората на унеса,
приспива ме мигът еднопосочност
и падам във съновидение,
в хаос от гиганти и знамения.

 

Homo Nebula

Мирише ми на изгорялото търпение,
взривяващо издъно конвулсивното ми тяло.
Забиващите се иглични вдъхновение
се вдигат на кълбета от нозете ми,
прорязвайки си тънички пътеки
по кървавите карти проиграни.

Мирише ми на тихо упоение,
шамански стъпки, тъпчещи край здрача.
От смачканата тиня под краката им
извирало небе успокоение,
разказвали се екнещи вълшебства,
вибрирали са екстатични пориви
от протуберансите на огъня из мрака.

Навсякъде върлува светла чума –
в пръстта, във облаци, във мен.
Не мога ни да седна, ни да се издигна
и търся лек във вътречерепен обмен.

Хем много ми се ще да се постигна,
за да не се ревнувам от света,
смъртта да бъде кротичка енигма.

 

Дърво

Полюшва се над мен
въздух от кристали,
снежинки не, а пълен мраз
в атмосферични естакади.
Краката ми са корени корави
и някъде дълбоко залинели,
здравото ми място – жилав чвор,
свързващ тялото ми със душите ми зелени.
Той е в парадигма кръгъл възел,
разплитащ се в милиони линии реални,
от него тръгва гъвкава фиданка,
лъкатушеща сред клоните банални.
Развихря се над мен въздух от кристали,
удрят ме безброй геометрични ледове,
трошащи всичките разплетени реалии.
А здравият ми чвор живее нов живот
в гредите, сплетени на къщен покрив,
накълцан и полиран до идиот,
посреща смело студ и лед,
умира бавно, безнадеждно
за втори път подред.

 

Неведение

Да определяш някого
с поглед и надежда,
да го направиш предан
вътре в себе си,
в тъмните килии,
които си строиш
над бездната наведен.
Да го обричаш на предателство,
облизващо до бляскав кокал
залитанията към избор,
обещан ни от минало незнайно,
да издишваш наказания
в облаците захаросани
на отлежала справедливост.
Да се опитваш да живееш себе си
във всичките напукани от болка маски
и малко да пропускаш тази същност,
която няма форма и познаване
като недовършената географска карта
с обещания за множество открития,
велики до едно и невъзможни,
защото са прокълнати със вечност,
а безкрайността изяжда всяка харта.

 

Сляпо петно

С режещата си
инаковиждаща слепота
бродя из каверните на мислите си.
На вътрешния огън пророкувам:
навярно ще превия
хрущящия гръбнак
на всичките си образи;
навярно ще ме прониже
с хиляди светлинни остриета
съвършеният простак
с лъчиста нищета;
навярно в самовзрян момент
ще се сгуша в края
да гледам
как всички смисли
бавно чезнат
в сляпото петно на съзнанието,
а действителността
се вкаменява в монумент.

 

* * *

Градският прах постигна себе си
в лекотата,
задмина се в летеж.
По пътя си разви съзнание,
скоростта оформи смерч.
С помощ от няколко онтологични елизии
успя да се конкретизира.
Еманципира се чрез въздушен метеж.
Заобиколи проспастта,
обрамчена с ярки филизи,
където свършваше просеката
към блаженството –
един прашен елизиум.
Беше влажно и стана на кал,
от кал на човек,
от човек на психична енергия,
от психична енергия пак на прах.
Защото му липсваше лекотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Богомил Иванов-Богè – История с чорапи

 

Здравейте, следите ли ми мисълта? Нормално, нея никаква я няма. Проблема с чорапите, по които има изобразени животни от саваната, е силно потиснат от морето чорапи с всякакви белези от използване и изображения, намиращи се в магазините за втора употреба.

Закупете си чорапи със зебри, слонове, жирафи, антилопи. Избягвайте с лъвове, хиени, леопарди, защото когато си обуете краката с двата различни чорапа, както му е реда, и се съвпаднат хищник-тревопасен, ще се установи гонка на живот и смърт. Краката ви ще се развъртят като перки и ще се намерите на земята с най-вероятно строшена в захвърлена бутилка брадичка. Не си обувайте и два чорапа с едно и също животно. Размножителния период сред текстила не страда от паузи. Затова срещайте антилопи със слонове. Зебри с бизони. Относно обуването на чорапи с хищници… Внимавайте! Може да усетите хапеща болка в стъпалата, която би секнала скоро само ако гъбичките между пръстите ви са достатъчно отровни и са налапани по невнимание. Може да прихванете изменения в поведението си. Идват дни на повишена консумация на месо. Но най-дразнеща е онази лъвска царственост, с която някои ще започнат да тормозят света. Проклети доминанти, второразредна кръв. Ето на, личното ми озлобление изскочи и предричам плашещото му развихряне, което ще ни струва раздялата с досегашната тема. Хайде!

Чорапите, господа и дами безделници, превърнати в баби, поради една особена икономическа причина, са особено обвързани с народната култура. За момента тази връзка се изразява в нищото. В бъдеще обаче… Мой човек добре постави въпрос, защо липсват шарени чорапи за мъже. Възприето надълбоко от мен, усетих как това треперещо от неизясненост терзание се взриви и освен да се подуе стомаха ми за два дни, получих отговор. Плетете чорапи с мотивите на черги и народни килими. Пъстрота колкото желае човек! Плетете чорапи с кройките и вида на народни носии-ризи, елеци… Нека има гайтани, шевици по тях! Кой си облича краката в носия?

Остана проблема с търсенето на баба, защото кой друг тип човек е способен да плете за без пари? Такива не открихме, но жив и здраве да е моят приятел безделник, пияница с особени цели, който с добродушието си така ми напомняше на някоя баба. Отворих този клуб на ,,Анонимните хора не правещи нищо“. И вие дойдохте! После дръпнах  грозната табела с кривия надпис и под нея изскочи ,,Цех за чорапи тип носия“.

Работата да струи, защото иначе ще търпите лишение от бира. За преизпълнение на нормата – голям резен сланина!

На работа хора без работа! Накарайте стъпалата ни да се чувстват българи! Бирата ще се разлее в дванадесет без пет. Сланината се размразява. Къде е солта?

                                                                                   

                                                            Речта на един загубеняк два дни преди да се загуби

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Красимир Христакиев – Езикът на притежаването – обезумяване и узус („Всичките пари на света“ на Ридли Скот)

 

Към последния филм на британския режисьор Ридли Скот „Всичките пари на света”, скандално прочул се преди първата си прожекция[1], без съмнение, съществуват различни аналитични подстъпи. Изглежда, най-рядко срещан сред тях е стилистикo-граматическият. В настоящия текст, разположен в ползотворно широката област между лингво- и кино-стилистиката, разчитаме, обратно, главно на него при изясняване на етическата проблематика на привидно чисто сензационния сюжет на филма (по действителен случай) – отказа на най-заможния човек „в историята на света” (00:05:49) Дж. П. Гети (Кристофър Плъмър) да плати за отвлечения си внук Пол (Чарли Плъмър) откупа от 17 000 000 долара, поискан от похитителите. По един или друг начин уловената и „заснета” от Скот своеобразна морфология на скъперничеството, разбирана в пряк езиков смисъл, допринася за кинематографичния успех на филма не по-малко от вечно завръщащата се тема, прецизната актьорска игра и интересните визуални метафори. Алчността е неизменно и неизбежно език, преди да бъде тема за режисьора или психологическа сърцевина за персонажа. Това позволява да се заговори за този език в по-буквален от очаквания смисъл.

Отвличането на Пол (като тийнейджър) е представено още в първите минути на филма. Скоро след това в една обхватна ретроспекция свръхбогатият дядо диктува на Пол (като дете) отговор на едно от множеството писма, изпратени до него, в което съпругата на болен непознат, застрашен от скорошно инвалидизиране, моли за финансова помощ. Милиардерът любезно отказва да предостави парите, като не забравя да завърши отговорa си с трафаретно условното: „Ваш Дж. П. Гети” (Yours, J. P. Getty, 00:20:35). Така на пръв поглед съвсем незначителната местоименна употреба придобива зловещ ироничен отглас – поисканата нищожна сума остава непокътната при своя притежател, като вместо нея на изпадналия в „отчайващо положение” („desperate straits”, 00:19:14) той парадоксално предлага себе си… Към Пол, който точно в този момент записва на пръв поглед нищо не значещата фраза, старецът ще прояви същата незаинтересована сдържаност, непосредствено след похищението: „Бил е отвлечен. Малкият Пол (Little Paul), вашият внук, в Рим. – Зает съм” („Well, I’m not available”, 00:05:02 – 00:05:14).

Този все още много обикновен, само събуждащ любопитството случай не е единствен във филма, към него може да добавим множество други, в които езиковото и конкретно граматическото изразяване на посесивни отношения крие понякога съвсем неочаквани феномени, психологически или ситуационно мотивирани. Неизменно дълго дистанциран от сина си, Гети най-сетне приема (с кратка телеграма, максимално пестелив на думи) да се види с него и семейството му. Към края на срещата той произнася в непосредствена последователност няколко синтактично еднородни фрази, съдържащи едно и също местоимение (самата им концентрация необходимо насочва към проблематиката на притежателността): „Моето семество… Моят син. Моят внук. Моята дъщеря” („My family… My son… My grandson. My daughter. (00:17:56 – 00:18:10), последната от които подсказва как трябва да бъдат четени предходните, а и всички следващи: „Е, само снаха, опасявам се” (00:18:12), възразява Гейл (Мишел Уилямс), майката на Пол, на което старецът отвръща: „Вече не си дъщеря на някакъв районен съдия” („No, you’re not some district judge’s daughter anymore”, 00:18:12 – 00:18:16). С други думи, тя не е дъщеря на баща си, а негова – на Гети, за него този израз е по-буквален, отколкото предполага обичайната, граматически унифицирана употреба. Ала последната все още е в услуга на скъперника – бихме могли да помислим, че с тези думи той изразява естествена или поне очаквана привързаност към снаха си, че се държи предразполагащо и добронамерено към нея. В същата сцена обаче той продължава: „Трябваше да се съсредоточа върху моята мисия (my mission), разбираш, нали? Върху моя бизнес (my business)”, (00:18:24 – 00:18:26). За да стигне дори до: „Не виждам смисъл в това да платя 10 долара, за да изперат бельото ми (my undershorts), когато мога аз да го направя само за няколко лири” (00:18:41 – 00:18:51). Наистина, онова, което настоятелно крие езикът на скъперника, не се съдържа в тези, нито в които и да било от посочените единични употреби, то се намира в междинните пространства, които те формират една спрямо друга – в бялото, граматически невидимо поле между тях. Онова, което Гети действително крие, ако засега се ограничим до тези примери, е, че при всички употреби на притежателното местоимение „мой” у него не възникват съществени различия в значението – снахата е негова сякаш по съвсем същия начин, по който е негов бизнесът, синът е негов по същия начин, по който е негово бельото… Тук граматиката очаквано уеднаквява онова, което семантиката би следвало да разделя. При Гети обаче тъкмо семантиката се оказва в значителна – в първобитна – степен овладяна от всеобхватния принцип на притежаването, в това отношение тя е станала почти напълно хомогенна – всяко нещо, независимо от неговата различително специфична природа, е еднакво погълнато в собствеността, подчинено на общо безразделно владеене.

С по-нататъшното развитие на сюжета идват и нови признания, вече откъснати от всяка възможна външна за съзнанието действителност. „Искам да ти покажа нещо – дом” („It’s home”, 00:20:55 – 00:21:00), казва старецът на „малкия Пол”, развеждайки го из античните руини в Рим. „Ти си живял тук?”, пита момчето. „Да, през втори век, когато бях император Адриан (in the second century, when I was the Emperor Hadrian). Разбрах го още първия път, когато посетих това място. Помня добре всеки камък… Никъде другаде по земята („anywhere on Earth”) не съм се чувствал у дома си, както тук”[2] (00:20:55 – 00:21:50). А че това е „истинският” негов дом[3], Гети не се свени да подчертае с тройно повторение във фразата: „Това е мястото (This is where), където спях с моята съпруга (my wife) Сабина, това е мястото, където ядях месо от печен глиган с моите генерали (my generals), това е мястото, където правех любов с моите наложнички (my concubines)… През теб тече кръвта на императори, Пол, както и през мен” („The blood of emperors runs through you as it does through me”, 00:21:02 – 00:22:36).

Това твърде своеобразно откровение води след себе си няколко следствия – в езика на този умопомрачително богат човек на усвояване подлежат очевидно не само пари, предмети, сгради и човешки същества. Еднакво възможни за „притежаване” се оказват дори историческите личности, заедно с техните отминали животи, т.е. – една съвсем друга кръв, други предци, а това необходимо означава и друго детство, различно от „моето”… С колосално количество пари Гети се опитва да купи ново минало за себе си, при това не в областта на публичното мнение, както може да се очаква, а дълбоко в най-вътрешната сфера на самоусещането. Темата за бащата закономерно се появява на това място, укрепена още повече и от друго, по-късно признание: „Моят баща (my father)… Казваше, че няма да струвам пукната пара. Затова го направих да изглежда като бедняк”[4] (00:34:39 – 00:34:53). Ето защо Гети не помни своя (и на баща си) дом, но помни до малки подробности дома на Адриан, чийто баща по силата на този факт става „бащата” в този „дом”, заместващ истинския, истински собствения. По-късно Гети споделя, че вече е завършил строежа на новата си къща в Калифорния, вила в римски стил, абсолютно копие на реално съществувалата преди векове, от която днес са останали само исторически руини и която той отново с лекота нарича „моя” („моята императорска вила в Рим” („my imperial villa in Rome, 01:44:55). Този пример потвърждава психологическата процедура по заместването на липсващия баща от детството, въобще по снабдяването с други, по-„бащински” предци в лицето на римските императори. Но историята ще се повтори – докато се стреми да отвори път назад към миналото, Гети осуетява желанието си да стане основател на династия – синът му не отговаря на това очакване (не може да се измъкне от алкохолната си и наркотична зависимост), той по-скоро повтаря бащата на бащата – с което пътят напред във времето се затваря… Абсолютно победоносният поход на притежаването у Гети сменя посоката си (посесивното местоимение инвазира в миналото). Кръвта на император Адриан е вече „негова”, към което препраща и една на пръв поглед чисто метафорична реплика на Гейл, отправена към похитителите: „Трябва да ми дадете малко време. Боря се с империя” („I’m fighting an empire”, 01:42:05 – 01:42:08). Така в съзнанието на стареца, начинът по който са негово сигурно притежание парите му, не се различава от начина, по който е негово притежание баща му – поради това, както ще видим и по-нататък, той вече сам избира последния. „My” в „my money” получава съвършено същия смисъл, както „my” в „my father”. Граматиката лъже, че всичко е наред със семантиката…

И най-късно тук трябва да отворим голямата тема за вещите на Гети: „харесвам предметите. Вещи, артефакти, картини (objects, artifacts, paintings)… Те са точно такива, каквито изглеждат… В красивите вещи съществува чистота, каквато не съм откривал в хората” (00:54:30 – 00:54:56). Към края на филма адвокатите на милиардера казват за него, че е натрупал „зашеметяващо” („staggering”, 02:04:14) количество пари и антики. Връзката между двете се оказва важна и за нея e предложено обяснение: „Имуществото бе регистрирано като семеен фонд с благотворителна цел… Така г-н Гети натрупа богатството си, без да плаща данъци… Според условията на фонда, той не можеше да харчи парите си…, можеше да инвестира в предмети” (02:03:37 – 02:04:09). Тези думи придават конкретен смисъл не само на по-рано заявеното, тогава неразбираемо, оправдание на Гети: „Нямам пари за харчене” (01:10:08), но и на привидно разбираемото: „Тези деца са моя кръв, Чейс! Те са мои. Тя ми ги отне” („Those children are my blood, Chace! They’re mine. She took them”, 01:47:07 – 01:47:26). Вече познаваме унифициращата сила, с която функционират притежателните местоимения в езика на Гети. Знаем също и чия кръв той счита за истински своя. Това позволява (може би задължава) да направим следващата крачка, вглеждайки се в самия финал на фразата и поставяйки я под въпрос: кои всъщност са тези „ги” („them”), които Гейл му отнема, морално принуждавайки[5] го да плати откупа за своя внук, което той прави, известявайки за това с телеграма: „Парите и децата са нейни” („The money and the children are hers”, 01:48:03)? Трябва да сме подготвени не само за това, че дотогава той счита, обратно, че тъкмо нейните деца не са нейни – че са негови („They’re mine”), за правата над които той се сдобива и с юридически безукорен документ. Трябва да сме готови за нещо повече – отнетите от него „деца” всъщност не са младите му потомци, очаквано или не, това са статуите-предци, единствено за които той може да харчи парите си, преднамерено ограничаваки се, за да пести от данъци, същите статуи, които в неизчерпаемо изобилие изпълват всички възможни пространства около него – „продължават да намират шедьоври, натрупани под стълбищата” („masterpieces stashed under staircases”, 02:04:57 – 02:05:00). Именно тях му отнема тя, принуждавайки го да харчи не за тях, а за внука си от плът и кръв, и така да стане невъзможно да купи със същите пари още една и след това още една картина или статуя от древността. Така намира смисъла си и една знаменателна фраза, фиксираща гранична ситуация в разкриването на характера: „С цялото ми уважение, никой никога не е бил по-богат от вас… Колко още пари са ви необходими, за да се почувствате сигурен (for you to feel secure)?”, с неразбиране пита Чейс (Марк Уолбърг), „момчето за всичко” на Гети. „Повече”, („More”, 01:09:00 – 01:10:16), еднословно отговаря старецът. Какво означава този отговор? Ако психологическото уравнение, което строим тук (все повече антики = все по-ранни предци) е правилно, то от него закономерно следва, че все повече пари = все по-голямо възвиване назад в миналото, достигане все по-близо до абсолютното първоначало – „безценното”, а не „неоценимо” дете[6]… Казано по друг начин, за да купи себе-си-като-дете, Гети купува неслучилия се баща, едно-, десето-, n-кратно.

А защо, в крайна сметка, сме длъжни да следим за тази особена логика на поведение на „най-богатия човек в историята”, ни напомня и последната размяна на реплики между него и Чейс: „Знаете ли, най-сетне започвам да разбирам от какво се ръководите. – Не, не би могъл да разбереш” („No, no, you couldn’t begin to”, 01:45:56 – 01:46:00). Очевидно, съществува специален начин на разсъждаване у Гети, който той крие от другите под най-обичайните форми на езика. Всъщност, подготвени сме за това и много по-рано, Чейс го казва почти директно, когато обяснява на Гейл: „Не мисля, че при господин Гети става дума за пари… Правил съм сделки с много хора. Шейхове, султани. Единственото нещо, което съм научил от тях е, че парите никога не са просто пари (money is never just money). Винаги става дума за още нещо. Обикновено нещо, което те никога не са имали (the one thing they’ve never had). И докато не разбереш кое е то, просто ще опитваш да разбиеш с глава стената” (00:37:06 – 00:37:26). А какво Гети никога не е имал, може да сме напълно сигурни едва в сцената с неговата смърт. „Красиво дете”, произнася той миг преди нейното настъпване, гледайки към една от последните си редки придобивки – картината „Девата с Младенеца” на Дюрер[7] (1512):

От една страна, Гети произнася фразата тъкмо след като се решава съдбата на неговия внук, най-сетне успяващ да се измъкне от своите похитители и да се добере до ръцете на майка си – картината фигуративно фиксира развръзката на дълго проточилото се действие. От друга страна, в последния, предсмъртен за Гети момент „прекрасното дете” от картината, вече не съвсем неочаквано, се оказва той самият. Очевидно, за него е невъзможно да спре да мисли за откриването и „спасяването” на това друго „отвлечено” дете, за което през целия си живот плаща „откуп”… Така полученият контраст е двоен – полусъзнателното идентифициране на стареца с детето от картината (вместо него – с реалния му наследник), и смъртта на стареца спрямо избавлението на внука. При умело използваното осветление и с религиозната музика, звучаща в същото време, огромната зала в имението натрапчиво заприличва на църква. Картината с Младенеца в ръцете на Гети, лицето му, на кратки интервали последователно осветявано и затъмнявано от задействалата се светлинна аларма, всичко внушава двумислеността на физическото му и душевно състояние в този момент – прошка ли търси той или настъпва последният етап от новото въплъщаване на детството, за „малкия Пол” ли си мисли или собствения му психологическия телос се оцялостява и умиращият старец най-сетне намира себе си-като-дете? Всичко свидетелства в полза на второто. Защото дори император Адриан не се е оказал достатъчен. Гети е продължил да купува минало, а по този начин и себе-си-като-друг докрай – не само до своя собствен, но и до устойчиво фиксирания край назад във времето на своята историческа цивилизация, до достигането на Първото Дете, с чието раждане започва ново летоброене. В смъртта му, държащ редкия скъп уникат и изричащ последните си думи „Beautiful child” (02:02:02), онази ранна прояждаща болка, която „всички пари на света” трябва да компенсират, затихва. Да бъде синът на Бога – това е последният фантазъм на скъперника. Така той ще успее в една полусъзнателна калкулация да спести дори себе си като предвиден и избегнат разход. Да бъде първото дете означава също да се скъпи да бъде което и да било от децата след него, да не се разхищава в тях… И обратно, да пропусне бащата означава да си спести целия дълъг ред от родители до Абсолютно Първия. „Красивото дете” на „моя баща” – тук безумието се сдобива с граматически подмоли – притежателното местоимение обезумява…

Особен интерес, в този ред на мисли, представляват финалните кадри на филма, в които спасеният Пол ни е показан как гледа към голямо множество каменни бюстове в дома на дядо си. Камерата се движи от тях към него, малко преди той да си тръгне, заедно с Чейс. На свой ред, Гейл гледа към отдалечаващия се младеж – което означава отново по посока към античните бюстове – и щом открива сред тях самия Гети, изваян в мрамор, неколкократно потръпва от ужас. Какво причинява това чувство? Архискъперникът, обезсмъртил се за вечността сред „своите” предци? Самото пространствено решение на сцената предлага отговора. Защото тъкмо там, сред старинните шедьоври, ужасяващата мисъл се прокрадва – жизнената „перспектива” на младежа е също възможно скулптурната… Момчето може да повтори дядо си, вече окончателно петрифициран между римските бюстове:

За такова впечатление съществуват и други податки: еднаквият външен вид на къдриците на младежа и на главите от мрамор в същата сцена, самият филм (посветен на неговото отвличане) започва и завършва със скулптурни групи (дори скулптурно черно-белите начални кадри може да са свързани с това), така друг смисъл придобива и фактът, че малкият Пол силно се впечатлява от Колизеума (00:14:45)[8]. Най-сетне, тинейджърът Пол подмята веднъж на проститутките, на които се натъква в Рим, че му се полага известна отстъпка поради възрастта (00:03:50) – тъкмо сред римските руини дядо му му е разказвал за страстта си към „своите” конкубинки от II-ри век, Адриано-неговите… Скулптурите във филма са буквално навсякъде, като понякога позволяват и изключително интересни от естетическа гледна точка вербално-визуални обвързвания (вж. и бел. 2). Един ранен разговор на Гети с Чейс протича в две части, в пространството между две скулптури, на мъж в началото на пътя, който изминават, и на жена в края му, точно когато обсъждат какво трябва да премълчат пред майката на Пол относно отвличането (така женската скулптурна фигура е показана в гръб в срединната третина на кадъра, точно между двамата разговарящи):

Непосредствено следващият кадър е на Гейл в гръб, в домашната телефонна кабина на Гети. Освен всичко друго (т.е., освен привързаността на стареца към скулптурни заместители на хора), тук Скот подлага на визуална буквализация една обичайна езикова конструкция (двамата мъже „вършат нещо зад гърба” на Гейл).

От самото начало на настоящия текст ние предпочетохме да дадем превес на стилистико-граматическия аспект на проблематиката пред множество други реални аспекти. Конкретното езиково изразяване на посесивни отношения ни интересуваше много повече отколкото психическите  механизми на „катексиса” и „изместването” (Akhtar 2009: 44, 82), с които също може да се пристъпи към анализ на поведението на Гети. Във всички случаи опитвахме да очертаем крайния лингвистичен израз на под- или полу-съзнателни процеси. Този избор е свързан и с едно допълнително обстоятелство.

Разгледаният от нас „език на притежаването” на „най-богатия човек в историята на света” представлява афективно моделирана, стилистично своеобразна форма на използване на общоупотребимия език. Тъкмо в това си качество той неочаквано се пресича с някои антропологически любопитни граматически феномени, характерни за езиците на т.нар. „изостанали” в развитието си племенни общности, детайлно изследвани още в края на XIX-ти век. На нивото на конкретните си употреби, езикът на Гети позволява (сякаш предизвиква) описание, например, в тълкувателния маниер на Люсиен Леви-Брюл от 1916 г. в известната му статия „Изразяването на притежанието в меланезийските езици” (Lévy-Bruhl 1916), в която (може би за пръв път) се подлага на научно изследване лингвистичната категория „неотделима принадлежност”. Казано в прав текст, в определени моменти патологичната алчност на Гети съвпада с узуалния начин на мислене на меланезийците, който обаче, за разлика от нея, има пряко морфематично изражение. Макар и по друг начин (чрез буквализации и семантична унификация), Гети изразява притежателни представи, близки до туземните. Разглеждан в тази перспектива, „умът” на архискъперника се оказва също и „архаичен” ум, детериториализиран в стила.

На пръв поглед, всеки жител на Нов Мекленбург казва по същия начин „моята дреха” („nugu mаl”, Lévy-Bruhl: 96), както Гети – „моето бельо” („my undershorts”) или „моят баща” („my father”). В действителност обаче сравнението е подвеждащо. Туземецът няма да каже, прилагайки това граматическо правило, „nugu tama”, когато иска да каже „моя баща”, той ще използва съвършено различна – суфиксална – конструкция: „a tamagu” (96). Разликата не се изчерпва с признака одушевеност. Ако дрехата от нашия пръв пример в комуникативна ситуация се окаже тази, която носи на гърба си, а не тази, която има в запас и може да преотстъпи на друг, той ще употреби дори и за нея втората конструкция, а не първата. Според старинната граматика на неговия език, дрехите, които са попили потта на тялото му, са напълно неотчуждаеми притежания, какъвто е също и баща му, и ръката му. За нас, езиково другите, цивилизационно изпреварилите, тази хомология се е разпаднала. Но, любопитно, стъпка назад, от езика към мисълта, и нашият себеподобен, културоподобен Гети започва да прави едва ли не същите сложни отделяния, да поставя невидими вътрешни граници между обекти и между лица, граматически еднакво определени като „мои”. Обратно, на различните мисловни съдържания при туземеца съответстват и различни морфематични изрази. Ала, казваме го отново, начините, по които мислят двамата, парадоксално се пресичат, в значителни свои участъци.

„В меланезийските общества, както в много други, остатъците от храна след края на обяда никога не са изоставяни върху местата за хранене. Всеки старателно прибира тези остатъци… Ако някой враг можеше да присвои и най-малкото парченце от тях, това би било достатъчно да ги даде на някой магьосник, който така би имал средството да убие непредпазливия. Как е възможно това? Езикът ни разкрива какво се намира в съзнанието на меланезиеца. Той казва „мои хранителни остатъци” по същия начин (със суфиксирана форма), както казва „моя ръка” или „мой брат”. Представяното отношение е от един и същи вид (101). Следователно „меланезийските езици изразяват експлицитно модалностите на притежаването, които остават имплицитни в нашите езици… Ние казваме без разлика „mon paletot” („мое палто”), „mon déjeuner” („мой обяд”), „ma mémoire” („мой спомен”)… Казваме „mon bras” („моя ръка”) така, както казваме „mon billet de chemin de fer” („мой билет за влака”). Това „mon”, без съмнение, няма напълно същия смисъл в двата случая. Нюансът остава подразбиращ се и с това не е по-малко осъзнат” (98-99). Работата е там, че в съзнанието на Гети точно тези решаващи имплицитни нюанси се заличават, и обратно, сега вече неразличаването им се осъществява напълно имплицитно. Меланезиецът (експлицитно) казва и осмисля по един и същи начин „моята глава” („uluqu”, 99) и „моите остатъци от обяда” („subanagu”, 101). Когато, на свой ред, Гети казва „моята кръв” („my blood”, 01:47:09) и „моите пари” („my money”, 00:25:58), той (имплицитно) има предвид еднакво неотчуждаеми притежания. Като разширява тази психическа представа, той не обособява принципно и „моята дъщеря” (когато говори за снаха си) от „моите генерали” (когато говори за генералите на император Адриан). В тези семантически много различни случаи – телесна течност, материално притежание, роднинство, чувствен образ – местоимението изразява, обратно, един и същ силно хомогенизиран смисъл (на авоар, част от имуществото, още една желана добавка към собствеността). Така тази логика може да продължи да се разраства. Поради дълбокото убеждение – „everything has a price” (00:17:15) – когато казва „моята кръв”, той парадоксално има предвид главозамайващото количество статуи около себе си – античните предци, които разпознава като свои. Алчността не просто понякога говори неразбираемо – обратно, тя прави това, защото се опитва пряко да заповядва на езика. В такива моменти в мисълта на Гети проблясва архаичният порядък на една туземна граматика. Апропо – също и в по-ранното, образцово скъперничество на Молиеровия Арпагон.

„Остатъците от храна и човекът, който се храни, в разбирането на туземеца от Нов Мекленбург, са една и съща реалност[9]; ето защо той ще каже „ili te ru ian” („откраднаха ме”), вместо да каже „di te ru ra subanagu” („откраднаха остатъците от моя обяд”, Lévy-Bruhl: 101). А ето какво казва, на свой ред, Молиеровият скъперник към края на едноименната комедия, когато узнава, че са го обрали – не само съвсем разбираемото „Откраднаха моите пари” („Оn m’a dérobé mon argent”), но също и „Аз съм изгубен, аз съм убит, прерязаха ми гърлото… Няма ли някой, който да пожелае да ме възкреси” (Молиер: 494) („Je suis perdu, je suis assassiné, on m‘a coupé la gorge… N’y a-t-il personne qui veuille me ressusciter” (7, IV, Molière: 212). В ситуация, в която е отнето златото му, Арпагон твърди, че е отнет животът му. Златото („mon argent”) не е само негово материално притежание, то е той самият: то е „моята кръв, моите вътрешности” („mon sang, mes entrailles”, 3, V, 219), както уточнява на друго място. Ето къде и по какъв начин неочаквано се прехвърля мост между едно от най-„изостаналите” в развитието си архаични племена и един от най-„цивилизованите” модерни европейските народи – между ili te ru ian и je suis perdu… Ала всъщност не е нужно да се отива чак при меланезийците. В скъперническата си лудост Арпагон изглежда „древен” и с оглед миналото на своята собствена култура. В индоевропейски „наставката *еr… е била знак за неотделима принадлежност, който е характеризирал названията на жизнено необходимите неща и явления от света, който заобикаля човека” (Добрев 1982: 39). Най-добре тогавашната разлика между неотделимо и отделимо притежание може да бъде усетена посредством съпоставка, например, между „er-основата в гр. αργυρος *среброто като украшение, което човек нахлузва или окачва, и n-основата в лат. argentum *среброто като природен метал” (39-40). По отношение на своите пари („mon argent”) Арпагон има голям проблем, не само с крадеца, но и с езика – за него argentum е всъщност αργυρος…

И още, Арпагон казва „Аз съм мъртъв, аз съм погребан” („Je suis mort, je suis enterré”, 7, IV, Molière: 212), след като е бил лишен от любимото си ковчеже („ma chère cassette”, 6, V, 231)апропо, текстуално последната дума в комедията. В неговия налуден образ вещта изцяло го е заместила. Ала, очаквано или не, и архаичната племенна представа е такава: „Ако човек почине далеч от дома… всички роднини се събират, изкопават гроб, погребват неговите дрехи. Тези обекти, които са били във всекидневна употреба от покойника…, всъщност е той самият. Това е той, когото погребват, поставяйки ги, поради липсата на неговото тяло, в гроба” (Lévy-Bruhl: 103). Какво е погребано – дрехите или мъртвецът, ковчежето или Арпагон? Лудостта на класическото скъперничество, по подобие на архаичната граматика на меланезийските езици, обезсмисля въпроса, отъждествявайки двете възможности за отговор. Така във високата комедия на Молиер по стилистичен път става възможно „моите вътрешности” да са мои по същия начин, както „моите пари” („mes louis d’or”, V, 3) и „моята дъщеря” („ma fille”, I, 5) – в съзнанието на Арпагон тези семантически различни случаи клонят към нормативно уеднаквяване, както в туземните езици. Ограбен, Молиеровият скъперник възбудено протестира, но може би не само срещу реда на този свят, в който се оказва възможно да загуби буквално най-„скъпото” си, но също и срещу първично видимия ред на езика. В „моите пари” на Арпагон, така, както в „моите пари” на Гети, липсва сякаш едно и също нещо – меланезийският суфикс…

Според една дълбинна морално-психологическа нагласа Гети и приобщава, и отчуждава своите притежания, така както в колективните ментално-граматически представи на туземците един и същ обект може да бъде и отделимо, и неотделимо принадлежащ. И в двата случая решаващият критерий е представата за свързаност на говорещия субект с обектите на притежаването. Преди момента на отвличането и поискания откуп, Пол е „мой внук”, а Гейл е „моя дъщеря” в качеството им на неотделими притежания, след този момент Пол е „мой внук”, а Гейл е „моя дъщеря” вече в противоположно качество. Влаганият смисъл в тези морфологически еднакви изрази не е един и същ в съзнанието на скъперника. Не по-малко от Арпагон, Гети поставя своеобразни ментални „суфикси” на всички думи, с които назовава своите притежания. Сякаш в неговия език едно древно граматическо различие изгубва материалния си характер, стапя се до представата, която го е породила и която настойчиво продължава да съществува. В неговия ум, по-стар от себе си, желанието за притежание изгражда недвусмислена структура, ясно повторителна форма, но не може да получи и пряк граматически израз. А дали това са само обяснителни метафори зависи, в крайна сметка, от изследователския метод, с който пристъпваме към тях. Предходниците на Гети в късното френско Средновековие имат по-голям късмет. Карл „Фослер… публикува през 1913 г. изследване с нова концепция и работа върху паралелизма на стила на езика и общия стил на културата във Франция през вековете, култура, която разкрива като взаимно допълващи се през XV в. въвеждането на частичния член (l’article partitif) и институцията на банковата система” (Hatzfeld 1964: 329). „Всичките пари” на Франция по онова време имат способността да установяват морфологични категории…

Най-сетне, формата на свързаност на говорещия субект с обектите на притежаването и при Гети, и при меланезийците може да прерасне в пълно отъждествяване между двете. Ако туземецът рутинно смята, че Аз = храна („има между остатъците от обяда и него самия една вътрешна съпричастност”, „une participation intime”, 101) или Аз = дръжка на копие („дръжката на копието на един туземец е самият той”, 103), скъперникът неочаквано смята, че Аз = (статуя на) император Адриан, аз = (картина на) Младенеца… Къде е решаващата разлика между двамата? При първия, контактът на неотчуждаемото притежание с притежателя е изцяло и непосредствено пряк. При втория контактът е морално-психологически опосреден, това е притежание през знак (статуи, картини, местоимения). С това, както видяхме, и типът, и мащабът на самата неотчуждаемост нарастват неимоверно – дори миналото може да бъде безостатъчно притежавано[10]. Ала семиотично опосредените представи на Гети са непосредствени представи на меланезиеца, както и на древния индоевропеец. По повод категорията неотделима принадлежност в индоевропейски, изразявана чрез старинната наставка -er, палеославистът Иван Добрев твърди: „примитивният човек е поставял себе си в центъра на вселената… Световната ориентация е била част от собственото му аз… В хоризонталната равнина са лежали четири от основните посоки…, и. е. *рrо-tег,… старогорнонем. fodro, fordaro ‘напред, по-рано’… Наставката *еr (*tеr) се среща и при наречия и съществителни за ориентиране във времето; вж. напр…. староинд. vasar‘рано’” (Добрев: 38-39). С други думи, онова, което е „по-рано”, е всъщност част от „мен” – от граматическа гледна точка индоевропеецът е способен да изразява миналото като свое притежание в най-буквалния смисъл на думата. От ментална гледна точка, то е негово по същия начин, по който е негова и „кръвта” му („гр. ἔαρ”,  34). Вече видяхме, за Гети – също…

Проблемът, който Леви-Брюл поставя, и начинът, по който го разглежда, имат стогодишна история, в която са били и оспорени, и уточнени. Изходното допускане, че френският език може да изразява категорията неотделима принадлежност само имплицитно, е подложено на критика още през 1926 г. от Шарл Баи. Баи не отрича всичко – признава, че изразяването на въпросната категория в европейските езици губи (макар и малка) част от своята непосредственост, осъществява се с „малко по-непреки способи” („des procédés un peu plus indirects”, Bally 1926: 76). Ала и в крайна сметка, значимото предположение на Леви-Брюл е не толкова това, че европейските езици не са способни граматически да разграничават неотделима принадлежност, за разлика от меланезийските, колкото, че не винаги разграничават същата неотделима принадлежност. В някои случаи самите неща, които подлежат на отчуждаване, за французина и за туземеца не са едни и същи[11]. На свой ред обаче, и теоретическата презумпция на Леви-Брюл за „предлогическото мислене” на туземните племена е подложена на ревизия и прецизиране в науката, най-късно от Леви-Строс. Ето защо с настоящите страници, ние си позволяваме да предположим – доколкото Леви-Брюл продължава да бъде прав в допускането си за съществуването на качествено своеобразие на начина на мислене на меланезийците (т.е., на фона на онези негови интуиции, които остават плодотворни), Арпагон и Гети започват да изглеждат като туземни жители… Нещо повече, в същата степен неговият анализ получава според нас структурна връзка със стилистиката – езикът на двамата скъперници активира архаични ментални структури. Речевото поведение на Гети събужда текстуалния спомен за Леви-Брюл и сякаш само̀ привлича за своето обяснение неговите формулировки. Така ние твърдим не само, че менталният облик на скъперника в определен смисъл е туземно архаичен. Но и – че, самият етнолингвистичен анализ на Леви-Брюл е в определен смисъл литературностилистичен. По силата на тази функционална еквивалентност онова, което тук е морално-психологически феномен (децата и парите на Гети са негови по един и същи начин), там е менталнограматически (бащата и храната на туземеца[12] са негови по един и същи начин). Очевидно, съществуват точки на структурна еквивалентност, в които моралът и граматиката се пресичат исторически[13]. И все пак, повтаря се не точно феноменът, а структурната възможност за него. Затова когато „меланезиецът казва „моя чичо”… така, както казва „мое око”[14], (100), той не нарушава никакво правило, нито мисловно, нито граматическо. Обратно, когато Арпагон директно нарича своите пари „моята кръв”, той преминава онази устойчива граница, която в европейското мислене очертава смисловата и етическа приемливост на езика – за да навлезе в стила. При все това, едното се намира тъкмо на мястото, предназначено за другото…

В този ред на мисли, възможно ли е и Леви-Брюл, подобно на неговия оскандален последовател Николай Мар, скрито (от себе си) да е работил в областта на литературната стилистика, докато явно (за себе си) е работил в областта на етнолингвистиката? Можем ли да научим нещо за едната тъкмо посредством другата? Да ревитализираме „архаичния” Леви-Брюл, за да ни каже нещо за нас самите? В една макромащабна културно историческа перспектива – „in the history of the world” (00:05:49) – стилистично маркираният „език на притежаването” у Гети възниква сякаш от деграматикализацията на архаични ментални структури, събудени за живот от едно необятно скъперничество. В това отношение и казано с неизбежното приближение, граматическата рутина на дивата мисъл става стилистическа иновация на модерната[15] (новите граматически способи, несъмнено, не служат за изразяване на старата представа). И още – именно онова, което функционира като мисловна норма за туземната общност, става психологическа девиация при цивилизования индивид, вече невидима на морфематичното равнище на езика. Старото мислене оцелява само като лудост или безнравственост, но и обратно, в модерната морална алиенация периодично прозира един неизличим и естествен остатък първобитно дивачество. Гети на Ридли Скот е много по-стар, отколкото изглежда на пръв поглед.

 

Библиография:

Добрев 1982: Добрев, Иван, Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение, София, БАН, 1982.

 Луис 1996: Луис, Клайв, Писмата на Душевадеца; Душевадецът вдига тост, София, Славика: Верен, 1996 (преводач  Ралица Ботева).

 Молиер 1977: Жан-Батист Молиер, Комедии, София, Народна култура, 1977 (преводач Георги Куфов).

 Akhtar 2009: Salman, Comprehensive Dictionary of Psychoanalysis, Karnac Books, 2009.

 Bally 1926: Bally, Charles, L’expression des idées de sphere personnelle et de solidarité dans les langues indoeuropéennes, F. Fankhauser & I. Iakob, Festschrift Louis Gauchat, 1926.

 Hatzfeld 1964: Hatzfeld, Helmut, Points de repère dans l’évolution de la stylistique romane, 1886–1962, Mélanges de linguistique romane et de philologie médiévale offerts à Maurice Delbouille, Vol. 1, Liège 1964.

 Lévy-Bruhl 1916: Lévy-Bruhl, Lucien, L’expression de la possession dans les langues melanesiennes, Memoires de la Societe de Linguistique de Paris 19, 1916.

 Lewis 1945: Lewis, Clive, The Screwtape Letters, London: Geoffrey Bles, 1945.

 Molière 1856: Œuvres complètes de J. – B. Poquelin Molière, nouvelle édition par M. Philarète Chasles, tome quatrième, Paris, 1856.

 

[1] Тук трябва да оставим настрана многосмисленото решение Р. Скот да презаснеме с Кристофър Плъмър всички кадри, вече заснети с Кевин Спейси в главната роля, като отбелязваме само, че предпочетеното морално правосъдие не е било в ущърб на крайния естетически резултат.

[2] Една особено интересна вербално-визуална връзка може да бъде разкрита по повод тази сцена. В нея снежинките са показани не толкова как падат, а по-скоро как се носят в различни посоки в пространството. Нещо важно и от гледна точка на естетическото оползотворяване на светлината – преди да различи лицата, зрителят вижда само далечни силуети, а на преден план – уголемени снежинки, бавно кръжаши навсякъде. Очевидно, Скот иска да задържим погледа си върху тях. Защо? Отговорът може да открием във финалния разговор между Гети и Чейс: „Какво чувствате, когато преглеждате финансовите данни? – За миг парите губят своето значение и се превръщат в нещо като въздух. Някакъв летеж” („becomes as plentiful as air. Like flight”, 01:45:16 – 01:45:25). В усещането и съпътстващия го чувствен образ парите се пулверизират, стават нещо, различно от себе си, основополагащо и затова даром дадено, нещо за дишане… С други думи, в римските руини (визуална конструкция) единствено където Гети се чувства щастлив, се случва същото, което той заявява (вербална конструкция), че усеща, когато преглежда финансови данни – разтварянето във въздуха, реенето на парите-снежинки… И наред с всичко това, преди произнасянето на фразата да завърши, в границите на кадъра влиза макетът-пълна възстановка на старинната римска вила.

[3] Точно противоположният рефлекс – у камериера на имението на Гети, който се опитва да отпрати Гейл: „Никога не бих ви изгонил, вас или малкия Пол, от моя дом (my home), госпожо, но това не е моят дом  (this is not my home)”, 00:31:11 – 00:31:15).

[4] Специално внимание заслужава начинът на построяване на кадъра в момента, в който Гети изговаря тези думи за баща си пред Чейс – в дъното между двамата разговарящи мъже ясно се откроява с каменната си белота антична статуя на мъж в цял ръст

[5] Любопитна във визуално отношение е друга сцена, в която Гейл опитва да въздейства върху моралните сетива на Гети. По нейно желание в имението му са доставени 1000 броя от вестника, публикувал отрязаното ухо на неговия внук. Точно в момента, в който Гети прочита новината и вижда снимката, внезапен вихър отхвърля вестника от ръцете му и разпилява множество други. Сцената предизвиква у зрителя особено впечатление – очакването гласът на съвестта най-сетне да заговори у стареца е излъгано и вместо това ни е представено, обратно, едно почти дантевско наказание над скъперника. Сцената представлява косвено свидетелство за моментното завихряне на емоцията, ала не толкова тази на Гети, колкото тази срещу Гети – връхлитащият вятър от вестници е сполучлива алегория на гнева на Гейл. Нищо от това, разбира се, не е пряко заявено, за него може да се досетим само по атрактивната визуална метафора, подсилена и допълнително – разлитането на вестниците представлява едновременно с това и разлистване – старецът бива възприет, прочетен отвътре, почти буквално „разлистен” в този момент: вихърът отнася шапката му и обръща няколко пъти на различни места дрехата му, както и на неговия служител:

[6]  „Priceless”? I deplore that word… People say „priceless” when what they really mean is that something is invaluable” (00:15:43 – 00:16:18). Апропо, и Молиеровият скъперник Арпагон проявява подобна лексикална нетърпимост: „към думата „давам” той изпитва такова отвращение, че никога не казва „Давам ви ръката си”, а „Заемам ви ръката си” (Молиер 1977: 449), („donner est un mot pour qui il a tant d’aversion, qu’il ne dit jamais je vous donne, mais je vous prête le bon jour”, II, 4, Molière 1856: 172).

[7] Известна още и с това, че малкият Христос държи в лявата си ръка половин крушка.

[8] Напомняме също, че Пол е този, кото води разказа, който се опитва да ни представи дядо си точно какъвто е бил, за да можем да разберем онова, което ни предстои да видим („so you can understand  the things you’re about to see” 00:07:32 – 00:07:35).

[9] Тук особено ясно проличава значението на централното за Леви-Брюл теоретично понятие „партиципация” („participation”), което той илюстрира чрез наблюденията си над изразяването на посесивни отношения в меланезийските езици.

[10] Според адвокатите на Гети това важи и за бъдещето, в една юридическа утопия – въобще за времето: „Разполагаме с цялото време на света” („We have all the time in the world”, 00:25:27).

[11] Както е видно, никое от нашите разсъждения не изхожда от чисто лингвистични критерии и позиции, начинът, по който разглеждаме езиковите материали е свързан преди всичко с културната антропология и литературната стилистика.

[12] В една обърната перспектива, меланезийският ум може да ни изглеждат днес прекомерно себичен, невъзмутимо „скъпернически”, опиращ се на серия колективни представи, според които някои притежания не може да бъдат отменени дори от смъртта.

[13] За тях говори и Клайв Луис, но вече в религиозен смисъл в своята книга „Писмата на душевадеца”, където един дявол пише на своя племенник: „Човеците непрекъснато предявяват претенции за собственост… Ние развиваме у тях това чувство… чрез объркване на понятията. Учим ги да не забелязват разликите в смисъла на притежателното местоимение – фино степенуваните разлики (the finely graded differences), които преминават от израз като „моите ботуши” към „моето куче”, „моят слуга”, „моята жена”, „моят баща”, „моят господар”, „моята страна” и стигат до „моят Бог” („my boots” through „my dog”, „my servant”, „my wife”, „my father”, „my master” and „my country”, to „my God”, Lewis 1945: 109). Те могат да бъдат научени да свеждат всички тези значения до това на „моите ботуши” (Луис 1996: 75-76).

[14] Разговорът на Гейл с журналистите, публикували снимка на отрязаното ухо на сина й, предлага интересен пример, в който нашите обичайни езикови навици блокират, за един миг ситуацията се оказва невъзможна за изговаряне и езикът прави няколко празни оборота. След инерциалните фрази „Това е ухото на моя син. То е негово” („It’s my son’s ear. It’s his), Гейл стъписано се поправя „То… то… то… то… то е наше” (It… it… it… it… it’s ours, 01:33:20 – 01:33:27). Чие е ухото, отделено от главата на Пол? Негово, на семейството му, на издателите на вестника? Разколебаното убеждение в неотделимата принадлежност на ухото размества обичайните местоименни употреби, пораждайки куриозна конструкция. Апропо, същата притежателна проблематика е въведена по-рано с думите на Чейс: „I’m the one who has the old man’s ear” (00:37:33).

[15] Ние, разбира се, не твърдим, че описаната от нас семантична унификация изчерпва стилистичните възможности за предизвикване на квазиархаични ефекти в езика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Събитие и руини

 

Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.

Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация, което винаги е едностранчиво, унилатерално.

Но събитието винаги е ултра-Едно.

В случая с Освободителната война 1878 събитието е истината на Двете между формално освобождение и истинска свобода.

Ако едно събитие не надвишава емпиричната очевидност на случващото се, ако последствията не превишват причините, това не е събитие, а бюрократична процедура за преправяне на държавния акаунт или имперска рамка.

Ако събитийният потенциал остава нереализиран,  ако един трансцендентен излишък се оказва зачеркнат, ситуацията увисва в нова есхатологическа парализа, в репрезентацията на ново имперско означаващо или в кастратския диспозитив на т. н. Трето българско царство

Ако Освободителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял освен заместване на един исторически срам и позор с други страстни недоразумения и обвързаности  под фалшивата максима на идентичностни политики – чиста раса, чист език и цялостна територия…

Голямото изключено липсващо е чистото различие като безосновна основа на месианистична генерична общност, на еманципаторни политики – такъв е сънят на Възраждането, сънят на Русо може би, или сънят на османския Джем при Андрич да обитава между свободни и анонимни хора.

Но това са само сънища, фундаментални фантазии, тъмни прекурсори – неразличими и несъществуващи в една ситуация  на неотстъпчива фактичност.

Тогава остава валидно царството – да му се свети царството небесно! – мизерното трансцендентално индексиране и карцериране с обичайните фетишистки атрибути. Ако не са еполетите и пушките, ще са теологическите мистерии на стоките и реакционните новости на чалгата. Алелуя, бейби!

Оставаме с тъжната истина, че произшествието на събитието е конфронтирано с порядъка на репрезентацията му, последната разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.

Третото царство е нормативната пустота на една идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация Но всъщност тази „естествено” самоналожила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.

Но и сега не е ли така? Какво се случи с истината-събитие на демокрацията? Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или зад държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?

Правдоподобната  невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.

Да си разчистиш сметките с историята – и тоталитарната машина на едно друго псевдо-царство не само забуксува в пресяването на руини, но и окончателно се пресели в тях.

Събитието дотолкова дава хляб на историята, доколкото й го отнема – това означава хайдегерианското Ereignis

Руините са обратната страна на събитието.

Само Ангелът на революцията безпогрешно преобръща топологията на гнездене в събитийна страница  на Откровението.

Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.

 

Златомир Златанов

 

Б. а.  Текстът е написан без институционален или грантов съпорт

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Йеле Ванакер – Блестящи въглени под петите

 

между поле и пеперуда,
цъфтят цветята, засадени
в тишината, след последния удар на сърцето
в горещ, летен ден,
капки роса от пеперуден
дъх блестят
върху стъблото и листата,
докато не изчезнат следобед.

 

казват, че с времето
тишината ти ще се разтвори
в разстоянието между нашия
последен момент заедно
и момента, в който съм сам със себе си.
че ще свикна,
че постепенно все по-малко ще
съм направен от глад и жажда,
чакащ да опитам от пролетта,
в която, казват,
всичко се завръща
и нищо никога не се изгубва
и ти си, всъщност,
вече там
и аз съм онзи, който е все още
тук,
където те загубих
и колкото по-близо идвам до теб,
толкова по-далеч от мен
ще изглежда, че си ти.

 

ако виждаш, каквото аз не виждам, ще затворя очи
и ще се промъкна под леглото с чудовищата.
може би има живот от светлина в сянката,
сред приятели в сляпото петно на окото,
върху крилете на пеперуда.
може би всичко е по-малко истинско,
когато отместиш поглед,
но в тъмнината всички сме изгубени,
по-скоро слепи за това кои сме,
отколкото необичани в нещата, които вършим.
това нещо, значи, нещото значи, което съм
е съществуването, към което вече не гледаш.
то пада и после се чупи,
падането му в съвсем последния момент.
то те гледа в празнината, която никой никога не вижда
и не ни разделя наистина,
за да оформи цялост като две еднакви празноти,
което е повече в светлината на нещата,
отколкото сън и още, за червеите.

 

влачим се боси сред
саждите на изгоряло минало
– блестящи въглени под петите ни,
докато си поемаме въздух в леката мъгла,
която се издига от бездънна бездна,
обикаляйки в кръг около нашите голи, почернели тела.
ние броим стъпките, танцуваме
между саждите,
сякаш нещо някога е било,
сякаш има обратен път, който може да бъде намерен –
ние пазим треските
в празните камери
на нашите следи въплътени.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Здравка Шейретова – От зимното слънцестоене до днес

 

Из цикъла „ИГРА В ДЪЛБОКОТО“

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато подавам отворена за тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Грешна

Не се навеждай
Да вземеш камъка
Той вече е хвърлян

 

***
Докато очите са заключени
в екрана
на телефоните
душите на приятелствата
прегризват пъпната си връв
и отлитат!

 

Из цикъла „СТРЕЛАТА НА ЛОВЕЦА“

***
От зимното слънцестоене до днес
Земята направи много обиколки
нашите крачки също се ускориха
само пътят ми към теб се смали
заприлича на точица
която понякога
в звезда се превръща
и докато пада
изгаря
за да сбъдне нечие желание.

***
Когато закърпих тишината
надве-натри,
в миг се скрих
в ръбчето на твоето мълчание –
като сподавен вик,
за да избухна –
хипернова.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Александѫр Николов – Да програмираш поезия. „Далек си ти” от Теодор Траянов

 

1. Увод. В духа на добилия популярност в края на XIX век Верленов лозунг, първи ред от стихотворението с манифестен характер L’Art poétique: „Във всичко – музиката само!”, реших да подбера случайно стихотворение от кой да е български поет-символист и да потърся музикалността в средствата за текстопораждане. Погледът ми се спря на поета-шахматист Теодор Траянов и на творбата от първата му стихосбирка Regina mortua, „Далек си ти”. Ще откроя особеностите на поетическата фонетика, лексика, морфология и синтаксис. Ще изясня стъпката и стихотворния размер, както и вида и броя на римите, докосвайки се само до най-външния (граматически, формален) слой на текста и поетическата форма, в която са наляти лексикалните единици. Ще опитам да покажа нормативния характер на поезията на символистите, които напомнят твърде много на съвременните постмодернисти. Жонглирайки с известен набор клишета, и едните, и другите се опитват да създадат (най-често) любовно чувство у възприемателя, тъй като то е най-лесно разпознаваемо в рамките на лирическия дискурс. Пренебегвайки липсата на по-дълбок смисъл, читателят се улавя за кукичката на опитния рибар (ловец на човешки души в евангелския смисъл на думата) и не забелязва очевидното. Имат ли тези стихотворения изобщо някакво съдържание освен формално задената още в заглавието (или първия ред) тема или сред промискуитетния набор от клишета, читателят сам „си доизмисля” съдържание?

За целта на това изследване ще разделя произведението на две части – на две картини, които условно ще нарека 1. Картината на съня-спомен (първа и втора строфа) и 2. Картина на събуждането (трета строфа).

2. Поетическа фонетика. Вокали и консонанти. Напевност ще търсим в самите звукове и най-вече в чистите тонове – гласните. Как се постига музикалност, какви състояния внушават чрез употребата си някои ударени и неударени гласни? Основна тенденция е засилената употреба на предноезичния вокал Е в началото на творбата, докато в главата на лирическия герой-говорител се извърта като на кинолента времепространството на съня-спомен. Прочитайки на глас първите две строфи, човек не може да спре да се усмихва, така както не можем да кажем думата „усмивка” без да се усмихнем, поради характера на предноезичните вокали, в нашия случай на фонемата Е. Тя се среща общо 22 пъти (независимо дали със или без ударение) в първата част на текста, докато във втората присъства едва 8 пъти. Дори да носи тъга, сънят-спомен е бягство от друга, по-страшна действителност и затова е предпочетен от героя и заема по-голяма по обем част от лирическата му изповед.

Друга вокална фонема, която ще характеризираме в контекста на стихотворението „Далек си ти” на Траянов, е „тъмният” вокал Ъ. Под ударение се среща два пъти в първата част на творбата и три пъти във втората. Наблюдава се засилване на употребата във втората, по-кратка по обем, част на текста. Тогава авторът се събужда от съня, настроението е още по-минорно от внушеното вече състояние в първата картина, именно чрез засилената употреба на задноезичния вокал и на по-стакатия ритъм. Редуцираната версия на Ъ, която звучи по същия начин като редуцираното (неударено) А, се среща във всяка строфа на творбата почти по еднакъв брой пъти в строфите (по 8 в първата и втората, по 10 в третата). От изведеното дотук за вокалите, можем да забележим осезаем контраст между предноезичния, мек гласен Е и средноезичния редуциран вокал, подчертан навсякъде в творбата. Контраст, който откриваме още в първата дума на текста „далек”.

В групата на консонантите, употребени в текста, интерес представляват проходната С и назалната сонорна Н, чиито присъствия в стихотворението се допълват по повече от любопитен начин. В първата част срещаме С 20 пъти (10 в първата и 10 във втората строфа), а във втората – 8. При Н нещата стоят така: в първата част – 16 пъти (9 в първата строфа, 7 във втората), а във втората част – 12 пъти. В текста не присъстват други консонанти, които да са разпространени в такова количество и да са така равномерно разпределени по цялото протежение на текста. Дори да не е умишлено, на фонетично ниво в стихотворението се получава интересно засрещане на двата звука С и Н от една страна и вокалът Ъ от друга. Комбинирайки звуковете, получаваме думата СЪН, която влиза в асоциативни отношения със заглавието на стихотворението и е де факто тема на творбата, формално разпръсната чрез фонемите, изграждащи думата, чийто денотат е съня.

3. Поетическа лексика, морфология и синтаксис. Какви клишета, присъщи на късния български символизъм използва Траянов, за да изгради тялото на текста? Какво смята един от основоположниците на българския авангард Гео Милев за подобна поезия? Как предикативните единици внушават контраста между двете части на текста? Съдба жестока, гроб забравен, вис дълбока, немощ сепна, увехнал стрък, гроб запустял, тъжен глед, усмивка блага, непоносим спомен, бездна непристъпна – двойките съществително-прилагателно в текста са основната му изграждаща единица на лексикално-морфологично равнище – те могат да влизат в синонимни отношения със заглавието, а някои са подбрани на принципа на асоциацията с него. Подобна употреба на устойчиви епитети намираме и във фолклора. В старофренския героически епос „Песен за Роланд” например, Франция е „мила” както за Роланд (основния протагонист, най-верния васал на крал Карл), така и за Марсилий (антагонистът).

В статията си „Поезията на младите”, написана преди почти век, Гео Милев като съвременник на символистите, казва следното за тях и за литературата, която създават: „Една „мъртва поезия“… Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха – епоха без смисъл и ценности… Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем – с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации… Защото – малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И затова бездушна.”

И двете картини в творбата са обрисувани с по две изречения. В първата част на текста са употребени четири предикативни единици (сле, открои, сепна, слага) – различни глаголи, предполагащи разнообразие от действия – светът на съня-спомен парадоксално е по-жив от истинския. Във втората част на текста виждаме три предикативни единици – изтръпна, дели, дели. Това внушава състояние на покой и монотонност – думата „дели” е повторена още веднъж, за да подчертае безсилието на лирическия говорител пред неизбежната реалност.

4. Стихотворен размер и рима. Творбата е в петстъпен ямб. Това казвам с известни уговорки, тъй като ако внимателно преброим ударените гласни, изключвайки клитиките (думите, в които няма ударение), ще установим, че не навсякъде ямбът е петстъпен – някъде той е тристъпен (в някои стихове от втората част на творбата, което кара ритъма да звучи по-стакато), някъде е четиристъпен. Поради претенциите на символистите, че търсят музикалното начало в текстовете си обаче, ще си позволим да наречем стихотворния размер петстъпен ямб, така както понякога в песните определен текст се изпява без да се имат под внимание клитиките и акцентите – по-дългите думи се произнасят с повече ударения, дори да съдържат само едно. Така е и с този текст – рецитирайки го, човек изговаря думи като „непристъпна” с две ударения (на Е и Ъ).

По-голямата част от римите в творбата са краестишни и кръстосани. Схемата на римите в творбата изглежда по следния начин: ABAB / CDCD / EFEF. Единствената, която не се подчинява на този принцип, откриваме в двойката EF, където F1 (нали) се римува с първата дума на следващия ред (дели), която можем да означим с F2, преди да се римува още веднъж със същата дума, която откриваме на последна позиция в последния ред и означаваме също с F2 (повторната употреба на дели).

5. Заключение. Силно разчитаща на формата, залагаща повече на звученето, отколкото на значението, поезията на символистите е отдавна вече мъртва. Днес нейната роля е поета от поезията на постмодернистите – текстовете се списват с предварително налични „заготовки”. На едно свое четене във Велико Търново в края на 2017, Петър Чухов сам нарече езика на постмодернистите пълен с „клишета” – тезата му беше, че авторите на този тип поезия, сред които се причисли и той, списвайки клишета, опитват да боравят така с тях, че да зазвучат по нов, по-оригинален начин. Съвсем друг е въпросът дали това се случва в действителност.

Готовите редове се съединяват помежду си на базата на асоциацията (на читателя) или на промискуитета. Заемането на дискурс от последните велики поети на 80-те, както и Владимир Сабоурин отбелязва в „Манифест на новата социална поезия“, води до писането на стихове, загубили някъде по пътя на подражанието собственото си съдържание, само привидно имитиращи дискурса на оригиналните образци, от които не могат да се освободят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Мариан Желев – Култура с дистанционно

 

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че дистанционното за централното заключване на стария ми пикап може да действа и на различни други механизми. Аз много често, докато си вървя, си го натискам по навик – все там с нещо да си играя. И веднъж, както си вървях в Морската градина, една ограда взе, че се отвори. Огледах се в началото колебливо – оградата бе плъзгаща, през нея минаваха автомобилите на баровци, които владееха имот в съответното блокче. Оттам съм виждал да влизат и излизат все коли с над 300 коня под капака. Предимно с 4х4 задвижване, с чудовищно боботене на мотора и поне няколко галона гориво, които остават за спомен на тичащите и играещите деца в Морската градина под формата на газове. След това същото това чудовище се прибираше зад въпросната ограда и се кротваше защитено от друго черикрако, но лаещо животно.

Та вървя си аз и си щракам – хоп! Врата се приплъзна. Помислих, че някои от живущите баровци се е прибрал или ще излиза. Почаках известно време. Вратата се затвори. Отново натиснах копчето – и ето, тя отново взе да се отваря. Поиграх си известно време. Кучето, вързано на синджир, ме налая минута-две, па като се умори, кротна се и взе да смуче стар кокал от младо агне, докато около него не се появи локва от собствените му лиги.

На другия ден пак бях пред оградата – отвори се, затвори се. Току като Али Баба, който държи в плен четиридесетте баровци в тузарското блокче на Морската градина. Един с джип, чийто гуми бяха като на Боинг 747 половин час не можа да излезе. Той отвори, аз – затворя, той отвори, аз… ама съм се скрил зад едно цъфнало храстче, цялото накичено с мартеници. Накрая онзи не издържа, слезе от джипа, изкърти кабелите, качи се в колата и излетя със свръхзвукова скорост, от чиято въздушна струя хиляди мартеници се разлетяха край мен.

Да се призная – доскуча ми. Беше време да пробвам на друго място силата на вълшебното дистанционно. Не мислих дълго. Тръгнах към училището, където учат децата ми. Там всяка сутрин става стълпотворение от бързащи майки и татковци, газят се един друг, ругаят се, вадят бухалки – и се бият, само и само да докажат, че могат да стигнат максимално близо с кола до входа на училището. Един път бяха попаднали в задръстване; крещяха, нервничеха родителите, докато една едра майка не се качи на капака на колата си и… се изкряска: „Грабвайте телата!“ Живи деца фръкнаха завчас. Учителките ги ловяха пред класните стаи с помощта на специално акредитирани психолози и хора от Гражданска защита… Та застанах на пост една сутрин. Изчаках родителите да изхвърлят децата си от колите пред училище и – щрак! натиснах копчето на дистанционното…

Никакъв ефект. А исках да ги заключа в колите им. Да блокирам с дистанционното ключалките им, водните и горивните им помпи, делкото, както и цялата електрическа система на автомобилите им и те да останат там, вътре в тях, като паметници. Да видят хубаво ли е да дишаме газове, да мачкат пешеходците и да вдигат врява до небесата. Но не стана моята.

Смених батериите. Сложих ултраскъпи и много мощни. Цъфнах пред училището и отново зачаках. Точно когато се насъбра множеството с нервни майки и бащи в своите МПС-та, врякащи, бибиткащи, каращи се и гледащи да се докопат с колата си едва ли не до класната стая, та точно тогава натиснах дистанционното…

Настана такава тишина, че и аз се изплаших. Такава трябва да е била атмосферата преди големия взир, затишие пред буря и челен сблъсък на стар Зил, прелетял през мантинелата към прохода Витиня. Двигателите на абсолютно всички коли изгаснаха, цялата им ел. система изключи и поради това никой не можеше да ползва клаксоните. Родителите крещяха вътре вцепенени, но никой не ги чуваше заради доброто уплътнение; а децата, тръгнали с подскок към училището си, им махаха, защото си мислеха, че мама и тате са се развълнували нещо и преживяват бурно родителщината си.

Сърце не ми даде да ги държа повече от половин час в това състояние. Натиснах отново копчето и… като ревнаха тия ми ти коли, като наизлизаха едни ми татковци с дебели бицепси и широкоформатни татуировки… Изкараха си го на боклукчиите, които също стояха притиснати в камиона, току-що обрал развалените яйца от Великденските празници.

Тръгнах си развълнуван и добре настроен. Викам си – няма да променя статуквото, но поне опитах.

Ред бе на моята улица. На моята кална, изтърбушена, вечно неасфалтирана и трудно проходима улица. Същата, която пази прокървяването на стотици картери, оставили маслата си там, както и труповете на непотребни мотори. От петнадесет години тя бе виждала толкова асфалт, колкото сираче шоколадов сладолед. Що оплаквания, жалби, протести бяхме организирали. Писах статии, писма до медии – нищо. Накрая със съседите се грабнахме с по лопата и кирки, почистихме улицата, запълнихме с бетон дупките, направихме малка дига, за да отвежда дъждовната вода, която редовно прокопаваше вадички. И тъкмо да се успокоим, когато поредната ВиК авария привика два багера, шест зли зила с треперещи предни брони, петнадесет работника – разбиха ни улицата, оставиха всичката кал на място, направиха толкова големи дупки, че дъното им не се виждаше. И си отидоха.

Знам, че прекалявах, но реших да заредя дистанционното с още по-силни батерии. Уранови някакви. Нови, секретно производство на Виетнамската армия, копирани после от китайски емигранти. Викам си: Сега ще отида на улицата, ще натисна копчето, ще изчакам минута-две-три и с хляб и мерудия ще посрещна фадромите, самосвалите с чакъл и асфалт, валяците и майсторите на тротоари… Щрак! Нищо. Отново натиснах копчето – Щрак! Пак нищо. И за трети път казах щрак!

Дали от урановите вълни, но ме заболя главата. Въпреки това изчаках половин час. Нищо. Прибрах се вкъщи, намазах си филия с лютеница, пих едно домашно вино и си легнах. И като съм засънувал – как отново мажа филия, но не с лютеница, а с асфалт. Мажа дебела асфалтова филия, играя си с едно детско валяче, за да го замажа хубаво, после си режа филията на парчета и си хапвам с такова удоволствие, че можех да мина безпроблемно на кастинг за дегустатор на нетрадиционна кухня.

Но някъде към полунощ се събудих от тежък грохот. Помислих, че някой разбива вратата на апартамента ми. Понадигнах се – нищо подобно. Показах се на терасата и какво да видя. Цялата ни улица осветена, един полага чакъл, друг зад него поставя асфалт, валякът бумти, трамбова и заглажда; млад техник с чертежи в ръка бърза да даде нареждания за тротоара; слагаха така ценното улично осветление. Комисия от държавни служители следеше процеса. Водещи медии правеха бурни репортажи и вземаха интервюта. Слагаха отводнителни шахти, а шефът на ВиК-то се кръстеше след всяко обещание.

Самодоволен, вътрешно и външно усмихнат, с чувство на траен победител бръкнах в джоба на пижамата си и извадих златното, безценното, любимото ми дистанционно. Господи, това бе чудо на чудесата!

Сън не ме хвана. Значи така – новите уранови батерии са стигнали където трябва, задействали са се механизми, табла, кабелащини и други електромагнитни вълни… А в главата ми – нови планове.  Чувствах се като Гандалф с жезъл, като Терминатора с двуцевка и като Стоичков в нападение се чувствах. Щях да трепя орки, да унищожа инвазията на роботизираното и корумпираното ни общество, да им……… (обърнете се към Христо за попълване на многоточието)

Станах рано, облякох се и тръгнах към София с влака. Бях решил да оправя цяла България. С дистанционното от централното на стария си пикап. Мислех да започна от Министерството на Културата. За мен това винаги е било приоритет. Оставете икономика, здравеопазване и прочее; ако културата на една страна куца, ще закуца и с другия крак цялото общество. А тя културата ни куцаше отдавна, лазеше дори. Но пък аз идвах, с дистанционно в ръка и нови батерии.

Качих се на влака. Той тръгна, но след две гари спря. Авария. Натиснах дистанционното. Влакът не само тръгна, но се изстреля като японски прототип за скоростен транспорт. Хората нямаха време да пишат благодарствени писма и да гу пускат през WI-FI-я на купетата. Никога не бяха стигнали преждевременно на гарите. БДЖ даже получи оферта да строи скоростна отсечка Бомбай Пекин с тунел под Джомолунгма, подписана лично от индийския министър на транспорта Таман Дамаджан и подкрепена от китайския му колега Ко Ся.

В София съм. С помощта на дистанционното прокопах тунел от гарата до министерството на Културата. След мен тръгна нова линия на метрото. Купих си кафе – да се ободря, но и да си вдигна малко адреналина, защото ме очакваше най-голямото изживяване в моя живот – да оправя културата на РБ – на моята Република България.

Натиснах копчето на дистанционното.

Зачаках.

Имах опит и проявих търпение. Капнах си две капки отлежал коняк Плиска в кафето и в този момент до мен се появи Евгени Бакърджиев. Не знаел още защо го викали. Предполагал само, че е заради опита му да взривява мавзолеи. Не след дълго от главните врати на Министерството на културата взеха панически да излизат чиновници, охранени творци и добре облечени чистачки. Аха, викам си, почна се. За да засиля темпото аз още няколко пъти натиснах дистанционното. Евгени Бакърджиев се скри някъде. Земята се разтресе. Машина за прокопаване на метротунели показа нос от главния вход на министерството. После се скри. Сградата бе заобиколена от хора на фирма за взривяване на стари и ненужни сгради. Отцепиха района, изведоха всички служители и работещи наоколо. Заложиха динамита, извикаха медиите и натиснаха копчето. Сградата рухна като пясъчна кула.

Стана ми тъжно. Какво ли щеше да се пръкне на нейно място. Докато се чудех, без да се усетя, пръстта ми бе поставено на копчето на дистанционното. И го натисках ли натисках.

За нула време се появиха работници, машини. Разчистиха останките, туриха темелите, ливнаха бетон, бучнаха арматура. Първа, втора плоча – цъфна нова сграда. Сложиха дограми, боядисаха, вкараха оборудване и малко преди края на работния ден се появи пикапче с голяма табела. Поставиха я над главния вход на новата сграда. На табелката пишеше: „Фабрика за макарони“. Само след десет минути се появи стрийт арт художник, в чийто патрондаш бяха натикани всевъзможни спрейове с бои. Извади един случаен и драсна пред „макарони“ надписа „Криви“.

Бях гузен. Чувствах се виновен някак. Нямах това предвид. Но досега дистанционното – странно – познаваше волята ми, следваше желанията ми, изпълняваше някои мои прищевки. И ето, че сега унищожих цяло министерство, при това на Културата, за сметка на фабрика за Макарони. При това криви вече.

И ето ме на, вървя си по улиците и по навик отново си натискам копчето на дистанционното. А хората минават край мен и ми се смеят. Що ли? Те няма откъде да са разбрали за провала ми с Културното Министерство. Но колкото повече вървях, толкова около мен се събираше народ – смееше ми се и взе да ме сочи с пръст. Ама сочеше някак надолу, в кръста ми. Погледнах се. Що да видя – копчелъкът ми, дюкянът ми стои отворен. Е, случва се. Но пък чак толкова смях да предизвикам. Пообърнах се деликатно, па се закопчах. И пак тръгнах. И току си натискам дистанционното. И пак взеха да ме сочат. Причината – същата. Разбрах каква е работата. Погледнах дистанционното. Натиснах го – беше за последно.

Урановите му батерии бяха свършили. Светът не можах да променя, но поне, викам си, в пикапа си да вляза отново.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Фабиан Аисебуру Сабалета – Няма равна прегръдката на въртящата се врата

 

Емигрант

Черни рози управляват различни съдби
зловоние като от клоака от което ти се повдига
надига се от дъха на гладните.

Други напротив се разхождат с лодки
по изкуствени езерца с фини лебедови шии
докато лекокрили балони с горещ въздух
напускат земята, за да целунат небето.

Венеция с гондоли
живее между Отнесени от вихъра
и Казабланка.

Забрави дядо си като дете
майка му го обичаше, от баща му
нито вест.
Сега като пустиня само
търси бялото знаме
сред миражите, които съзира.

Бодлива тел по суша море и въздух
ще попречат на придвижването му.
Дори и да успее
ще стъпва само
по платена и обещана земя
като с малко късмет
остави да продадат родната като пакетче
хартиени кърпички от будката на светофара
по пътя за работа.

 

Фабриката

За отделянето на задължение от преклонение
няма равна фабриката –
няма равна прегръдката на въртящата се врата
на входа й.
Червата й са от прах
полепващ по кожата
като лош спомен.

Произвежда мечти оценени в пари
по-малко в джоба на припечелващия
повече в джоба на плащащия.
Произвежда красиви возила
университетски кариери
операции на бюст
апартаменти с изглед към самоизмамата.

Обръща ти винаги внимание, че умората
тежи
обува ти обувки със стоманени носове.

За защита от опасностите й
няма равна хубавата каска:
предпазва мисленето
прави те силен
позволява ти да се върнеш.

В коридора на късмета й
раздават сандвичи
приятни моменти и приятели.

Няма душа
но диша и пуши
докато се движи в ритъма
на пощенска кутия
в която пада пратка.

Кара те да се чувстваш като значка
на Ролинг Стоунс
като стар каубой от дивия запад.

Изхабен.

Когато те съпровожда до вратата
по пътя към свободата

фабриката се обръща като ревнивка

и сякаш плаче.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Борислав Игнатов – Изначало беше слънцето

 

Звездобройци

Така прекарахме един живот
в пиене на бира
и гледане към звездите.

Небосклона
си бе все същия
все така непреклонен
пред Човешките същности.

В кората на времето
стоеше есенцията
тихия стон
на всяко движение.

Играехме шах
играехме жоменка
после играехме
на кванти и вектори.

Стояхме загубени
нищожни частици
прашинки във времето
без ясен смисъл
но пък не спирахме.

Макар и без път
и без посока
без изконенния смисъл
на електроните в атома
без установеността
на Слънцето в космоса
и на космоса в клетката.

Макар и далеч
от голямото нищо
ние не спирахме
да гледаме към звездите.

Макар и обречени
съзнаващи пустотата
ние не спряхме
да се обичаме.

И с халби бира
и жадни погледи
макар за миг
ние бяхме живи.

 

Изоставен храм

Бавно и непринудено
се еманципирам от всички,
дори и от себе си.
Пренасям тежестта
на съседната ос.
Светът се отдръпва,
спускат се стени от коприна
и той започва да се превръща
в палат на едно умриращо време.
Преливам всички спомени
– небесносини, тюркоазени, жълти –
в диамантени епруветки
и грижливо ги подреждам по рафтовете.
Полагам чувствата
в копринена кърпа
увивам ги хубаво
и ги завързвам с панделка.
Сантименталността,
мека и топла
като каучук,
омесвам на топка
и оставям под леглото.
Тръпката по нея,
онази полу-забравена симфония,
заключвам в клетка,
а ключът
скривам от себе си
под възглавницата.
Всичко е готово –
добре опаковано,
сортирано,
подредено.
Готов съм да заключа
и да си тръгна завинаги.
Храма на моето същество,
така обширен и празен,
сега ме гледа
през призрачни прозорци.
И когато последният спомен
от моето съществуване
се разпилее по вятъра
стените ще се срутят
и всичко ще потъне в земята.

 

Звезда в небето

Изначало беше слънцето –
ярко, необхватно, безпристрастно.
Стоеше там на стъкления купол
и с мъртъв поглед гледаше надолу.

Ние също го гледахме обратно.
Голямата огнена топка,
забита в центъра на простора
поставена там
от самия Ра.

С времето Ра стана Юпитер.
Юпитер се превърна в Зевс.
Зевс стана Тангра.
И някъде там
от прогнилите кокали на Тангра
се извиси тъмната сянка
на съвременния Христос.

Хората продължаваха
да гледат слънцето –
магическата буца сирене в небето
даваща живот
на целия пулсиращ под нея свят.

Дойдоха телескопите.
Бездиханните,
бездушни очи,
гледащи вместо нас в небето.
Те намират там не Юпитер или Атлас,
а единствено смразяваща празнота.
И нищо повече.

Какво по-нататък от нищото?
Какво по далечно
от самата мъртва утроба
на изначалното сътворение?

Студът обвива всичко
като ледена ръкавица.
Телата се сковават.
Зениците замръзват.
Умът се запечатва.
Остава сам във себе си
и се завръща
в началното си състояние.

Нещата се обръщат
и празнотата превзема всичко.
Хората се херметизират
и Ра отново се възкачва на небето.

 

Време за изгниване

Едно поколение
Подвластно на празните погледи
Общество
От черупки
Пълни с разлагащи се принципи

Презирам и самия себе си
Всеобхватното си безсилие
Една прашинка
опиянена от идеи

Тихият бунт в сърцето
Расте
Разгаря се, клокочи
Като адски казан
Пълен с кипяща кръв.

Невъзможността
За революция
Залива съзнанието
Черна тиня
Само смърт и разруха
Това остава
Желанието за край
Пораждащ ново начало
И докато

Чакам апокалипсиса
Паля цигара
И си отварям пакет пуканки.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018