1. Увод. В духа на добилия популярност в края на XIX век Верленов лозунг, първи ред от стихотворението с манифестен характер L’Art poétique: „Във всичко – музиката само!”, реших да подбера случайно стихотворение от кой да е български поет-символист и да потърся музикалността в средствата за текстопораждане. Погледът ми се спря на поета-шахматист Теодор Траянов и на творбата от първата му стихосбирка Regina mortua, „Далек си ти”. Ще откроя особеностите на поетическата фонетика, лексика, морфология и синтаксис. Ще изясня стъпката и стихотворния размер, както и вида и броя на римите, докосвайки се само до най-външния (граматически, формален) слой на текста и поетическата форма, в която са наляти лексикалните единици. Ще опитам да покажа нормативния характер на поезията на символистите, които напомнят твърде много на съвременните постмодернисти. Жонглирайки с известен набор клишета, и едните, и другите се опитват да създадат (най-често) любовно чувство у възприемателя, тъй като то е най-лесно разпознаваемо в рамките на лирическия дискурс. Пренебегвайки липсата на по-дълбок смисъл, читателят се улавя за кукичката на опитния рибар (ловец на човешки души в евангелския смисъл на думата) и не забелязва очевидното. Имат ли тези стихотворения изобщо някакво съдържание освен формално задената още в заглавието (или първия ред) тема или сред промискуитетния набор от клишета, читателят сам „си доизмисля” съдържание?
За целта на това изследване ще разделя произведението на две части – на две картини, които условно ще нарека 1. Картината на съня-спомен (първа и втора строфа) и 2. Картина на събуждането (трета строфа).
2. Поетическа фонетика. Вокали и консонанти. Напевност ще търсим в самите звукове и най-вече в чистите тонове – гласните. Как се постига музикалност, какви състояния внушават чрез употребата си някои ударени и неударени гласни? Основна тенденция е засилената употреба на предноезичния вокал Е в началото на творбата, докато в главата на лирическия герой-говорител се извърта като на кинолента времепространството на съня-спомен. Прочитайки на глас първите две строфи, човек не може да спре да се усмихва, така както не можем да кажем думата „усмивка” без да се усмихнем, поради характера на предноезичните вокали, в нашия случай на фонемата Е. Тя се среща общо 22 пъти (независимо дали със или без ударение) в първата част на текста, докато във втората присъства едва 8 пъти. Дори да носи тъга, сънят-спомен е бягство от друга, по-страшна действителност и затова е предпочетен от героя и заема по-голяма по обем част от лирическата му изповед.
Друга вокална фонема, която ще характеризираме в контекста на стихотворението „Далек си ти” на Траянов, е „тъмният” вокал Ъ. Под ударение се среща два пъти в първата част на творбата и три пъти във втората. Наблюдава се засилване на употребата във втората, по-кратка по обем, част на текста. Тогава авторът се събужда от съня, настроението е още по-минорно от внушеното вече състояние в първата картина, именно чрез засилената употреба на задноезичния вокал и на по-стакатия ритъм. Редуцираната версия на Ъ, която звучи по същия начин като редуцираното (неударено) А, се среща във всяка строфа на творбата почти по еднакъв брой пъти в строфите (по 8 в първата и втората, по 10 в третата). От изведеното дотук за вокалите, можем да забележим осезаем контраст между предноезичния, мек гласен Е и средноезичния редуциран вокал, подчертан навсякъде в творбата. Контраст, който откриваме още в първата дума на текста „далек”.
В групата на консонантите, употребени в текста, интерес представляват проходната С и назалната сонорна Н, чиито присъствия в стихотворението се допълват по повече от любопитен начин. В първата част срещаме С 20 пъти (10 в първата и 10 във втората строфа), а във втората – 8. При Н нещата стоят така: в първата част – 16 пъти (9 в първата строфа, 7 във втората), а във втората част – 12 пъти. В текста не присъстват други консонанти, които да са разпространени в такова количество и да са така равномерно разпределени по цялото протежение на текста. Дори да не е умишлено, на фонетично ниво в стихотворението се получава интересно засрещане на двата звука С и Н от една страна и вокалът Ъ от друга. Комбинирайки звуковете, получаваме думата СЪН, която влиза в асоциативни отношения със заглавието на стихотворението и е де факто тема на творбата, формално разпръсната чрез фонемите, изграждащи думата, чийто денотат е съня.
3. Поетическа лексика, морфология и синтаксис. Какви клишета, присъщи на късния български символизъм използва Траянов, за да изгради тялото на текста? Какво смята един от основоположниците на българския авангард Гео Милев за подобна поезия? Как предикативните единици внушават контраста между двете части на текста? Съдба жестока, гроб забравен, вис дълбока, немощ сепна, увехнал стрък, гроб запустял, тъжен глед, усмивка блага, непоносим спомен, бездна непристъпна – двойките съществително-прилагателно в текста са основната му изграждаща единица на лексикално-морфологично равнище – те могат да влизат в синонимни отношения със заглавието, а някои са подбрани на принципа на асоциацията с него. Подобна употреба на устойчиви епитети намираме и във фолклора. В старофренския героически епос „Песен за Роланд” например, Франция е „мила” както за Роланд (основния протагонист, най-верния васал на крал Карл), така и за Марсилий (антагонистът).
В статията си „Поезията на младите”, написана преди почти век, Гео Милев като съвременник на символистите, казва следното за тях и за литературата, която създават: „Една „мъртва поезия“… Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха – епоха без смисъл и ценности… Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем – с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации… Защото – малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И затова бездушна.”
И двете картини в творбата са обрисувани с по две изречения. В първата част на текста са употребени четири предикативни единици (сле, открои, сепна, слага) – различни глаголи, предполагащи разнообразие от действия – светът на съня-спомен парадоксално е по-жив от истинския. Във втората част на текста виждаме три предикативни единици – изтръпна, дели, дели. Това внушава състояние на покой и монотонност – думата „дели” е повторена още веднъж, за да подчертае безсилието на лирическия говорител пред неизбежната реалност.
4. Стихотворен размер и рима. Творбата е в петстъпен ямб. Това казвам с известни уговорки, тъй като ако внимателно преброим ударените гласни, изключвайки клитиките (думите, в които няма ударение), ще установим, че не навсякъде ямбът е петстъпен – някъде той е тристъпен (в някои стихове от втората част на творбата, което кара ритъма да звучи по-стакато), някъде е четиристъпен. Поради претенциите на символистите, че търсят музикалното начало в текстовете си обаче, ще си позволим да наречем стихотворния размер петстъпен ямб, така както понякога в песните определен текст се изпява без да се имат под внимание клитиките и акцентите – по-дългите думи се произнасят с повече ударения, дори да съдържат само едно. Така е и с този текст – рецитирайки го, човек изговаря думи като „непристъпна” с две ударения (на Е и Ъ).
По-голямата част от римите в творбата са краестишни и кръстосани. Схемата на римите в творбата изглежда по следния начин: ABAB / CDCD / EFEF. Единствената, която не се подчинява на този принцип, откриваме в двойката EF, където F1 (нали) се римува с първата дума на следващия ред (дели), която можем да означим с F2, преди да се римува още веднъж със същата дума, която откриваме на последна позиция в последния ред и означаваме също с F2 (повторната употреба на дели).
5. Заключение. Силно разчитаща на формата, залагаща повече на звученето, отколкото на значението, поезията на символистите е отдавна вече мъртва. Днес нейната роля е поета от поезията на постмодернистите – текстовете се списват с предварително налични „заготовки”. На едно свое четене във Велико Търново в края на 2017, Петър Чухов сам нарече езика на постмодернистите пълен с „клишета” – тезата му беше, че авторите на този тип поезия, сред които се причисли и той, списвайки клишета, опитват да боравят така с тях, че да зазвучат по нов, по-оригинален начин. Съвсем друг е въпросът дали това се случва в действителност.
Готовите редове се съединяват помежду си на базата на асоциацията (на читателя) или на промискуитета. Заемането на дискурс от последните велики поети на 80-те, както и Владимир Сабоурин отбелязва в „Манифест на новата социална поезия“, води до писането на стихове, загубили някъде по пътя на подражанието собственото си съдържание, само привидно имитиращи дискурса на оригиналните образци, от които не могат да се освободят.
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018