Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки II

Сънят на Дарина беше някак неспокоен. Усещаше в просъница как някой броди около нея, леко я докосва, сякаш иска да я погали и широко отворените очи я пронизват в тъмната стая. Улавяше припрян шепот и бързи леки движения. Мислеше, че сънува своите седем матрьошки, които вече беше обикнала. После настана тишина и тя потъна в съня си, но след няколко часа отвори очи и светна нощната лампичка – беше пет и половина сутринта. Загаси светлината и се опита да поспи още малко, но… странни мисли я обсебиха!
– Как би се развило цялото действие, ако се разиграеше от двете противоположности – добродетелта и греха! – прошепна тя развълнувано. – Например, ако на мястото на Матрьошчица застане първата основна добродетел – СМИРЕНИЕТО, а на мястото на Матрьона застане първият смъртен грях – ГОРДОСТТА?! Помежду им се нареждат различните страсти, които се вселяват в човека и постепенно го изкачват на най-високия греховен пиедестал, откъдето той – ако не се опомни навреме, се свлича направо в бездната!
Започна да подрежда страстите по местата на останалите. Глупавата Суета, от която започва цялото нещастие, постави на мястото на Матрьошчинка. Веднага до нея нареди Тщеславието, тоест, стремежът към гонене на празна слава, което зае мястото на Матрьошинка. Надменността и Честолюбието, които вървят ръка за ръка, постави на местата на Матрьошка и Матрьонка, а Горделивостта, като най-приближена до първия смъртен грях, се настани на мястото на Матрьоша. И безкрайната игра започна…
Дарина виждаше как всяка следваща кукла крие в себе си все по-голяма страст, която, увеличавайки външния обем, натежава сама за себе си и постепенно стига до разглобяване – точно както беше станало с Матрьона! Но тя се осъзна навреме, като се разкая искрено за прегрешенията си. И ето какво се получи: започна да се смалява, като сведе погледа си до Матрьошчица! Колкото повече се смаляваше, тоест освобождаваше от страстите в себе си, толкова повече растеше в очите на другите, които последваха примера ѝ.
– Как мога да си го обясня още по-просто? – запита се сама Дарина.
Изведнъж Матрьона ѝ заприлича на огромна нула, която нямаше никаква стойност. Други нули – с по-малки размери, обгръщаха останалите. Погледнати отстрани, те се клатеха в пространството една до друга, но си оставаха просто едни нули, без всякакво значение. Единствено малката Матрьошчица, навела скромно главица, приличаше на… единица!
– Ще я поставя пред всички и тогава… – радостно си пошушна Дарина и вече виждаше как се изписва голямото число… но стана нещо неочаквано: преди да уточни неговата стойност, Матрьошчица я погледна уплашено и изчезна от погледа ѝ. Останаха само голите нули.
– Разбирам, страхуваш се да застанеш пред грамадната Матрьона – говореше тя ласкаво на най-мъничката кукла, – затова ще я махна. – И зачерта най-голямата нула. – Хайде, вече можеш да се покажеш!
Матрьошчица обаче не се показваше и Дарина реши да зачертае също и Матрьоша. Първите две огромни кукли плашеха и самата нея – та нали криеха в себе си най-противните Богу страсти! Щом си помисли това, веднага разбра, че Матрьошчица няма да се появи, докато не отстрани Матрьонка и Матрьошка – те грижливо съхраняваха други две страсти, които най-усърдно хранеха по-големите от тях. Веднага ги премахна от погледа си, но освен че останаха оше две самотни нули, нищо друго не се промени. Стъписана, Дарина се освободи от Матрьошинка, която, свикнала само да я хвалят, веднага се разплака, а суетната Матрьошчинка някак глупаво се облещи и потъна.
Едва сега се появи миниатюрната Матрьошчица и мило се усмихна. Около нея започна да трепти едно сребристо сияние, тя застана в средата му като скромна единица и чудната монета заблестя още по-силно.
– Значи истинската стойност се крие единствено в тебе… – промълви развълнувано Дарина – и всички останали могат да придобият стойност само тогава, когато ти застанеш отпред! – Матрьошчица свенливо кимна. – Добре, сега ще започнем по обратен ред и най-напред ще извикам Матрьошчинка! – Сребристата монета мигом потъмня и заедно с нея изчезна и Матрьошчица.
Дарина лежеше в леглото като вцепенена и не поместваше погледа си от мястото, където допреди миг беше съзерцавала чудното видение. Знаеше, че докато не види отново своята любимка, сънят ще бяга от очите ѝ. Да, безкрайната игра продължаваше – колкото повече навлизаше в нея, толкова повече се преумножаваха нейните шахматни полета.
Клик! Отвори се още една скрита кутийка на паметта и я подсети за онази легенда, която направо я беше смаяла! В нея се разказваше за персийския шах, който толкова много харесал шахматната игра, че пожелал да възнагради нейният изобретател с каквото пожелае. Той помолил шаха за първото шахматно поле да му даде едно пшеничено зърно, за второто – две, за третото – четири и т. н., тоест, за всяко следващо поле да го възнаграждава с двойно повече зърна от предидущото. Шахът се разочаровал от такова скромно желание, но заповядал да го изпълнят. Когато мъдреците започнали да пресмятат общото количество зърна върху всичките шестдесет и четири шахматни полета, оказало се, че зърното не само на цялата страна, ами на цялата земя няма да стигне!
Дарина беше започнала веднага да пресмята тези пшеничени зърна и гледаше удивено необичайния резултат – числото се преумножаваше невероятно бързо и тя не можа да го изчисли до края, защото дотогава не беше се сблъсквала с чудовищната цифра наречена “квинтилион”. Потърси помощ от енциклопедията и разбра, че това е число от единица и тридесет нули след нея! И за да не забрави никога тази дивна легенда, написа в енциклопедията с молив над КВИНТИЛИОН18,5 зърна – на толкова квинтилиона отговаряше поисканото възнаграждение, разочаровало шаха със скромността си. Сериозно се запита, дали някога мъдреците са успели да го изчислят така точно!?
Сега усети, че нещо сходно става и с матрьошките – всяка тяхна игра се преумножаваше и ти даваше възможност да продължаваш наистина до безкрайност! Тъй като не можеше повече да заспи, реши да изиграе още една партия, преди да се измъкне от топлото легло. След като си беше поотморила мисълта с интересната легенда, ясно разбра причината, заради която Матрьошчица не искаше да се покаже – това бяха скритите страсти.
“В играта нещата се постигат много по-бързо отколкото в живота, но само ако си разбрал добре правилата – насърчаваше се Дарина, – ако ли не, все ще губиш! Но нека опитам!”
Бързо извика Матрьошчинка, изгони от нея глупавата Суета и я украси с естествената Непринуденост. Веднага се появи Матрьошчица, двете се хванаха за ръчички и върху тях заблестя числото десет. Все още разплакана се появи Матрьошинка, но щом погледна към сребристата десятка, веднага разбра цялото безсмислие на Тщеславието и то се стопи от достойнството на Скромността. Тя пристъпи към другите и без да се натрапва вложи своя дан. Числото сто ги обедини и трите решиха никога да не се разделят. Матрьошка и Матрьонка изскочиха едновременно и двете високомерни физиономии на Надменността и Честолюбието се преобразиха от искрените усмивки на Сърдечността и Всеотдайността. Една след друга се присъединиха към скромното спестяване и то скочи на хиляда, а след миг се превърна в десет хиляди! Матрьоша, която в служебната йерархия стоеше над всички тях, досега се беше старала всячески да подражава на своя бос Матрьона, но след като дочу разговора за нейното разглобяване, разбра, че надутата Горделивост е просто една празна нула. Благосклонно погледна към подчинените си и сърцето ѝ се изпълни с човеколюбивата Милост. Тя пристъпи към края на редицата, разтвори щедро ръце и солидното изписано число нарасна на крупната сума от сто хиляди! През цялото време, докато гледаше чудната промяна на всички свои служители, Матрьона ронеше едри сълзи, които разтопиха цялото чувство за превъзходство над другите. Облаци от въздишки се изтръгваха от нея, сбръчкваха важната осанка на Гордостта и тя побягна засрамена. Матрьона почувства силна привързаност към тези, които беше командвала досега, майчина Любов изпълни цялото ѝ същество и тя ги възнагради с капитал от един милион!
Дарина си отдъхна облекчено и остави тези мили кукли да отпразнуват своята победа. За да не ги смущава с погледа си, издърпа завивката нагоре и се сгуши под нея. Шани измърка и тя едва сега усети присъствието му – този път не ѝ тежеше върху краката, а се беше прострял встрани, върху пухения юрган. Нежно го погали, говорейки му тихо, и той отново заспа.
Приказката за седемте сестри-матрьошки, които се превъплъщаваха в седемте смъртни гряха или седемте основни добродетели, можеше да бъде разказвана по-дълго от хиляда и една нощ! Нейното начало беше вече положено, а как ще се развие действието през останалите хиляда нощи, никой не можеше да каже. Дарина знаеше, че борбата няма да е лека и сражението между успеха и поражението ще бъде постоянно. Но първото пшеничено зрънце беше поставено върху шахматното поле и тя беше длъжна да изпълни докрай заповедта на персийския шах!
Знаеше, че многократно ще се уголемява и още толкова пъти ще се смалява; ще се люшка някъде по средата в недоумение, дали да продължи или да се върне; ще се радва на растящата заблуда и ще се огорчава от спасителната истина; ще бъде заситена и после пак ще огладнее; богатство и бедност ще терзаят нейната душа, която ще се радва и ще страда. И отсега предусещаше, че мъничката Матрьошчица ще я спасява винаги, когато обръща сърцето си към нея. Каквито и бури да връхлитат, нейната стойностна единица винаги щеше да я подкрепи.
– Трябва най-много да пазя Матрьошчица, защото без нейното смирение всички мои добродетели ще бъдат просто нули! – шепнеше Дарина.
Реши, че ще постави едно пшеничено зрънце в най-малката и ще се старае никога да не го изгуби. Едва си помисли това и видя как една зловеща черна птица прилетя и грабна зрънцето от Матрьошчица. Тя се разплака и… стана на прах…
– Не, не, не! Никога няма да позволя на седмия смъртен грях да влезе в нея! – извика Дарина и разтреперана седна в леглото. Шани се стресна от нейната реакция и бързо изчезна от спалнята. – Никога няма да допусна отчаянието да обсеби душата ми! – Мигновеното видение беше наистина зловещо и тя разбра много добре неговото значение.
Досега изиграните партии се бяха преумножили и разгръщаха нови неподозирани възможности върху шахматното поле. И за да се достигне до едно число, много по-малко от един квинтилион, беше нужна не само борба, но и значителна помощ. А такава не можеше да бъде дадена по човешки път!
– Благодаря Ти, Господи, за всички Твои благодеяния към мене! – тихичко прошепна Дарина и усмихнато добави: – Благодаря Ти, че на “попрището жизнено в средата” ми разкри мистериозната тайна на уникалните матрьошки!
Отметна завивката и стана от леглото. Отвори леко щорите и видя, че дрезгавият нощен мрак вече се пропъждаше от дневната светлина. Още един ден и месецът, през който беше родена, се прибираше завинаги в покоите на вечността. Беше отбелязал нейните петдесет и една години и доволен си заминаваше.
“Какво ме кара току да повтарям “на попрището жизнено в средата”? – като че ли се сепна Дарина. – Според Данте, бях точно в тази жизнена среда, когато пристигнах за първи път в Швейцария… а оттогава… – но нещо я спря и тя само повтори: – хм, според Данте е наистина така, но според…” – не довърши мисълта си, а разгърна тежката Библия, която лежеше върху черния шкаф. – “Да, спомням си, че беше някъде в началото на Битие, тогава, когато Господ се е разкаял, че е създал човека и в гнева Си, определил земните му дни да се съкратят на сто и двадесет години…” – припомняше си тя прелиствайки страниците. – А, ето намерих… – и прочете гласно следния текст:
И рече Господ (Бог): … ; нека дните им бъдат сто и двадесет години.” (Бит. 6:3). Премести поглед по-нагоре върху страницата и прочете още една строфа: “И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.” (Бит. 6:6). Дарина притисна Библията към себе си и с насълзени очи зашепна:
– Безкрайно е Твоето милосърдие, всещедри Боже, към нас, грешните. И щом Твоето наказание е “сто и двадесет години” живот, то каква ли ще бъде наградата Ти за ония, които са Ти благоугодили! – целуна светата Библия и я постави отново върху шкафа. Приближи се към иконата на Спасителя и смирено Го помоли: – “Прибави към досегашния ми живот още години и дни, за да мога като стародавните царе Езекия и Манасия да се покая за всичките си грехове и да Ти послужа от цяло сърце и душа”. Амин.
Вдигна щорите в хола, видя светлината на настъпващия ден и се приготви да го посрещне спокойно, с всичките му изпитания!

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Лили Резачева – Срам

срам

срамът е
език с
двояка посока
към хълма
с парите
но ти си
нещастна руска рулетка
издялана
без намек
за особен генезис

 

the hills

хълмът е
илюзия
за достижение
подкопано
от величието
на планините

 

funeral

нещастието на човека
е резултат
от отчаяното му
вкопчване в живота
забравяйки
че един ден
ще бъде
деликатес за червея

 

договор

не забравяй
че в любовта
аз съм кредитор
а ти длъжник
и ако не ме
обичаш
достатъчно
ще поискам
неустойка за
пълно
неизпълнение

 

love on top

в сексът
умисълът ти е
на убиец
стреляш
безпогрешно
във всяка точка
и като всеки край
този също
носи бяло

 

crucify

забиваш пирони
в сърцето ми
когато се
изповядваш
пред мен
за любовта си
към нея

 

rose

намерението ти
да си монахиня
се крие от полата
където праведността
е отдавна
нещо различно
от самота

 

cheater

невярна е
омразата
защото лесно
се превръща
в дълг

 

drunk in love

жадна съм
за теб
като възмездие
с име на пустиня

 

*
чакам
да е лято
за да ме обичаш
на голия път
на щастието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Дует КаСис – Не

късо

между фасула
и лютата чушка в душата ми –
Париж

 

Холандски миражи

Трябва да го харесвам потен
Да мога да понасям тънката му миризма
През тениската да дишам кръвта му
И ставите да изпуквам безвременно
Да ме дразни липсата му на латиница
Да го щипя по мишницата докато спи
Бих искала да си играя на дама с главата му
Да пълня с вода ушите му
И после да надувам като балон мислите му
Да правя пух и прах на страховете му
Под ябълката му да лежа захласната
Да ровя нежности под ноктите
Да бърша неизмисленото още
Между свивката на лактите му да играя шах
Под намръщената вежда бури да извиквам
Там под и над черния му дроб да пия шотове с табаско
С малки топчета хартия да целя чувствеността му
В смисъла на вятъра да съм крилата и буйна
Морета от океани да измислям в съня му
Да го изпратя в плик без марка на луната
И да дотичам до там за да го отворя
Първа

 

Карта на света

раздробила съм се до
самодостатъчност
на парчета изгубена земя
в която кръвта на индианците
попива а
магелан търси с компас
пулса на сърцето ми
превърнала съм се в
пожълтяла географска карта
малки селца със
смешни имена
скъсани езера
синьозелени балкани
рухнали под
хаотичност
обширни територии
вода
нищо
и пясък
разчленявам се като последна
композиция на моцарт
и по тая карта
търся да намеря
табела за морето
докато ме няма
така изгубена
в други траектории
за да изпратя магелан да се изкъпе

 

На преливки

Разделите са
анатомията на света
разчленяват до последно
органи
и разменят кръв
за вода
обезсмислят ритъма
на сърцето
покриват с мъгла
черния дроб
плюят върху
белите дробове
и изпушват с наслада
далака
Разделите са най-потната
операция на
света
най-дългата
най-неуспешната
най-провалената
Медицинска тъга
жертвата все още тупти
в пулса на
„някога“-то
а екипът на болката
яростно бърка с
ножчета
и скалпели –
реже последните
живи клетки

любов.

 

Последно лято

От Амстердам до Видин
всичко е внезапни обяснения в любов
залези каквито и да са
красиви индустриални соц
канали тъжни хора
катастрофи с колелета
цензура и Хенри Милър на бесилото
театрални кризи и целувки в съня
оттук до Холандия
и обратно до Брусарци и гара Бов
дефилето плаче за един свит
поглед
спомен
написан стих
И до последния ти дъх
лятото е в минаването по моста
над старите релси
когато слънцето е домат
пъпеш диня праскова
самотно виеща вълчица
Е полет и билет от
Видин до Амстердам
И обратно

 

Не

а накрая остава само един
спален чувал
да разделя въздуха
и разстоянието между
ципа на старата палатка
и издишания огън в
тихото
забравено
петъчно небе над
смирненски
винаги има свидетели за
убиване в една такава
експедиция
раница
очила
шапка
по-добре така
отколкото завинаги
излъгани
че от ком до емине
минава се
без вдишване

с обувки
неудобни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Славина Славева – Днес е четири

Грешници

скоростта на светлината
е застой
водата – мрамор
слънцето – мъгла
а морето изкупва грехове
чрез удавени молитви
и грешници
плуващи в мъка към небето
но щастливи
по-щастливи от лудост
по-влюбени от мен
по-излъгани от теб
и по-истински от илюзиите
с подобие на мечти
в корените на душите ни

 

Грях

самотата не ме познава
но въпреки това ме запозна с греховете си
сухи и ледени
като река през зимата

точно като любовницата
с която си изневерявам
в тъмните стаички на манастирите
молейки се за избавление

реката става черна
щом се потопя
разтапя се

качвам се на лодка с името:
„Адът на моя Титаник“
и там виждам най-добрия си приятел
тръгнал на лов за русалки

и се чудя
кой е по-сам?

 

*
знам че не обичам лалета
но предпочитам сама да го разбера
въпреки че знам
от малка съм алергична казваше мама
знам и че времето не съществува
тогава какво минава толкова бързо

 

Днес е четири

днес е тъмносиньо
и е четири

ако те изгубя
ще е защото ме намери
търси ме там
където не те оставих
а аз ще бъда тук
където не съм (била)
и там когато ме няма

брой до 10 и започвай

ако виждаш синьо
си в реалността –
именно затова
синьото не съществува

намериш ли ме
умножи ме по четвъртък
и ми дай четири

ще се срещнем там
където не се познаваме
защото (не) се познаваме

синьото е четири
а четвъртък не е
три

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев

 

Maybe Yeats wrote his poem The Second Coming for our century:

Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity.

иване, това често го цитират на Запад като лява меланхолия. има разлика между политическо и политики. политическото няма собствено място, затова се вклинява навсякъде. тук говорят за деполитизиране на икономиката, когато е точно обратното. пазарът е сляп бог, но те конструират пазарни политики. консуматорството например е вид тероризъм, бедствие, но тук го приемат за капиталистически прелести. във финансовата дигитална тирания важно е кой владее кода. вижда се как го правят с банките. ние сме изключени, но можем наистина да политизираме своето отсъствие. понякога е по-добре да не правиш нищо, отколкото тези псевдо-екшъни. когато не могат да ни въвлекат по друг начин, правят с консуматорството, игрите на щастието и т. н. това е неолибералната идеология – не на капани, а на уловки
оставят те сам да се хванеш, като се преструваш че не си. свободният избор е рекет. потопени в ризомата на витализма, младите не забелязват леталното влечение на капитала. милитаристка машина, общество на спектакъла, биовласт – това е неолиберализмът и той се води за революция. днес няма ляво, бившето АОНСУ е изцяло неолиберално и проамериканско – това нормално ли е? процесът на сингуларизация на масите се диктува от капитала и финансово-олигархичните кръгове. и т. н.

13 май 2017

 

Отговор на Иван Карадочев

С цитатите от текста ти се съгласих с твърденията там. Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. И съм съгласен,че това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Надежда Тошкова – Нито дума

Нито дума

Тишината ражда поети.
Мълчанието ги убива.

 

Икар

Закърпѝ крилете
и този път
нека някоя звезда
да огрява полета ти.
Не разбра ли,
че си нощна птица?

 

*
чаках те
пристигна
но не се завърна

 

*
Вина –
богинята
с най-много поклонници.

 

*
сочиш с пръст
изрода в мен
а не виждаш
че си пред огледалото
любовта е сляпа

 

*
отхвърлям
всяко евангелие
според което
ти не си
началото
и краят
на спиралата на живота

 

*
В нито една книга
не е описана
красотата на любовта
така,
както в душата ти.

Автографът ти
е моята кардиограма.

 

*
В твоята уста
поезията ми
е гилотина
за сърцето ми
на олтара
на тихата революция
Любов.
Рецитираш друга.

 

*
голямата любов
умира винаги
от малка смърт

 

Думите ти
не могат да бъдат котва,
нито дом.
Те са един балон,
който трябва да пусна
да литне празен в простора.
Всъщност
празни думи няма,
има празни хора.

 

*
Колко недели
отлетяха леки
като птици,
но не можаха
да отнесат със себе си
тежестта на нетърпението,
с което очаквам
онези думи,
които никога не произнесе.
Сама ги изписвам на стената си –
така ме нараняват по-малко.

 

*
На опашката
за живот
само смъртта
прережда.

 

*
Тишината
татуира само една дума –
името ти.
Тя най-добре знае
как се пише точка
на сърцето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Кристина Генова – Най-сигурната въпросителна

*
Слушай.
Как се спъват мислите на върха на езика.
Как се затварят клепачите от умора.
Как се пропускат повиквания в делничен ден.
Как се оставят усмивки за по – късно.
Как се сипват два пръста повече водка.
Как се губи бройката на въздишките.

Как се преплитат часове и дати.
Как се спират забързани крака пред червен светофар.
Как се намира несигурност на всеки ъгъл.
Как се пушат цигари точно преди да си легнеш.
Как се връщат сълзите обратно в теб.
Как се крепи бъдеще на счупени основи.
Как се сгрява любов без огън.
Как се пише без вдъхновение.

И после
помълчи с мен.

 

ако с теб с разделим
дори когато никога не сме се вплитали взаимно в обятията на ероса
дори когато никога не сме отхапвали от ябълката на дъха между двете ни усти
дори когато твоята кожа никога не е набъбвала от желание по моята
дори когато моите пръсти никога не са копнели нещо повече от женския ти извор
дори когато никога не сме се спирали в подземията на другата
дори когато никога не сме се раждали от яростта на малката смърт
дори когато твоите бедра никога не са препъвали така сърцето ми
дори когато моите бедра никога не са горели от вулкана на ищаха ти
дори когато никога не сме се разграфявали върху чаршафените карти
дори когато никога не сме се случвали безименно обречени гръд о гръд
как ще оцелея без да знам
вкуса на възможното ни някога?

 

*
остави монети несигурност на масата
малко ще си взема за из път
да ми дрънкат в джоба
да ги изхарча по бъдещето
и да остана с празни ръце
пълни с непоети рискове

 

не се влюбвай в мен
ще романтизирам всичките ти усмивки и всичките ти погледи
ще те напиша няколко пъти
ще изглежда по-красиво отколкото всъщност е
и после ще си тръгна
защото предпочитам груб и скучен ден пред романтична и заблудена вечер

 

*
тишината е залез
който се промъква
през пердетата на
вчерашни спомени
и шари по стените
на минало в бъдещето
очите ти са негативи –
матрица на света ми
отпечатват въздишки
по кожата ми
диапозитив е моят
отказ да бъда твоя
фокусът се мести
от дим на цигари
до голите ми бедра
още малко и
ще се събера
в твоите
черно-бели представи

 

*
любовта е шал
който се е увил около врата ми
стиска здраво думите „обичам те“
заседнали са в гърлото на топло
400 километра се прекалено студено разстояние
за да се издишат толкова самотно
твоите устни срещу моите устни –
и всичките снежинки ще се разтопят
от толкова обичане

 

*
Кристина се пише с натъртено „р“ и малко тъга след ченгелите.
Кристина е с вкус на поезия и мечти по морето.
Кристина не се произнася, тя само се стене. А може и шепот.
Кристина е сестра на вятъра и гони невъзможни мечти
Кристина обича мълчанието. Тя просто обича.
Кристина се крие в усмивките та чак до изчезване.
Кристина е тъжна, когато е весела, и пие кафе без цигари.
Кристина е спомен за любовно безстрашие в минало време.
Кристина е малко листенце, което трепери при полъх на чувства.
Кристина е ужас, и гняв, и вина между сезоните.
Кристина е всичко, обградена от нищото.
Кристина умира от самотата след нейното име.

 

“не съм самотна”-
възмездието ме хваща за гърлото
не ми дава да преглътна лъжата

 

*
най-сигурната въпросителна
която съм получавала от теб
е времето
нося го за украшение

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Елза Нинова (Mistark) – Часът преди разсъмване

*
Завръщане в Брюж
когато
часът преди разсъмване
запази сянката ми
в своите ъгли
и улицата се удави
в мътната вода.
Часът преди разсъмване,
когато
чакам като убиец в мрака
да дойде точно тази дума
и да я произнеса.

 

*

Някой, който обича
враговете ми
и държи всички оръжия,
някой, който спусна
забралото на шлема
прекоси линията на
мисълта ми и
затвори страницата.

 

*
Бързам под
дружелюбни сиви облаци
Хващам усмихнати капки дъжд
Тревата е мокра
Всички спят
Нощна разходка
С оранжева котка
Надниквам в съня ти
Да ти го разкажа
На сутринта

 

*
Безсилна – в края на деня
затваряща посоките
изправяща кръга
със синьото – от думите
и малко кръв – за утринта
на следващата глутница.

 

*
Погалват изгрева
Сенките на източния прозорец
Помахват и се плъзгат
По стъпките
На отминаващата нощ

 

*
Денят
не бе вече
ден,
а златиста маска
на пустош
надяната
небрежно.
Съучастник на
живота.

 

*
Часът на
припадащия
здрач.
Когато
псетата на страха
не се различават
от вълците на
отмъщението.
Часът,
избран за
завръщане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Алвару д’Кампуш – Триумфална ода

 

На волана на Шевролета по шосето за Синтра

На волана на Шевролета по шосето за Синтра,
Под лунната светлина и съня, на пустинния път
Шофирам сам, карам бавно почти и почти
Ми се струва или малко се насилвам да ми се струва,
Че продължавам по друго шосе, в друг сън, в друг свят,
Че продължавам, без да е бил напуснат Лисабон и да съществува Синтра като цел на пътуването,
Че продължавам и в какво друго се състои продължаването, освен да не спираш, а да продължиш?
Ще прекарам нощта в Синтра, защото не мога да я прекарам в Лисабон,
Но като стигна в Синтра, ще съжалявам, че не съм останал в Лисабон.
Все това безпокойство без причина, без връзка, без последствие,
Все, все, все
Тази прекомерна угнетеност на духа, непредизвикана от нищо,
На шосето за Синтра, или на пътя на съня, или на шосето на живота…

Послушна на неосъзнатите ми движения на волана,
Потръпва под мене с мен колата, която ми заеха.
Усмихвам се на символа, мислейки за него и свивайки вдясно.
С колко неща назаем прекосявам света!
С колко заети неща боравя като със свои!
Каквото съм получил назаем, човече, това съм самият аз!

Отляво невзрачна къща – да, някаква бедняшка колиба – край шосето.
Отдясно надалеч се простира полето под лунната светлина.
Автомобилът, който до скоро сякаш ми даваше свобода,
Е сега нещо, в което съм затворен.
Нещо, което мога да управлявам само затворен в него,
Нещо, над което господствам, само ако съм включен в него, ако то включва мен.

Отляво, някъде назад остана скромната къща, всъщност повече от скромна.
Там животът сигурно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е съгледал от прозореца на колибата, ще сънува: Онзи е щастливият.
Може би за детето, наблюдаващо през прозореца на горния етаж
Оставам запечатан (с колата назаем) като някакъв сън, някакво реално вълшебство.
Може би за момичето, което надзърна, дочуло мотора, през прозореца на кухнята
На приземния етаж
Съм нещо като принц от всяко сърце на момиче,
И тя ще ме проследи, скосила поглед през стъклата, до завоя, зад който се изгубих.
Оставям ли сънища след себе си или пък автомобилът ги оставя?
Аз, водачът на взетата на заем кола, или автомобилът назаем, който управлявам?

На шосето за Синтра, под лунната светлина и тъгата, всред полята и нощта,
Карайки безутешно Шевролета назаем,
Изгубвам се по бъдещия път, разтварям се в далечината, която достигам,
И с ужасно, внезапно, необуздано, непостижимо желание
Ускорявам…
Ала сърцето ми остана край купчината камъни, която заобиколих, доловил я, без да я видя,
Край вратата на колибата,
Моето празно сърце,
Моето неутолено сърце,
Моето сърце, по-човечно от мен самия, по-прецизно от живота.

На шосето за Синтра, почти в полунощ, под лунната светлина, на волана,
На шосето за Синтра, каква умора само от собственото ми въображение,
На шосето за Синтра, все по-близо до Синтра,
На шосето за Синтра, все по-малко близо до себе си…

 

Инсомния

Не спя, нито очаквам да заспя.
Дори в смъртта – не очаквам да заспя.

Очаква ме безсъние с протяжност до звездите
И напразна прозявка с широтата на света.

Не спя. Не мога да чета, щом се събудя нощем,
Не мога да пиша, щом се събудя нощем,
Не мога да мисля, щом се събудя нощем –
Боже, не мога да сънувам, щом се събудя нощем!

О, този опиум да си който и да е друг!

Не спя, лежа, пробуден труп, усещайки
И моите усещания са празна мисъл.
Преминават през мен, безредни, случили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неслучили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неща, които са нищо
И дори за тези съжалявам, обвинявам се и не спя.

Нямам сили да имам енергия да запаля цигара.
Вторачвам се в отсрещната стена на стаята, сякаш тя е вселената.
Навън цари тишината на цялата тази тоталност на нещата.
Една голяма тишина, вдъхваща страх в друг някой случай,
В друг някой случай, в който бих бил в състояние да чувствам.

Пиша наистина мили стихове –
Стихове, които казват, че нямам нищо за казване,
Стихове, упорстващи да казват това,
Стихове, стихове, стихове, стихове, стихове…
Толкова стихове…
И цялата истина, и целият живот извън тях са мои!

Спи ми се, не спя, чувствам и не знам какво да чувствам.
Усещане съм без лице, което да му отговаря,
Абстракция на самосъзнание, без да е ясно на какво
Освен необходимото, за да се чувства имането на съзнание,
Освен – знам ли аз освен какво…

Не спя. Не спя. Не спя.
Какъв тежък сън в цялата глава и над очите и душата!
Какъв тежък сън във всичко освен във възможността да спя!

О, съмване, толкова се бавиш… Ела…
Дойди напразно
Да ми донесеш друг ден, подобен на този, последван от друга нощ, подобна на тази…
Ела да ми донесеш радостта на тази тъжна надежда
Защото ти винаги си радостно и винаги носиш надежда
Съгласно старата литература на чувствата.
Дойди, донеси надеждата, дойди, донеси надеждата.
Моята умора просмуква вътрешностите на дюшека.
Боли ме гърбът, защото не лежа на една страна.
Ако лежах на една страна, щеше да ме боли гърбът, защото лежа на една страна.
Дойди, разсъмване, дойди!

Колко е часът? Не знам.
Нямам енергия да протегна ръка към часовника
Нямам енергия за нищо, нито дори за нищото…
Само за тези стихове, написани на другия ден.
Да, написани на другия ден.
Всички стихове са винаги написани на другия ден.

Абсолютна нощ, абсолютен покой там навън.
Мир в цялата Природа.
Човечеството почива и забравя своите горчивини.
Точно така.
Човечеството забравя своите радости и горчивини.
Обикновено се казва така.
Човечеството забравя, да, човечеството забравя
Ала дори будно, човечеството забравя.
Точно така. Но не спя.

 

Триумфална ода

Под болезнената светлина на мощните фабрични лампи
Ме втриса и пиша.
Пиша, скърцайки зъби, звяр пред тази красота
Пред тази красота, абсолютно непозната на древните.

О, колела, зъбни предавки, едно вечно р-р-р-р-р-р-р!
Мощен сдържан спазъм на беснеещи машинарии!
Беснеещи навън и вътре в мен
През всичките ми оголени нерви
През всички рецептори отвъд всичко, с което усещам!
Устните ми пресъхват, о, грандиозен шум на модерността,
От прекомерната ти близост до сетивата ми
И гори главата ми в желанието да те възпея с прекомерността
На изразяването на всичките мои усещания
С излишество, съвременник на вас, машини!

В треска и вторачен в моторите като в тропическа Природа –
Импозантни човешки тропици от желязо, огън и мощ –
Пея и възпявам настоящето, възпявам също миналото и бъдното
Защото настоящето е съвкупното минало и съвкупното бъдеще
И има Платон и Вергилий в машините и електрическите светлини
Единствено защото имало е минало и човешки същества били са Вергилий и Платон
И частици от някой Александър Велики от може би петдесетото столетие,
Атоми, които ще подклаждат треска в мозъка на някой Есхил от стотното столетие,
Кръжат по тези трансмисии, минават през тези бутала и махови колела
Които ръмжат, стържат, съскат, бумтят, млатят
Затрупвайки с излишество от ласки тялото ми в един-единствен ласкав досег до душата.

Ах, да можех да се изразя изцяло, тъй както моторът изразява себе си!
Да бъда съвършен като машина!
Да прекося живота, тържествуващ като най-новия модел автомобил!
От всичкото това да мога най-малкото физически да се просмуча
Да се разпоря цял, открай докрай да се отворя, да стана пропусклив
За всички аромати на масла, топлинни изпарения и въглища
На тази невъобразима флора – черна, изкуствена и ненаситна!

Побратимяване със съвкупната динамика!
Безразборният бяс да си действаща част
От железния и космополитен ход
На неустрашимо усърдните влакове
На морската служба на кораби, превозващи товари
На похотливо бавното кръжене на подемни кранове
На дисциплинираната суматоха на фабриките
И на почти безмълвното и монотонно съскане на трансмисиите!

Часове с европейска, продуктивна мяра, пристегнати
Между машинарии и утилитарна деловитост!
Големи градове, застинали за миг в кафенетата,
В кафенетата – оазиси на шумни безполезности
Където изкристализират и пак се устремяват
Шумоленето и жестовете на Полезното
Колелата, зъбните колела, лагерите на Напредничавото!
Нова бездушна Атина Палада на кейове и гари!

Ново въодушевление от значимостта на Момента!
Килове, облечени в железни плочи, усмихнато опрени в доковете
Или навирени на сухо върху наклонените плоскости на пристаните!
Интернационална, трансатлантическа предприемчивост, Canadian-Pacific!
Светлини и трескаво губене на време в баровете и хотелите
В Longchamps, Derbies и Ascots
На Piccadillies и на Avenues de l’Opéra, които прекосяват
През душата ми вътре!

Здравейте, улици, привет, площади, здравейте, градски тълпи!
Всичко, което отминава, всичко, което спира пред витрините!
Търговци, безделно шляещи се, аферисти с подчертано безукорен вид
Добре различими членове на аристократични клубове
Нечистоплътни съмнителни фигури, неопределено щастливи глави на семейства
Излъчващи бащинство чак до златната верижка, която прекосява жилетката им
От джоб до джоб!
Всичко, което минава, всичко, което минава и никога не отминава!
Прекалено открояващото се присъствие на кокотките
Интригуващата баналност (ала кой знае какво се крие зад нея?)
На малки буржоазки, обикновено дъщеря и майка
Преминаващи с целеустремеността на все някаква цел
Женствената и фалшива прелест на провлачено точещите се педерасти
И всички просто елегантни хора, които се разхождат и показват
И, в крайна сметка, там някъде вътре притежават душа!

(Ах, как искам да съм souteneur на всичко това!)

Изумителната красота на политическата корупция
Очарователните финансови и дипломатически скандали
Политически мотивираните нападения по улиците
И от време на време кометата на някое цареубийство
Озаряващо с Чудо и Фанфари обичайните и ясни
Небеса на Всекидневната Цивилизация!

Новини, опровергани в пресата
Неискрено искрени политически статии
Новини от сорта бързо-осребрявани-сензации, големи престъпления –
Цели две колонки, минаващи на втора страница!
Свежият мирис на печатарско мастило!
Току-що разлепени афиши, още влажни!
Сигнално жълти Току-що излязло! върху бели ленти!
Как обичам това всичко, всичко, всичко
Как го обичам по всички възможни начини
С очите, ушите, обонянието
С осезанието (да го докосна значи толкова много за мен!)
С интелекта – антена, вибрираща от всичко това!

Как всичките ми сетива са разгонени по вас!

Изкуствени торове, парни вършачки, напредък в селското стопанство!
Селскостопанска химия, търговия, въздигната почти до ранга на наука!
О, куфари с мостри на търговски пътници
На търговски пътници, странстващи рицари на Индустрията
Човешки придатъци на фабриките и безшумните кантори!

О, топове плат върху тезгясите! О, манекени! О, най-нови модели!
О, излишни стоки, които всеки иска да купи!
Здравейте, необятни универсални магазини с всевъзможни секции!
Здравейте, светлинни реклами, дето изплувате, сте и изтлявате!
Привет на всичко, с което сега се гради, с което днес различно е от вчера!
Здравей, цимент и железобетон, здравейте, нови технологии!
Прогрес на грандиозно смъртоносната военна техника!
Брони, оръдия, картечници, подводници, аероплани!

Обичам ви всички и всичко като някакъв звяр.
Обичам алчно плътоядно
Извратено, впивам поглед
Във вас, о, велики, банални, полезни, излишни неща
О, до една модерни вещи
О, мои съвременнички, настоящата и ближна форма
На инстантната система на Вселената!
Новото метално, динамично Откровение на Бог!

О, фабрики, лаборатории, music-halls и лунапаркове
О, броненосци, мостове, плаващи докове –
В моя ум, бунтуващ се до бяла нажеженост
Ви познавам като красива жена
Изцяло ви обладавам като красива жена, която не обичаш
На която се натъкваш случайно и ти се струва най-занимателното нещо на света.

Хей, привет, фасади на големи магазини!
Хей, привет, асансьори на високи здания!
Хей, привет, ремонти на правителствени кабинети!
Парламенти, политики, докладчици за бюджети
Фалшифицирани бюджети!
(Бюджет, естествен колкото едно дърво
Парламент, прекрасен като пеперуда).

Здравей, заплененост от всичко в живота
Защото всичко е живот: от брилянтите във витрините
До нощта, загадъчния мост, прехвърлен между небесните тела
И древното тържествено море, което мие бреговете
И милостиво бива същото
Което бивало е във времето на Платон, когато Платон
Действително присъствал е в плътта си и с душата в нея
И разговарял с Аристотел, който нямало да стане негов ученик.

Бих могъл да умра, помлян от мотор
С чувството на блажено отдаване на обладана жена.
Хвърлете ме в пастта на пещите!
Бутнете ме под колелата на локомотивите!
Побой ми нанесете на бордове на кораби!
Мазохизъм посредством механизми!
Садизъм на нещо модерно и аз, и всичко омешано!

Хоп-ла-хо, жокей, спечелил конните надбягвания в Дарби
Здраво захапи двуцветната си cap!

(Да съм толкова голям, че да не мога да мина през никоя врата!
Ах, гледането е за мен сексуална перверзия!)

Хей, привет, хей, здравейте, катедрали!
Нека си строша главата в ъглите ви, когато ви заобикалям
И да ме вдигнат от паважа, подгизнал в кръв
Без никой да ме знае кой съм.
О, вие, tramways, фуникулери, метрополитени
Отърквайте се в мен до спазъм!
Хилла! хилла! хилла-хо!
Смейте се гръмко право в лицето ми
О, автомобили, препълнени с нощни птици и курвета
О, всекидневни множества, ни радостни, ни тъжни, заливащи булевардите
Многоцветна анонимна река, в която не мога да се потопя, тъй както искам!
Ах, що за заплетени съществувàния, какво ли не става по домовете, подслоняващи всичко това!
Ах, да познавах живота на всички, паричните им затруднения
Домашните разпри, неподозирания от никого разврат
Мислите, които всеки има, останал сам със себе си во свойта стаичка
И жестовете му, когато несмущаван е от ничий поглед!
Да не знаеш всичко това е равносилно да не знаеш нищо, о, бяс
О, бяс, който като треска, разгоненост и алчен глад
Лицето ми изпива и размята понякога ръцете ми
В нелепи гърчове насред тълпата
По улиците, изкипяващи от блъсканица!

И долнопробните и мръсни хорица, които изглеждат винаги същите
Използващи псувните като обичайни изрази
Чиито синове крадат край входовете на бакалниците
А осемгодишните им дъщери – намирам това за красиво, харесвам това! –
Бият чекии на благоприлични на вид господа по тъмните ъгли на стълбищата.
Сновящото по скелетата простолюдие, което се прибира у дома
По улички, чиято теснота и разложение изглежда нереално.
Изумителна порода хора, която живее като кучетата
Разположена дълбоко под нивото на всякаква етическа система
За тях религия няма направена
Изкуство няма създадено
Политика няма, предназначена за тях!
Как ви обичам всички вас, защото сте такива
Толкова сте низко, че дори не сте аморални, нито добри, нито лоши
Недосегаеми за всеки напредък
Поразителна фауна от дъното на морето на живота!

(На кладенеца на къщата от моето детство
Магарето върти колелото на долапа в кръг, все в кръг
И тайната на света се върти в подобен мащаб.
Избърши потта с ръка, труженико недоволен.
Слънчевата светлина приглушава тишината на сферите
И всички имаме да умрем
О, пинии, притъмнели на заник
Пинии, сред които моето детство бе нещо друго
От това, което съм днес…)

Но ето отново несекващата механична ярост!
Ето отново мобилната обсебеност на омнибусите.
Ето отново бесът да си едновременно пътник във всички влакове
По всички краища на света
Да се сбогуваш от палубата на всички кораби
Които в този момент вдигат котва или напускат доковете.
О, желязо, стомана, алуминий, листове гофрирана ламарина!
О, кейове, пристанища, влакове, кранове, влекачи!

Ето ви, големи железопътни катастрофи!
Ето ви, срутвания на галерии на рудници!
Ето ви, великолепни корабокрушения на огромни трансатлантически лайнери!
Ето ви, революции, тук, там и някъде другаде
Промени на конституции, военни действия, пактове, инвазии
Шум, несправедливости, насилие и може би в обозримо бъдеще – самият край
Голямото нахлуване на жълти варвари в Европа
И друго Слънце на нов Хоризонт!

Ала какво тук значи всичко, какво тук значи всичко това
Пред мощния дълбинен пурпур на шумотевицата на съвременността
Пред жестокия и възхитителен шум на цивилизацията на днешния ден?
Всичко това непрестанно изличава всичко освен Мига
Мигът гол торс, горещ като огняр
Мигът, пронизително шумен и машинален
Мигът на динамично дефилиране на всичките вакханки
На желязото, бронза и опиянението на металите.

Евое, влакове, евое, мостове, евое, хотели в часа за вечеря
Евое, апарати от всевъзможни видове, железни, груби, миниатюрни
Прецизни инструменти, машини за надробяване и изкопни работи
Рафинерии, свредели, ротативни машини!
Евое! евое! евое!
Евое, електричество, болни нерви на Материята!
Евое, безжична телеграфия, металическа симпатия на Неосъзнатото!
Евое, тунели, евое, канали, Панама, Кил, Суец
Евое, цялото минало в сърцето на съвременността!
Евое, съвкупното бъдеще вече вътре в нас! евое!
Евое! евое! евое!
Железните плодове на полезното от космополитното дърво-фабрика!
Евое! евое! евое! евое-хо-о-о!
Не знам вече дори дали съществувам вътре в себе си. Кръжа, обикалям, проектирам се като машина.
Скачват ме със всички влакове.
Издигат ме над всички кейове.
Кръжа във перките на всички кораби.
Евое! евое-хо! евое!
Евое! Аз съм топлина от триене и електричество!
Евое! всички rails съм, и всичките машинни отделения, и цялата Европа!
Евое и ура за мен-съвкупността и всичко! на работа, машини, евое!

Прекрачване със всичко над всичко! Хоп-ла!

Хоп-ла! хоп-ла, хоп-ла-хо, хоп-ла!
Хе-ха! Хе-хо! Хо-о-о-о-о!
З-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з!

О, защо не съм аз всички хора и всяко място!

 

 

Превод от португалски Владимир Сабоурин
по изданието Fernando Pessoa, Poesia de Álvaro de Campos, Obras de Fernando Pessoa, vol. 16, edição Teresa Rita Lopes, Lisboa: Assírio & Alvim, 2002.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, април, 2017

 

Райна Вакова – Болката е спасение

*
Сложно е в болницата,
лекари дебнат отвсякъде.
Без малко да ме излекуват
от теб.
Страхът стиска зъби.
Моли те,
плъзни бял чаршаф
с твоята нежност
по кожата ми.
Покривай ме!
Обяви ме за мъртва
и ме изнеси на носилка!
Болката е спасение

 

*
Искам да напиша стих,
без който да не мога,
когато мога без
себе си.

 

*
Трудно е да извадиш
луната от кладенеца
на жаждата.
Онези захарни петлета,
които ще удавим,
трябва да кацнат
на рамото й.

 

*
Чуваш ли как хвърля дъждовната си мрежа
богът на рибарите?
Чуваш ли под чадъра на реалността
как се събират обратните посоки,
а ние догонваме своето съзнание?
Чуваш ли как орехът се съблича
и няма кой да поеме дрехата му?
Чуваш ли небесното завещание
на още безплатните сънища?
Чуваш ли господаря на разсъмването
как взима росата на рогата си?
Чуваш ли как сълзи давят
онзи ангел в иконата?
Чуваш ли приказки от избелелите фотоси
в гардероба на пенсионирания клоун?
Чуваш ли как липсва дванадесетият час
в часовника на призрачната кула?
Чуваш ли как пия от ръба на водата,
а шишенцето с отрова губи самочувствие?
Чуваш ли свещения безпорядък
от допира с излекуваната музика?

 

*
Слънчева хипогликемия
От праведните
Умрели напролет

 

*
Поглеждам нагоре
и небето го няма,
само сянката ти
закрива дървото,
което направихме
родословно.
Подарява ми ден,
който
протича бавно
и заравям
премълчаните думи,
за да поникнем
в огледало
без навик.

 

*
Любовта не свързва с конец,
а с ластик
и не се къса връзката,
а се изпуска.

 

*
1+1=2 а 2-1=0
На езика на миналото
аз без теб съм била едно.
На езика на бъдещето
аз без теб ще бъда кръгла нула.

 

*
Без думи пътувам във времето.
Където има смърт,
винаги ще има смърт.
Има причина да ни няма в бъдещето
и никой няма вина.

 

*
Аз те измислих съвършен,
толкова съвършен,
че да живееш
и след смъртта ми.
А Господ нямал двойници?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017