Мартин Лазаров – 25-ти кадър

Поезията е

Поезията
е детска лудост
течаща
между решетки от
железни решения
и свобода от неразбрани желания

Поезията
не би била
само светлина
или само тъмнина
нещо несъществуващо, неосъществимо

Поезията е тук
на първата смачкана страница която не можем да изгладим

 

Хората са книги

Хората са книги
някои са учебници по история
други книжки за оцветяване
трети музицират песни за възрастни

всички обичат да ги подаряват
и най-вече да ги четат и препрочитат

 

25-ти кадър

Милвам лилиите зад теб
рисувам те до зори
а ме е страх да ти направя кафе

не е порок да съм честен
просто забравям
за себе си когато съм с теб

обличам само завесите
последно гледаше тях
последно слушаше далече от тях

връщам се
и вдишвам
където е спиран дъха

мигам мигам бързо и нервно
долавям
двайсет и петия кадър си ти
навсякъде подсъзнателно ти

 

Смътно опиянен, смъртно

всяка вечер смъртта идва
пие от своето вино и разказва
за души
сутрин не помня нищо
тази вечер няма достатъчно вино
и аз разказвам на смъртта
за моята душа
сутрин помня
че се качвам на кораб
и пътувам през коси
преливащи грозде в ръцете ми
и се протягам
протягам
докато не омекна
във чаша с форма на тяло

 

Горим

няколко съм
в различни обувки
през напукани монокали
засмукващи петнисти заключения
със уши пърхащи като пеперуда
прелитаща от Сфинкса до Еверест
излюпена от ефект
не съм тук
имам всичко
но всичко се свива
отлитам от пасаж русалки и нептуни
и се връщам като дъжд
чист
със белези от тризъбец
разтрепервам се от истината
и запалвам цигулка със Дяволски тригери на Паганини
замервам публиката със балони от дим
възвисявам се
долу танцува пепелта
мъдра и завършена
горим
а корените на свещите бълбукат
преглъщат звездобройци и извайват могили
над тях е светло
вечно лято на разопаковащо се подписано лице

 

Плашило

Задушаващи стъпки
вървят срещу мен
от всички страни

моите стъпки

опашките
мътят мрака
опитват се да уловят врата

моето бесило за моят врат

очите мечтаят да светнат
да разбъркат кървавите котли

моите очи моите засмукано хлътнали очи

мисълта
изтупа сърцето над мършоядните дрехи
прах
прах в хармониката на вятъра

моята персона – плашило от града на плашилата

 

Изгубени в превода

Превеждам лъжи
на моя език
те значат страх
а на твоя спасение
не вярвам на никой от нас
пускам завесата
и се прибирам
да зашия
ръка за рамо
мен за теб
деня за нощта
и отново да се усмихнем
през прозрачната рамка
зад която се крием

 

Знам три неща

тялото е лучена люспа
животът е камъче което чака да го ритнеш
и има нещо което ме кара да облека спокойствието на изгубен багаж

Моля, преведете!

От ден на ден
нов ден
а животът се крие пред мен
зелен и студен
вечен, последен
всяка секунда крещи непреведен

 

Не съм сам особено когато вали

вали
слагам
ръка на плачещия прозорец
и
възкръснал клон очертава пръстите ми
не съм сам

 

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма
късат струни на китара със сълзи
палят цигара от опашка на залез
чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?
Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?
Син умира в ръцете на майка
свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти
залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза
любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?
Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?
На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията
нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,
нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен саркофаг?

 

***
Препoдреждам
историята
но не откривам
сянката на съня
още в началото
я губя
когато е хубаво
прясно
буквите още лепнат
избирам характер
в който да се влюбя
и го преследвам
и той ме преследва
поглъщаме се
а не сме
разменили
дума прегръдка
дори поглед
случайност
чупи целия ребус
и отново сянката
е зад мен
а сънят я краде
без да остави реалност
с която да се завия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Радка Миндова – Амулети

*
безпаричие
портфейлът ми
пълен с амулети

 

*
старо палто
най-новите пътища
на молците

 

*
баница с късмети
дояждаме аз
и котката

 

*
мъжът от съня
ми продава
розов роман

 

*
селфи в парка
с изкуствени усмивки
майката и детето

 

*
панерче с конци…
баба плете и разплита
дъгата

 

*
синьо небе…
жужат всички цветчета
на вишната

 

*
цъфнало дърво –
в очите на крадлата
зрели череши

 

*
верижна катастрофа –
на пътя на мравките
паднала ябълка

 

*
човек никога
не е сам…
откога ли вървя
с това листо
върху обувката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Стойко Русев – 8:48

8:48

8:48 – дните още спят, но вие – не
8:48 – набързо натъпкани усти
8:48 – милиони нарушени лични пространства
8:48 – умиращи мечти, чиито викове отекват в празните жилища
8:48 – полека изтриващо милиарди личности, подобно на лотарийни билети
8:48 – докато старческото безсъние не го превърне в 7:00

 

На лов за еднорози

На лов за еднорози съм отново, има ли смисъл?
Има ли ги още сладките същества или са отдавна фосили?
Толкова химери и красиви миражи се превърнаха в посредствени пустини,
струва ли си да градиш оазиси изобщо?
Чифтето ме побутва на всяка крачка, а камуфлажните дрехи сякаш са слети с кожата ми.
По моя рог още има засъхнала кръв от последните качили се на главата ми.
Колко по-първичен трябва да стана, за да спрат фарсовете?
Колко по-груб трябва да съм, за да си заслужа нечие обожание?
Добрината май е равна на просия? Защо го отричам толкова яростно, не знам.
Сякаш винаги съм го знаел и мазохистично съм го забравял.
Пак се загубих в утопиите, колко още ще се омайвам с куршуми и нагли блянове.
Само чифтето ще ме направи щастлив, може би и безпощадният реализъм.
Трябва да стрелям по всичко, което мърда.
Моят пясък тече необратимо в пясъчното часовниче на любимия герой, ходещ в пустинята под беззвездното небе.

 

Поезия

Кога перцето е било по-въздействащо от ножа?
Не те искам лъскава и сладка!
Не, не искам щастливо завършващи думи за споделена любов и въргаляне по персийски килими пред камини и влюбени до уши митологични същества!
Продадено на безценица изкуство, за огромни суми, мъртвородено.
Мисля, че вече се излюпва.
Искам те хищна и убиваща!
Само тогава можеш да огъваш вселени!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

108.

Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

Колкото и много думи да се произнасят във всеки един момент в един голям град с цел изразяване на индивидуалните желания на неговите жители, една дума никога не е сред тях – думата «избавление». Можем да допуснем, че всички други думи, най-страстните думи и изразите на най-заплетени, дори отчетливо характеризирани като изключение отношения, едновременно биват изкрещявани и прошепвани в много дубликати, например «Вие сте най-изпеченият мошеник, който съм срещал в живота си» или «Тъй вълнуващо красива като Вас не е никоя друга жена»; така че тези във висша степен лични преживявания биха могли да се представят чисто и просто чрез красиви статистически криви с оглед на масовото им разпределение из целия град. Никога обаче един жив човек не казва на друг «Ти можеш да ме избавиш!» или «Бъди мой избавител!» Можем да вържем човек за дърво и да го оставим да гладува; можем да го изоставим след дълги месеци безуспешно ухажване на безлюден остров заедно с неговата любима; може да го накараме да фалшифицира финансови документи и да си намери някой, който да го измъкне, – всички думи на света ще се надпреварват да му дойдат на езика, но той със сигурност няма да произнесе, докато наистина е развълнуван от нещо, «избавям», «изкупител» или «избавление», въпреки че от чисто езикова гледна точка не би могло да се възрази нищо на подобна словоупотреба.

И въпреки това народите, обединени под короната на Какания, наричаха себе си неизбавени нации!

Генерал Щум фон Бордвер се замисли. Благодарение на положението си в Министерството на отбраната той притежаваше достатъчно информация за националните трудности, от които страдаше Какания, тъй като при обсъждането на бюджета военните първи усещаха последствията от тези трудности, които се изразяваха в една колеблива и влияеща се от безброй съображения политика; съвсем наскоро за голям яд на министъра трябваше да се оттегли един спешен законопроект, тъй като една неизбавена нация бе поставила като условие за отпускането на необходимите средства редица национални отстъпки, с които правителството нямаше как да се съгласи, без да раздразни потребността от избавление на другите нации. Така Какания остана незащитена спрямо външния враг, тъй като ставаше въпрос за една голяма артилерийска поръчка, за да могат напълно остарелите оръдия, които по далекобойност се отнасяха към оръдията на другите държави като нож към копия, да се подменят с нови оръдия, които на свой ред да се отнасят към оръдията на другите държави като копия към нож, но това отново бе блокирано за необозримо време. Не би могло да се каже, че това само по себе си би било достатъчно основание генерал Щум да изпадне в самоубийствени настроения, но нали силното покачване на лошото настроение може първоначално да се изрази в многобройни, привидно несвързани дреболии, а липсата на отбранителен и оръжеен потенциал, на която Какания бе осъдена поради безкрайните си вътрешни разпри, със сигурност бе свързана с факта, че Щум се бе отдал на размишления за неизбавеното и избавлението, още повече че в полуцивилната си дейност при Диотима от известно време той бе принуден да чува думата «избавление» често до втръсване.

Първоначалният му възглед бе, че тази дума спада към езиковедски неосветлената докрай група на «високопарните думи». Това му внушаваше неговият естествен усет на войник; но дори и да се абстрахираме от това, че този естествен усет бе объркан от Диотима – тъй като Щум бе чул думата «избавление» за първи път от устата на Диотима и бе много възхитен, като до ден-днешен, въпреки законопроекта за артилерията, от тази своя страна думата бе облъхната от една чаровна магия, тъй че първият възглед на генерала всъщност бе вече вторият възглед на живота му! – теорията на лексикалната претенциозност изглеждаше несъстоятелна и поради друга причина: достатъчно бе човек да се докосне до думите от смисловото поле на «избавление» само с мъничка миловидна липса на сериозност – и те моментално с лекота се оказваха на върха на езика. «Ти направо ме избави!» и тем подобни – кой не би казал това след десет минути нетърпеливо очакване или някакъв друг дискомфорт? Така на генерала му стана ясно, че съвсем не – или не толкова – думите са това, което шокира здравия разсъдък, колкото неубедителното им настояване за сериозността на положението. И наистина, щом Щум се запиташе къде освен у Диотима и в политиката бе чувал да се говори за «избавление», наум му идваха църкви и кафенета, художествени списания и книгите на Арнхайм, които бе чел с възхищение. По този начин му стана ясно, че тези думи не изразяват едно естествено, просто и човешко случване, а някаква абстрактна и обща компликация; избавянето и копнежът по избавление във всеки случай изглежда е нещо, което може да бъде причинено само на един дух от друг такъв.

Генералът закима с глава, изненадан от завладяващите прозрения, към които го водеха служебните му задачи. Той включи червената лампичка в кръглата полирана плафониера над вратата на кабинета си като знак, че вътре има важно съвещание, и докато офицерите му с въздишка спираха пред прага с папките в ръка, Щум продължи размишленията си. Хората на духа, които сега срещаше на всяка крачка, не бяха удовлетворени. Те на всичко намираха недостатъци, за тях навсякъде се случваше твърде малко или твърде много, в техните очи нещата сякаш никога не бяха наред. Те постепенно му бяха станали неприятни. Приличаха на онези нещастни чувствителни хора, които винаги седят там, където става течение. Те недоволстваха от свръхсциентизма и от безпросветността, от грубостта и от прекалената изтънченост, от встрастеността в дискусиите и от безразличието – върху каквото и да паднеше погледът им, все имаше някаква пукнатина! Мислите им никога не постигаха покой и винаги съзираха вечно бродещите останки на нещата, които никъде не могат да бъдат сложени в ред. Така те в края на краищата стигаха до убеждението, че времето, в което живееха, бе осъдено на душевно безплодие и само чрез някакво особено събитие или някакъв много особен човек можело да бъде избавено от това безплодие. По този начин сред т. нар. интелектуални хора смисловото поле на «избавлението» стана много популярно по онова време. Господстваше убеждението, че така повече не може да продължава, ако скоро не се появи някой месия. Според случая това бе ту месия на медицината, който да избави лечението от научните изследвания, по време на които безпомощните хора се разболяват и умират; ту месия на изящната словесност, в състояние да напише драма, която да увлече милиони хора в театрите, като същевременно достига безусловна духовна висота. Освен убеждението, че всъщност всяка отделна човешка дейност се нуждае от отделен месия, чрез който отново да възвърне истинската си същност, съществуваше, разбира се, и простият и във всяко едно отношение сплотен копнеж по един месия на силната ръка, който да има грижата за всичко. Така че, това бе едно доста месианско време – времето непосредствено преди голямата война, и че дори цели нации искаха да бъдат «избавени», всъщност не означаваше нищо особено и необикновено.

Наистина на генерала му се струваше, че това не бива да се разбира буквално, както не биваше да се разбира буквално всичко друго, за което се говореше. «Ако днес Спасителят се завърне », каза си той, «то те биха свалили правителството му, както всяко друго!» В съгласие с личния си опит генералът бе склонен да смята, че това произтичаше от факта, че се пишеха прекалено много книги и вестникарски материали. «Колко разумна е военната наредба», мислеше си той, «която забранява на офицерите да пишат книги без изрично дозволение на началството си.» Той дори малко се стресна при тази мисъл, отдавна не бе изживявал толкова бурен пристъп на лоялност. Не ще и съмнение – той самият мислеше прекалено много! Това се дължеше на досега с цивилния дух – този дух очевидно бе изгубил предимството си да притежава стабилен светоглед. Генералът ясно бе осъзнал това и в тази светлина сега той видя всичките приказки за избавлението от една друга страна. Духът на генерал Щум се упъти назад към спомените за часовете по вероизповедание и история, за да осветли докрай този нов аспект; трудно е да се каже, какво си мислеше той в тази връзка, но ако извадим на бял свят и внимателно пригладим мислите му, те биха изглеждали приблизително по следния начин. Ако почнем с църковната част: докато все още се вярваше в религията, един добър християнин или набожен евреин можеше да бъде хвърлен от който и да е етаж на надеждата или добруването – той винаги падаше тъй да се каже върху краката на душата си. Това се дължеше на факта, че при обяснението на живота, с който даряваха хората, всички религии калкулираха един ирационален непредвидим остатък, наричан неведомост на пътищата Господни; ако на смъртния човек не му излизаше сметката, трябваше само да си спомни за този остатък, и духът му можеше спокойно да потрие ръце. Това падане на крака и потриване на ръце се нарича светоглед и точно това съвременният човек е забравил как става. Той трябва или напълно да се откаже от размисли за живота си, което устройва доста хора, или попада в онова странно раздвоение, при което едновременно трябва да мисли и все пак на пръв поглед не може да стигне по този начин до задоволителен край. С течение на времето това раздвоение е придобивало с еднаква честота както формата на пълно неверие, така и формата на подновено пълно подчинение на вярата, а най-честата в наше време форма е тази на убедеността, че без дух няма истински човешки живот, при прекалено много дух обаче също няма. Върху това убеждение всъщност се основава цялата ни култура. Тя последователно се грижи за предоставянето на парични средства на образователни и изследователски институции, тези парични средства обаче не бива да са прекалено големи, а в сравнение със сумите, изразходвани за развлечения, автомобили и оръжия, трябва да са съответно възможно най-малките. Тя по всякакъв начин разчиства пътя пред кадърните, също така обаче много внимава, те да са общо взето продаваеми. След известна съпротива тя признава всяка идея, но после от това се облагодетелства от само себе си и противоположната. Това на пръв поглед създава впечатлението за ужасна слабост и нехайство, но всъщност представлява също така едно напълно съзнателно усилие да докаже на духа, че духът не е всичко. Защото ако един-единствен път се вземе на сериозно – безостатъчно, така че от противоположната идея да не остане нищо – една от идеите, които движат живота ни, културата ни вече не би била нашата култура!

Генералът имаше ръка на дете, пухкава и малка; той я стисна в юмрук и заудря по бюрото си като с бейзболна ръкавица, докато усещането му потвърждаваше необходимостта от един здрав юмрук. В качеството си на офицер той притежаваше светоглед! Ирационалният остатък на този светоглед се казваше чест, послушание, Върховен Главнокомандуващ, служебен устав част ІІІ, а като синтез на всичко това той пребиваваше в убеждението, че войната не е нищо друго, освен продължение на мира с по-силни средства, една изпълнена със сила разновидност на реда, без който светът не би могъл да просъществува. Жестът, с който генералът бе потропал по бюрото си, щеше да е малко смешен, ако юмрукът означаваше единствено нещо атлетично, а не и нещо духовно, един вид незаменимо допълнение на духа. На Щум фон Бордвер вече му бе дошло малко до гуша от цивилизацията. Той бе стигнал до извода, че разносвачите на книги в библиотеките са единствените хора, които притежават един благонадежден обхватен поглед върху цивилния разсъдък. Той бе открил парадокса на свръхподреде-ността – съвършенството й неизбежно би довело до бездействие. Бе му хрумнало нещо комично като обяснение, защо при военните можеш да откриеш едновременно най-строг ред и готовност да отдадеш живота си. Бе открил, че посредством някаква неназовима зависимост редът води до потребност да убиваш. Загрижено си каза, че не бива да продължава да работи със същото темпо! «И какво в крайна сметка е духът?!», възнегодува генералът. «Той все пак не броди в полунощ наоколо в бяла нощница; в такъв случай, какво друго е той, освен известен ред, който придаваме на нашите впечатления и преживявания?! Но тогава», решително заключи той с едно ощастливяващо хрумване, «щом духът не е нищо друго, освен подредено преживяване, то в един подреден свят изобщо няма нужда от него!»

С въздишка на облекчение Щум фон Бордвер превключи лампичката над вратата на сигнал «свободно», след което отиде до огледалото и приглади косата си, за да отстрани преди влизането на подчинените си всяка следа от душевно вълнение.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин, редакция Владимира Вълкова
по изданието Robert Musil Der Mann ohne Eigenschaften, hg. v. A. Frisé, Reinbeck: Rowohlt, 1989. Първа публикация в Роберт Музил Безпомощната Европа, Русе: Издателство МД Елиас Канети, 2013.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Петър Краевски – Кланица

Кланица

Аз видях я истината, мамо,
истината, цялата, в очите.

Има тя огромен чук,
с тежък удар те поваля.

После с бляскаво рогце
търси, търси в теб сърцето.

Дава воля на кръвта
с хрипове да те напусне.

Аз видях я истината, мамо,
в стъкления поглед на колача.

 

Люспи

В апокалипсиса на тялото,
където клетките умират и се раждат,
ти – все по-друг,
все по-различен
и все по-чужд родител
и гробар на себе си.

Остатъците са навсякъде:
по снимките,
предметите
и хората.

Ветрееш се – на късове, прозирен –
като олющената кожа на змия.

 

Есен

На Марин Бодаков

Тръгнала е, тръгнала е
армията за нахлуване.

Гонят зайци из стърнищата
танковете на октомври.

Цветни взривове отекват
в камуфлажа на дърветата.

Падат първите откоси
върху вярата в зеленото.

Дезертират в суматохата
най-добрите генерали.

И размахват оцелелите
бели знамена в косите.

Бъдещето е декември –
с наказателната рота,

със снежинката в сърцето…
Зимата не взима пленници.

 

Триптих в три следобед

1.

Боже, колко е красива
кацналата пеперуда!

Сякаш на ръце я носят
мравките в мравуняка.

2.

Соло в лятната сюита на гората –
богомолка дъвче тяло на щурец.

3.

На есента
разрязаната диня,

внезапна дума на езика –

оса.

 

Интензивно

Предметите са слънчеви часовници,
а пулсът ти е звуков секундарник.

Туп-туп,
тик-так,
туп-так,
тик-туп.

Събират се на сенките стрелките
и в тъмното – мълчание на кукувица.

 

Регата

I am sailing, stormy waters,
To be near you, to be free.
Rod Steward

В слънчевата жажда на водата –
хлъзгавите палуби на думите.
И поети – флаг, платно и котва.

Ти си флаг
и очароваш вятъра.

Той платно е
и лови посоката.

Аз съм котва –
морският обесник.

Мрачно ровя дъното и чакам
как ще секне скерцото на кораба
със звука на скъсана верига.

 

Фотон

О, пищният барок на думите!
Пищят амурчета в словесния ковьор.

А зад фасадата – килия на монах
и вместо требник – плочите на Флойд.

Пространствен мирис на тамян звучи,
създава вкус към светлина, която липсва.

Компресия на мрак до просено зърно – .
Надежда, вяра, първият фотон…

 

Триъгълник

Черното мляко на болката –
твоята болка.

Блясъкът – тъмното в тъмното –
твоето тъмно.

В поглед на нещо грабливо –
твоят проблясък.

И се завърта триъгълно
зла геометрия.

Ситият ъгъл е център
в чужда окръжност.

Кръгло до пръсване става
нощното слънце –

колко ъгли обезсмислени
светят в лъчите му!

 

Шепот в пепелта

Кажи им за мечтания Византион, за джайъра на
Йеитс, за Второто пришествие, за розата е роза
(и) е роза, (и) е роза, (и) е роза на Гъртруд
Стайн, за очилата й, които не са очила, макар и
да са очила – и те като червените й боровинки,
кажи за охлювчето на стената и за Улф, която
вие, вие мисълта като пътека по брега на Оуз,
кажи за Елиът, кажи за гласовете на мъртвите
поети сред пустинята, където Фишер, кралят, в
карта на Созострис, е предрешен като удавник-
финикиец и търси, търси своята потентност, за
цъфналия труп кажи, за кучето в градината, за
смисъла в безсмисленото питане на влюбения
Пруфрок, за единството между vers libre и
фрагменти от сонет, кажи за Лорънс с мъжките
кокошки и женските петли на двайсетте, за
Езра Паунд, когото мислят за жена с объркан
пол и недвусмислен имидж, а и за братята
Ортега и Гасет кажи – да се посмеем в кошера
на егото като след бляскава епифания, а после
и за Джойс, за Господа му – уличният вик, за
По и поетичните му постулати – също, за
смисъл в тиретата на Дикинсън, за Уилямс със
зеница – обектив, и за плътта в стиха на
Уитмън им кажи, кажи им… И ще те размажат.

 

След поета

Онези мигове след катастрофата,
когато звъни джиесемът на загиналия.

И гилотината на тишината, изпод която
ужасът невидимо прокървява.

А след поета,
о, след поета!

Ще бъде ритъм – и фалшива музика
ще пълни с блясък празните пространства…

Спестени вувузелите на присъствието,
фанфари на внезапна липса, тихо!

 

Тихо

Откриваш камъка.
Разбиваш камъка.
Разбираш камъка.
Повтаряш камъка.

Защото камъкамъкамъкамъка…

Взривът на тишината –
светъл
стих…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Станка Парушева – Светкавици

*
светкавици
Всемирът ни показва
среден пръст

 

*
жена на бара
в очите на мъжете
жажда

 

*
любовно
в последна четвърт
извива рог луна

 

*
непознати
дали си се целувала
някога с него

 

*
самотно дърво
спуска завеса дъждът
между теб и мен

 

*
тропот на градушка
пастирът завръща
стадо облаци

 

*
градски пейзаж
дете рисува с носле
по стъклото

 

*
очите ти зелени
устата ти хубава
крастава жаба

 

*
братска делба
доволно се облизва
кучето

 

*

прошка
цял ден мълчи
телефонът

 

*
Великден
край кофите за боклук
Сиромах Лазар

 

*
след потопа
в рибарска мрежа
лодка

 

*
ранно утро
в трамвая мирис
на вехти дрехи

 

*
свечеряване
в очите на кучето
червен пламък

 

*
залез
нито живи нито мъртви
победителите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Виктория Димитрова – Котешка неделя

***
така и не успя да ме научиш
да пия
да пуша
да играя на табла
да закусвам рано в понеделник
да разливам водка в 11
да говоря в рими
да не гледам новини високо
научих се
да искам повече –
моето всичко
беше твоето
твърде много

 

***
излязох навън
без палто
пуловер
шапка шал и ръкавици
да опитам от студа
безотговорно
точно както опитвам
теб

 

***
всички
имаме
призраци
само от твоите
не се
страхувам

 

проста математика

когато едно
делено на две е
отново едно
никога не е било
цяло едно

 

***
на мястото където
аз реша да сложа
точка
бързичко минаваш
сякаш предусещаш
точката изтриваш
и я правиш запетая

 

***
казват
щастието обича тишината
ти защо викаш?

 

удавник

пуснах те по течението
обърнах се и
потъна
много добре знаех –
без мен не можеш да плуваш

 

***
най-добре
те пия сутрин с кафето
преглъщам без да ми горчи
забравям за всичко
изливам го когато изстине
защото знам кафето сутрин и ти
сте ми нужни
горещи

 

***
и само
белегът от изгорено на бедрото ми
и само
откъснатото копче от ревера ти
ще помнят
какво торнадо е било
а не защо
свърши

 

***
вчера предизвика времето
понеделникът да завали
да е студено
винено
сърдито
и да е безвремие
пожелано
сбъднато
понеделникът замръзна
останалото си е същото

 

пролетно почистване

аз съм ужасна чистачка
отнема дни
разсейвам се
спирам се в спомени
разглеждам снимки
мисля препрочитам касови бележки
и накрая винаги оставям малко непотребности
за следващата пролет
така е и с теб –
винаги отнемаш твърде много време
за да те оставя и забравя

 

***
ще ти писне
да ти липсвам
ще ми писне
да ми липсваш
просто няма да е днес
след време

 

***
котешка неделя
притискаш ме
целувка бърза
ухаеш ми на
моя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Христина Панджаридис – По вика ще ме познаете

Берачка на каквото има

Между лехата с ягоди
тя бере рими
почиства ги от метафори
мие ги с приятелска критика
пръстта лакира ноктите
майка ѝ приготвя бурканите
огънят в двора мърмори
децата изяждат първо
компотите от ягоди
стиховете ги рецитира
на заспиване
под лехата с обрани плодове

 

От неговия бинокъл

подострени зеленооки мисли
и сресани на път стъпки
върху устните й
два облака опитват
сладко от малини

 

Делнично

Между живота и смъртта
много делнични смърти
почти невидими
непоносими почти

 

За белотата

Да помълчим
за отминаващия ден
и топящия се сняг
за белотата
преливаща в кал
наместо да кажем
неправилните думи

 

Награда

Тя глади чаршафа
гали го
застила леглото
уморено е тялото му
работникът заслужава чаршафа си
цял ден е обличал
събличал
нея
с думи

 

Незнание

Пресмятам мълчанието ти
стигам до непознато число

 

Животът те събира

След надежди
любови
падания и изгреви
тихи страдания
животът те събира
в един ред

 

Навици

Навикът да ме обичаш
навикът да те обичам
изглаждат несъвършенството
на диалога
навикът да те обичам
е първи в списъка с навици
с 99 места по-напред
от навика да премълчавам

 

Писта

Между земята и небето
цял живот изграждаш
писта за излитане

 

Двойно въже

Завържи ме за себе си
усукай лунички
белези
синьото в твоите
пъстрото в моите
Двойно въже

 

Облачно

Заоблачава се между тях
повече откъм
неговата страна
упорито и откъм нейната
Чии облаци ще победят

 

През рамо

След време минаваш
на отсрещната страна на чувствата,
което не значи, че не боли.

 

Езици

Любовта е полиглот
на кой ли език
ще ми проговори

 

На сухо

Вятърът
запази покрива ми
и тази нощ
бях заспала
на брега
покрита с книга

 

Без нож

Отварям
консерва
по стария начин
с нож
ръката се противи
но успява
дали някой
ще положи усилие
да погледне
вътре
в мен
без нож

 

Днес

накъдето и да погледна
гъсениците ги избиват
преди да станат пеперуди
жените ги учат да готвят
по три пъти на ден мечтите си
и хвърчилата
никога няма да вдишат небе
помнят го само онези в музеите
някога които са летели
през прозореца
трябва да влиза слънце
днес, днес, днес

 

По вика ще ме познаете

От назъбената страна
недопито вино
отляво лепне
узряла смокиня

дай нова чаша

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Христина Гутева – Непоканени думи

***
непоканени думи,
изписвам ги
в мъглата навън
и съм свободна.

 

***
‘Как си?’
Попитах птицата.
Тя разпери крила
и отлетя.

 

***
Срещнали се двама приятели.
Единият четял книга,
а другият бил герой от нея.

 

***
Когато действително знаеш кой си,
тогава ти си другият.

 

***
Аз съм там,
където съм,
и не съм там.

Ще ме намериш,
в сърцето си.
Както моето сърце
е приютило теб.

 

***
Песъчинки сме на остров,
заливан от вълни,
крещящи думи за мълчание.

 

***
Навярно
можеш да чуеш
звукът на тишината

но да го напишеш,
не можеш.

 

***
Замълчи!
Запази дъха си за онзи миг,
в който пролетта се ражда;
защото
не думите ни свързват,
а цветето, което израства
от дъха им.

 

***
Дума след дума изписвам.
Листът е празен,
а празнотата в мен се запълни.

 

***
Снежинка кацна
на миглите ми.
Ехо от моите сълзи.

 

***
Тръгвам си с нощта,
и сълзи не оставям.
Слънцето знае пътя.

 

и продължава да вали…

останаха сухи
единствено
неизречените думи.

 

***
Поканена от нощта
бавно
се изкачвам
по твоите думи
и се прибирам
у дома
в стиха ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Камелия Василева – Краят на всеки разговор

краят на всеки разговор

вътрешно всеки е малък
всеки чака някой да отвори вратата
да угаси лампата
да го завият
да попитат как е
и има ли нужда от нещо
но всеки отвръща с
добре съм!

 

поезията
няма възраст
няма пол
няма вероизповедание
тя има сърце

 

***
небето над нас
е всичко
което има значение
сега

 

***
мислите ми
бягат
подобно на теб
но се връщат
и те носят
със себе си

 

***
затварям очи
и си представям
че никога не съм те имала
това не съм аз
а непозната
позна ли ме
когато ме видя
и ме подмина

 

***
защо искаш
да чуеш обичам те
от мен
безмълвна съм
когато става въпрос
за теб
не ти ли стига
че идвам
когато ме повикаш

 

***
позволи ми
да прошепна
своето име
за да го забравиш
по-бързо

 

***
клара
крала
кларинети
ти кларинет ли си
че клара
те отне от мен

 

***
аз съм един
ходещ парадокс
обвиняват ме
в мъжемразство
а аз обичам
толкова много мъжете
разбираш ли,
просто не искам да съм с никого
колкото и да ми се иска да си с мен

 

***
погребах спомените си
на най-неподходящото място
вътре в себе си
не подозирах
че те са отровата
която поглъщам всеки ден
с въздишките
оставени след
твоето сбогуване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017