Катрин Фонтенай – Лебедът

***
Лебедът
няма да ти поиска
бисквитка
ако има
с кой
да си сподели
последните
откъснати случайно
от студената вода
пера

 

***
Луната я няма
когато кутиите
които си купил
с последните си стотинки
изчезват безследно
и след тях остава
капка вятър
която мирише
само на дъжд

 

***
Ако си загубите
обувката
не се чудете
че на закачалката
в собствения ви
гардероб
има палто
на непознат
в цвят който
отдавна не носите
а в джоба
се подава
ъгълът
на пощенски плик
от неизпратено писмо
с адрес
който някога
сте помнили наизуст

 

***
Нощем
сънуваме
какво мислят совите
а докато спим
през деня
те умуват
за какво мечтаем
и отговорите
се срещат
на повърхността
на езеро
върху лицето
на единично
паднало листо
служещо
за ветропоказател
на семейство патици

 

***
Когато дъждът
не иска сам да се изстуди
дотолкова че да стане
на скреж
аз ще ти дам
моята снежинка
заключена в клетката
на моето непроникновено сърце
защото ти си ключа
който тя разпознава
като единствен
ти си летен принц
забравил миналото
на нощта
търсещ топлина
при снежната кралица
в необятното море
на откритите спомени

 

***
Когато бебе язовец
се сприятели
с птица гръм
тогава знаем
точно кога
ще настъпи
пролетта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивона Иванова – Празник

Closer

Името ти е
като куршум
в мозъка –
искам да го забравя,
но не мога.

 

Трябва да има за кого

Така умираме,
умираме,
всеки ден все повече
и повече.
Самоубийството
е ритуал,
за който
трябват
двама.

 

Думи

Не съм добра във думите,
но съм добра
в пробождането на сърцето,
като игла
с обратен ход,
зашивам всичко
счупено и скрито
от очите на невиждащия,
а невиждащите
най-често са обичащите.
По-добре да ослепея,
преди да ме осакатиш напълно.

 

Неделя

Когато всички знаят
За лудостта ти
Започват да бягат
От теб

И става така:
Или си луд
Или си тъжен
Или никой никога
Не те разбира


Странни неща

А всъщност
и по-странни неща
са се случвали
от това да виждам теб
в огледалото,
когато си размазвам грима,
да е наобратно
блузата и аз,
с ръбовете навън
и косата
да се разпилява
като птици,
летящи над плажа.
Времето тече назад
и всъщност ние
нямаме време.

 

Бяс

Сутрин, когато
кучетата лаят
и е тъмно и си сам
и онова
студено чувство в стомаха,
както преди да ти
смелят сърцето,
тогава очакваш
да те подгони
дългът да се бориш,
да вдяваш конци във игли
по двадесет часа на ден,
а в останалите четири
да обичаш някой, който
предпочита да играе
карти пред блока,
пред това да те гледа в очите.
Тогава осъзнаваш, че
каквото и да правиш,
си прецакан,
и е вечна хладна сутрин
и това е всичко.

 

Съпруга

Най-хубавите неща
не се случват никога.
Разминаваш се
с погледа ми,
какво сътворихме?
Ние сме тук за да страдаме
и все пак се питаш
кое е по-добре:
жена ти да не те обича
или да обича еднакво теб
и всички останали.

 

Дама пика

Все така се получава, че
винаги малката бутилка
ти диктува големите мисли,
и искаш да бъде различно,
но разумът в теб
прави път на сърцето.
Сърцето е дама,
но вечно самотна.

 

Асфиксия

Аз съм звяр,
който не може да диша,
поробен в клетка
на извратено съзнание.
Плод съм
на твоите мисли,
създаден,
за да бъде притежаван.
Навън е дивото
и то крещи моето име,
а в мен блъска всичко.
Дробовете отказват.
Аз съм звяр,
който не иска да диша.

 

Празник

Навън е валяло дъжд,
а аз не съм убивала
охлюви със стъпки,
нито хора с мълчание,
нито себе си
(понеже е празник).
В моите улици,
вътре в мен
безразлично
пълзи отчаяние.
Но аз съм вълна –
заливам го и го давя,
самотното мъртво вълнение
в мен
се обажда
с крясък на чайка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Блага Запрянова – Намери ме

***
спри
не помръдвай
затвори очи
усети трептенията на тялото си
432 херца по метронома на Бог
със скоростта на сърцето ти преди инфаркт
след като забрави първия бял косъм
преди да се спомниш първата целувка
от мама

спри
не помръдвай
дори не мисли
не си спомняй
не забравяй
ти си жив
от сега
от тук
няма тогава
няма там
ти си
ако поискаш да бъдеш
точно какъвто си

спри
не помръдвай
ти си звезда
тъмнина
гравитация
костилка от праскова
минало и бъдеще
но никога настояще
защото счупи своя метроном при раждането
(таза на жените е с милиметър по-тесен
достатъчно да обеси душата
на пъпната връв )

спри

не помръдвай

затрепти

да бъде светлинa

 

***
Любовта е фантомна болка
на боговете в душите на хората
Боговете зад олтарите
са фантомните болки
на любовта ни към нас самите
умираме с прерязването на пъпната връв
раждаме се със смъртта

А колко е малко за да бъдем щастливи
да простим на нашите убийци
майките в чиито кореми умираме
и да се намерим в огледалото на очите им
макар да сме родени слепи и мъртви

Омагьосан кръг за мъжете

Най-забавната приказка за жените

 

***
Бъди готов
да не разбереш света
да не откриеш голямата истина
да не разгадаеш метафората

Бъди готов
да не намериш отговори
голяма любов
щастие

Тогава те ще те открият
незабелязано от теб
и ще те дарят
със синове и дъщери

Тях ги наречи букви
изпиши името си с тях
дано бъдеш щастлив
Господи

 

***
Скочи с мен в тълпата
да се изгубим
да отъркаме тяло в телата
да смесим пот, кръв и любов
скочи с мен
от ръба на бордюра
да се гмурнем сред тях
да се слеем
да не бъдем повече ти и аз
да не бъдем ние
да се обезличим
да бъдем всички едновременно
скочи с мен
нека се размажем по асфалта
по тротоарите
ще си още по-прекрасна
ще сме още по влюбени
завинаги
не познали щастието
сполетяно от живота

 

***
Колко е прекрасен света
когато човек е щастлив
с една нещастна любов
тогава става поет
и открива колко е прекрасен света

 

***
знам една магия
ако не изричаш имена
всичко ще спре да съществува
тогава ще може да тръгнеш по света
да наричаш земите
да назоваваш птиците и животните
ако не изричаш името си
ще забравиш да говориш
ще се изгубиш сред буквите и названията
в новия свят
ако не говориш
ще се превърнеш в Бог
на един свят
който не знае че е изгубен
и няма да се намери
защото нито знае името си
нито може да говори

 

***
Намери ме
но не търси сред спомени
от изминали животи
не съм сред точките
на червената ти рокля
не се крия в потракването
на онези черни токчета
или в дъжда по ламарината
на лятната къща
не съм сред тълпата
нито в магазина
нито в океана

Намери ме
без да ме търсиш
така ще избегнем съдбата
и ще мога да бъда твоя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Тоновски – Освен името

Освен името

Изгасих нощната лампа и
нощната лампа изгасна.
Луната светна през прозореца и
което не исках да крия, откри го.

Реших, ще напиша стихотворение.
Написах го и затворих тази книга.
Не съм светец и не мразя хората.
Ненавист просълзява душата ми.

 

Свети кости I

Да дълбаеш любителски
в непоправимото
след толкова Чоран,
след Освиенцим и Целан: –
– Каква поезия?! …
– Да, има пръст в нас,
има гробове.

 

Свети кости II

Човешки зъб
във образа
на слънцето

Поетът мие
костите ти
брате

Подрежда ги
старателно
и нещо
си мърмори

Съчинява
привидения
по пладне –

своите
читатели

 

Бели букви, черни ангели

Пише спасение словото с бели букви
Черни ангели дебнат спроти възможността
Овците душни и кални в стъгдите сякаш
На вечни мъки пращат смрад по пастира

Без виме за млякото на битието и то
Мучи като злочесто теле на безименното
Тайнствено във висинето или другаде
Се издигат ли падат някакви манни не бесни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Марио Коев – Човешкият труд

И все пак … е много трудно, особено когато става дума за човешките постъпки,
да бъдат предписани някакви точни, продиктувани от разума правила
и да бъде изключена случайността, винаги запазваща правата си в тези дела.

Мишел Монтен, „Опити“[1]

 

Един от основните културноантропологически принципи поне в познатата ни история е идеята за homo faber, за работещия човек, за човека, който върши с ръцете си полезното (Ефес. 4:28). Тя има изцяло позитивни съдържания – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, в това няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – трудът е онова, което радикално отличава човека от животните, доколкото животните не създават именно блага. Обобщено казано, да работиш означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. В голяма степен, разбира се, и аз съм съгласен с този възглед, но все пак тук според мен съществуват и някои специфични проблеми; слоеве от по-сложни измерения, върху които ми се ще да поразмишлявам тъкмо от християнска гледна точка.

„Човешката личност – пише о. Юзеф Тишнер – става субект на драмата като телесно същество”[2], след което припомня продължаващото и до днес погрешно мислене за телесността според един неизживян докрай платонизъм.[3] И тук ще отворя скоба, за да кажа няколко думи по този повод, тъй като темата е важна и под една или друга форма ще бъде засягана и по-нататък.

 

* * *

Дуалистичното мислене, струва ми се, е обусловено от една първоначална проста аперцепция, чиято логика е непоклатима в ежедневните отношения и в субективния емоционален опит, пряко произтичащ от тях.

Безхитростният дуализъм на простолюдието в християнските страни също много трудно приема вълка за Божие творение. Селяните от Монтайю например са убедени, че Бог не може да е създал вредните същества – совите, вълците, жабите, влечугите и други подобни. „Аз вярвам – изповядва младата Гразида Лизие, – че Бог е създал всички телесни неща, годни да бъдат употребявани от човека – самите хора, животните, които дават месо или са по друг някой начин полезни за людете (воловете, овцете, козите, конете, мулетата), а също и ядливите плодове на земята и на дърветата. Ала не вярвам Бог да е създал вълците, мухите, гущерите и другите вредни за човека създания; не вярвам и че е създал дявола.[4]

Това е парадигматичен пример за споменатата проста аперцепция. Определям я като проста, тъй като не е рефлектирана впоследствие и се възприема „едно към едно”. Това е същият онзи акт на спонтанността, определен от Кант в „Критика на чистия разум“ като чиста аперцепция или първоначална аперцепция.[5] Интересно е да се проследят връзките между нея и философския материализъм и позитивизъм, но това е задача за цяла отделна книга. Единственото, на което искам да наблегна, е нерефлектираната впоследствие интуиция, поставена в основата на тези и на подобните на тях възгледи. Онова, което се възприема по-късно като философски материализъм (в неговите съвременни проекции), не рефлектира и не я проблематизира, а се изгражда върху нея. По силата на културните сублимации, които всеки от нас трупа несъзнателно, раждайки се в един „готов свят”, философският материализъм се възприема в голяма степен като обговарящ „цялата реалност” и се пропуска неговият същностен, дълбинен, бих казал дори – сублимиран дуализъм. Ако в езическия и в средновековния („християнския”) гностицизъм тварното (светът) се възприема като зло, защото е създадено от злия бог, на което се противопоставя всичко „небесно” и „духовно”, във философския материализъм гностическото зло вече е с маската на „фундаментална реалност”, а всичко останало се възприема като „надстройка”, и то защото не може да бъде отречено. Впрочем убеден съм, че ако можеше, философите от тези школи щяха отдавна да са прогласили неговата (на всичко останало извън „базата“) смърт. Във философския материализъм обаче – и това, струва ми се, е най-важното – нито „базата”, нито „надстройката” имат каквото и да било отношение към въпроса за смисъла на човешкия живот. Тази липса е своеобразна и вече грубо материалистическа редукция на Хегеловото учение за „саморазвиващия се дух”. И тъй като няма такова отношение, се приема, че философският материализъм се различава по същество от гностическото световъзприемане. Мисля обаче, че разликата на практика е във факта, че метафизическият и съответно трансценденталният компонент е изцяло премахнат в материализма, поради което той се натъква и на незаобиколими, чисто логически трудности при обосноваването на каквото и да било нравствено учение, което иманентно да не клони към конформизъм. Впрочем това важи и за част от по-късните философски и културологични идеи и направления. Така че философският материализъм е диалектически редуциран гностицизъм/дуализъм.

За да завърша тези най-общи разсъждения върху дуализма, ще се спра накратко и върху т.нар. философски дуализъм, който е пряко свързан с гностическия.

Връзката между гностическия и философския дуализъм може да бъде схваната през едно своеобразно отместване или преформулиране на проблематиките. Ако централният въпрос при гностицизма е отношението между дух и материя, при философския този център на напрежение вече се формира в отношението между мисъл и тяло, от една страна, и производното му – между знание и истина (или истинно знание). Един от главните проблеми е принципната познаваемост на материята и отношенията между нея и мисленето. В този смисъл концепцията за Бога се явява – особено при Декарт и Спиноза – много повече като спомагателна конструкция, целяща да примири тези две крайни дадености. От Декарт и Спиноза, през Лайбниц и Волф, Бейкън, Бъркли, Лок и Хюм до Кант и Хегел и др. всички тези теми присъстват и се разгръщат повече или по-малко продуктивно. Тук, разбира се, е невъзможно да се направи дори и най-общ преглед на идеите им. За мен е от значение само да подчертая връзката и приемствеността между гностическия и философския дуализъм, от една страна, и между тях и философския материализъм, от друга, в самото им отношение към битието.

Всички споменати философи са се интересували от принципната познаваемост на материята. Те изграждат своите метафизически теории с цел оправдаване на доверието в познаваемостта на нещата (Спиноза, Лайбниц, Хегел) или в тяхната вероятна познаваемост (Декарт), или това са епистемологически теории, съгласно които няма нищо материално за опознаване (Бъркли, Хюм), или пък теории, убедителни онтологически, но импотентни епистемологически, доказващи, че материята е реална, но непознаваема (Лок, Кант).[6]

Поради всичко казано по-горе не съм докрай съгласен с извода (макар и в него да има определено рационално зърно), който прави Джон Уиздъм за дуализма – а именно че опитите да бъде разрешен проблемът между истина и знание се дължат на дълбок личностен проблем, свързан с живота или начина на живот. За да бъде разрешен този личностно-психологически проблем, служи търсенето на сигурно знание, чрез което вече да бъде преодолян дуализмът между мислене и тяло, личност и личност. Това е възможният смисъл на сигурното знание: да гарантира комуникацията между дадена и друга личност, преодолявайки изолацията и депресията на самотните по дефиниция философи.[7] Ако поставим тази проблематика във фокуса на богословската антропология и грехопадението на човека, тогава тя би могла да открие своето по-коректно обяснение и смисъл, ала в една толкова психологизираща перспектива обемът на въпросите като че ли губи собствения си философски (и богословски) заряд и контекст.

 

* * *

След това кратко отклонение, което обаче ми изглежда важно с оглед въобще на по-нататъшните ни размисли, нека се върнем собствено и към темата на тази глава.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

Очевидно е, че Йов е всичко, за което говорим, и дори нещо повече – не просто вършещ и създаващ блага човек, а освен това богобоязлив и непорочен. С други думи, Йов е човек, смирено изпълняващ Божия завет: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28). Той е това, което наричаме стопанин – трудолюбив баща и съпруг, честен търговец, с две думи, добър човек. Особено трябва да подчертаем смиреното изпълняване на завета от негова страна, защото богобоязливият човек помни задължително грехопадението и проклятието, което въпреки всичко продължава да бъде свързано – макар и по особен, вече отрицателен начин – с този завет:

 Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:17-19).

Има и още нещо, което трябва да се каже веднага в началото. Йов принадлежи към едно от езическите племена на Изток и фактът, че Библията включва книгата за него в своя канон, говори, че библейското откровение е предназначено за всички хора независимо от тяхната вяра и произход.[8] Разказът за Йов не се отнася просто за онези, които вярват в Бога в старозаветния или пък в християнския смисъл на думата; това е историята на всеки човек, история, която би могла да се случи и на практика по един или друг начин се случва с всекиго. Така спокойно бих казал, че „Книга на Иова“ е книга изобщо за човека и за смисъла на неговия живот. Тя е разказ за човешкото страдание на земята и за съдържанията на това страдание, макар в днешно време думите страдание и съдържание за нас да притежават предимно негативна връзка.

И така, да работиш, да преобразяваш света е едновременно и участ, и призвание; едновременно труд с пот на лицето и творчески акт. В това на пръв поглед няма нищо странно, всички знаем, че трудът, дори онзи, чиито плодове ни донасят висша радост, все пак е тежко занятие, че все пак е в един дълбок смисъл убийствен и безмилостен. Колкото и предизвикателно да прозвучи, ще кажа, че дори и известният наукоподобен мит, гласящ, че „трудът е направил от маймуната човек”, всъщност има своите корени точно в библейското Откровение, разбира се, профанизирано, а впоследствие и изцяло отречено. Най-съкровеният патос на тази идея е богоборчеството. Именно защото го отрича обаче, тя го потвърждава поради собствената си безпочвеност и диалектическа безпомощност. Тук ще се опитам да кажа няколко думи точно по тази тема, естествено, без да съм в състояние да я изчерпя.

Нека започна с това, че по същество човек сам по себе си не е в състояние да направи нищо със или от труда си – дали в Едем преди грехопадението или пък след това. Самият акт на труда след грехопадението, т.е. тук, на този свят, е по своята същност „ентропиен“. Рано или късно всичко създадено, изработено, построено и т.н. изчезва, подложено е на развала още от момента на възникването му. С това аз не казвам, че тогава просто трябва да „спрем“ да се трудим. Ни най-малко. Това и по дефиниция е невъзможно, нали в противен случай няма и да оцелеем. Само искам да напомня, че действителният, онтологическият смисъл, въобще съдържанията, измеренията на човешкия труд са съработничеството с Бога; господаруването над тварите е тъкмо това. И именно възможността или – по-добре – задружността на това съработничество е изгубена след грехопадението и ясно ни показват това думите „проклета да е земята поради тебе”. Защо смятам така?

 Ето, тъй станаха небето и земята при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето, и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята, и нямаше човек, който да я обработва, но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа (Бит. 2:4-7).

Виждаме, че човекът е еднакво и твар, и творение. Твар е, защото е създаден от земната пръст, а е творение – защото е жива душа, т.е. по Божи образ и подобие. Само така той би могъл да бъде и съработник на Бога. В този аспект човекът и земята са актуално свързани, проклятието ги засяга едновременно. Земята е проклета поради човека, неговото господаруване над тварите вече е онтологично негативно, а следователно и свободата му е такава. Така трудът след грехопадението вече не е съработничество с Бога, а се превръща в част, в елемент от смъртта. От друга страна, нека забележим и че на едно по-ниско йерархично равнище човекът и земята (творението) също престават да бъдат съработници. Природата вече е враждебна среда, в която човек оцелява. Затова именно и оцеляването в тази враждебна среда става същност на човешкия труд след грехопадението.

От евангелското „в света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна” (Иоан 1:10) можем да осъзнаем донейде дълбините на падението, когато творението не знае своя Творец. И ето от тези дълбини, от тази без-дна [Калин Янакиев[9]] – и „физическа“, и онтологична – викаме към Бога. Обаче също оттук – de profundis, εκ βἀθέων – начева и своеобразното обожествяване на труда, „който направил от маймуната човек”. „Не – няма никакъв Творец на всичко видимо и невидимо, Той не съществува; онова, което сме днес, сме благодарение на еволюцията и труда”. Такъв е основният патос на това обожествяване. Нещо повече: под него прозира идеята, че ние сме само земя. Само твари между другите твари, всички заети с вечната борба за оцеляване. Загубата на съработничеството с Бога превръща и човешкото „господаруване над Неговото творение“ във война с това творение.

Тази идея – освен всичко споменато досега – е и пряко противоположна на библейския разказ. Тя ни казва едновременно две неща и между тях можем да избираме в кое да вярваме. Първото, че ако има Бог и грехопадение, следователно именно познанието за добро и зло ни е превърнало в това, което сме, т.е. то е нещо хубаво, змията не ни е излъгала. Второто – че няма никакъв Бог и всичко е въпрос на закони на Вселената, част от които са и тези на еволюцията. На практика обаче второто изхожда от първото и този произход отново потвърждава все същия закон на еволюцията в една безпросветна „лоша безкрайност“.

Дълбоко съм убеден и впоследствие ще се опитам да го покажа, че в немалка част от на пръв поглед правилните и убедителни слова на приятелите на Йов може (вече) да бъде открит генезисът на този начин на мислене: Бог е само (или предимно) страшен законодател. Пък ако е така, логично е да се достигне „по еволюционен път” и до въпроса: „Защо изобщо ни е нужен такъв страшен законодател? Не ни ли заробва тази идея? Вижте колко е жесток старозаветният Бог. В такъв Бог са могли да вярват само едно време – когато са били съвсем зависими от природата. А законите са си закони. Съвременната наука (макар понятието наука тук да е само идеологема – има не „наука”, а науки) вече го е доказала“.

 Както божем лекарят може да твърди, че комай няма ни един жив човек, който да е напълно здрав, така, стига да познаваме истински човека, може да се каже, че няма ни един човек, който да живее, без да е поне мъничко отчаян, без дълбоко, дълбоко в него нещо да не му дава мира, да се е вселило безпокойство, дисхармония, страх от нещо непознато или от нещо, с което той дори и не бива да влиза в познайство… За мнозина това разглеждане сигурно ще изглежда като парадокс, като преувеличение и наедно с това като мрачен и разстройващ възглед… Не, рядко срещаното не е, че някой е отчаян; не, рядко срещаното, изключително рядко срещаното е някой во истина да не е отчаян.[10]

Ако се съгласим с Киркегор (а поне аз нямам причина да не съм съгласен), тогава можем ли да кажем, че отчаянието, за което говори той, е, така да се каже, съд-бата на човека в този свят, а следователно, че отчаянието и трудът в този свят са не просто свързани, но че трудът в определен, много дълбинен свой модус вече е вид опит за бягство от отчаянието. Казвам „вече”, защото е ясно, че преди изгонването от Едем, т.е. и преди отчаянието, той няма как да е това. В този смисъл за човека трудът се явява освен като бягство от отчаянието, още и като опит за завръщане в рая. И така трудът, вместо да е съработничество, вече е и бягство.

Независимо от всичко обаче длъжни сме да забележим, че дори и така поставен, в труда все пак има и нравствено позитивна възможност. Тази възможност се състои в условието, че може да не бъде възприеман като ценност сам по себе си. Възможността обаче няма отношение към труда, а към човека. Това по същество показва и Христос на изкусителя: „А Иисус му отговори и рече: писано е, че не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие” (Лука 4:4). Не само с хляб ще рече не само с грижата, не само с труда. Тъкмо напротив:

 Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото… Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че имате нужда от това; но вие търсете царството Божие и всичко това ще ви се придаде (Лука 12:25-26, 29-31).

В действителност – а и това е неизбежно – просто грижата за оцеляването, просто борбата за насъщния постепенно води до конформизма. „Et nolite conformari huic saeculo” („И недейте се съобразява с тоя век”, Рим. 12:2) – тук лежи следващата опасност от разглеждането на труда като ценност сам по себе си. Съобразяването, конформизмът, който ни се представя под булото на морално поведение и открива десетки оправдания да бъде това, което е, отхвърляйки думите на Христос: „Никой не може да слугува на двама господари” (Мат. 6:24). Както пише на едно място Лев Шестов (цитирам по памет), невъзможно е да се уредиш едновременно и с Бога, и със света. И тук ще си позволя да кажа, че „обикновеният“, нека го наречем така – атеистичният конформизъм ми изглежда, условно казано, някак по-невинен от религиозния, доколкото вторият е и лукавство; религиозният конформист не само иска да се уреди едновременно с Бога и със света, но и изкушава Бога, докато първият просто безумства (Пс. 13:1: „Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”). В този план неверието е много повече вид душевно заболяване, а душевно болният човек понякога и не знае, че е такъв.

По своята същност конформизмът е маска на отчаянието, за което говорим. Тази маска рано или късно неминуемо пада, тъй като всеки от нас неминуемо ще се срещне и се среща лично със страданието и смъртта. В тежкото страдание човек вече нищо не може да върши, не може да се труди, като по този начин прикрива отчаянието си. Тогава остава само то и става ясно, че нищо не може да се [на]прави повече; става ясно, че правенето, трудът е безсмислен и безсилен сам по себе си. Не можем да придадем и един лакът към ръста си, не е възможно да отбегнем никак неотменимо идващото или вече настоящо страдание и умиране. Ето затова толкова трескаво днес ни се внушава да се трудим и да се забавляваме. Инак как да понесем идващото насреща, как въобще да продължим да понасяме себе си? Оттук впрочем можем да започнем да разбираме и смисъла на Христовите думи, които за нас, съвременните хора, изглеждат страшни и жестоки: „Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци” (Мат. 8:22).

 Бог, като сътвори това тяло, му дари не от своето естество, не от тялото да заимства за себе си живот, храна, питие, дрехи, обувки… Жалко е за тялото, когато се уповава на своята природа, защото то се разрушава и умира. Жалко и за душата, ако се надява на природата си и разчита само на своите дела, без да има общението с Божествения Дух; защото умира, без да се сподоби с вечния Божествен живот.[11]

Централният въпрос, разбира се, винаги е за смисъла на самия човешки живот. Каква е целта му, предназначението му? Ако просто живеем и умираме, то е ясно, че стремежът към придобиването на все повече и повече блага и с тях – постигането на все повече удоволствия – е нещо напълно разбираемо, макар и отново в крайна сметка безсмислено. Самият труд в този случай, чрез който ще постигаме и придобиваме, също ще е безсмислен, доколкото нито някой знае какво ще се случи с него, нито пък кога ще умре. Утешението, което повечето от нас откриват, се състои в идеята, че децата ни ще живеят по-добре. Това утешение е призрачно, защото и децата ни също ще умрат и не е ясно колко ще се ползват от онова, което сме им оставили. Да не говорим и че грижата за следващите поколения, особено в съвременния ѝ вид, е изключително лукава, тъй като се опитва да съвмести едновременно например правото на аборт и правото на живот. Но как така се „грижим” за следващите поколения, когато според собствените си желания и стремежи сме готови да им откажем правото изобщо да се родят. А тези собствени желания и стремежи са обикновено, ако не и винаги свързани с кариерата или просто с безметежния живот. Тоест отново с труда и с постиганите чрез него удоволствия.

Ето как възприемането на труда като ценност сама по себе си постепенно преминава от конформизъм в един дълбоко прикрит егоизъм; дори в отрицание и на труда, защото егоистът по природата си не желае да се труди, а само да получава. Не да прави, а да има. В този контекст много често става така, че онова, което определяме като морално поведение, в същността си е и води до конформизъм и егоизъм. „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1). Онова, което не е от Бога, колкото и добро да ни изглежда, колкото и правилно да ни звучи, колкото и аргументирано да ни се представя под формата на нравствено и на важно, винаги отвежда и до самообезсмисляне, и до обезсмисляне на човека. Нека си спомним тук известния съвременен израз „човешки капитал”. Изобщо не се срамуват да го използват, без да си дават сметка за неговата същностна безчовечност. „Не, това е елемент от „науката” (за кой ли път) как да се грижим за работещия човек“ – казват ни. Само че за какво собствено работи този работещ човек – за да може да потребява все повече и повече неща, по-голямата част от които са му практически ненужни, и най-важното – за да може да работи все повече и повече, без изобщо да му хрумва, че онова, което придобива, ще бъде рано или късно, но със сигурност изгубено; че цикълът работа – удоволствия – работа или пък работа – дом – работа и т.н. въобще не е безкраен; че все по-дълбоко и дълбоко е зависим от всичко, което притежава, и че всъщност без това, което притежава, вече няма да може и да живее. Че този труд го прави изцяло поробен от вещите. Не е случайна, никак не е случайна марксистката теза, че благата трябва да принадлежат само и единствено на трудещите се, макар че това, разбира се, е просто идеологически лозунг и със сигурност самият Маркс или пък неговите последователи никога не са го възприемали сериозно. Важното тук е, че трудът се поставя като висша ценност.

И ето, днес с труда си, възприеман като висша ценност, като ценност сам по себе си, сме натрупали единствено ненужни в тяхната цялост вещи и твърде много боклук. Това остава след този труд и не би трябвало да очакваме нещо друго. А и преработката на боклука впрочем няма друг смисъл, освен да произведе по възможност още малко боклук и повече ненужни вещи.

И Хюм, и Кант се събудили – насън. Тяхното пробуждане било илюзорно. Дори това, че открили в себе си чудесната сила да преместват планини и да насочват планети в техните орбити, не ги научило, че имат по-различно предназначение от перпендикуляра и триъгълниците. Хюм започнал да говори за привичка и забравил за видените чудеса. Кант, за да не гледа чудеса, ги пренесъл в областта на Ding an sich, а за хората оставил синтетичните съждения a priori, трансценденталната философия и трите жалки „постулата”. Тоест изпълнил изцяло програмата на Спиноза: той отстоял благочестието и морала, а Бога – предал, като поставил на Негово място понятие, което е създадено по образ и подобие на висшия критерий на математическите истини. Моралът, както и неговите родители, разумът или онова, което наричали разум, станал автономен, самозаконен.[12]

Моралът и трудът – не някакъв „трудов морал“, а именно трудът като морално обществено действие и моралът като отговорност. Тази връзка, тази задължителност изглежда напълно разумна, нещо повече – неминуема. Но дали пък тази неминуемост не е и следствие от грехопадението и освен че би могла да бъде елемент от един път на смирението, би могла да послужи и за „път“ към лицемерие. Моето убеждение е, че и двете са по принцип еднакво възможни, а в съвременността – най-вече второто.

Връзката между морала и труда не може да бъде оспорена по никакъв разумен начин, обратно – целият ни опит показва нейната саморазбираемост. Въпросът обаче е: Човешкият опит достатъчен ли е, за да съдим изцяло от него? Според мен поне това в голяма степен е илюзия. И когато цял живот относително честно трудилият се човек попадне в мрежата на едни или други беди, страдания и т.н., той съвсем искрено се обижда: Защо аз? Защо на мен? С какво го заслужих, Боже?

Идеята, мисълта, очакването на заслугата. Това е „юридическо“ и в действителност позитивистично разбиране за отношението между акт и цел. С други думи – да постъпваш правилно, за да се спасиш, да угодиш. Но на Бога никой от нас не е в състояние да угоди в смисъла, в който го схващаме. Защото смисълът на това угаждане е много повече съзнателно или, по-често, несъзнателно желание да изкушим Бога. Да Го превърнем от Праведен Съдия в изпълнител на нашите желания, мнения, очаквания, страсти. Ето затова ни е необходимо често да си припомняме странните и дори за християните понякога неразбираеми думи на св. Силуан Атонски: По християнски да се живее е невъзможно – по християнски може само да се умира. Ето това е, струва ми се, главното, над което трябва да разсъждаваме и да се опитаме да почувстваме с разума и със сърцето си – обаче според силите си следвайки Христос и Неговата Църква. В противен случай със сигурност ще се заблудим.

Разумът и моралът не са математика – по смисъла на нещо веднъж завинаги установено и доказано. След грехопадението за такова нещо в човешкия свят въобще не може да се говори. Разумът и моралът все още не са и философия – по-скоро философията е опитът им да се самоосмислят в света, да открият собственото си място и „идея“ в творението и затова е абсурдно да се мисли, че тя е в състояние да ги обясни изцяло. Бих казал леко иронично, че ако философията и съответно науката имат такава претенция, с това напомнят за известния опит на барон Мюнхаузен да се самоиздърпа за косата от блатото, но не и нещо реално постижимо.

 

 

[1] Мишель Монтень, Опыты, М., „Голос“, 1992, т. 2, с. 38 – В: Мишель Монтень, Опыты. Избранные произведения в трех томах.

[2] Юзеф Тишнер, Дебат за съществуването на човека, „Панорама +”, С., 2005, прев. Силвия Борисова, с. 71.

[3] „Изходна точка на съвременното мислене на телесността продължава да бъде Платоновият дуализъм […] Пример за това впрочем е Мартин Хайдегер. Твърдението му, че „субстанцията на човека е не духът като синтез на душата и тялото, а екзистенцията”, доказва, че в съвременното мислене на телесността продължава да присъства това, което трябва да бъде отхвърлено”, пак там.

[4] Цочо Бояджиев, Нощта през Средновековието, „Софи-Р”, С., 2000, с. 155.

[5] И. Кант, Критика на чистия разум, прев. Цеко Торбов, БАН, С., 1967, с. 240. По-подробно: Стефан Попов, Витгенщайн: Аналитика на мистическото, „Зевгма”, С., 2008, с. 60 и сл.

[6] Джон Уиздъм, Какъв е главният Хегелов проблем? – В: „Философията като метафизика”, „Слово”, В.Т., 1996, с. 181.

[7] Джон Уиздъм, там, с. 184-185.

[8] Еп. Йоанн, Тайна Иова – по изданието в Буенос-Айрес, 1950 (препечатка от първото парижко издание, 1933.). Публикувано в БИБЛИЯ-ЦЕНТР, 29. 08. 2002, http://www.bible-center.ru/article/jobsecret, с. 1.

[9] Вж. по-горе, бел. 14.

[10] Сьорен Киркегор, Болка за умиране, Варна, „Стено”, прев. Р. Теохарова, с. 22-23.

[11] Преподобного отца нашего Макария Египетского Духовные беседы, с. 11-12. Цит. по: П. Сержантов, „Исихастская антропология (О временном и вечном)“, М., 2010, с. 44, бел. 2.

[12] Лев Шестов, На везните на Иов, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 52-53.

 

Първа глава от книгата на Марио Коев „Размисли върху „Книга на Иова“. Опит за драматично богословие“. Първоначален вариант на книгата е публикуван в сайта „Живо предание“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Азиз Таш – По осовата линия на път за рая

Откъс –

Откъснах най-красивата от маргаритките:
Обича ме.
Преминах към листенцата:
Не ме обича.
С всяко следващо листо все повече не ме обичаше.
Обичаше да си представя, че е маргаритка.

В знак на несъгласие откъснах времето
и проверих:
Обичала ме е, обича ме, ще ме обича…
Продължих да късам.
Късаше ми се сърцето,
но откъснах погледа си
от очите й, отрупани със скришни погледи
и явно безразличие,
за да погледна ослепителната истина в очите:
Тя не ме обича.
Като го научих,
взех да късам дипломите си
и сричах като първокласен възрастен:
О-би-ча ме, не ме о-би-ча.

Скъсах със семейството си и приятелите си,
защото беше ред отново на:
Обича ме.

Аз исках да откъсна всичко след което пише, че:
Не ме обича, но реших, че няма смисъл –
знаех, че не ме обича,
знаех, че не я обичам.
Просто исках малко да покъсам…

 

Среща с фатален изход

Всеки път, когато ме поглеждаше,
умирах.
Всеки път, когато я поглеждах,
пак възкръсвах.
На сбогуване не ме погледна.

 

О-О

Поглеждаш ме накриво
и въздушните целувки в шепата ми
преминават на анаеробно дишане.

 

Анаеробна соната
за филизи от барокамера

На Станислава, Филиз и „Всяка дума”

Кислородът си проправя път
към думите,
които от години репетират
танца си със светлината
на върха
на детското езиче.

 

Клаустрофобия
за начинаещи родители

На Янка Боянова

Ако клаустрофобията ми
е толкова голяма,
че не се побира
в барокамерата,
първо влизам с теб
във всички барове
на хвърлей от страха ми
и стопяваме леда
от камерите на сърцето
в чашите,
налети
с нажежените от премълчавания
„мамо” – „тате”…

 

Падане на маски
в барокамера

На Я-ман

По невидимите нишки на дъха
кислородът в маската
се спуска
до заекващите струни на гласа
и започва да ги акордира.

А на тръгване
пребърква джобовете им,
за да открадне
всички недоносени мълчания.

 

„Всяка дума”
в барокамерата на сърцето

На Томас и Станислава Чуринскaй

Всички думи
си тежат на мястото,
когато с тях детето обяснява
как олекват потопените в небето цифри.

3 х 5 издигания с барокамера
са равни
на 15 безкрайности от „ниски полети”
над думи,
натежали като котви от живак и кадмий
които то ще вдигне
с книжните си корабчета…

 

Кристалната сянка

На Лилия Пангелова
1.
Полетялата към пода чаша
приема формата
на ужаса
от счупването й…

На Божидар Пангелов
2.
…и хваналата я
във въздуха ръка.

 

Молитва за меден месец

На Яна Занева

Гърдите ти
извайват в дланите ми
двойка полумесеци,
които след това молитвено
събирам в пълнолуние.

 

Поредно доказателство, че земята е плоска

Търкулвам се като
с
ъ
л
з
а
по нагрятата до безпътица кожа на асфалта,
за да направя околосветска обиколка на липсата ти.

 

Кълве ли морето

Когато ми увисна на врата,
реших,
че хвърляш котва в мен,
а се оказа,
че разпъваш тялото ми
между куките на маникюра си –
за стръв…

 

„Не ме плаши иглата”

От и на Валентин Дишев

„В смисъла – бримка”
„всеки спомен за нишка”
„може да те обеси.”
„Игленик е езикът”.
(Всички цитати са от трилогията „Тезей” на Валентин Дишев)

 

По осовата линия на път за рая

На Малина Томова

Докато се опитва
да наизусти любимия си стих –
“Да бъде светлина”,
светулката
пунктира
със заекващи светкавици нощта,
която чак до изгрев слънце
се преструва, че не чува
сричащата светлина.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда

Мирисът на домати в дъжда. Паяжините, които плетат помежду ни. Ръцете ни, отдавна изрязани, спират да кървят. Отблясъка на дланта ти, с която удряш дете. Изкривяваш детството ми.
Ръката ти бе в ръкавица, когато ме зашлеви в бурята. Като знак, че ще се върнеш. За да те чакам. Да чакам само теб. Теб, градинаря с остро теме. Скитник с несекваща кашлица. Очите ти с кръвожадна еднозначност прозираха в съня ми. Треперех свита в храмовете, молейки се да не идваш. Само вечер в огъня те разпознавах. Сините очи зад заключени врати. Белезите от насилие и закъснелите цветя сутрин. Една песничка прекосяваше пещта, за да ни сдвои. Аз ставах влажна и обширна като почва. Почвата, която си подготвял дълго. Дойдох през силните лъчи, в гладната ти самота през пролетта. Чертите ми зрееха с овал на бели вишни, жареха със свян лицето ти, твърда като тебешир оставях кожата си върху твоята, удрях коленете ти, за да се събудя от рефлексите. Около теб туптяха клади, които пазят зимните ми шуби на пътищата, по които ще си тръгвам. Малки луковици, които си посадил в тинестия ад, в който ще живеем в някакво недоразумение до пролетта. Продължаваш да копаеш пътища, да полагаш релси, смътно предусещайки бягството, което ще ти вземе всичко. Подготвяш лъскавите, стоманени линии на безвъзвратното ми отчуждение.
Безшумна като охлюв, се смъквам от леглото и отивам до прозореца, където понякога мисля за теб. Горчива и докосната от Бога, долавям музиката ти в мъглата на града. Ти не спираш да беседваш с мен. Излизам за пакет цигари. Оставям се на вятъра. Ситното ръмене се слива с тихия марш на участта ми. Аз търся спомен за принадлежността си. Опрощение сред четирите сезона на болката. Един ключар затваря работилницата си в полунощ. Стоя и го моля. Няма как да не знае вратата към теб, няма как да не е поправял ключовете на смеха и измамата в жестовете ти, която ме направи твой оловен войник. Люлея се като стар лебед пред недоумяващите му очи. И ставам пореста и безмълвна, безмълвна. Той навярно има своите деца и дълбоки зидове, пълни с тайни. А аз съм открита и ранима като чакъла, посипан в полето на агонията. Колко дълбоко нахлува неонът в кожата ми. Като анестезия. Ще се събудя с изваден смисъл. С нарушен говор и сведени очи. Прибирам се и дълго го отмивам в банята. Неонът, жабешкият му език от тялото си на мечтател. Отново ще се върна на възглавницата до онзи, който никога не чувства липсата ми нощем. Между шест и шест и десет, тялото ми е устремено и спокойно като риба в съприкосновението с теб. Докато връзвам косите си, ти отстъпвам да се върнеш по ствола на гръбнака ми, да изпълниш с живак и страст кръвта, която да обагри пак лицето ми. В бучицата захар силуетът ти пресича някак си замислен и изгубен. Задържам бурята в себе си, за да те погледам още миг и я изпускам в кафето. Изпечената болка, която изпивам и отхвърлям, преди да се събудя.
Аз помня, още помня края си в онази напусната градина с домати. Аз и ти стоим, паяжините покриват световете ни. Всеки трепет ще ги среже. Ти ме питаш : Защо?
Аз нямам отговор, различен от кръвта, миеща ръката ти и ръждивия нож в бедрото ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Александра Устамитева – Гилотината

Гилотината

без плът е паниката
която обвива ръце около шията ми
създавам си образ
за да мога да оправдая опасността
която нараства у мен
затягам примката
противодействие и безнадеждност
чакам екзекуцията на мисълта

главата изхвръкна от тялото
а шапката остана да виси в пространството

 

***
като котка си
идваш при мене когато си гладна.
убиваш мисли
и ги глозгаш до ядката.
мляскаш и
ме караш да галя
коремчето ти.

когато те искам
бягаш.
когато те хвана за миг
забиваш нокти
но най-често си тръгваш от мен
и се връщаш
когато те забравям.

като котка си.
ходиш гордо не връщаш нищо в замяна
но помни че ще се спънеш
и мен може би ще ме няма.

 

***
загубено е всичко
всеки лъч надежда пронизва
артериалната система от възможности
кой какво е дал
и ще получи
не определяме вече
дяволи яздят вълци и тичат през полята
настигат сънищата и ги смучат
като охлюви от черупката
гробното обещание е сладко
мека длан на която да облегнеш глухотата
студенината й привличаща лютивото
което подправя кашата в теб
вълни които разместват образа
създават някакво странно подобие
от различни накъсани моменти
подредени в човешко тяло
абстрактност постигната от пикасо
за нещо което не се обсъжда
нещо което е тихо
и в същото време убива
времето изтича през дупката където
някога се е подпирал стенен часовник
сянката на солницата
хвърля тежест на масата
тя е там глозга мислите
за това как кое защо е било
тогава и как е щяло да бъде
но никога
посолявам кашата и с лютото бреме
експлозия на газова печка някъде до мен
в теб и в нея
всичко си идва на мястото
вкусът обаче никога няма да остане
такъв какъвто всички си го спомняме
а само някакво бледно подобие
на ситост

 

***
когато вляза
ще е твърде рано още
човекът с балоните ще чака отвън
точно преди да дръпна бравата

бравите в къщи са тежки
и винаги сестра ми ги открехва
години наред се чудехме
как мрази да има врати
а без тях не може да спи

вътре ще е твърде ароматно
на всеки ъгъл ще се чете твойто име
всеки човек ще има твоето синьо
разширени зеници
„трябват ми очила
трябват“
не мога да чета така
не мога

после ще стане тихо
ще видя онзи атлас за който
събирах две коледи
два рожденни дни
в този атлас ще ми разкажеш
а аз се влюбвам по-малко от първия ден

слизам
качвайки се
спънах се на думите ти

затварям книгата
и пак те вдишвам
с всяка есенция на тялото ти

когато изляза
ще е твърде късно вече
същият все още чака отвън
точно след като затръшна вратата

сестра ми ще чака твърде дълго
без да си кажем истината

 

***
есенция от сутрешен въздух
кръв от топящо се слънце
в орбити от синина

несъвместимост във всички
образи на допустимото
и съществуващото

атрибут на тъгата
недопустимото в раждането
на една плът сред лешояди

болест на забравата
илюзия съчетана с летящ ешарп
на човек изгубил миналото си

тежест и задух
чрез пробивната функция
амалгамата между метал и епидермис

действието ти е противоречиво
на моето
тяло не се съпротивлява в ъгъла

грачещ звук
гарван и вълк
се карат за последното парче

маса която удряш
и разливаш етилов спирт
на ясно изразени интервали

 

***
ритъм
уловен
от сърцето

крясък
писъци
вопъл

напречен разрез
на мисъл
изследва се всяко движение

синтез
до последното копче
надежда

въздух
и после
нищо

убиецът
излиза тихо
от сцената

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Анна Христова – Бяла смърт

бяла смърт

дълбая името ти
в снега
топлината на пръстите ми
оформя дълбоки заледени
каньони
като непристъпните реки
на Колорадо
представям си как
ще скрия сянката ти
в тях
поне до края на зимата

но вятърът затрупа
всички разстояния и сънища
които спяха в замръзналата ми
изгубена ръкавица

 

***
той беше поет
и не вярваше в думите
а в сянката на смисъла зад тях

взех една от книгите му
и я хвърлих в огъня
а пък тя – виж ти! – не изгоря

Не се ядосвай! – прошепна –
трудно се свиква с мълчанието ми
но после
ще ти липсва…

 

***
ако думите
не дойдат навреме
няма да дойде време
за думи

 

***
14 февруари
курабиените сърца
студени

 

зад камъка

единствено
светлината носи очертанията
на отминаващия
миг

 

***
дъждът измива
мръсните остатъци
от зимата

 

всички малки гари

си приличат
мръсножълти фасади с напукани
линии на живота
по дълбоките им маршрути
се спускат дъждовни капки

олющени надписи над входа
прозорци облепени с вестници
изпочупени керемиди
пейка със случаен старец
загледан в миналото
бръшлян

всички малки гари си приличат
най-вече по това
че твоите влакове
никога не спират
там

 

охрид

днес слънцето залязва
призори
щом камбаните смърт
възвесиха

 

***
„Нищо ново под слънцето.“
Всичко е добре забравено
старо.
Но понякога знанието ни пречи
да го преоткрием.

 

камъкът не е вечен

по грапавината на кожата му
личат всички предишни любови
през пукнатините
се процежда единствено
болка

само времето знае
как се опитомява камък
как се свалят пласт след пласт
как грубите остри ръбове
придобиват съвършенството
на безкрая
и се превръщат в пясък
който пари под краката

и разбирам
пясъкът има памет
помни стъпки морето теб
пясъкът има спомените
на камъка
от който се е отронил
но остава ефирен
нежен
полепва по мен
водата не може да го отмие
обречена съм да те нося по себе си
дори след края
на лятото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стамена Дацева – Сняг

Сняг

Как искам да направя
снежен човек,
но нямам нито морков,
нито тенджера,
нито дори копче

само сняг.

 

Кръв

Навикът да тека напред-назад
през тялото и нещо
да не спира да ме бута –
без време да попитам къде е краят
и все пак зная: има нещо повече
от чистото поддържане на топлината

едно порязване ще ми покаже
свободата в мириса на въздуха,
но в същността ми е:
да се съсиря и да забравя.

 

Порастване

Таванът на квартирата ми
е толкова висок,
че при всяко завръщане вкъщи
се чувствам пораснала.

 

Сълза

Спускаме се от началото на вечността
по лицето на времето:
отдавна беше като се пъчехме
гордо на върха на скулите,
но гравитацията ни е враг и ето
търкулнахме се в гънката на носа
и тъй като винаги може да е по-зле
страхът ми е един:
че пътят на сълзата е към устните
и времето ще заплаче с глас.

 

Слънчоглед

Не искам повече да бъда слънчоглед
цяло лято само следя слънцето
през останалото време
хора плюят останките от сърцевината ми
по стадиони, под пейки, по площадки
от там нататъка вятърът
ме отвява някъде, където няма слънце

преди да погледна поредната подметка
си повтарям, че съм слънчоглед.

 

По същия начин

В една десета от мига,
в който бутвам без да искам
чашата си
осъзнавам
какво ще се случи

в една десета от мига
я виждам как се разлива
още преди да се е разляла,
но не мога
нищо да направя.

По същия начин
се спъвам
и влюбвам.

 

Джоб

Джобът на зимното ти яке
се скъса така че да има място
и за моята ръка в него:
зашиеш ли го
всичко ще е ясно.

 

Врата

Когато отваряш едната врата
на стария гардероб,
другата също се отваря
сякаш от ревност –
отчаян жест на нещо, което
иска да бъде докоснато
било и докато го затваряш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017