Месец: януари 2017

***
В тишината
на зимното утро
вървя през
снега на живота
към топлия дом
на забравата.

 

***
Ще разкъсам
душата си
на прости изречения
и ще ги нарека
поезия.

 

***
С крака
висящи надолу,
седиме двама
на моста
и гледаме
влакови релси
и жици,
самотни обувки,
бели лястовици
и тихо се молим
за чудо:

да полетим.

 

31

Ще те целувам
под звезди
и фойерверки,
сред звук на тапи
и фишеци,
със устни,
по-искрящи
от бенгалски огън.

Ще се опивам бавно,
сякаш от шампанското,
от бързи обещания
за нови навици и срещи,
които знам, че няма да изпълним,
но въпреки това си даваме –
ей така, в духа на празника.

Накрая бавно ще заспим
ето там – във ъгъла,
без помен от надежда,
заедно със старата година.

 

Ирония

Да говориш
за минало
с бъдещето
на любимия.

 

Около 1:30 през нощта

Върни се и ще ти чета
поезия, която не разбираш –
била тя моя или чужда.
Върни се и ще ти варя кафе
по шест пъти на ден,
което няма да изпиваш.
Върни се и ще слушаме симфонии,
които ще те отегчават.

Върни се,
за да мога да се върна аз.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

мачкам гроздови зърна –
по ръцете ми се стича кръв
от първороден грях

в съня
глава полагам
върху отрязаната гръд
на мама

 

лолита

ръката му протегната
над бездната

сочи теб

сред руини от минало
сред отломки от желания
на ръба на камъка
между вчера и утре
между Набоков и Бог

където
времето е спряло

 

краят на изложбата

 

стените са голи и

безмълвни

висят въжета като разкъсани

бесилки

неиздържали тежестта

на вдъхновението

 

50 нюанса нощ

всички пътища водят към ада
търся те под светлината
на улични лампи
откривам те в забързан силует
пред витрина на Версаче
обръщам се без посока

в мен бушуват сенките на всички
твои спомени

 

on my way

моят начин да общувам
е да наричам нещата
с истинските им имена
и да говоря за тях

твоят е
да създаваш светове
от паралелни реалности
в които общуваш с мълчание

там е студено
от отсъствия

 

пътят се изгубва
превръща се
в осова линия
многоточия от тирета

като импулсите
в телефонната слушалка
когато те няма

 

падна гръм и запали
старата черница на село
клада висяща между земята
и небето
димът обви двора

когато всичко свърши
остана само овъгленото стъбло –
черна антена
към Бог

 

есенна буря

колко много думи
паднаха в краката ти
нечути

 

слънчогледите умират
през септември
свели глави от тежестта
на изгубеното лято
затворили слънцето в малки
черни сълзи
които се ронят по пръстите ти
и ти не можеш да ме докоснеш

скривам лицето си
обезобразено
от кратери мълчание

 

нощите

дълги сенки от минало
което не иска
да си тръгне

 

всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си

 

Стихотворения от книгата „Опитомяване на камъка“ ( ИК „Знаци“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Фарът

Дори
докато
спи
отново
сънува
само
морето.
Приижда.
И се отдръпва.
Не може да
го спре.

 

Рози

На този
сорт рози,
на който
не мога
да се сетя
името – на
него ще
кръстя
любовта ни.

 

Последователност

Първо
ме издълба
като тиква
за Хелоуин.
Даде ми очи
да те виждам.
Устни да те
вкусвам.
После
запали
светлината.
И накрая
просто
ме окачи
на ъгъла
на къщата си.

 

Проблеми

Първата ни квартира.
Толкова е тясно, че
няма място
за проблеми.
Проблемите
са нарцистични
по природа.
Обичат да се
говори за тях.
Обичат да имат
пространство
да се движат
свободно.

 

Точно

Аз съм
на точното място
с точния човек
в точното време
в точната роля
с точното желание
в точното заведение
казвам точните думи.
И скоро си тръгваме
от скука.

 

Страх

Пърхаш
неритмично
като хриле
на уловена
риба.
Всичко,
което искаш
е да ти подаря
живот.
Но аз няма
да те хвърля
обратно
в морето.
Няма.

 

Филм

Забравят да
пуснат осветлението
когато филмът свършва.
Става навалица.
Блъскане във тъмното.
Дали и в живота
филмите не свършват
на загасени лампи?

 

Опразват се
моите спомени – гнезда,
остават многоточията
мислите зад тях
тъгата,
скрита в мидени черупки,
хамакът на зелената
ми вяра и профилът
ти в очакване на
циганското лято.

 

Задръстване

Ако не бях
попаднала
в това ужасно
задръстване
щях да дойда
навреме.
За да видя,
че те няма.

 

Изход

Има изход.
Има изход.
Само трябва
да се разменим.
Аз ще бъда ти
и ти ще бъдеш мен.
И тогава ще
ме видиш.
За първи път.
И аз ще видя теб.
За първи път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
по-добре да пишеш
за овчари
които са
убили децата си
и нахранили добитъка си с тях
отколкото
за зелени дръвчета
споделена любов
и есенни листа

 

фарс

ще завивам краката ти
всяка зимна вечер
докато ръцете ми не замръзнат

 

***
ще продължи ли
дъждът
да изчезва
в нас
след като отлепим душите
и залепим телата си
над облаците

 

реквием

не донесох нищо
на погребението ти
защото всяко цвете
което някога
съм докоснал
е вече мъртво

 

ад

иска ми се
да вярвам
че съм смирен
като мечка
през зимата
на приспивателни

 

мазохизъм

хвърляй чаши и чинии по мен
и ме ругай докато ги събирам от пода
но ми обещай
че повече никога
няма да забравим
да умираме

 

дали
ако някой ден
разбера какво е истина
ще полетя
като монах
изпитал нирвана
или медитирал
през целия си живот
или просто
тялото ми ще изгори
и димът ще ме повлече
към най-близкия
публичен дом

 

колко дълго
ще кашлям спомена
за теб
отделил се в гърлото ми
от последната ни целувка
която отново
мислех за първа

 

***
ще ти подаря четка и бои
ще ги отвориш
и на платното на смъртта си
ще рисуваш цял живот
как аз
броя картините ти
и не ми омръзва
макар да е само една

 

животът ни
се превърна в театър
в който
антракт има
само
на великден

 

страх

да се събудя
като ранена муха –
да не мога да преча
на всеки поет
музикант
и народен лечител
с жуженето на крилата си

 

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

 

знаци

спрях да пиша поезия
в мига в който
разбрах
че за любовта
няма страница
няма нито едно изречение
нито ред
а само три
вечни въпросителни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вечеря в червено

Да обагря приборите ти с кръв,
да подредя храната азбучно,
да говоря за неживите стойности,
да затворя клепачите на тихата жертва,
за да прочета последната й изповед,
да изхвърля вечерята на плъховете в канала,
да потъна след нея
до Възкресение.

 

Очите на слънцето

Ливадите се къпят в усмивките
на слепи деца,
играещи в кръг
със самоубийствените кабели на сешоари
на майките със побеляващи коси.

 

Момичето&Тръмп

Най-накрая се случи.
Републиканците победиха на изборите,
излязоха от щабовете недостижими,
сюблимни като Гео-Милевите септемврийци.
Новината хваща всеки втори самолет
обикаля света, преспива на тропически летища
запознава се с музата в най-чистите й белези,
приближава седалките, говори с акцент.
На седалката отляво вижда всичко,
от което е избягала.

 

***
Генерал Радев не ти е никакъв
не ти дава нищо освен заблудата
че за теб има бъдеще
че си на страната от истината
и такива като теб
не са тотални аутсайдери.
Твоят президент милва главата ти
с обаятелни речи
любовта на народа
и те защитава с брутален шамар
от това, че на никой не му пука.
Не ти дава нищо повече от това,
което сам даваш на себе си
което сам
взимаш от себе си.
Сега разбра ли защо ме боли
от ръцете ти?

 

Нова година

годините на голямото знание
завършват в изоставен парк
по върховете на пречупените летви,
вандалски белези от
прогимназиалните истории;
часовете на всичкото знание
завършват в синини от удари.
дежурните допушват цигарите си в студа,
превръзките се оказват недостатъчни,
събличаме стените на чакалнята,
докато някой наблюдава фойерверки.

 

Забравям защо съм оставала

Двата края на поточната линия се свързват
братята славяни пускат газ
на по-евтина цена
кефим се като зареждаме запалките
купени някога, по някой недодялан повод
и караме коли с олющени уредби
газови резервоари камери,
в които принадлежността завира,
циганите цял един народ
намират спасение.

 

Албинони от гаража

Разглежда старите проекти
Върху препълнения си работен плот
Някога работел толкова по-слабо
Казва и не получава отговор.

 

Видение

Повторението ти набива в главата
всичките глупости,
които да осмисляш
докато тя спи до теб
толкова гола
толкова твоя
красива и сложна
на никого друг обещана.
Ти ми каза,
запомняш проклетите думи
без усилия, без никакво писане
паметта ти, повтаряш, те спасявала
от просяците по чуждите булеварди.
Запомнил си най-безопасния
спокоен, нефатален маршрут
без врачки и млади активисти на хормони
без нищо, което да искаш да помниш.
Вървите ръка за ръка
през безбрежния свят
лабиринта на просяци;
ти не вярваш в глобално затопляне
продоволствен проблем
и глада във Америките;
стискаш хартия във джоба си.

 

***

Ще кръстя пламъците с имената на децата си,
нищо друго няма да остане след тях.
Кожата ми става черна в пещта,
за да ме доближиш до себе си;
не възкръсвам и работата се проваля,
а пръстите ми са пътеката на Хензел и Гретел,
по която никога няма да се върнеш

 

***
Единствената ми надежда е един ден
в часа на безсмъртието
да целувам студените ти кости,
тленната ми коса – във ръцете ти,
пред очите ти последните писъци –
безбожни молитви за дъжд;
единствената ми вяра
не е за живота в спасение,
не е да откривам галактики,
да кръщавам децата си от друг
единствено с твоето име.
Това не е поезия.
Това
е отчаяние.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

нова година

ще се натровя с джин
и ще гледам
под сянката на зарята
как вечността поглъща моментите
и ги изплюва обратно
в стомаха ми

 

***
няма по-дълго присъствие
от това на златото
върху безименния пръст
или когато влизаш в мен
а устата ти мирише
на сбогуване

 

събота следобед

паяците в спалнята ни
остаряват бавно
като цигара от която
само въздухът си дърпа
сезоните свършват в нас
и единствено думите
изтичащи от чешмата
засищат търпението
на слепите ни пръсти

 

***
челото ти кърви
с едната половина на мозъка
отдавна си в ада
а с другата знаеш
че само височините
са приют за обичащите
но тази зима
ще спим отново на ниско

 

***
с теб не притежаваме
дори една стая за двама
в чужд апартамент
а сянката на нашето дете
въпреки това рисува
по тавана и стените й
в безцветно

 

отрова

отсъствието ти
се проточи като първа среща
на която ще поникнат
всички неядливи гъби
и отново ще те
видя в гръб

 

***
ти си картина рисувана с вятър
само голотата ми
изтрива мълчанието
когато сме навън
крещиш в ухото ми безсилието си
да избягаш от този портрет

 

имам ръце
по цялото тяло

дръж ме
защото стръмнините
биха ме погълнали
както вятърът
издухва минзухарите

искам само
да заживея
в потта ти
и да те прегръщам
отвътре-навън

 

***
на брега на морето
сънувах две отворени очи
преди отново да потъна
в себе си и останалите
мъртви вълнения

 

***
ти си пяната която
се получава само след сблъсък
поглъщаш всичките ми острови
и ме отвеждаш в открито море
където небето
е по-близо от пясъка
и ние забравяме
имената на своите двойници

 

***
календарът отново
смени любовницата си
свалям кожата си
като листо
и всичко което
искам да науча
е как се оттегляш без писък
от минно поле
от предсказанието на врачката
от старите снимки
или как оставаш в себе си
след това което
е влязло насила
докато си чакал
посещението което
никога не идва

 

спасение

когато бъдещето ни погледне
с котешки зеници
ще слепим тела в чаршафите
за да паднем по гръб

 

паметта на сърцето

погледите са неясни
увисват в края на изреченото
и втвърдяват бронята си
след всяко взиране
за сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Сложих ти рога
сега те преследват
заради трофея.

 

***
Езикът ми
се надървя всеки път,
когато изрече името ти
по погрешка

 

***
Влюби се в Алцхаймер
аз станах незначителен,
чуждопоклонничка.

 

***
Търся клавиатура,
която да изпитва
оргазъм всеки път,
когато изписвам
името ти на нея.

 

***
Хванах те
да крадеш
съня ми,
но се направих
на незрящ,
за да потвърдя
поговорката,
че любовта
е сляпа.

 

***
Нищо в теб
не ми е
толкова чуждо
колкото
тялото ти,
предоставяш ми го
на лизинг,
но то отдавна
е собственост на друг.

 

***
Гласът ми
е ехо
в предизборна
урна,
засрамен
търси изход,
за да не е
поредната бройка
на следващата
политическа курва.

 

***
Повярвах,
че може
да си моя.
Беше
хубава илюзия,
като
Сън в лятна нощ,
би казал
Шекспир.

 

***
Нарисувах
червено сърце
в снега пред
дома ти
всички го видяха
освен теб
подмина го
подмишена
от далтонизма си.

 

***
Обикалям
в навечерието
на Хелоуин
маскиран
като будител,
всички
прозорци
са тъмни,
нима
съм закъснял!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Благодат

докато
моят силует
късо контрастира
като мопасановски образ
мечтите се изместват
където е нагоре,
а в главата ми
нещо се счупи
настрани,
сякаш
поет на старото време
има мисия
да сънува благодат
в Йерусалим.

 

Предвиждане

Тази сутрин
мъжът, когото обичам
оспори времето
като ми каза:
Аз съм те предвидил,
още когато
не те е имало

и понеже
материята не посмя
да възрази,
думите станаха
чиста енергия
а сърцето ми
си въобрази,
че вече ще бие
наобратно,
докато настигне
това предвиждане

извън времето,
където
с мъжа, когото обичам
сме се свързали
много преди
мен
да ме има.

 

Напомняне за богатство

някой беше казал,
че бедният човек
не може да си позволи
спомени,
освен клисаря
в малката църква –
неговите дрехи
миришат на поляна,
където Господ
ходи бос
рано сутринта,
a всъщност това е
цялото Помнене,
за което
сме създадени
да живеем.

 

Огниво

този свят
не спира да търпи
несправедливост
като цяло бедствие
от скакалци.

усеща се
засилване
на незнанието
и все по-неразрешими стават
последните истини,
докато хората минават
от пристъп в пристъп
без носител на слово,
който да усуче
сноп светлина
нагоре
към единственото
утешение
и огниво за душите
в празните човешки
кухини.

 

Страхът на времето

когато в мен
възниква скръб:
красива като порязване,
розова
като следа от ластик
върху кожата на момиче,
тогава вярвам,
че колкото и да си далече
държиш ръката ми
през градовете,
които не ни познават,
но ние ги преживяваме
докато вървим един към друг
без страха на времето,
че влюбените
не изпращат пролети,
защото се обричат в Господа
завинаги да останат
чисти деца
за вселената.

 

Амплитуда на трептене

вместо избора
да се сдобия
с ксанаксов покой
мисля да устоявам
в моята
приказка наобратно,
защото така се усеща
всеки цвят от акация,
без никакво изкуствено
успиване
и мога да обичам
моя мъж
правдиво,
до покачване
амплитудата на трептене
в ръцете,
а тази вълна
по тялото
е най-прелестното
успокояване,
от което имам нужда,
за да продължавам
търсенето
на всичко
невидяно

 

Към Жак

за него имам
сгъстено предсърдие,
мокра коса,
стрък лавандула
и затоплена длан
през зимата,
която търси
да бъде бъдеще
в ръцете
на учител,
и покровител,
със сила
за пречистване
на душата ми
до първите думи
от стихотворение
познато като
надпис върху очите
на дете,
което сдържа сълзите си
от радост.

 

Леденина

навън е студено
със същината си,
в атмосферата има
позиви
за човеколюбие,
което чака
своя край.

 

Празното място на цяло поколение

някой ден
щом дъщерята на брат ми
ме попита:
кое прави
живота знаменит?
с голяма тревога
мога
да отговоря,
че живееш
знаменито тогава,
когато има кой
да те учи,
че вярва
и трябва
да употребяваш думите
честно,
но това
е тежка задача
в празното място
на цяло поколение,
защото
неговото време
минава
безучастно
докато наоколо
всяка истина пада
и повтаря:
По-малко свобода
за злото.

 

Улиците на Тел Авив

докато се родя
вече имах
всичко твое:
знаех как си вървял
по улиците
на Тел Авив
и как си усещал
топлината там
със сърцето
за да я донесеш
при мен,
през всички хора
които е трябвало
да срещнеш
преди да се
открием
в безименния град
на светлини
и неони
където няма
прах и болка,
а бодрост
от небето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Поверия

когато черна котка
ти пресече пътя
хората казват
че било лоша поличба

никой не ти казва

че когато
счупена
независима
почернена
жена
ти пресече пътя
най-често
ти се превръщаш
в
лоша поличба

 

***
черните мисли
в главата ми
рисуват образ
по твое подобие
срещи
по мое желание
и мен
такава
каквато не съм
снегът се стопява
по вените ми
и ме превръща
в илюзия
ти все още си тук
и
все още дишаш
аз съм другаде
и
все още дишам –
причината не си ти

 

***
снегът се топи
върху шалът ми
аз се топя върху себе си
и
събирам
все костеливи орехи
взимам грешни решения
от косите ми капят сълзи
опитват се да се измъкнат изпод
януарският мрак
и неговата сватба
за да си пробият
път
там където
би имало значение

 

Дъждовно

малките капки
дъжд по прозореца
ми нарисуваха любов
а после я удавиха
стече се задавена
по вратата
и изсъхна

 

***
Ти си любимата ми
запалка,
която кътам
грижливо в левия
джоб на палтото си.
Аз съм цигарата,
която е в устата ти.
Изпушваш ме и вадиш друга.

 

***
Сутринта е
времето,
в което пръстите
ми бродят по нечие
тяло.
Измъчват го.
Изтръгват каквото могат
и се унасят спокойно.
Сутринта е времето,
в което устните кървят
от желание
и правят невъзможни гримаси.
Сутринта е времето,
в което
очите отразяват любовта,
пречупена
през призмата на празния ъгъл.
Нощта е времето,
в което заспивам сама,
между две
отдавна разлюбени
възглавници.

 

Зиморничава

Дори слънцето,
което топи
ледовете носи
полъхът на зима.
В мен сезони не се менят –
винаги е студ.
Сезонът в мен
си ти –
затова не ми харесва.
Есента е друго нещо.
Носи на гърба си
отломки от спомени
в които още вярвам.
Замазва ми очите,
гали слуха ми
и когато и последното листо
се отрони –
пак си ти и пак е зима.
Ужасната бяла гостенка убива всичко
у мен от 7 години насам
и винаги се чуди
защо ми е студено.

 

***
Кофичката
от любимото ти
кисело мляко
остана празна

напълних я

с думите които
не искаше да чуваш.

 

Рани

Счупените ми ръце
не могат да прегръщат.
Оставям ги сами
на леглото
да се завиват със
бяла
самота.

 

The End

след дъждовете
и бурите
остават само
локвите
в които
измиваме
душите си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Посади добро
и ще бъдеш вечен.
Посади страх
и ще останеш в историята.

 

***
Децата на София
са закърмени с онази надежда,
която виждаш
в покълналото цвете
между онези две бетонни плочи
на блока ти в Дианабад,
и тогава се питаш:
кога ли на това цвете
ще му стане тясно?

 

***
Моята София е по-красива
от твоята София, която не диша.

Но нашата София е онзи вулкан,
който ни прибира вечер в кратера си,
за да ни стопли и нахрани
и сутрин изригва изхвърляйки ни.

А ние стоварени точно пред Александър Невски,
като мръсни кучета оваляни в пепел,
с грейнали усмивки посрещаме изгрева
на новия ден
и от захлас дори не чуваме
минаващите лимузини към Народното събрание.

 

***
Моята цел не е
да ти покажа светлото.
Нито тъмното.
Моята цел е
да ти покажа светлото,
което живее в тъмното,
като отида
и заживея в него.

 

***
Билет за двама
Няма
Към себе си
Пътуваме
Сами.

 

***
Мъка
мирно в теб
се гмурна.
Спомняш си
за вкъщи.
Утре
всичко
свършва.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017