Етикет: поезия

Сняг

Как искам да направя
снежен човек,
но нямам нито морков,
нито тенджера,
нито дори копче

само сняг.

 

Кръв

Навикът да тека напред-назад
през тялото и нещо
да не спира да ме бута –
без време да попитам къде е краят
и все пак зная: има нещо повече
от чистото поддържане на топлината

едно порязване ще ми покаже
свободата в мириса на въздуха,
но в същността ми е:
да се съсиря и да забравя.

 

Порастване

Таванът на квартирата ми
е толкова висок,
че при всяко завръщане вкъщи
се чувствам пораснала.

 

Сълза

Спускаме се от началото на вечността
по лицето на времето:
отдавна беше като се пъчехме
гордо на върха на скулите,
но гравитацията ни е враг и ето
търкулнахме се в гънката на носа
и тъй като винаги може да е по-зле
страхът ми е един:
че пътят на сълзата е към устните
и времето ще заплаче с глас.

 

Слънчоглед

Не искам повече да бъда слънчоглед
цяло лято само следя слънцето
през останалото време
хора плюят останките от сърцевината ми
по стадиони, под пейки, по площадки
от там нататъка вятърът
ме отвява някъде, където няма слънце

преди да погледна поредната подметка
си повтарям, че съм слънчоглед.

 

По същия начин

В една десета от мига,
в който бутвам без да искам
чашата си
осъзнавам
какво ще се случи

в една десета от мига
я виждам как се разлива
още преди да се е разляла,
но не мога
нищо да направя.

По същия начин
се спъвам
и влюбвам.

 

Джоб

Джобът на зимното ти яке
се скъса така че да има място
и за моята ръка в него:
зашиеш ли го
всичко ще е ясно.

 

Врата

Когато отваряш едната врата
на стария гардероб,
другата също се отваря
сякаш от ревност –
отчаян жест на нещо, което
иска да бъде докоснато
било и докато го затваряш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

списъкът на шиндлер

цвете без листа
цигара без филтър
зима без любов
дете без майка
само ти имаш и мен

 

изживей ме

никога няма да се
събудим заедно
заспим
напием
танцуваме

никога няма да
свършим заедно
обичаме
и преживеем

никога няма да се
прочетем
напишем
разберем
и снимаме

никога никога никога
изживей ме
след като си отида
като момичето което не намери моето име

 

***
ако ме попиташ
какво избирам
любов или смърт
избирам второто –
не боли
и се случва
веднъж завинаги

 

нова бразилия

виждам смъртта
на дъното на
чаша кафе
и разбирам
че си навсякъде

 

mainstream

любовта е във вайбър
пишете си до три сутринта
тя така и не отговаря

 

***
откри ме
за да скрия
безнадеждност
в ръцете ти

 

млада и красива

привързаността ти
към предмети
ми харесва

никога не изхвърляш
пепелниците
само любовта ни

ще си дръпна още веднъж
от теб

 

точка 18

вече можеш
да консервираш
страстта
да я затвориш в буркан
и захвърлиш в мазето
до следващата зима
на живота ти

 

в настроение за любов

спирам времето
само за да остана
по-дълго в спомена
за невъзможното
бъдеще

 

малка нощна музика

цяла нощ мога
да слушам мъртвите
така се чувствам
истински жив

 

joy division

имам чувството че
не живея във времето си
моята музика е мъртва
моите артисти ги няма
поетите ми
са написали всичките си думи
не се намирам никъде
сега или утре

дали не съм мъртъв и аз

тук не познавам никой жив
за да попитам

 

пълни изроди
                                         на НСП

майки ви слушат
как им четете стихове
с една ръка прикриват
лицата на децата си
а с друга се докосват
отдолу

 

муза

ако
се бяхме изчукали
нямаше да напиша
стиховете
които го направиха
вместо теб

 

празници

срещнах смъртта си
на свети валентин
това ако не е
любов
то
пълно щастие
няма

 

под наем

плащаш си за секс
връщат ти любов

приемаш я

плащаш си за греховете
получаваш възкресение

отказваш го

 

да живее мирният преход

мъртвородени мравки
пълзят към щастието
на отминалите си дни

тананикащи одата на радостта
с пълни усти
и празни мисли
за по-светло бъдеще

 

***
поезията и
венерическите болести
вървят ръка за ръка
но само от едното
можеш да се излекуваш

 

***
всяко хубаво нещо
си няма начало
а само край
като нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Пушкин

Какъв бакенбард!

 

Шекспир

Да изплагиатстваш 66-и сонет
от живота.

 

Дарвин –

малко лаври,
повече ларви.

 

Моцарт

99% талант и 1% труд –
колкото да запише нотите.

 

Горки

                                              На Димитър Гачев

Аутопсията на Данко показва
остър инфаркт на миокарда.

 

Окуджава

9 грама в сърцето
водят до 21 грама в небето.

 

Манделщам

Предизвикал епидемия
от поезия.

 

Яворов

Целунат от Бога
с целувката на Юда.

 

Иван Методиев

С астрално тяло още приживе.

 

Т. С. Елиът

Единствен диригент
на четири квартета.

 

Чарлз Буковски

Изтрезнява
на курс по творческо писане.

 

Хемингуей

Да се убиеш с ловна пушка,
за да си трофей на себе си.

 

Христос

Всеки си носи кръста,
неговият – врастнал в гръбнака му.

 

Юлий Цезар

Подписът на портрета
в кървавочервено – от Брут.

 

Ахил

С мазол на петата
от сандалите на Патрокъл.

 

Херодот

Историята заеква през няколко века.

 

Ной

Докато трае потопът
играе на чифт или тек.

 

Константин Павлов

Името му е константа.

 

Едгар Алън По

Портрет с черна котка
и гарван на рамото.

 

Емили Дикинсън

Брошка от пчела кацнала
на високото деколте.

 

Флобер

Позира за портрета
на мадам Бовари.

 

Марлене Дитрих

Синият ангел
с криле в джобовете на панталона.

 

Набоков

Нимфетка
в сака му за пеперуди

 

Бетовен

Дори глух,
дочува камертона на Господ.

 

Ван Гог

Изпитва алергия към слънчогледи –
причиняват му астигматизъм.

 

Тулуз-Лотрек

Канканът в Мулен Руж
равнен по неговия ръст.

 

Фрида Кало

Автопортрет с кола маска
и фон дьо тен.

 

Автопортрет

Пиша бели стихове за черни дни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Баланс

черна котка
минава път
на коминочистач

 

Заедно

липата сплотява семейството
казва гробищният градинар
и засажда няколко нови
една
(две
три)
до друга

 

Корабокрушение на вярата

кораб потъва
на шести декември

 

Сутрин

в стаята е мастилено тихо
кафето и гневът ни
прекипяват забравени
на долния етаж

 

Рожден ден

веднъж в годината
цветя на гроба
на моето детство

 

Напоследък имам

сиви котки
под очите
като този град
като онзи град

напоследък
когато заспиш
боядисвам наум
косите ти в черно
плаши ме сивото
в твоя нов прочит
нарязвам съня ти
на ивици с ножица
и късам косъм
по косъм
по косъм
мустака на котките

 

Трети закон

всяко чувство
някога някъде
има равно по сила
в обратна посока
противочувство
някой някъде
върви към някого
някой на някого
обръща гръб
и се връща

 

***
чувам напоследък
боговете решават
кой кога да умре
а ние сме техни подобия
ти как решаваш
кое цвете от градината
да откъснеш за мен
ами ако има семейство
ако липсва на някого
ще се разпилеем
ще изсъхнем
в нечия ваза
и ние някой ден

 

Поговорка

казана дума
хвърлен камък
често по теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
това
което не съм ти дала
пази –
някога
ще е единственото
което имаш от мен

 

***
не те чакам
нощта не чака луната
приласкава я

 

***
не съм
лесната
не съм отъпкания път
ако нямаш сърце
не ме поглеждай
аз съм тиха смърт

 

***
имах да му казвам
хиляди неща
успях само
да го целуна

 

***
мисълта
за дяволската ти
невинност
оскверни
мислите ми
за
свобода на чувствата

 

***
беше ми излишен
но не можех без него
липсата
роди
копнежа

 

***
всеки път
когато
се домогнеш до сърцето ми
нещо ти подсказва
че трябва
да внимаваш
на какво обричаш
несъвършенствата си

 

***
стапям се
в мислите ти
залепвам на устните ти
сякаш
там ми е мястото

 

***
трябвам ти
като
сутрешната цигара
без която
цял ден страдаш

 

***
обичах го но никога
повече няма да му вярвам
ето така осакатя
любовта
ще проходи
когато се роди наново

 

***
докато
заблуждавах сърцето
то отвърна –
все ме връщаше там
откъдето бягах
утрото не е по-мъдро
но е по-необходимо

 

***
запази думите
това
което не казваш
говори достатъчно
пепелта топли
повече
от необуздания огън

 

***
беше разтърсващо
беше мълниеносно
така го запомних
така ще го повторя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
Ръцете бяха студени
Захарта в кафето
Се разтваряше като кубче лед
Стените бяха олющени
Ароматът оставаше
Вместо мен

 

***
сухите му устни изричаха думи
мръсните му ръце докосваха
въображаеми вещи
кафявите очи гледаха празно

в гръдния му кош
започна да вали

 

***
Пръстите му ме докосваха така
Сякаш го прави за първи път
Очите му ме гледаха
Сякаш никога повече няма да ме погледне
Бягах от него
Сякаш бягам
От нещо което не е мое

 

***
устните му гонеха тялото й
доставяше му удоволствие
извади ножа от панталона си
и я накара да го лапне
тя не искаше
беше я страх
тогава го пое в ръцете си
кръвта беше навсякъде
лежеше с нож в корема
а той изплашен побягна
из просторните пътища на щастието

 

Лай

зелен мокър
хълм
кален и влажен
до него
тъмно
студено и мрачно
стърчи
правата улица
преследва ме
лай на сенки
стоят и потрепват
двете ми недорасли гърди

 

***
усмивката се разнасяше по цялото й тяло
имаше някой до себе си
иглите в мозъка й бавно изчезваха
а топката в гръдния й кош
отскачаше сякаш бе спукана

 

***
долу клекнала със затворени очи
пред пейката зазидана в земята
неузрелите джанки – все така вкусни
докато си отвори очите разбра
какво трябва да направи

 

***
гледах как иска от мен
това което няма да му дам
погледите ни се пресичаха многократно
докато копчетата се разкопчаваха

 

***
Автомобилите бяха наредени в колони
Светофарите бяха спрели
Фаровете бяха загасени
Жестовете – неразбираеми
Целувките – безчувствени

 

Очите ми се затваряха

погледът по тялото ми бе кръвожаден
изхвърлената тръба облекчи тежестта
хапчетата се разграждаха в организма ми
яростта остана

 

***
очите й са празни и пълни
дъждът на балкона капе по главата
с всички неизчезващи мисли
дъждът става все по-силен
а мислите все по-тъмни

 

***
Раните ставаха все по-дълбоки
Кръвта все по-червена
А думите се изписваха
По ръцете й

Нарязаните ръце
Бавно докосваха кожата
Етикетите се разлепяха
Кръвта спираше

 

Облачно

Луната бе кръгла и закрита от облаци
Блоковете светеха като сняг
Уличните лампи бяха тъмни
Фасовете – изхвърлени до контейнера
Десетина на брой
Един – незагасен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Тиаго и пеперудите

Тиаго се грижи за пеперуди
това е работата му
каза ми го снощи,
когато се видяхме за малко
общо взето
храни ги,
дава им вода
оставя ги да летят
казва, че всяка пеперуда има свое цвете
което обича най-много
и стои само в неговите листа
За тези 7 дни, в които живее
пеперудата
се ражда
научава се да лети
влюбва се в цвете
вкусва соковете му
ражда
и умира.
Тиаго не е биолог
Но обича пеперудите
стои по цяла нощ
Надвесен над пашкула
За да види
Първото разтваряне на крилата
И дори сам иска да е пеперуда
„За да живее в метаморфоза“
аз си мисля
Що за чудновата работа
И питам
На кого изобщо са му притрябвали пеперуди.
това е най-красивата работа на света – казва
и жалко за тези, които не ги виждат, които не мислят за тях.

 

На баща ми

Той пълни лулата
С мълчание
Със съзерцание
Със спокойствието на дните
И увереността на годините
С търпението на мъдростта
С песента на бяла лястовица
С полет на нощна пеперуда
С тежестта на думите
Със смях на дете
Със силата на миналото
С любовта на настоящето
С дъх на уиски
С дух на вечност

 

***
Тя е от онези жени с цвят на мълчание,
опитва да му разкаже за себе си
с ехото на плътта.
Той вижда само голотата
и потъва в нея.
Тя го оставя да се дави.
Той умира там,
където е започнал.
Сутринта,
когато тя отваря прозорец
в малката си стая,
го усеща как влиза
като свеж въздух в дробовете й.
Той избутва котката
с дългите си крайници
и ляга на леглото.
Съновно
Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

В напълно празната сутрин:
Една песен от лятото
едно изсъхнало кокиче на масата
мъхът по гърбът й
полускритата голота
гълъбът на прозореца
обувките по средата на стаята
следите по чаршафите
и това всичко
както и много друго
разказват
с размазано червило по устните
с ябълков дъх,
запъхтян от усещания
без ръкомахания
тихо
без метафори
без цинизми
без сложни конструкции
без думи дори
с цялата лекота на живота
с онази простота на жеста,
с който отмяташ косата си
за да видиш
колко е часът
и онази притесненост,
когато си търсиш ключовете
и това всичко
както и много друго
разказват
нашата малка история
нашето вчера

и още гори по очите горялото
и още стискаш ръката ми
и още бълнуваш
и моят глас още е дрезгав
и още си моя
и още заспивам
в косите ти
и още е сън

Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

 

Марсилия

Марсилия живее на улицата
Като заспал рибар
Като пристигащ моряк
Като търговец
Постлал килимчето си на земята
Като артист
Танцуващ в огъня
Като силует на жена
В тъмното
Като силует на самотник
До нея
Като вкус на море
И миризма
На подправки
Марсилия
Не се побира в себе си
Разлива се като
Пастис
По улиците
Губи се в мръсотията
Ходи боса по плажа
Маха на корабите
Или
Заговаря младите
С африкански акцент
Смее се на туристите
Които я търсят по картата
И не знаят че
Марсилия живее на улицата

 

***
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“

От дъното на дробовете
През лабиринта на тялото
Парещ под небцето
Треперещ по устните
В – ДЪХ – НОВ – Е Н Е ЧОВЕКЪТ

Сподели дъха си с някой
Който не познава думи
Който отмерва нощта в
дихание
Който диша топлина
През зимата
сгрява устните
И ги рисува в розов цвят

Не забравяй да дишаш
В тъмното
Под водата
В съня
Под пръстта
Не губи дъха си
Загуби се в него
Не умирай
Превърни се в дух.

 

Старите рибари

Само старите рибари виждат
Всички нюанси на синьото
И познават
Плажовете, които пазят до късно лятото
Само старите рибари
Успокояват вълните
Хвърлят думите си в мрежите и
Замлъкват
Като в откровение.

 

Португалия

Португалия е океански залив
спуска се
по калдъръмените пътища на Лисабон
и потапя в безвремие
мислите на онези
опитали солената вода
на живота
Португалия е солта на живота
поръсва с мечти
празния свят на пристигащия
и оставя вкус на
оранжево лято
Португалия се разхожда боса
по неравните си павета
неравни
като линиите по ръцете
на любимия
който обгръща с
онази топлина
с която
Португалия изпраша
всеки странник
решил за мъничко
да стъпи в рая
Португалия е танц
танц с онзи
вътре в теб
с който
рядко ти се случва да говориш
танцуваш сам
под звуците на
Fado
и някак чувстваш
щастието
в простотата

 

Париж

Отново в този град
Който не спира да се върти около себе си
Като момиче
Възхитено от жената
в огледалото.
Отново в този град,
опиянен от извивките
на улиците си.
Отново в този град
толкова горд, че
Ще поиска да го гледаш в очите със смирение,
да стъпваш тихо по паважа,
да говориш езика му,
да дишаш парфюма му,
и аз го правя
и аз те гледам мълчаливо с примирение,
мой Париж,
защото си красив.

 

Барбара

Барбара е рижаво момиче.
по кожата и се разхождат хиляди лунички,
косата й расте нагоре
и често се заплита в клоните,
между листата.
Барбара е много мълчалива,
съзнанието й ражда думи,
които само птиците разбират.
Барбара танцува с вълните,
едва едва пристъпва,
след нея пясъкът
остава недокоснат.
Барбара припява на морето
старата мелодия позната
Събужда слънцето и отлетява.

Не си отивай, Барбара, едва е утро..

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Събличане

Съблечи
бавно
тънките
презрамки
на света ми.
Позволи ми
да остана
само
по бодли.

 

Клошар

Сред кашони
и кучета
говори
от името на
Господ.

 

Глухарчета

Глухарчета
спят в белите
си нощници –
нещо в
сърцето ти
се счупи.

 

Съдбовно

Когато колелото
на живота
и кръстът
на живота
ти се засекат
за миг.

 

Обещания

Аз и ти –
бъдеще време
в миналото.

 

Граници

Слагам си граници.
Слагам ти граници.
Светът ни
слага граници.
Отново.

 

Паяжина

Увисва между
звездите
натежала
от мечти.

 

Игнажден

Когато Берлин
влезе първи
в дома ти.
Тогава
и водата
в теб
замръзва.

 

Атентат

Бездната в мен
боли повече
от бездната
отвъд.

 

Лабиринт

Тези
мисловни
коридори
съм ги
минавала
хиляди
пъти.
Но има изход
Има изход.
Животът
ще ми
изпрати
нишката
по теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
накарал я да пише
поезия
слушали заедно музика
чели книги
гледали филми
и пиели
размазвал й дъвка
в чаршафите
целувал я
засрамвал
разсмивал
джаз и бира й давал
гръден кош
и други
части на тялото
след 68 години
тя му извадила
всичките зъби
и прегризала бенките
контузила му
здравия крак
и умряла преди него
по-късно заживели щастливо

 

***
слепеца пак си хапва ягоди
помирисва ги
осмуква
и сдъвква бавно

вади внимателно от устата си
едра костилка
знае
че яде сини сливи
като малък ги мислел за ягоди
така му казали
така разбрал

жена му го обича
в старческите му ръце
пуска сочни сини ягоди
смее се
нарича го старче
гледа го
а очите й
с ягодов цвят

 

***
счупила си нокътче
преди да го забие във врата му
на
дядо Мраз
с червено яке
и обувки с малък номер
който я опипвал вечер
по психопатската му мутра
се разливали сезоните
на тъпото й отчаяние
че е пораснала
преди да е била
дете
красавица
в училище
й казвали Снежанка

 

***
във влаковете от безсъние
бреговете се докосват на изпращане
осъмнах със отворени очи
и сготвих себе си
почистих си душата
напълних устните
завря главата ми
преди да спра живота си
поръсих се с децата ни
и те засипаха очите ми с цветя
нарязани прилежно
китките докосват
тънките ми плитки
те пълзят в чинията
огледай ме
в реката
и вълните
ще ме върнат сънищата
пусни врата ми
късно е
не ме целувай
по релсите се влачи болката
със идването
и със тръгването
все съм същата

 

***
по напуканите устни на асфалта
стъпвам
и плюя във устите на небето
прецакани са облаците от мълчание
а аз съм жадна
и събирам тихи крясъци по пътя
джобове пълни с умиление
към ония гарванови птици
които носят човки във очите си
прости ми
че си мисля за умиране
когато се излюпва
смисъла
дъвчи храната на поетите
и плюй в устите вместо мене
от десет все един ще литне
преди да го застрелят

 

***
публично
признание
че те обичам
съм оставила
във джоба ти
пиано се чува
от коридора
за тебе съм поискала
да свири момиче
разплакано с усмихнати устни
дъждовни капки по прозорците
се стичат
а вън не вали
поисках за тебе
всички котки
да млъкнат
помолих се
запалих свещи
бичувах се
и сега съм готова
смирена и разкаяна
да те превърна
в Бог

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017