Етикет: поезия

ИЗОСТАВЕНА КЪЩА

на телта виси още една балерина
поличката й се ветрее а ти
къде си мое мъничко дете
живя със мен във тази стая
беше тук а аз сега
живея в тази стая навярно имам две
пътувам ги една до друга
пробождам ги оттук до тук
и спомняш ли си трета стая имам
но не е сигурна изобщо
картини трябват мое мъничко дете картини
може би квадратни
може би зелени покриви и коридори
пречупени огради от бръшляни
и пяна от глухарчета
но всичко празно е кубично
и въздухът е син и кубест
ушите му се спъват в прага
нанасят кървави снежинки и изпражнения от котките
къде си мъничко дете
къде избяга смелостта ти
ще ненавижда ли ъглите
сега си спомням казах ти
на три и бягаме

 

ДЪЖД

започна се.
господ и неговите черно-бели снимки.
после саундчек.

 

*
Като синя светлина в сърцето ми
Случайно попаднала на петолинието
Звук до моя звук
Свързани от дъгата на промеждутъка
Когото не помня
Не помня ямките по коленете на венера
Ще бъдеш
песъчинка стържеща по млечния път на вселената
Силови линии издраскани по винила
Ще дойдат
вълните на времето и ще заличат всичко
Музиката ще отзвучава
Цветовете ще избледняват
И малките богове
ще трябва
да счукат още лапислазули
в хаванчетата си

 

ЦЕХ

Беше бяло небето
И много тъмносиви облаци имаше и розови
Вчера късно следобед

Като прехапани устни бяха облаците
Розовите
Но късно
Е по-добре от рано
Не може винаги да е късно

Прибирам се в голямата къща
Спя в голямата къща
Отлежавам в голямата къща
Голямата къща е като цех
После рано оставям единия цех и отивам в другия да работя

Единственото бягство са облаците
Затова ги зяпам толкова
Те пътуват над града
Аз си представям как съм се закачила
С бастунчето на чарли чаплин
И те се превръщат в чадър
Или се превръщат в парапланер
С който може да се лети
И всичко отгоре да ти изглежда като петна
Като мазни зелени
И кафеви петна по детска блуза
Гората – петно
Поляната – петно
Като гнойни петна от умора
Безсъница
Апатия
Дълг
Кандилкане
Между един покрив
И друг
Да, облаците не са парапланери

Те са висящ таван
С който господ
Прикрива грешките и недостатъците на къщата
Която ни е построил

 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Вече две седмици без твоята любов, любов моя
Без нашата съвършена градинка
Малките алеи по които ме водеше за ръка
Помниш ли всичките водопади
Да, държеше ме за ръка
По хълмовете отрупани с цветя
А всъщност бяха грозни тротоари
Напукан асфалт сред кънтящите блокове

Днес ще обуя жълтите си сандали и ще сгъвам всичко напречно
Слънцето и хромия му цвят
Пружината на телефона
Не, няма да поглеждам към телефона, любов моя
Ще се храня от корема на тревожната пролет
От нейния неизчерпаем източник
И от устата ми ще капе мед
И всички останали неща
С които се хранят насекомите

Ще се сепна от плесниците които предрекоха крясъка на птиците
Знам пясъка който полепва по ходилата
Помня историите за слънчогледи, които си измисляхме
Помня края от самото начало
В края на галактическото спокойствие
Ще гледам как преминава всяка минута без теб
И ще й казвам сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
паля цигара след цигара
и угасям фасовете
в мръсен пепелник –
овъглени трупове
на премълчани думи

 

само малко
толкова малко
колкото връхчето
на борова игличка

колкото сянката на минзухарче
по обед

колкото капчица
стичаща се по челото ти

колкото да уловя слънчево зайче
в погледа ти

само малко
колкото да преброим
годините по дънера
на отсечена брезичка

само малко
само миг
в който да те забележа

 

документи

попълвам рутинно
ред след ред

име презиме фамилия
родствена връзка сестра

име презиме фамилия
родствена връзка брат

име презиме фамилия
родствена връзка майка

име, презиме, фамилия
родствена връзка баща

Благодаря ти Господи
че нямам
празни полета

 

*
не те ревнувам от думите
които споделяш с други
не те ревнувам от книгите,
които са твоят свят
не те ревнувам от непонятния смисъл
на чуждоезичната реч
не те ревнувам
когато заминаваш
или те няма
не те ревнувам от слънцето тревата пътищата
миналото
не те ревнувам от … фб

само така съм спокойна
когато се връщаш
отново

 

*
Излъжи ме
че още е зима
че снегът е девствено чист
че пролетта се е сгушила
в топлината на очакването
а вятърът разпилява снежинки
вместо ябълков цвят
в локва от кръвта
на снежен човек

 

*
лека нощ –
прошепва вечерта
докато в очите на деня
угасват
последните слънчеви лъчи
после нежно затваря клепачите му
и го скрива в сянката на луната

а нощта се измъква
изпод чаршафите на залеза
и тръгва да те търси

 

*
нощта
кристални отражения на светлина
в дъждовните капки

 

*
Ти никога няма да разбереш
как си изправям косата за теб
как отгръщам страниците на книги
за да те търся
как едва доловимо
с крайчеца на окото си
се наслаждавам на любовта с която ги подреждаш
след мен

как съм щастлива
че те има

ти никога няма да разбереш
защото разкажа ли ти
ще изчезнеш
завинаги

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

ПОСВЕТЕНО

серийна убийца е тя
целувката
без дъх въздъхвам
топя се в прегръдки
как тъй се влюбвам
с всеки ден повече
на двора
у вас на леглото
във вкъщи
на масата
стола
и пейката
а онази беседка?
и там съхранихме първите мигове
възраждане на младежката мисъл
огън и страст – пълно клише
но без него нямаше да има
и първи срещи
първи докосвания
целувки
запознанството с вашите
и когато играхме белот
а те ни биха с 10 години забрава
заедно сме по-добри
нося си розовите очила
виждам в тях идните дни
и всяка пролетна сутрин
прохладните лета

искам да остарея до теб

 

ЖЕЛАНИЯ

скочи от мост за мен
ще ти дам крила
мини през огъня за мен
ще ти дам огнеупорни дрехи
общо взето всичко ще ти дам
за да си с мен

 

ОБЕЩАНИЕ

някой ден
ще видим един и същ океан
но в двата му края
при мен ще се потопи слънцето
а при теб ще изскочи от дълбините

тогава ще хвърлям бутилка
за всеки ден по едно писмо
ще пиша
и безбройните причини да те обичам

толкова години няма да стигнат
докато стигна граничността
на моята мисъл към теб
а тя се дърпа от мен
в безкрайността все с една крачка
ме изпреварва

така и аз вървя до теб
с всяка стъпка
все по-нова ставам

 

ПРОШКА

извинявай че ти хвърлих ризите
през прозореца
и че отказах да ти пера чорапите
но ми писна да бъда жена за всичко
когато знаеш че ставам само за едно –
за обичане

 

ТАНЦ

тъй хубаво гали земята
момичето със златните гривни
дори не забелязвам маската
нейните коси се носят във въздуха
а в тях плуват кораби
и моряци се давят в уханието
на сутринта която те предвещават
изгрева с който се пуква първичното
голи рамене на които да разлееш мъката
колене които блестят подобаващо
белези от отдавнашна среща с земята
кръв и сълзи
краят
в две хубави очи
душата ми зове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Vanitas vanitatum
et omnia vanitas

по обява открих
улица без сезони
където
оn dit
всички обичат джин
от сутрин до вечер
уличните фенери
разпределят изненади
с луминисцентна точност
вятърът си играе на криеница
в очните ябълки на Веселия Роджър
и
когато му омръзне
заспива в някой натюрморт
от епохата на барока
гравитационни антени улавят фрагментирани сънища
музикални спирали раждат ентропия
модно е
да се колекционират изречения
няма нужда
от спасители в ръжта еклесиасти и трети принцип на термодинамиката
определено
тази улица е извън инфраструктурата на всички действителности
не започва никъде и не свършва никъде
няма съмнение
дали
може да породи (поотделно и едновременно)
признаци на клаустрофобия и халюцинации
съвсем (не) по моя вкус

 

*
Само
като си помисли човек –
люспите от слънчогледови семки
под пейката в парка
можеха
да са в картините
на Ван Гог.

 

УРОБОРОС

Странно
как понякога
се сещаме за неща
отчайващо далечни и болезнено неповторими
и болезнено далечни и отчайващо неповторими
неща
за които
само се сещаме.

 

ПИСМО

Кариран лист
с изящно изписани обещания.
В края –
съвсем малко празно място –
луксозен затвор
за превъзходната степен на бялото.

 

ВЪПРОС

И ти ли виждаш
големия дъждовен червей
в портокаловата сърцевина на луната
или врабецът изтупва излишните илюзии
докато подрежда перата си?

 

*
Ако не забелязваме
болката
отвъд обхвата на розовите ни очила,
то е защото
сме прекалено заети
да отглеждаме влюбени Нарциси.
В себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Когато обявиха в медиите
Една седмица до Края
Всички се втурнаха
Да осъществяват мечтите си
Най-вече по улиците
Свиреха и пееха
Рисуваха
Правеха представления
Изложби на открито
Пишеха стихове
За романи нямаше време
Целуваха се с непознати
Опознаваха се с непознати
Никой не пожелаваше
Собствеността на ближния
Тя се търкаляше навсякъде
За всеобща употреба
Това беше добро начало
Но
След една седмица
Краят не дойде
И
Всички се заловиха за работа
Точно тогава
Краят ги изненада

 

*
Нямам език за реалността
Каза поетът
И
Редактира стихосбирката
Остави само
Паузите и междуредията

 

*
Днес
В остатъка от България
Има толкова много поети
Че съвсем се обърках
Как
От милиционерите и роднините
Останаха само
Поетите
Щом роднините емигрираха
Излиза че
Милиционерите са поети
Нищо чудно
Футурологът предрече
„Последният милиционер
Над Омир слънчево ридае.”

 

*
Дъските ми хлопат
Подпечатани от времето
Поразковани от бури
Избелели
Изметнати
От дъждове
От жарко слънце
От студове
Дъските ми хлопат
Опитвайки се да прикрият
Надничащите изотзад
Неизмазани зидове
Дъските ми хлопат
Погрознели от артрит
Старчески петна и
Дълбоки бръчки
Моите дъски
Не чужди
Нека хлопат
Криви
По своему красиви
Пропити от спомени
Които разказват
На своя хлопащ език
Чувам ги
Не че съм луд
Просто
Дъските ми хлопат

 

*
Ловецът на мисли
От мисловната река
Се хвана
В собствената си мрежа за мисли
Дори така пакетиран
Няма кой да го продаде
На мисловния пазар
Пътешественикът
В страната на думите
Крачи надолу с главата
По обратната страна Земята
С изпадали от джобовете мисли
Мислите свободно падат
На борсата

 

*
Да
Правиш много добри селфита
На всичките
Има нещо еднакво
Характерната напречна гънка
От твоята горна устна
Създава крила
Без енергийни напитки
……………………….
Какъв е номерът на смартфона
Който прави снимките

 

*
Забравил съм
Повечето прочетени книги
И
Много гледани филми
Не помня
Заглавия
Автори
Цитати
Герои
Актьори
Защо ми е
Нали помня онази
Която всички искат да забравят
Аз също
Онази
Как беше
Името й не помня
Чакам
Седнал на прага
На къща в Созопол
Чакам
Паметта да се върне
А чувам само
Птици
И
Море
Две бучки лед
Пукат в чашата с уиски
Дори
Пясъкът настръхнал е в очакване
……………………….
Не помня името
Но нея помня

 

*
за да ме откриеш
не чакай да изляза
в новините ти
търси ме
дълбоко скрит
сред паузите на партитурата
в антракта на представлението
сред картините в хранилището
между книгите на тавана
или във ъгъла
докато спиш
да пазя тишина
заслушан
в дишането ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Не можеш вечно
да спираш
да дишаш
за по 5 минути
все някой ден
дъхът ти
ще поиска
нов източник

 

*
Болят ме китките
от опити
да свиря на
цигулката на любовта
с пръчка

 

*
Бежанец съм
но не военен
бягам от лъжците
надлъж и нашир
разпрострели се
в земя
в която все още
безбожните
вярват в Бог

 

*
Светлата Аурора
е беда
само за тези
които в опита си да бъдат
снежни кралици
не са допуснали
до себе си
като стражи
белите мечки
на вечно ненамерения Полюс

 

*
Гоним се
по ъглите на църквата
без да се питаме
къде са изчезнали
иконите й
самите ние
сме монаси
в душите си
затова не послушахме
свещеника
когато ни направи забележка
че в църквите
не се тича

 

*
Учител без обувки
разбира само
от женски червени токчета

 

Лъжлива кражба

Защо ровиш в джоба ми
Исус не ти ли каза
че е грях
да се краде
особено от
нищо неподозиращ минувач
явно за теб аз съм
бивш минувач
със сладък
ягодов привкус
на номад
с тайната самоличност
на бъдещ Юда

 

*
Всяко мое ежедневие
с теб е празник
незаслужен Великден
възкръсва ми душата
на лъжец
в нирванена постеля
от облачен парфюм

 

*
Пътят на парфюма
е дълъг
минава по
тънката линия
на една
псевдо биосватба
проточила се
повече от десетилетие

 

*
И без червило
ставаш
за наръчник
по управление
на джобните пари
когато
аз те лъжа
че пуша
марихуана
откакто
те няма

 

Ток

Електричеството
по белите кабели
е алегория
за дяволска тишина
в тъмнината
на едно евангелие
което ражда
само реки
без начало

 

*
Блеем ли
губим близалката
още преди закуска
в 6 часа
по здрач
когато чакаме слънцето
да ни се усмихне
като последен
завет
на първороден поздрав

 

*
С кървави ръце
чегъртам бавно
смолата
оставена тихо
от един кълвач
без повод
и без път
за светлината
на един по-добър живот
в спиралата
на края

 

*
Гланцови обувки
почукват
по пътеки
пълни с цъфтежи
от нежно забравената пролет
в чистия ум
на един бивш гробар

 

*
Презрамки
рядко падат
под дъба
но виж върбата
е друго нещо –
там само една лента
от развързала се
балетна обувка
пожелава
да остави
вечно котва
на бездъждовна
почва
да посади
мозък
без чук
така се прави
дом
по неволя

 

*
Ръцете на водопада
не прегръщат вече
подводните камъни
ги замениха
с въздуха
на шумно замислените риби
последен ден в почивка
на бряг без пясък

 

*
Кълвем се взаимно
неволно
без да знаем
защо
причините
са някъде вътре в нас
надълбоко
само там
намираме двуполюсен уют
само там
токът
има двойствен заряд
с многопластов знак
за равенство
в различието
на крайната истина

 

*
Усмивката ти
е красива
като малинова близалка
върху жадните устни
на светлото ти лице
отразено
в хладната вода
на непорочната река

 

*
Когато душата ти цъфти
няма как
да не ми се иска
вечно да избягвам края

 

*
Когато отричаш
погледите
на стъкълцата
в диаманта
едно към друго
губиш
заедно с мен
смисъла
на цялото небе

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017