Златомир Златанов – Меритокрация

Меритокрацията е щекотлива работа. Какво лошо има в това да се издигнеш според собствените си възможности и компетентност, да се конформираш към прослойката на професионалисти и успели хора? Нали това е нещо като демократичната фантазия за преобладаваща прослойка в самоотношение със собствения си просперитет и свободно развитие, ненаследствен талант и качества, придобити с изнурителна дисциплина?
Меритокрация не звучи ли по-добре, отколкото глобална аристокрация, финансова олигархия, партийни мафии?
Работата е там, че меритокрация се разбира по-скоро като частна, отколкото честна афера.
Точно така го разбират успелите – какво ви влиза в работата, успял съм и толкова, само аз си знам какво ми е струвало и т. н.
Може ли да се държи сметка за неща, които са в интериора на частна предприемчивост и устременост към успеха?
Но наистина работата е там, че реално не може да има неопошлена честна меритокрация при система, където повече от 90 процента от богатствата са пряк или косвен резултат на наследяване.
Говорят за разграбване и нечестна приватизация, но почти нищо за нечестно наследяване или поне криза на наследяването в характерния профил на източния тип общества и държави, известен най-вече от случая Джем
Защото също както Джем меритокрацията се превръща в разменна монета, меритокрацията като версия на ненаследяване, за да скрие нещо друго – какво, освен наследяването на трансформираните в частна собственост публични активи. Фактически, криминални богатства.
Но да кажем, това вече не е актуално, преходът е свършил, както се изрази един публичен идиот на безпреходна глупост.
Какво маскира меритокрацията в сегашната ситуация? Много просто, тя е прикритие за примитивното натрупване на капитал, което се възобновява във всеки един момент, и чиято обратна страна е обезнищяването на цели прослойки до степен да не разчитат на нищо друго, освен наемен труд.
Няма нищо извън наемния труд – това положение меритокрацията усилва до пароксизъм, докато поддържа идеологическата илюзия, че е възможно да се измъкнеш от него благодарение на неунаследени заслуги и качества, да бъдеш върхът в жаргона на юпито, да се скапеш от кеф.
Само че това не е ориенталски кеф, а сурплус принадено травматично наслаждение на наемни негодници.
Вижте софистицирано измъчените лица на меритократските знаменитости – те подсказват, че всичко се постига с много труд, но изпускат „наемен”, за да скрият, че са наемници – на кого, на кого другиго, освен на автоматичния субект на капитала, както го е наричал още Маркс.
Фантазията за некастрирани цялостни герои е въплътена в тях, както и внушението, че никое хвърляне на зара не отменя шанса, че късметът може да се усмихне винаги, че класовите различия и класовата борба са глупост и отживелици, че има само уинъри и лузъри.
Някой трябва да наследи истеричната мизерия под формата на всекидневни прецеденти на късмета и кой друг ще насърчи фалшивото вдъхновение, ако не неунаследимите меритократи, фалшивите претенденти с тъмни прекурсори в жаргона на Дельоз?
Частната собственост обаче е наследяване, и то под формата на кристализация на ресентимент.
И тук комичният хиазъм или врътка моментално се задейства. Разбира се, бедните са завистниците, а забогателите меритократи само са им устроили такива форми на завистнически живот, в които да се самокомпрометират, също както във вица за нацистите, които само са построили лагерите-кемпове, а поляците са къмпингували в тях.
Богатеещите меритократи стоят по-високо, те са извън нещата, те са извъннаследствени и необременени, те са способни, успели и дори филантропи.
Каква по-добра димна мъгла около една източена държава, с източени активи и източен дух – нали отново трябва да се надъхат хората, нещо, което неугоените капиталистически вампири очевидно не са в състояние да сторят веднага.
И тук меритократите с измъчен вид демонстрират преследващото ги неразбиране.
Нещо повече, те се пишат жертви спрямо едно посредствено общество, в което те изпъкват сякаш не по своя воля.
Това вече са врътките на виктимизацията, друга латинска дума, която заобикаляме, за да не се препънем, но фактически става въпрос за идеологически номера.
Другата фантазия за идентификация със жертва, в която са шернати и бедни, и богати с незавиден успех.
Ако наблюдавате например изявите на Христо Стоичков, визитката за меритокрация, той не се ли представя за един от най-потърпевшите в това общество на ресентимент, завистници, некадърници?
Той е жертва дори когато млати папараци. Папараците са виновни, дори ако не са направили снимки на сватбата му.
Не е ли същото с капиталиста – той е жертва, дори когато експлоатира работниците, нали те са нарочени за негови гробокопачи още от времето на Манифеста.
Но такова е поведението и на цели нации, които се представят за отслабени, за жертви, докато атакуват бедните, имигрантите, безработните
Щатите не се ли изкарват жертва на терора, на завистниците на техния начин на живот?
А че този терор е просто отговор на глобалната експанзия на капитала,
на това не се обръща внимание. Идеологията е лошият дъх от чуждата уста.
Богатите завиждат на това, което все още нямат, завиждат дори на това темпорално „все още не”, на което бедните трябва да противопоставят своето Никога повече на експлоатация и бедност.
Така че е наложително да се говори за производство на неуспяла, провалена (failed) меритокрация. Провалена още от училище. Нали там изпитваме първите несправедливости на оценяване.
Меритократският статут поддържа неравенството в системата, той е произведение на това класово неравенство.
Нещо повече, меритократският нарцисизъм е базиран на желанието да се ангажира в капиталистическата конкуренция без чувство за вина спрямо лузърите на системата.
При либералните общества деструктивните ефекти на капитализма са маскирани тъкмо от нарцистичните инвестиции в идеологията на меритокрацията като поддръжка на неравенството и бедността.
Не е зле да се напомни, че неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение
Стигаме до парадокса на Ницше – може да има свръх-човек, но не и свръх-човечество.
Може да има меритократи, но не и меритократска държава – фантазията за пълна демокрация.
Стигаме накрая до комедията на изборите за президент.
В либералната визия кандидатите трябва непременно да бъдат изкарани меритократи – вадят им се студентските книжки, мерят се достойнства.
В консервативната визия – кандидатите просто са марионетки в йерархията на парите – в крайна сметка при капитализма всички сме кукли на стойността (value), цит. по Джон Холоуей.
Лустросаното през меритокрация неравенство или откровената доминация на парите – кое е по-гадно?
Ние громим неравенството, като се възползваме от него.
Ние громим финансовата олигархия, като колаборираме с нея – меритократите са (не)съзнавана част от тази олигархия
„Вéлика корупциjа“, както е казал един от героите на Алеко.

Теорията е маската на властта

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

Тези към настоящото състояние на академичната поезия

1. Моделът на академичната поезия за момента е изчерпал потенциала си на ускорител на литературните процеси.

2. Под „академична поезия” разбирам както неутрално произвежданата в университетската сфера поезия, така и по-проблематично използването на академични форми на власт за осигуряване на литературен успех посредством контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането на литературната продукция при съвпадане на произвеждащ и оценяващ.

3. След апогея през 90-те на модела на произвежданата в университета поезия, чийто мах достигна кулминацията си в Зверовете на Август (1999), в момента той е навлязъл в чисто непродуктивна рентиерска фаза.

4. Генерирането на литературни проекти в рамките на университета през 90-те се дължеше НЕ на способността на академията автономно да инициира иновации в литературното поле, а на политическата динамика в обществото.

5. След приключването на „възвишената политическа епоха” (Ани Илков) в началото на века академията прогресиращо започва да губи способността си за литературни иновации.

6. Началото на века постави началото на една все по-откровена рентиерска фаза на академичната поезия, отговаряща на окончателната консолидация на „мирния преход” от държавномонополистически социализъм към де факто държавномонополистически капитализъм.

7. Рентиерската фаза на академичната поезия се характеризира с налагането на картелен контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането, който има за цел забулването на очевидния продуктивен спад и неговата институционална компенсация. Тази компенсация е картелна, разчитаща на контрола върху специализираното описание на състоянието на литературното поле, и рентиерска, доколкото не се базира върху продукция, която да е в състояние да издържи на свободно съревнование извън академично-корпоративната мрежа на контрол.

8. В този смисъл настоящото състояние на академичната поезия е погрешно тенденциозно описвано като „неолиберално”. То е също толкова неолиберално, колкото олигархическият модел на българската икономика.

9. Поддържането на „неолибералния” картел, осигуряващ на академичната поезия неравностойна доминираща позиция в литературното поле, работи с елементарното оценъчно допускане за по-стойностния характер на поезията, произвеждана в рамките на университета, спрямо всяка друга, неопираща се на академична инфраструктура. Това допускане е дълбоко провинциално, компенсаторно и комплексарско. То е в крайна сметка израз на страх от реална публичност.

10. Университетът не е място за произвеждане на поезия, още по-малко на поети, а място, където би трябвало да намират опора автори, които са се доказали като продуктивни с постиженията си извън и независимо от академичната инфраструктура.

11. Университетът не може да бъде място за осигуряване на публичност – и буквално: на публика – за поезия, произвеждана от автори, които в отношенията си с публиката си са в открит конфликт на интереси, граничещ със злоупотреба със служебно положение.

12. Изработване на противоположния на академичната поезия мах в рамките на самата академична поезия под формата на социална/политическа поезия и/или политически вдъхновен неоавангард е чисто симулативно. Възможното в модуса на теоретична симулация се проваля видимо в литературната продукция.

13. Академична поезия, теоретично конструираща соцална/политическа поезия и/или неовангард, е или противоречие в понятието, или симулакрум.