Етикет: Нова социална поезия

ЗМЕЙ

Страх ме е
той ли е
не е ли
да бягам ли
или да го посрещна
да се пробода
или да го прегърна
и писъците на селото
ще издържа ли да слушам

 

НЕВИННА

целувка в полусън е нищо
ще каже някой
не е така ще възразя
с целувките
особено насън

 

ЗМИЯ

Как раят се превърна в затвор?
Лесно и за миг –
ти не си тук
а нагризаната ябълка
е за символика

 

КОРЕНИ

(това + това + това) – онова
не е равно на щастие
а на компромис
показват бакалските сметки –
елементарна математика
за всяка истинска Бакалова
ако се събуди от дълга

 

30 СРЕБЪРНИ СЪЛЗИ

за предателството
индулгенция няма кой да ми даде
ще трябва сама да си я напиша
и да повярвам
че едно голо обичам върху душата
е достатъчно

 

ОРЛИ

Построи ми плаваща къща
а аз се страхувам от вода.
Какво ми остава освен да литна?

 

ЛУПИНГ

а пък днес съм щастлива
като разлята река
всъщност от нищо
че валял е дъждът
дори думи в рима
идват ми на ума
а пък ти си на Рила
и рисуваш сега
да си важен е лесно
да си себе си – не
сигурно те обичам
и римувано, и въобще

 

АВАТАР

Първата му любов
върху лицето ми

 

ЛЮБОВНИ ТАНЦИ

гъдулката свири
мечката играе
синджирът дрънка

 

ВИЦОВЕ ЗА ПОЕТЕСИ

Приятели сме.
Не ревнувам.
Шшшт!

 

ПОРЦЕЛАН

На парчета –
булчинската рокля

 

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници
пукнатините в главата
на фокус

 

МЕНАЖЕРИЯТА НА ГЛУПАКА

тъпата крава е прасе
изяде ми бисера

 

ДЗЕН

той ме изостави

 

УКВ

SOS! Здравей, обичам те!
SOS!
SOS! здравeй
SOS! обичам те
SOS! това не е шифрограма
обичам те
SOS! SOS! SOS!
мониторът ми изгоря
тъмнина
безмерна
чакам те и
пиша от другаде

 

ДИМНИ СИГНАЛИ

дим в комина няма
всичко е измама

 

КУЧЕТА

навън са
навсякъде
не мога да изляза
няма да изляза
лаят ме
ръфат ме
умирам сама

 

МЕЖДУ ДВАТА СВЯТА

днес с орела бяхме очи в очи
оказа се по-висок а очите му сини
поигра си с мен както се очакваше
и също както се очакваше
ми беше приятно
какво следва ли?
ами да направя нещо различно
като например да не се влюбя
в някой измислен
само защото сме поприказвали
и ме е слушал с разбиране
възможно е и кучетата да спрат да лаят
някога
когато проговоря
и сама отлетя

 

ОТЛОЖЕНО ДОСТОЙНСТВО
(или за ползите от психотерапията)

още един мъж погребан
жив

 

ИНДИАНСКО КРЪЩЕНЕ
(на shshtt)

твоето име е твоята същност
каза индианецът
моето име е моята същност
повтори писателят
и се прекръсти

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

ЖЕНАТА

Минирах с теб
предметите наоколо
усмихва ми се вазата с трапчинки
две алегории ме гледат от монитора
леглото е непразно и ме вика
дори контактът
се подмокря от желание

да не изреждам повече
благоприличен съм

ти си навсякъде
но не дойде
и си отиде
без да си дошла

и се наложи
сам сапьор да бъда
и все пристъпвам
по килимената кожа
и детонаторите чувствени
скопявам
в предметите наоколо
разсеяно

дели ни само миг желан
един взрив разстояние

 

СТАЯТА

Бъдещето – тъмна стая
а стените – хоризонт
а хоризонтът – зид
прозорецът къде е
и на тавана
няма капандура
даже

трябва
трябва място в мен да си намеря
да нарисувам
стар пенджер
да го отворя
да пусна мрака да се поразходи
да се изпишка мракът някъде навън
и да подгони котките разгонени
разгонени и черни
като черни котки
и чак тогава чак тогава
ще нарисувам щори
ще ги спусна
и сигурно ще се опитам
стаята
да обитавам

 

ТЯ

Тя е странно
светло същество
и не знае
и не подозира даже
че очите й са
утрото в което
няма никога
да се събудя

 

НА НЕЯ

В зеленото стъкло
на погледа й светъл
плющят освирепели пеперуди.
Вали с умиращи телца
ожесточен възторг.
Изгрява залез
и залязва изгрев.
По оцеляло насекомо
смолисто лази капката любов –
пра-историческо бижу
на полет в кехлибар.

 

ОАЗИСЪТ

Ела при мен.
Аз съм оазисът на твоята пустиня.
Дълбока е душата ми.
Ти в нея нагази!
Как топъл е дъхът ми!
Как лепкава страстта!
Не спирай! Има брод. Към мен.
Аз съм миражният ти бряг.
Достигнатият хоризонт.
Прегръдката ни – обещавам –
ще надживее пирамидите…

Защото аз съм блатото.
Тресавището жадно.
Оазисът на мислещи тръстики.
Единственото бягство от пустинята.

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Монети
в касичката на сърцето,
обичам антикварния ви звън,
анфаса на откритите ви профили!
Дузини дяволити,
ръждясвайте в покой!
Ненакърнима да е патината ви!
Че иначе
до трийсет пъти
среброто ви ще лъсне.

 

ШАСТИЕТО

Та това е щастието – тлъста риба,
улових я докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

 

ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА

Ако ти кажа,
че лимонът на луната
във чая ти изгрява
ароматно
и се разпуква с кисели мехурчета
разнищената плът на самотата,

знам –
няма да ме разбереш
и ще подхвърлиш с поглед,
че любовта не консумира думи,
а флуиди

и ще си права –

затова
изпий си чая, миличка,
лимона изсмучи
и бягай,
бягай да танцуваш
докле е младост,
ах, докле е младост…

 

СЪРЦЕ

За теб сърцето ми е незабележимо
като атом –
не го разбивай,
ако си наблизо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
– от времето най-много ме е страх
и казваш
– ние сме вечности във скоби

хайде да правим комети от клечки кибрит
и ще ти кажа още

ето, пълнолунието и то е кратко,
но после се повтаря вечно пак
и пак

(хвърляй ги нагоре, смело, да се закачат над хоризонта)

не се страхувай,
ние все ще останем
в някоя част от времето…
(понякога ми се струва, че мога да падна нагоре в небето)
… може да пише за нас в някоя книга по физика
или поне в стихотворение

– не е това,
мен ме е страх, че някога
изобщо няма да го има времето

 

*
пишех по стъпките ти
по копчетата
на бялата ти риза
по пясъка
на гордите крайбрежия

пишех
и когато ти затваряше очи
от тъмната страна
пак пишех

пишех лесни думи
като „утре“, „синьо“, „ръка“
и по-трудни като
„залез“,“хляб“, „очаквам“
пишех с толкова сърце

написах „време“
„любов“
„август“
„почти“
„светлина“
и когато ти изтриваше очите си
наново пишех

все кратки думи
като името ти
(за него нямах букви) –
ти, за да си те спомняш
и аз, за да се забравя

 

*
някои дни така неприлично ме имат

като успало се съботно утро
в град по риза и вратовръзка
отворен от девет до пет

срещам се по трамвайните спирки
с картонена чашка кафе
и някакъв вятър увесен на шията

толкова минала
като чиста носталгия
сякаш съм изпаднала от джоба
на времето

гледам се отсреща
и се викам по име
(наум
за да не чуя)

на този град не му отивам изобщо
а толкова се е влюбил във мен

 

*
всъщност няма време
само отпечатъци
и истината е избор и последствие

лахесис стяга на възел скъсаното
не усещаш разликата
и има по-нататък
и след секундите
свят е едно голямо кълбо все от нишки
и възли — по един за всеки път
в който избираш да те има

 

*
на първата среща
е тиха

закача тънки думи
в покрайнините
на усмивката си
едва долавяш
аромата ѝ на портокали
с насипен поглед
чертае линии
по топлите части на съзнанието ти
после от върховете на ноктите ѝ
излиза вятър
като от билото на планина
и ги изтрива

имаш чувството, че си я обичал
че си държал цялата ѝ липса в ръце
че е закъснявала за всички първи срещи
и си ѝ бесен
но онемяваш
само от начина, по който изпъва ръкавите си

на последната среща
си тих
името ѝ ухажва устните ти
като позната любовница,
която гладно повтаряш

научила те е
на най-доброто от себе си –
как да се сбогуваш качествено
и завинаги

 

КАЛИПСО

обичах ви всичките
строях ви домове
с най-здравите клони на душата си
давах ви вечност и вяра
кълнях ви
че сте последни

жалки одисеевци
плачещи за някаква итака
с корабокруширали ръце
ме разливахте по устните си
опустяваха дланите ми
всеки път
когато отричахте
последната глътка любов

тръгвахте си позорно
точно както и идвахте

с болни думи за родина
и разредени сълзи
отравяхте моретата ми

сякаш имаше лек за моята носталгия
когато разрушавахте дома ми
за да се приберете в своя

 

*
И в двата края на времето
те няма.
Лампичката за надежди
премигва и угасва.
Изтощиха се.
Имам склонности
да виждам вечности
там, където миговете
се броят на пръсти.
Твоите и моите
пръсти,
преплетени.

Няма те
в нито един край
на времето.
Но ме има мен
мен
мен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
писмата ми
са хартиени длани
с които ти нося сълзи

 

*
всяка сутрин когато
се събудя от сън
първото което обличам
е омразата че те няма
и набързо закусвам
времето което
така бавно те приближава

 

*
безсилието ми набъбна
разсипа се по тротоара
попи между плочките и изсъхна
така и не го разнесоха уморените ни крака

 

*
вържи ме с ивица небе
и няма да избягам
прогонена от вятъра
но няма да съм втора сянка
а способността ти
да дишаш

 

*
гола е
смъртта ми
по стените
на омразата ти

 

*
сънищата ми
са плащеница за реалности
от които не искам да се будя
защото всяка една
е частица от теб
а аз искам да събера
цялото ти лице

 

*
напудрените ми ръце
все още пълнят с вата
куклите
които в теб
се учат
да обичат

 

*
семките на мандарината в чинията
приличат на горчиви хапчета
повърнати от времето
неможещо
да се преглътне

 

*
асфалтът скърца
от лошите маневри
на подметките ни
и оставя дълбоки следи
съхранили всяка наша среща
но когато утрото настъпи
боята за обувки ще ги заличи

 

*
искам да съм
от другата страна
където куршумите падат
под прав ъгъл 50-60 градуса
защото тежестта е просто
полярност за безсмъртни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
Сребърна люлка
люлее тарантула
страх и красота

 

*
Охлювче гали
шията на нарциса
почакай време

 

*
Калинка плаха
в сватбена премяна е
женихът паяк

 

*
Грее ябълката
змия между клоните
къде е Ева

 

*
Парá от злато
във езерото блещука
просяци няма

 

*
Клошари в парка
гълъбово гукане
хранят душите си

 

*
Очи на дете
сакурата разцъфтя
на белия лист

 

*
Лятото спи ли
във пазвите на нощта
рояк светулки

 

Пожари

Златно алени
дървесата танцуват унесени
пожари в душата

 

Река

Водата крие
сълзите на небето
търси в тях Бога

 

Мантра

Гледам морето,
душата ми се гмурка –
бисери търси…

 

Полет

Друм към небето
танцуват боси нозе
пее душата

 

Сбогуване

Черни кръстчета
сетни отлитащи птици
небето плаче

 

Диагноза

Острата човка
на нечовешка болка
кълве бъдното

 

Тишина

Синьо и чисто
свети окото на Бог
спи езерото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

пълнота

когато
обичам
всеки път

 

поезия

навсякъде около мен
всеки път когато
мисля за теб

 

ти и аз

живеем
като скачени съдове
никой не остава
непокътнат

 

смирение

да продължиш
въпреки страданието
въпреки униженията

 

Купидон

няколко пъти
пропуска целта
докато накрая
улучи

 

правопис

започвам да пиша
думата майка
с голяма буква

 

след дъжда

небето бърше сълзите си
последни паяжини от облаци
блести като огледало
вдигам нагоре очи
в огледалото
виждам себе си

 

*
косата ти е
като вълна…
вълнува се
когато я докоснат

събирам смелост
и вървя
все по навътре
и по навътре…

 

дом

колко пъти
се връщам
без теб
не е същият

 

и след смъртта

мисля за теб
всеки ден
ти идваш при мен
всяка нощ
оставаме
заедно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
така ще си останем
аз – море ти – пясък
от време на време
ще се примамваме
и подмокряме
точно на тези места
децата ще строят замъци

 

светулки

ти си светулката в тъмното
отпускаш китки като
бял облак в синьо небе
с едно изплезване можеш
да изправиш Пиза
с теб времето е абстракция
дори Биг Бен лъже
с теб и аз светя
но когато изгаснеш
ми свършват батериите

 

*
пия си сълзите
за да запазя
единственият спомен от теб

 

минус и минус

вече разбрах защо
не се получи помежду ни
физичен закон е
атомите с еднакъв заряд
да се отблъскват взаимно
същото е и
със сродните души

по дяволите
как мразя физиката

 

*
въздухът от мое ляво
е с изпокъсана шапка с козирка
и очила с едно стъкълце
има малко супа по кислорода
когато вали дъжд отгоре му
падат исполински хлебарки
въздухът от мое ляво е
винаги намръщен и нещастен
и не иска да бъде повече

това е причината да съм жизнен
само от дясната ми страна
защото лявата ми ноздра явно
не ме обича толкова

 

*
от неспокоен сън се будя
гласът ти е приспивателно

мълча за да те слушам
говориш за да умирам

 

*
надигна поглед
и видя човекът
за когото
бе прогледнал

 

*
събирам дъжда на топка
есента в буркан
спомените
в джоба на ризата си
с лунна походка се запътвам
някъде към себе си
страх ме е ако се обърна
да не те видя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

балканската къща

по хели лаксонен

купих тази къща
заради прегърналата я
хортензия

красотата е обречена
оказа се
че корените са в съседите

старият полковник
се притесняваше
за устоите на къщите
за изолациите за мазилките
за нравите на младите
отсякохме храста
летните преспи
от цвят изчезнаха
като къщата от детството
към която ме връщаха

следващото лято
дъщерята на военния
се върна от чужбина
и ми се развика
лудата крава
как можа
убиeц
покойната ми майка
засади цветето
като станах на десет

така започна войната

 

добрия син К.,

време е да затваряш татко
изключи светилата
спри крановете на изворите
източи езерата
сгъни дърветата спихни плодовете
пусни алармата на забранените
нахрани животните
провери въжетата на купола
целуни змията за лека нощ
изключи захранването
енергията е скъпо нещо
пази наследството на дядо
спускай кепенци ролетки
и не закъснявай за вечерята на мама
после най-сетне свободен
върви в пристанищната кръчма
да закачаш белите рускини
като добър баща
а аз добрия син
отивам да убия брат си

 

.
гася цигари във ръцете си
и гледам как не ми остават белези
чинно подчинявам времето
по-глупаво нещо не съм вярвал
вътрешната красота избуява обзема
и докато се усетиш те изтърбушила
стаята мирише на умряло животно
години след смъртта на котката
аз съм стар будоар с увехнали цветя
Сирил Колар Бернар-Мари Колтес къде сте
защо и мрачните пътеки са утъпкани
пристрастяването към забранени плодове
е бавен път с мантинели край очите
няма свръхдоза има дефицити
има бавно накъртване
прасковено скапване чийто мъх
се слива със мъха на плесента
има картонени торти по старите снимки
сам съм друго няма

 

цирцея каза

не храни прасетата ми
с бисери и риби
месото се разваля
давай им
бял хляб и футбол
месото се запазва

и подгони едно с кирката

 

културен живот

докато
ти ближат задника
и те захапват
за гърлото
понякога не успяват
да си сменят
физиономията

между
наше момче
и тоя малък боклук
разстоянието е
няколко изречения
а разликата е
само аудиторията

продължавам
да изтръпвам
от отровни изрази
като
наше момче

 

deus ex mahina

си ми утринната молитва
фундаменталното настроение
пълнителят на смисъл
дето все не свършва
а аз стрелям пилея
си ми памет-nick на жертвите
пределите на land-of-mine
apple на раздора
windows към света
с двойна изолация
щото реалността хапе
шъ са управиме
вервайте
след трийсет години
пустиня в главите
и пясък в очите
устата корема
и соева манна
дотогава напред и завинаги
ти баща ти майка
и седемте първи любовници
липсващите патоси
логичните завършеци
затова предпочитам
да си барам сам мишката
това между другото
парцелирайки глобалното
дробейки глобуса
на нашости
очите в монитора
земля в илюминаторе
родна

 

бабини деветини
за растенията
и любовта

по Йорданка Белева

любовта днес е
крехко растение
иска вода
от девет кладенеца
да и носиш
да я пазиш
да й баеш
отговорности големи
саксии да сменяш
щом занараства
пръстта да поддържаш
да й държиш влага
да ти държи влага
от вятър да я пазиш
да не иде на вятъра
по-често
цветовете да галиш
ДА НЕ УВЕХНЕШ
от зли очи
да я криеш
да я вардиш от уроки
завист да я не попари
за по-сигурно
я накарай да върже
плод да добие
работа да има
да не ти избяга
(пък то после
кой ли вече
ще я иска)
но това е далече
сега бързай
бъди й слънце
да не залинее
че любовта
изобщо е
крехко растение

мутантче
стайно
някакво

 

романтизъм
след Екзюпери

хората се промениха
пораснали казват
розата изостави
малкия принц
наговори му
куп тежки думи
че е парцал
защото флиртува
с разни лисици
пилоти стари
перверзници и дори
с други змии
освен нея
малкия принц
искаше да се защити
защото не всичко
беше истина
бяха й го наговорили
онези змии
но тя не искаше
да го слуша
и той се застреля
а тя полудя

 

фолклорен наратив

тримата братя се върнаха на село
баща им си умря в апартамента
глупчото замина за америка
стана компютърен милионер
и се ожени за принцеса
разори го при развода
доброто юначе
записаха в спортното
затъпя затлъстя
убиха го в престрелка
добрата мома тръгна на гурбет
да играе спортни танци
около по и под масите
а когато се върна
опита да съживи
песенния фолклор
чрез изкуствено вдишване
на чужди елементи
ламята си запуши ушите
и избяга през девет морета
(в нечий друг фолклор)
отнасяйки си колекцията
плочи от мъртвата естрада
добрите животни
ги затри реформата
в селското ни стопанство
сега са на кренвирши
(и петела и кучето и котето)
златното момиче удуши бабичката
заради златната ябълка
сега живее в сливен
и пише поезия
златните ръце
избиха златните зъби
от златната уста
и тя млъкна

 

Къщата на любовника

старата къща
в тихата уличка
сгушено минало
в прашните стаи
гледат от снимките
кипри опулени
лели и чичовци
пълен комплект
там му се радват
сякаш събудени
от магически унес
предъвкващи времето
там го посрещат
весело скупчени
там го очакват
да им вдъхне живот

в това измерение
аз съм плесен
а възможното ние
се лекува успешно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

В бъдеще време

един ден
ще събера живота си
в шепата на лявата ръка,
без да тече вече неусетно
между пръстите.

ще го държа там
като кълбо светлина –
слънчево зайче,
което расте,
за да се превърне
от сутрин в ден
от месец в година.

тялото ще сменя сезони,
докато душата се притаи
от едно място в друго.

тогава ще се преместя
да живея в себе си
(за постоянно и не под наем)

 

23.11

кората на дървото
листата нападали в локвите от вчера
листата сметени и струпани край оградите
тихата тревога на небето
и хладния вятър
пътят е няколко крачки,
които винаги не ми достигат.

 

*
в онези сутрини,

когато слънцето едва проблясва,
мъничко и далечно.

после денем,
когато мъглата те следва,
пълни всяка твоя стая
плъзга се с теб по коридорите
и най-сетне разбираш,
че живееш в дом със стени от мъгла
и вечерта вече е дошла, за да подпали
твоята крехка къща
с уличните си лампи.

гориш и изчезваш,
гориш и изчезваш.

осъзнаваш,
че да останеш е твърде скъпо.

когато не можеш и не искаш да платиш.
когато казваш сбогом.

 

20.09

обличаш се
сутрешното слънце
свети по теб и
бавно слиза по стълбите
докато влизаш в асансьора.

долу котките лежат в топлината.

тръгваш по празната улица
стъпваш здраво
обувките ти слагат намерения
от тротоарите струи трева.

 

*
като свещичка,
усмихната в тъмнината,
като обич по средата на живота
искаш ли да си искрата,
от която тръгва всичко.

 

23:07

заспивам с теб
всяка вечер

по сънищата ми се изкачваш
подреждаш всичко
после го разхвърляш
после си отиваш

като нощ, в която не спим
като гласовете на птици,
които приближават
преди ранна сутрин.

онази хлад, отворени прозорци.
кожата попива и настръхва.
бавна и несвършваща целувка.

 

К.

когато хълмовете
побелеят от тишина
и слънце.

когато облаците отплават
надалеч

когато бавната наслада
започне да попива телата ни.

в това топло и спокойно време.

с теб прецеждаме копнежа
от всеки дъх.

после
времето е спряло
и всичко е застинало.

твоята неподвижна сянка
слуша моята.

тази малка стая
пази
нашата бавно отминаваща любов.

после
градът ще прибере нощта
и ти ще прибереш тялото си
в моето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*

Любовта ми
е гълъб –
винаги
я гоня, винаги
отлита.

 

*

В трамвая на
третата
седалка
гледах как
продават
гевреци
и разбрах, че
от години
се въртя в
кръг.

 

*

Жълтият циферблат
на
стария ми
часовник
вече се отлюшва,
а с него
се сгъва времето.

 

*

Любимият ми цвят
е
10, но
как на телефона
с един пръст да
го натисна.

 

*

Ти си на седмия етаж,
а под теб
на
номер 4 съм аз.
Стълбите са стръмни,
а за асансьора
няма
ток.

 

*

Сянката застана до нея.
Тя, незабелязала,
продължи
да дърдори,
а сянката й повтаряше,
отчаяно самотна,
думите на любовта.

 

Бездомен

Мечтата ми е да съм
бездомен
като дядо Добри,
оплют от медиите
и сякаш на сто години. Доброто
е
на
сто години.

 

*

Ходейки по
стръмното
надолу,
не
разбирам
как някога ще се изкача
горе
при
теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017