Владимир Сабоурин – Две поеми

 

Кронщат. Виктор Борисович се спасява по леда

 

Всички победили революции си приличат,
всички разгромени са победени по своему.

Светлозар Игов

 

аз долуподписаният лев давидович автор
на октомврийския преврат и перманентната революция
отправих ултиматум към разбунтувалите се моряци на кронщат
преди да почне топенето на ледовете на финския залив което би направило
крепостта непревземаема виктор борисович литератор социалист-революционер се
спаси по леда аз бях убит в мексико от агент на енкаведе забил
в главата ми пикел ледокоп

байонетът ми счупен мириша на риба отказа
от принципа е продиктуван от самия принцип самодеятелността
самоопределението на работническата класа трябваше да бъде отложена
за по-добри времена които така и не настъпиха въоръженият победоносен пророк
на революцията отрича собственото си пророчество на кръстовището
добре познато на макиавели взимането на мерки когато хората
вече не вярват да може да бъдат накарани да вярват със сила
сега щикът ми е счупен мириша на риба правя поезия
правя история с пикел в кронщатския лед

декларирам че аз бях този който пръв систематично приложи
дълго преди работникът на германския другар по оръжие ернст юнгер
eдна подвижна армия от милитаристки метафори метонимии антропоморфизми
към труда нарком на войната поел в рамките на идеала на военния комунизъм
функциите на нарком на труда в името на духа на работника във войника
духа на войника в работника тези потенциални дезертьори чието
място е в дисципа трудовите лагери милитаризацията на труда
първият реализиран комунистически идеал сталин главен
комисар на украинската трудова армия жалък плагиатор
тривиализирал по-късно идеята ми мащабно
банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход

нека кажа и аз лев давидович след края на ссср ме смесват с вас но няма
да се подписвам като литератор всичко написано от мен без друго носи воден
знак една от причините да избягвам да пиша анонимни писма твърдя в прав текст
че през февруари на паметната ни година изкарах ротата бронирани машини на улиците
на въстаналия петроград последната телеграма на николай ІІ обкръжени от шкловски
т.е. дойдоха броневиките прекъсваме връзка ала аз също изобретих пръв
сипването на захар в бензина на всеки добре функциниращ механизъм
езика държавата революцията самотен човек върви по леда направо
в мъглата мъглата се вдига вижда целта вижда следите си на леден
блок в дрейф лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия мартенски лед на финския залив

мащабно банално радикално зло в една отделно
взета страна в безкраен преход от социализъм към капитализъм
слушай сюда в превод глей са в безпредела всичко си тече легално
освен първия милион на първоначалното натрупване на капитала после идва
диктатурата на закона контролен изстрел в тила дами идва течност от финландия
НЕ знам как функционира кредитната карта изпълнен с комсомолски плам да уча
блаупункт стерео подарък от пичовете от фракция червена армия без едно кво ви
дължа ухилена снимка пред кадеве шопинг излет в западен берлин отскачане
до финландия за лафче без бръмбари нефт срещу херинга от исландия дето
НЕ пристига първото ченч бюро в питер на ръка разстояние в смолни
киришинефтехимекспорт депутат от ненецкия автономен окръг
радиоактивно отравяне погребение със салют до морячетата
от курск хозрасчет комсомолско езеро ленинградска област
дачный потребителски кооператив указ 56 техснабекспорт
прокурора получава документ на фински

глей са необясним обратен завой death from above
by mercedes балтийски ескорт фестивал бели нощи
сургутнефтегаз западни пенсионни фондове газообразно
росгосстрах трудоваци строят дачи в испания разрешите
доложить чувствам се като руска проститутка в цариград
виждам със собствените си очи прессъобщение за ареста си
с утрешна дата мъртвец осъден in absentia за укриване на данъци
национализиация на риска приватизация на печалбите милениумно
възстановяване на царските ордени седемнайсе мига от пролетта
ротеармеефракцион киришинефтехимекспорт роснефт газпром
балтийски ескорт мащабно банално радикално зло в една
отделно взета страна безпредела на прехода
финския залив гледка от първа линия

продължава лев давидович ето
за мен удари часа на кронщат бунта
на моряците от червения балтийски флот предвождан
от анархисти аз бях този който нареди безусловната капитулация
на бунтовниците пред лицето на грозящото начало на топенето на ледовете
с което се оправдавам приемайки парада на победителите наистина изчаках
до последния момент докато трае щурмът се приема почти без дебати новата
икономическа политика началото на безкрайния мирен преход
от социализъм към капитализъм изправен пред форсмажора
на мартенското топене на ледовете във виелица и огън
щурмувам другарите си по перманентна революция
с право се стоварва връз темето ми ледокопа

продължава виктор борисович
рибата тръгва да мята хайвер нагоре по реката
чиста форма въоръжено въстание плисък на пяна
бог загребва пясък от морското дъно късаме жиците
на телефоните от една точка насетне падат на правата няколко
перпендикуляра велик е бога на бягащите пиша но брега не се отдалечава
зад гърба ми телеграфни стълбове отрязани за огрев когато съдите
революцията не забравяйте да правите биография не история
всеки войник носи в раницата си своето поражение самотен
човек върви по леда в мъглата направо мъглата се вдига
вижда целта вижда следите си на леден блок в дрейф
лента на мьобиус килватера така преминах
по изтъняващия лед на финския залив.

 

 

Ethica, ordine geometrico demonstrata

 

Смутът е, ужасът е, обилието е
девствеността е, която почва да се губи

Вирхилио Пиньера

 

на една от лелите ми старата мома
нотариус дружаща с адвоката г-н Пуш
каталанеца, надушват се тия провансалци
дори насред вонята и благоуханията на тропиците

Добре дошъл в похотта им
бях на петнайсе беше по-яростна от смъртта
сладостта на разложението реалист съм
Искам невъзможното

Поет на съхранената
Земна действителност в отвъдното
В завършеността на неговия съд
И въздаяние

Райска музо Кралице победна

благоуханието на младежка гордост
на затворено-високомерно естество
на стройна грация или пък
хладното достойнство, напомнящо
за провансалците

копнежа по отнесеност и превращение

вече свикнах
с констативния протокол
на изреченията ти за нещата на тялото
(за разлика от нещата на духа)
с които посрещаш
догарящия в мрака на женствеността ти

протоколния изказ
най-строгата яснота даже
при заклеване състрадание гняв
страх или ужас

изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа

Теорема 7. Редът и свръзката на идеите е същата, както и редът и свръзката на нещата.

Ако се върнеш са назад в етиката
Не ми бегай, кучко

Теорема 1. Мисленето е атрибут на бога, или бог е мислещо нещо.
Теорема 2. Пространството е атрибут на бога, или бог е пространствено нещо.
Доказателство. Доказателството на тая теорема се извежда по същия начин, както това на предходната.

В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени

Изреченията за нещата на тялото
за разлика от изреченията за нещата на духа
В есхатологичната сфера физиката и етиката вече не са разделени
Това определя и значението на Природата като ландшафт

Хибискус фуксия опунция
Райска музо Кралице победна

Идеална чувственост или
Духовност за която тялото
Самуна същностен
Необходим е, конкордантен

старата мома нотариус, боготворяща в зноя на декември
в Сантяго де Куба, най-горещия месец
в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
родилното отделение на болницата
Los Angeles в огнения декемврийски пъкъл на пристанището
притиснато от Сиера Маестра
на някоя френска плантация за кафе
френският чифутин е мърсувал
в райския бриз на Февруари

Хибискус млечка коледна звезда папая
Араукария лантана твърдокрили антуриум
Змиярникови филодендрон папилионацея бобови
Мангрово мочурище хелиотроп подсунка златен дъжд
Лабурнум калатея орхидееви онцидиум върбинки пурпурната
Фуксия опунция обикновена фламбоян огнено дърво фуксия боливиана
Trachyderes succinctus катлея опунция стрикта кактусова смокиня смута
Ужаса обилието девствеността която си отива каймито фрута бомба
Musa paradisiaca Victoria regia

Като Април в Андалусия, казва
Колумб за октомври
Септември ще бъде май
Октомври ще бъде април

като май в Бордо, смуглите жени
ходещи за вода по стръмните пътеките на Хьолдерлин
френския чифутин е мърсувал
в райския бриз на февруари
Райска музо Кралице победна
с робиня старата мома нотариус, боготворяща
в нечовешката жега
на декември во стаичката
откъм ада на улицата на сиестата
любезно очакваща клиентите
като девиците със свещниците
Идването на жениха
боготворяща в нечовешката жега на декември
Етиката на Спиноза
Благословената, извеждащата ни

Мангров мочур фуксия боливиана
Райска музо Кралице победна

дали Спиноза е виновен, че леля ми
остана стара мома нима и без ordine geometrico
ебането или любовта не е
без друго силно проблематично
желание да желаеш да желаеш

свободен ли съм да те желая
желая ли да съм свободен за да те желая
свободен ли съм да желая да съм свободен
за да те желая

Хелиотроп жасмин ванилия
Райска музо Кралице победна

не писането е потребност
а искането да пишеш
по същия начин може би
потребност е не обичането
а искането да обичаш

Това е Етиката на Спиноза, казвам
Без предизвестие, без встъпление, изстрелвам го
във нищото ex nihilo съвършенство sive реалност
deus sive natura не знам защо материята да е недостойна
за божествената природа под реалност и съвършенство
разбирам едно и също нещо радостта е преход
към по-голямо съвършенство радостта на бога
от себе си тялото sub specie aeternitatis
без артилерийска подготовка на аудиторията
За трудната материя при второто ти гостуване
в стаята ми не ти е сефте все пак
вече закоравяла от патриотизъм
и усилията на духа

Пълна с перлите на цветовете еуфорбия
Млечка исусов венец отровно зелено и пурпурно
Стволове на кралски палми проблясващи сребристо в мрака
Зелената плът на филодендрон пулверизирана лава черен пясък
Хелиотроп сребристолилаво лабурнум коприненозлатно маранта
Индигово фуксия боливиана огненочервено ръждиво и златно

Това е Етиката на Спиноза, казвам
личен екземпляр на старата мома нотариус
която татко спаси от тропическата влага
за ледената библиотека на клемент готвалд
очарователна през лятото, татко
спомняш ли си тъгуваш ли за нея

Папая каймито фрута бомба
Райска музо Кралице победна

Тъй прохладна прорязана от косите лъчи
на слънцето от задния ни двор с гол
калкан отсреща без мазилка
като камъните на олтара
на чадата Израилеви
без хоросан спомняш ли си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Октавио Пас – Орел или слънце?

 

Уастекска дама

Обхожда бреговете гола, здравословна, току-що излязла от банята, току-що родена от нощта. На гърдите й горят бижута, откъснати от лятото. Слабините й са покрити с увехнали треви, сините, почти черни треви, които растат по ръба на вулкана. В корема й орел разперва крилете си, две вражески знамена се сплитат, почиват водите. Иде отдалеч, от влажните земи. Малко са съзрелите я. Ще разкрия тайната й: денем е крайпътен камък, нощем река, течаща по хълбока на мъжа.

 

Затворникът
(Д. А. Ф. дьо Сад)

 

à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…

Завещанието на Сад

 

НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.

Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?

Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.

Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?

Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.

Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката
неговото опако, близнака му.

Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.

В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.

 

Орел или слънце?

Почвам и почвам отново. И не напредвам. Щом стигна до фаталните букви, писалката отстъпва – неумолима забрана ми затваря пътя. Вчера, облечен в генерално пълномощно, пишех с лекота върху всеки наличен лист: парче небе, зид (неустрашим под слънцето и погледа ми), ливада, друго тяло. Всичко ми служеше: почерка на вятъра, на птиците, на водата, на камъка. Юношество, целина, разорана от фикс идея, тяло, татуирано от образи, сияещи белези! Есента пасеше големи реки, трупаше блясъци по върховете, ваеше изобилия в Мексиканската долина, безсмъртни фрази, изсечени от светлината в чисти блокове почуда.
Днес се боря сам с една дума. С принадлежащата ми, с тази, на която принадлежа: ези или тура, орел или слънце?

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Octavio Paz, Libertad bajo palabra. Obra poética (1935-1957), México, D. F.: Fondo de Cultura Económica, 2003.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

 

Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост

 

Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Николай Владимиров – Поезия

поезия

толкова излишни думи
с които да скрия
че просто
мисля за теб

 

*
ти си
шума в сърцето ми
който
лекарите бъркат
с тишината
след атомна бомба

 

*
един без друг
дните ни са гърбици
защото тежи
повече от лице на гърба
призрака на
нероденото

 

*
всяка моя цигара
без теб
е като монахиня
без Бог
а от двама ни
само ти пушиш

 

yavorov decision

ще си купя пистолет
на черно
ще го заредя
почти без звук
ще го напъхам
в устата си
и
няма да натисна спусъка
защото така ще застрелям
теб
в мен
такава красота
не се убива
оставя се да умре
от естествена смърт
за наказание
че не си моя
ще остарееш
и ще погрознееш

не се променяш
ставаш по-красива
с времето
а тялото ми
все повече
опитва да те предаде
не искам да плагиатстваш
собственото ми разлагане

такава красота
не се оставя мъртва
страхувам се
че ще трябва
да стрелям

 

песен на песните

само с един прекъсващ микрофон
по средата на бар без цигари
жената в рокля на тъмни череши
и очи от листата на хмел
пее по-добре от тази
в телевизора
не заради очите и роклята
и не заради момичешкия си глас

блендата й е адски фалшива
но пее красиво
защото лицето й носи
цялата болка
да правиш любов
с някой който вече го няма
и да му позволиш
да продължава
да прониква
в теб по-дълбоко
от никога

 

до смърт

разбираш че жена
те е обичала
когато започнеш
да намираш
синини
по цялото си тяло
толкова силно
те е държала
в ръцете си
преди да си отиде
че си се превърнал
в цвета
на смъртта й
която не може
без теб

 

*
тялото ти
е сапун
за греховете ми
без него
се чувствам мръсен
като нощ
в която светът
все още не е бил
сънуван

 

*
сърцето ти е
като библиотека
в чужда страна
толкова много книги
за любов
без превод

 

*
най-тъжният човек
в света
е този
който
може да влезе
в сърцето
на всеки
но за никого
не е
единствен

 

*
преместих сърцето си
в мозъка
и то го изяде
веднага
сега обичам
но не помня
кой

 

*
човекът който обичаше
в мен
вече го няма
а аз все още
те ревнувам
от него

 

най-дългата гледка

очите ми се умориха
да не гледат
в теб

 

*
пиши ми
няма да ти отговоря
за да си поговорят
за любов
моето
и твоето
мълчание

 

*
без теб
всичките ми сърца
са на местата си
но нито едно
не бие

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Владимир Сабоурин – Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов

 

Германският социолог Никлас Луман твърди в книгата си Любовта като пасионна страст, че никога не бихме се влюбвали като модерни индивиди, ако не съществуваха моделите на любовните романи, романтическите комедии и лириката. Той говори, разбира се, за романите на ХVІІІ век и историческата семантика на кодирането на любовта, легнала в основата на модерната ни чувствителност – романтическите комедии и лириката са моя фриволна добавка. Тази фриволност става обаче смъртно сериозна, както казват немците, ако я приложим към дебютната поетическа книга на Ивайло Мерджанов. Любовта като пасионна страст е генералният бас на Ремисия (2016).

В поезията на Мерджанов незаобиколимата тъга на обичащия е страст или по-точно страсти в изходния раннохристиянски смисъл на страстите Христови. Точно поради това тя не е мимолетно – в основата си хедонистично – състояние на консуматорското съзнание, а скръб с атемпорален трансцендентен хоризонт – „Тъгата е завинаги”, както гласи заглавието на първата част на Ремисия. И това в поезията на Мерджанов не е фигура на речта, мисълта или пазара, а непоклатима теологическа доктрина в един неподслонен от обич свят.

Лириката на Мерджанов е трансцендентална с една буквалност, от която сме отвикнали и ни плаши. За последен път исторически тя проблясва в Химни на нощта на Новалис, след което бива погребана под седиментите на буржоазния интериор, и затова стиховете на Мерджанов могат да ни се сторят безсрамно романтични, недопустимо романтични. Но това не е тривилиазираната романтика на всичко де що е лирика на буржоазния интериор. Имаме пред себе си една оголена до костта на тленността на всичко човешко Friedhofslyrik, гробищна поезия, която може да понесе ранноромантическата концептуална тежест на картините на Каспар Давид Фридрих, вдъхновявали по немско екстремистите на любовта от Новалис през Хьолдерлин до Клайст.

Любовта е черната птица от безутешна картина на Фридрих, в която истината, доброто и неразрушимостта на духа в буквалния теологически смисъл на думата се конфронтират с трансцендентално неподслонения свят на модерността. Както птицата от корицата на Ремисия, така и ключовото стихотворение „Каспар Давид Фридрих” сигнализират за една кота на поетическите води, при която отдавна е залята и отнесена от приливната вълна всяка лирика на буржоазния интериор – лириката, която сме свикнали погрешно да наричаме „романтична”. При Мерджанов терминът романтизъм възвръща изконния си радикално антибуржоазен смисъл, чийто екзистенциален вътък е екстремизмът на любовта като самозаличаване/самовзривяване/самоослепяване.

В Ремисия отсъства думата „ремисия”. Книжното тяло не само не обяснява, не онагледява, но дори и не назовава поименно заглавието си, което съгласно Уикипедия е медицински термин, идващ от латинското remissio („намаление”, „отслабване”) и означаващ „период от развитието на дадена болест или клинично състояние, през който човек или е свободен от симптомите си, или те са овладени и проявите им остават относително стабилни с течение на времето”. Поезията на Мерджанов е кайросен момент от развитието на българската лирика с нейното упорито, граничещо с клинично състояние, жилаво нежелание да скъса с лириката на селскобуржоазния интериор, – мигновено състояние на пробив към дълбините на високия романтизъм с неговите ипостаси на гробищно угасване на деня, изстрел от упор в сърцето на любовта като буржоазна институция, светкавично прехождане между ослепителното средиземноморско отвесно слънце и мрака на германиите.

Това е поезия, чийто субект трябва да полудее, за да бъде разбрана тя като страсти по любовта, страсти по един романтизъм, който избива на повърхността на националното съзнание с Ботев, за да замлъкне след това завинаги.

Този романтизъм е недопустим като анархистичната революция и трябва да бъде претворен в поезия, за да овладее шизофренния симптом на една култура, неумолимо възвеличаваща единствения си поет романтик и обричаща романтизма си на замлъкване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Божидар Пангелов – Улица в Ефес

Улица в Ефес

Тази улица не води
никъде.
Изящни колони
с богати капители,
(трева между стъпките)
случайни дървета
и облаци.

Дълго небе.

 

Варава

Къде са ръцете ми?
Къде са?

Посягат към тъмни сандъци.
И някой се киска. Варава!
И ми стиска гръбнака.
Не мога да дишам.
Вземи ги.

Отминаха влъхвите
(без да се спират)
след дълга звезда.
На хълма
имаше град.

 

Колхида

Набъбват пъпките на кестена –
като вълна от морска пещера
с напор притаен.
Загадъчно оранжево пронизва
бавни облачни криле.

А всичко е така далечно –
в мъгла са върховете снежнобели.
И даже хвърленото слънчево
ветрило –
не буди мойта кръв.
Потънал като корен,
съзерцавам,
кръговрата на звезди, небе,
понеже,
на зелената трева
са мъртви мраморните статуи
на боговете древни.
И песента не се издига –
като орел на търсещите
Златно руно.

Едно дете умира.

 

*
Когато
масата е мрежа,
увивам се със ями
и тръгвам тъй
както отначало.
И нека да
пируват
и да разтеглят
хляба.
Разклащат се дърветата
преди да слезне
дъжд.

 

Писмо

Пиша ти писмо.
То е объркано. Като мен.
Сигурно си виждала Персеидите.
Над морето.
Така е и с думите,
които ти пиша или съм писал.
Не помня.
И все са други.
Не тези, които бих искал да кажа.
Или съм казал?
Не помня.
Изоставил съм , мисълта
като пътник, който върви
към пристанище.
Корабите от там тръгват.
Все по-далече.
По-далече…
Дано да те виждам,
как вървиш по-малките калдъръмени улички,
по които не съм минавал,
за да те срещна и да ти кажа,
че любовта е една.
Не помня, дали ти го казах.
Всъщност, не знам дали от там
се минава, за някъде.
Не знам, дали си виждала
Персеидите и морето.
Не помня.
Пиша ли нещо друго,
освен едно –
една.
Не помня.

 

Затворено

Някой ден ще застана пред онази къща,
(по-скоро ще съм седнал) която ще сънувам,
за да узная как се ражда въздуха. После,
(сега спя върху китката си)
както никога ще успея, без да попитам
за пътища и
ще
премина
по въжето опънато
между
два хоризонта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Кева Апостолова – Ето така или нахални жертви на устрема

 

„Вярвам, че се будя сутрин”
Владимир Сабоурин

 

*
Рамка на картина като саркофаг в какъвто искам да почивам
Стоя като пристройка до него ще рухна не мога да регулирам
откровенията си по-добре е да се влюбя в художника той знае
всичко за картината за мен събличала съм се пред мъжете му
Пространствата правят живота висок напускам задните чинове
музиката е хубаво време качвам се върху пчела
с която изкопаваме пещери в цветя дошли от
слюнки на риби напуснали сушата заради водата а аз обратно
Сгреших ли калта лекува не се измивам изглеждам мръсна
Бягам от вниманието на документите искам си първата вода
искам я като втори въздух ципите на очите и ципите между
пръстите са еднакви при излитания излитания пълнят яйцата
Вярвам че се будя сутрин дърветата са отвори отворите са дрехи
без хора хората са вързана вода отрязан въздух е човекът сам
избира грешките идва изтърпява живота и си отива не си отивам
Не си отивам
Никола Пусен се бие за мен с крадливи музеи а аз ето така
прегръщам картината и полицаят ме застрелва

*
Намерил е хубава разтегателна кожа подредил е в нея всичките
ми вътрешни органи дал им е живот заплашва че ще им даде и
смърт но аз се изсмивам в лицето му защото той никога няма да
може да събере външните ми органи които са разхвърлени из
цялата вселена и живеят там с кратки детски превалявания за
миналото защото аз съм човек а човекът е находчив и помни
Преди да се простя с тялото ще присадя моето здраво сърце на
болно прасенце обичам го морфологично и хистологично тоест
много а много е господ който живее под наем на земята защото
я обича най-много се обичат болните деца разкривени са
красивите ребра приковани към гърба на огън
В играчките на земята живеят страдащи къщи тежки оксфордски
речници които са нахални жертви на устрема и градове като
изправени хора с тела без глави също нахални жертви на устрема
С препълнени спирачки е смехът мигът е неподвижен свят
движението е миг до миг миг до миг вярвам че се будя сутрин
Някой пита имаш ли нещо за отчайване не нямам нищо за отчайване
макар човекът да прие първия срещнат живот ръцете му растат и
ето отново
тръгвам след деня като след мъж който крачи с цялото си значение
към общите ни центрове

*
Сърцето набутва нещо навътре влошава почудата корените
излизат над земята разбиват очите дошли от безсмъртния свят
изсипват ги наводнения в предната част на новините
Имам дълги отговори за всичко което потвърждава че не знам
защо при мен нямаше четири годишни времена а всяка година
се състоеше от часове на обвързване с нещо което не знам как
да нарека но с него си пусках когато поискам слънцето и
обикалях с оранжевите му монаси
Макар да знам че болниците заразяват рядко съм се чувствала
толкова уплашена колкото бременните в първия месец жени а
спокойно съм отваряла покрива на всеки пчелен кошер
и съм събуждала птици които спят с дрехите си до мен
Дърветата ми проговориха извличам знания обичам новия завет
гасена вар е книгата с превързан крак е кръстът
чувам черното в червеното техниката бяла се разсмива
пушач е разумът ще му запаля вярвам че се будя сутрин
Вложих старание но допуснах грешки видях много мъртви тела
нито едно не опитах да върна дори успявах да изгледам
докрай как ковчезите потъват като отблъснати деца
объркани от съгласието ми да потънат не бях съгласна
не бях съгласна и сега не съм не съм не съм не съм
Вижте как точно трябва да стане сбогуването
затворете вратата на земята така отстраняваме
важен рисков фактор възвестете появата на застояла дума
проследете ръцете ми
които са общност от две длани и десет пръсти да ето така
разхлабвам синджирчето със златно кръстче около шията
за да се уверя че господ още е с мен че ваксините не увреждат
сдържаност на мащабите вятър изсипва подаръци в косите
преброявам ги с пръсти чаша с кафе посещава устните ми
както мъжко лице посещава очите ми за да ги затвори
усмихвам се преносимо препълнено преодолимо
взимам
една малка мъглива нощ с изгърмели венчета по тялото ми и
отново я посаждам в календарите
Как го направих ли
Повтарям:
оплодено устройство е ябълката изтеглям вик от джоба й
набучвам го с лъчи от цветчета на кръв ab rh-
невежите го описват като чудо
а аз се разсмивам до смърт

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Ивона Иванова – Тайминг

Тайминг

там където свършва
пътят
на дланта ти
свършвам и аз

 

Lotus Flower

Ценни си недостатъците,
те са по-достатъчни
от всичко.
С теб изтръгвам
сърцето от корена,
кучето ми се казва Боклук,
млякото стои развалено в хладилника с дни.
От снощи имам една мъртва елха
и един по-малко мъртъв човек до себе си.

 

Сома

Тялото на любовта ти
лежи безчувствено
върху асфалта.
Тялото на любовта ми
виновно гледа от високо.

 

Birth

Ти си пъпната връв
на самотата ми,
режа те
и започвам отначало.

 

Бог

Да не вярваш в други, освен мене,
да не вярваш в други, освен мене,
да не вярваш в други, освен мене,
докато и аз не повярвам в себе си.

 

Абстиненция
5.0 / 1

Разрушени млади хора
търсят наркотика на живота си,
дланите им се потят,
дишането е на пресекулки.
„Мислех си, че няма
да се чувствам никога така отново.“
Лежат голи на пода,
след поредния удар:
„Разкажи ми повече за себе си.“
Кръвта им започва да ври,
залитат по улиците,
пълнят с цигарен дим
емоционални кладенци,
искат да надникнат вътре в себе си,
но стомахът им е свит на топка,
не спират да треперят.
„Този път излязох чиста от това.“
Имам изненада –
вътре си и с двата крака.

 

Love story

Любовта ли
ми се стори,
или ти ме гледаше
убийствено
довечера?

 

***
Не се страхувам
от нито една дисоциация
на личността ти.
Ти си моите сблъсъци,
трепети,
конвулсивното търсене
на усещането за високо
и лудото бълбукане отвътре,
което ни накара да сме живи.

 

Клопка

Да се чудя какви бонбони
харесваш
и да стоя с часове
пред витрината
на някоя сладкарница,
като преоценен експонат,
а отвътре да ме гледат и да мислят:
„Каква глупачка,
за кого й е мъртво отвътре?“
Времето минава бавно,
алкохолът е ръка на приятел,
а ти изобщо не заслужаваш
да те сънувам в събота вечер.

 

Pure morning

С цигара в ръка,
обърнал гръб на живота,
стоиш пред платното
на твоите мисли,
ръката ти – с тремор,
сърцето е празно
и толкова тихо,
че почти не се чува,
лежиш на платното,
оставен без дъх
и не помръдваш.

 

Изчезващ вид

Черно-бели раирани дни
ме карат да чупя чаши,
да си късам ризата,
да дълбая дупки, в които
заравям самотата си.
Ръцете ми са лопати,
сърцето – лунатик
с биполярно разстройство

 

Анксиолиза

Когато душата ти е в хладилника,
а щастието – в петата на крака,
и не можеш да го извадиш от там,
когато животът свършва без да ти каже,
си спомни че искаш да пипаш косата ми,
че самоубийството е най-лесния начин,
че има по-големи неща от това
да наливаш Бог в чаши
(или в себе си).
Инжектирай си любов
и спри да мислиш,
иначе ще се побъркаш още повече
и ще ходим заедно на психиатър.

 

Хромозоми

Направен си от глина.
Пръстите ми
потъват между ребрата ти.
Ще те ремоделирам
по мой образец,
ще те превърна първично
в Адам
и ще те захапя
като ябълка.
Ще те върна назад към предците ти,
докато не станеш
хромозоми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“

 

„Ремисия“ на Ивайло Мерджанов е сумрачна пътека, преминала отвъд и преодоляла фалшивата красота на великия мит за щастливата любов. Разкъсаната, разпиляна и разпъната „върху надгробния кръст на живота ми“ черна птица на любовта получава (повторно) битие в дръзновението да не бъде забравена, заменена или погребана под отменящата всяка вярност и всеки спомен-за-обич утеха на (само)успокоението. „Ремисия“ е неистов и (себе)опустошителен бяг на (себе)сътворяващата фантазност: поезия, съградена и излязла из-от най-интимните, мрачни и усойни кътчета на една фина и усетлива – и поради това дълбоко песимистична – душевност.

В безмилостна надпревара със себе си Мерджанов ни отвежда в дебрите на едно опустошено от страдание, ала любящо сърце, което дири и спомня любовта си по кървавите друмища на разочарованието. Изправена пред изкушенията на сетивните наслади, гордостта и суетата, неугасващата вярност на раненото сърце преминава през зловещото изпитание на осъзнаването, за да намери под руините на своята истина (и на своя живот) най-сетне жестокия смисъл на любовта.

Плътността на образите дири своето основание в детайлните и винаги дълбоко смущаващи ескизи на разочарованието. Въплътената с дълбочина и художествена смелост картина на пронизващата всичко (целия свят/град?) съдба на нещастния е в много по-висока степен въпрос за смисъла, преграждащ пътя към самоочевидните отговори, отколкото наистина ремисия, прикрила под мантията си едно макар и временно избавление от иманентната (и колективна), едва прикриваща се лудост на съвременния човек. „Ремисия“ отхвърля избавленията. С различен и неравен интензитет поетическият текст удържа собствения си колапс в апориите на болезнената саморефлексивност, „между отровни капки дива похот и най-нежната нежност“.

Изгубил своята (всяка?) надежда, поетът (твърде надменно е да го наричаме дори тук „художествен субект“) въобразява богата и плътна – макар фрагментарна и детайлна –  феноменология на разочарованието. Богатство, което е толкова по-автентично поради неуморното дирене на смисъл „по ония безкрайни стъпала от глупост“, от чиято нарастваща височина (или низина?) настоящето губи статута си на онтологична даденост, а следователно – на удобна и достъпна утеха.

С еднаква мощ и еднаква встрастеност Мерджанов изобразява похотта и лиризма. „Търся капката любов в градската пустиня на похотта“, сякаш чуваме/чувстваме/виждаме късче надежда в ужасяващите сенки на града. Капка любов, чието дирене (надяваме се) не угасява лъчите си и в най-скръбната нощ. При това когато притихва, „Ремисия“ „е“ откровена в чистотата на обичта си: „разходи се в зимната градина на сънищата ми/ и може би ще разбереш че докосването на душите/ е по-нежно и от кацането на снежинка върху дланта ти“.

Дългата и мрачна процесия на отчаянието в последна сметка приключва пред олтара на истината („време е да бъдем истински за пръв път през живота си“); прочее дори в най-горчивите си редове „Ремисия“ не престава да бъде интимна изповед, изречена с дързост пред лицето на безутешността.

Сивият, безкраен, пронизван от (нравствена) нищета, похот и безпощадност град рядко е бил съзиран в пълната мяра на своята гротескова чудовищност. Тематизацията на отчуждението, проникнало сърцата, „отсъствието“ на невинност, доверие и лоялност; маскарадът на изневярата, раздялата, лъжата, омразата; сблъсъкът със самотността и разлъката полагат сбирката на Мерджанов в традицията на една носталгична поетика/реторика, чиито корени у нас пося Найден Геров и чиито върхове сетне по своему достигнаха Яворов, Дебелянов и Смирненски. Ала градът на Мерджанов не е онзи на Дебелянов или Смирненски: градът на Мерджанов е град, който „е бунище от изхвърлени чувства и любов загинала“ и „най-тъжния лабиринт“… Тяхното време не е могло да роди всепронизващото, окончателно и необратимо страдание, въплътено в „Ремисия“.

Мълчание, претворено в поезия; или може би симфония, чийто генералбас е отчаянието.

„Ремисия“ е протяжен, абсурден и кървав пътепис из (за?) необятното царство на лъжите, които всички изричаме пред себе си.

Усъмнена в себе си („Бяхме ли“) и никога твърде далеч от „параноята от рози и бетон“, любовта разсейва с бледата си светлина непрозрачната тъма (или „плача стоманен“) на раздялата. Чрез въображаемото си разширяване любовта се стреми към образа на своя обект и се заема с възможно най-трудната, непосилна, жестока задача: да утвърди обичаното, дори ако е нужно да унизи, забрави, пожертва себе си.

Що е любовта? „Ремисия“ ни показва едно туптящо, голо и кърваво сърце. Де е любовта? Пътят на това сърце достига до „Тежко съвпадение“, за да премине отвъд гроба и отвъд себе си. Любовта на абсолютната трансцендентност. Преди да бъде инстинкт или желание, тя е религиозен акт.

И тъй, любимата съхранява чистото преживяване на срещата в образа си. Образът на любимата: ето кое, поради глъбините на любовното преживяване и поради своята абсолютна трансцендентност, не може да изведе от сенките „Ремисия“; и ето коя граница не може да престъпи никоя изповед, без да се превърне в лъжа.

„Ремисия“ е книга за всеки читател, готов да отхвърли прангите на клишетата и ограниченията на „добрия“ вкус. В рамките на малко повече от осемдесет страници читателят ще премине през паноптикум от преживелици, рефлексии и спомени, които няма да го оставят непроменен. Смело и безмилостно пътешествие из дълбините на човешката душа, по чиито следи всеки може да тръгне в търсене на себе си. Макар почерпил част от материала за градежа на своята поезия от разностранната си ерудиция, Мерджанов никъде не звучи изкуствено и книжно; никъде не изпада в епигонство. С подчертан вкус към неподправеността на непосредственото впечатление и винаги изненадваща в обратите си, „Ремисия“ ще продължи да провокира вече прочелите я и несъмнено ще предостави ценно естетическо преживяване на предстоящите си читатели. Ивайло Мерджанов е обещаващо име в най-новата ни литература с вече разпознаваем стил и автор, от когото очакваме и по-нататъшни заслуги за нейното обогатяване и развитие.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Намерил я свита в ъгъла под душа

 

намерил я свита в ъгъла под душа
в банята пристройка близо да огромните
клетки за гълъби заради които тя го взела била
хубава булка с черни къси коси по модата последното дете
от шестте мария родила малко след
смъртта на георги с мотопеда се ударил в стълб загледан
към каруцата коня да не уплаши да не паднат
децата от купата сено намерил я вкоченена топлата
вода свършила бойлерът малък няма
място построили я с последните тухли не може
първо гълъбарник били важни гълъбите те
направили сватбата летят над циганската
махала и все се връщат от сто километра ги
пускали пак се връщат
намерил я душът шуртял почти отмитата кръв все пак
не оставяла съмнение главата е с дупка после бързо
бърза помощ до съседния голям град и до там
са летели гълъбите тя ги гледала и пеела след тях
да ги стигне да знаят откъде идва гласът й да се върнат
пеела в градския хор ходили в чужбина
наградата ги направила известни събирали се обичали
излел е дельо хайдутин после тулумби с лимонада
после той пийнал къде ходиш мъжът ти салата няма
гълъбите чистил цял ден приготвяй да лягаме
намерил я тялото побеляло стояла върху плочките
три часа сега половината лице и половината тяло
парализирани идва само единият син да я види
тя се взира чака опитва да говори устните тръгват нанякъде
остават криви не се връщат очите искат
да довършат неказаното не става да пише ръката
се мята наникъде главата пада върху възглавницата така
дава някаква опора плачът прилича на въздишка
из ъ е е уъ е о ха у ии
тя гука.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017