Здравка Шейретова – Oсмия ден от моята седмица

 

Утро

Слънцето – жълтък огромен
в небесния тиган се пръсна.
Господ закусва.

 

Грация и гравитация

Когато господин Хайнрих
фон Клайст
пише, че човекът е лош
танцьор
така че само Бог
танцува перфектно
с марионетка или без
ти оставаш извън същността
си
вплел мисли в оная
луна
която все повече се
закръгля
когато познанията ти
полудяват
и се отварят като черупка
на орех
с натискане на острието
или с голи ръце
се отварят и плъзват
за да предвещаят края
на твоя танц
и да изчезнат в тъмнината
от която и Бог се плаши.

 

Осмия ден от моята седмица
Всяка нощ сънувам
Един и същи сън
Как ти идваш
Влизаш
В моята стая
И събличаш всичките
Си седем Вълчи кожи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Нека влезем между руините

 

Ъпгрейд

Отшелник в бялата стена:

Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии,
само порцеланът е важен. Скъп
материал.

Азс ер аз дел ям
на части, режа от себе си,
заменям се с вещи, които ми дават
нов, по-лъскав вид.

Аз съм
Бартер.

(Под звуците на синтезатори, синтетичен
хор, синтетични цигулки,
българска ню уейв група, израснала
в основите на руините от соца.
Аз чертая в киберпръстта от нули и единици
своето име.)

Аз съм
Бартер.

Под звуците на синтезатори –
издрасквам диска
на своя жизнен път, издрасквам пътя
на жизнеността си. Спомням си
последните мигове човечност,
преди да се превърна в магазин
със собствен саундтрак.

Първите стъпки бяха боси крака
по каменното легло
на река, тръгнала си още миналата есен.

Отсякох ръката си, засадих в дупката
екран, който ми казва кой
се сеща за мен, кой ме обича.

После краката ми
станаха ескалатори,

устните ми – бял
мрамор (Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии.
Само. Порцеланът. Е. Важен.)

Косата ми – диви кабели; улавям
радиосигнали, химни в ушите си,
обявяващи
края на човечеството, края
на историята, края на музиката, края
на работното време.

На излизане
душата ми прочита
по ръба на тоя свят и по ръба на оня:

Изгради
доверие с устройството си, изгради
доверие в устройството си, бъди до мен
бъди у мен, последен ъпгрейд,
стабилна връзка

Нека този интернет побере
колективното съзнание на всички магазини в мола
със собствен саундтрак.
Вярвай в този wi fi
Вярвай в този wi fi

 

Чернова

Сънувах, че съм буден и черния щраус ме гонеше,
а уличния музикант с разтреперани пръсти
изкарваше слънцето от кавала си,
което като прожектор осветяваше двамата,
покачени върху боклукчийския камион.
Няма място за големи машини по малките улици, тук в каросерията товарят
боклука, върху който после спят.

Виж, коварното растение, което приема
формата и цвета на онова, което най-много желаеш.
Поиска пари (той), вече държеше банкнота в ръце, пред него цялото небе, земя
и планини достойно разкрачени
между тези две плоскости.
Всичко в жълти етикети с цени налепено. Конфекция: изкуствено злато.

Той посегна напред (на рамото
растението)
на челото му знака:
луната, която го обича, той
би изтрил всеки сигнал от белия камък
от страх да не повреди
тук мнимата позлата там
не знае, че е вечно вечното при нея.

Сам се тунингова с цялото изкушение,
което миризмата му предлага, удоволствието, което
кадифеното докосване на тапицериите
му доставя.

(При цялата си заетост той
не е завъртял белия камък, не знае
глобуса, който се крие
зад сърповидната усмивка от Лорка
къс истинско сирене без палмово масло,
от пазара край пътя край Юндoла,
от забрадените жени, от старите баби).

По небе от олово и стружки, ярко не
светят градините от цветна магма,
топли езера в кратерите, дом
върху обратната страна на Луната;
(Синева е черновата)

 

Кърлежът

един кърлеж живее в моя пъп
и само веднъж
и само веднъж
и
само
веднъж
го видях да излиза нощем за храна
беше сумнамбул, изглежда
говореше разпалено
насън:

В условията на свръхчувствителната, политкоректна, постиндустриална, капиталистическа култура
дървото ще се обиди, ако му кажеш, че е зелено.
За фракция в момента, докато трае гибелния гняв,
ще престане да ражда плодовете на цензурата си –
ябълки без семе.

проследих гласа, изтичах
до кухнята,
открих кърлежа мъртъв, задушен
от гневен плод, от гневен
зарзават, изглежда беше разкрил
тайните им методи
за контрацепция, изглежда
беше прекъснал
климакса на техния
некултурен, необразователен
разврат.

 

Щурците

До казиното се виждат руини
от стар, игрален клуб. Сега
е друго: няма
дръжка на вратата, няма
панти на вратата, вратата
на вратата липсва, кухо зее
миризмата
на зеле и мастика.

А вътре като рицари
на кръгла маса, вечерта
работниците пият,
живеят във срещуположната, висока сграда,
частен дом от царско време,
който комунистите в кооперация превръщат,
раздавайки
парчета
къща
на преселниците от селата. Тесни
и високи стаи, мухъл
и мърморене на недоволните съпруги.

Но нека влезем между руините
(от стария, игрален клуб).
Рицари-работници с кореми
и оплешивяващи глави говорят.
На масата – галони от най-евтината
бира, с аромат на спирт и веро
на стената вляво – цици
от плакат във вестник, вдясно
карта на България от Санстефанско време.
Разговорите са за политика,
псувни, които уличните кучета държат далече.

Нямаше да ви описвам толкова
подробно
тази грозна сцена в понеделник,
ако не видях отгоре между тухлите
на събарящото се с години кино
(в чийто край се помещават пиещите
рицари)
децата им, които с пръчки, камъни и викове
играят, надявам се ще разберат,
че имат всичко нужно във ръцете си,
когато някъде сред пост
индустриалния бълвоч от вещи
видят корена разруха,
да му отвърнат с гласовете
на хиляди щурци преди тях
от косачките
загинали в ливадата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Шеста среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), шестата на 04.10.2017(среща с Владимир Сабоурин).

 

Кева Апостолова: Напоследък с постовете си във фб  засилваш вниманието към значението на определението „социална” в името/заглавието на Нова социална поезия. Но поетът е като човек, пострадал от пожар, който не ходи в пирогов, макар и да е здравно осигурен, а  сам си  одира изгорената кожа, често се чувства със статут на чужденец в собствения си хол, а поезията е лична анархия,  лична социопатия, интимни революции, обир на собствените духовни банки,  тъпчене  с думи вместо с пари… По митинги и протестни синдикални акции ли сега да тръгне? Тая пиеса той вече я игра в студ и с бронхопневмонии преди 20-30 години, дори сега отскача отвреме-навреме до сбирките на Орлов мост да изпуши някоя и друга цигара.

Владимир Сабоурин: Не само с постове, ходих и на организирания от Автономен работнически синдикат Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември пред Парламента. Нямаше много хора, лисичката Мая махаше с пухкава червена опашка между работничките от Пикадили, имаше много медии. Вече отново сме популисти, този път за неуспелите да станат популисти на наш гръб, надявам се все по-яки популисти. Към този момент, както казват политиците, виждам анархосиндикализмът като пресечната точка между интимното и Орлов мост, между поезия и общество.

К. А.: Дивият запад сега е в България, побърква ни  първоначалното натрупване на капитал, но искаме капитализъм, а не комунизъм. В тая ситуация има и нещо хубаво – НСП продължава да  пише поезия. Възможно ли е, водени от името/заглавието на НСП, някои читатели да очакват текстове-римейк от рода на иначе великото  „дий, воле, дий”  и още, и още образци на голямата ни литература?

В. С.: Хубавото на капитализма е, че има алтернатива, каквато реалносъществувалият соц нямаше. Реалносъществуващият капитализъм не е алтернатива на реалносъществувалия соц, а негово продължение с други средства. Всички криворазбирания на думата „социална” в Нова социална поезия са добре дошли. Нагледахме се на политически правилни разбирания на поезията, финансирани с правилните пари, и продължаващи да са политестетически коректни и правилни, докато продължават да се финансират с правилните пари.

К. А.: Доброто стихотворение винаги възприемам като  социален център, като социална позиция, като  споделена територия, която    може да се занимава с различни теми и да ползва инструментално различие. Грешим ли като, общо взето, свързваме социалното със субкултурата?

В. С.: Доброто стихотворение е делфийски пъп на земята, било е при Архилох и Сафо, е при Златанов и Илков, ще бъде при Кристина Крумова и Александър Николов (изборът на Сабоурин, а не на едноименния редактор на сп. „Нова социална поезия”). Наскоро видяхме отблизо, че ъндърграундът всъщност е общество на спектакъла, сънува мокри сънища за „Егоист”.

К. А.: БСФС търси новия Христо Стоичков, НСП търси ли  новия Христо Смирненски?

В. С.: Който играй, пичели. Играеме твърдо за новия Гео.

К. А.: Списание НСП е функционална уеб медия, която чувствително се опитва да записва некрозите и ражданията със секцио на живо в днешното живеене – визирам най-вече твоето писане. Появяват се нови имена, изкрещяват нещо разбираемо или не толкова, скриват се, пак се появяват със събрани мисли, съвсем изчезват, но щом в изданието може да се  прочете нещо от   Златомир Златанов, Кирил Василев,  Ани Илков,  Венцислав Арнаудов, Владимир Градев, Николай Бойков  това често пъти е достатъчно, за да изчетеш и да изгасиш компютъра удовлетворен от прочетеното. Харесва ми, че НСП е със самочувствие, не брои хората си,  не търси блъсканицата на  „елате хиляди младежи на родната страна надежда”, копае градинката си, гроба си, посяга всякак на небето… Развива ли се НСП? Какво още искате да постигнете с редакционния екип на списанието в специфичното fb пространство?

В. С.: Гордея се, че изброените от теб имена са сред авторите на Брой 8 и предстоящият да излезе на 10 ноември Брой 9. Развиваме се както от неорганичното се развива животът, през лятото трябваше да сме тор за отново винаги вече най-най-новото, нагло паразитиращо върху името ни. Но се оказа, че не сме тор за крещящия етикет „ново!”, а очистително. Редколегията, отговорна за Брой 8, все повече става екип, ще се движим в тази посока на засилване на екипната работа. Това вече може да се види в реално време във фб групата на Нова социална поезия, ще го видите скоро и кристализирано в Брой 9. Екипна работа: Александър Николов, Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Владимир Сабоурин, Иван Маринов, Христина Василева.

К. А.: Ако някога четенето и писането на поезия е било поклонничество, сега туризъм ли е?

В. С.: Да, нещо като мек, щадящ социума, селски туризъм, етно туризъм. Искаме поезията, четенето и писането на поезия, да се втвърди като вход в пустинята, да нанася рани на лицемерието на Мирния преход, да вярва в производителя, а не в консуматора.

К. А .: Всяко обединение е някаква система с координирани действия в рамките на свободата. В този смисъл кой е робът и кой господарят? Кой мести рамките?

В. С.: Ти правиш от десетилетия списание, знаеш кой е робът. Господарят е, разбира се, читателят. Мести рамките този, който създава читателя си. Не отива при създадените от идолите на пазара и липсата на реален пазар.

К. А.: Заплашителното „бунтът предстои” смяташ ли че още снабдява мозъка с кръв? Ритъмът на повторяемост често пъти изморява и дори отегчава.  „Бунтът”  звучи чинтуловско, а в „предстои”  няма следа.

В. С.: Не виждам нищо заплашително в идването на Месията, то винаги предстои и очакването му ни прави по-добри. Нека окъпем мозъка си в нещо различно от държавата, пазара, академията.

К. А.: Ти си професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ерудит,  изследваш модерността, културата, автор си  на монографии, студии, литературна критика, проза, поезия, владееш езици, гост-лектор си на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет,  превеждаш, превеждат те, пътуваш за лекции, за изпити… Това, че създаде и продължаваш да се грижиш за НСП, че отделяш време за броевете на списанието, за презентирането им, че обръщаш ежедневно внимание на съвсем млади автори, насърчаваш ги, публикуваш ги, но и не забравяш имената-пилони в литературата  – това е наистина голяма чест!  Хората, които следят живота и перипетиите, през които минава НСП, ценят твоята твърдост, постоянство и отдаденост. Как ти, който наскоро ще имаш половинвековен житейски юбилей,  оценяваш извървения досега път и как виждаш НСП през 2018 година?

В. С.: Тази визитка е вярна единствено по непотвърдени от успеха данни. Усилено превеждам поезия на български, но преведените ми на чужд език стихотворения се броят на пръстите на едната ръка. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще правя нещо различно от забутано писане на поезия, щях да му се изсмея в лицето или да й се обидя, да протестирам, че има погрешна представа за мен. Но след случилото се през лятото на 2016-та не мога да си се представя без забутаното правене на Нова социална поезия. На 25-та година от писането на поезия мога официално да заявя, че винаги съм искал да напиша Работикът, който ме накара да се осмеля да правя нова социална поезия извън поезията. През 2018-та виждам още по-плътно дишане във врата на литературата и обществото на Мирния преход. Бунтът предстои.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Патерсън – инициация и раждане на поета

 

В американското градче Патерсън живее шофьор на автобус със съпруга, вманиачена по кръговете и куче, което яде стихотворения. Любител на спокойния, цивилен живот, вероятно бивш военен, Патерсън има огромна колекция стихосбирки на американски класици в гаража си и когато не е на работа, опитва да претвори безславното си ежедневие в стихове, които пише в малък тефтер и няма намерението да издаде.

На пръв поглед поезията, която Патерсън създава, е повърхностна и необмислена – под носа на зрителя като в постмодерен пърформанс, върху екрана със стандартен почерк, се списва някакъв текст. Стихотворението е за кутия кибритени клечки, която героят забелязва, докато закусва една сутрин. Патерсън преоткрива метафората, правейки връзка между клечката кибрит, нейният пламък и любовта към съпругата си. Подобно на Сафо в „Любовна болка“ и той изгаря от любов, само че този път, векове след Архаиката, виждаме гледната точка на съпруга.

В стиховете си Патерсън минава еволюционния път на поезията изобщо, но да говорим, че е творец, поне в първата половина на филма, би било пресилено. Той разбира, че е автор на стихове едва тогава, когато се среща с други поети – първо с момичето, което му чете стиховете си, а след това и с японския турист, който му подарява празна тетрадка (след като кучето на Патерсън вече е разкъсало на парчета тефтера му, заличавайки всички написани там текстове). Инициацията на поета, породила генезиса на твореца, се осъществява чрез унищожаване на сега съществуващия Космос, на стария Патерсън, на начинът, по който той мисли, в условията на цикличното време, на спрялото време в малкия американски град.

Стартиране от точка нула. (Коледарите, завърнали се от изгнанието си извън селото, преминали инициацията си, са вече мъже.) Дали този „нов” Патерсън, прероден като поет, ще има самочувствието на автор, ще излезе от лъжата на постмодернизма и ще поеме отговорност за евентуалните си бъдещи текстове? Ще влезе в общение с други творци, ще послуша жена си и ще ги издаде в книга, ще си намери читатели? А може би змията ще захапе опашката си и цикълът ще се повтори, разкривайки пагубната истина за живота на Патерсън – на малкия, смазан от войната човек, който отново ще се затрупа с текстове, които никой няма да прочете, а самият той безславно ще изчезне, изяден от кучето си, раздробен на парчета, заедно с поредната тетрадка стихове?

А може би Патерсън вече е преживял инициация, още по времето, в което е бил войник и се е върнал като поет, оженил се е, създал е дом. Хвърлил е щита си, подобно Архилох или се е бил достойно и е оцелял? Може би цялата случка с кучето е била само суров житейски урок за това какво е основното качество на поета – не скромността, не общението с други творци или оповестяването на всеки написан текст, а вътрешното убеждение, че имаш какво да споделиш със света и го казваш така, както никой друг преди теб не би се престрашил да го каже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Божидара Мавродиева – Кармен

 

Ранното пролетно слънце се опитваше да стопли земята. Зимата не бързаше да си отиде. Студено беше времето за март. Студено беше в душите и сърцата на събралите се да изпратят младата Кармен в последния й земен път. Сумрачна ритуална зала, посрещала и изпращала безброй покойници към последния им дом. Лепкав и хладен въздух, пропит с аромата на онази най-дълбока болка, която носи само страданието от безнадеждното усещане за загуба и край. Високият мраморен плот се простираше в средата на помещението, а върху него лежеше запечатан ковчег. Върволицата от хора, сякаш нямаше намерение да свършва. Всеки следващ положен букет се стоварваше като тежък чук върху студената маса, с цялата сила на болката в сърцето на поредния опечален. Всичко вървеше на забавен каданс. Хората влизаха, поставяха цвете пред портрета на момичето и бързаха да излязат. Тишина и влага от тихо капещи сълзи… Погледът на Кармен от снимката, излъчващ щастие и спокойствие, беше пълен контрапункт на всичко случващо се. Въпросът защо ли са избирали най-слънчевият и красив фотос на покойната се набиваше в съзнанието на Пламен? Очакваха ли да я запомни такава, каквато е на снимката? Не. Той щеше да я запомни с отпечатъка, който някога тя беше оставила в душата му. Избра да остане с нея  до последно. Стоеше на един от столовете, подредени за скърбящи и заедно с портрета на Кармен, беше втория зрител на това събитие. Горчивината беше толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Усещане, че сънува и този сън рано или късно ще свърши, побеждаваше болката. От транса му го извади тихият глас на момичето поседнало до него, незнайно кога:

– Отдавна ли я познавахте?

Пламен отговори механично:

– От тринайсти август преди тринадесет години. И тя беше на тринадесет. А Вие?

– Аз от скоро. Работехме заедно в Испания.

– Как се е случило това? Знаете ли?

– Тъпо, много тъпо. Тръгна да се прибира за България с колата и в Румъния я е помлял пиян шофьор. Колко странно е всичко това. Социалната бедност в родината я изпрати някъде далеко по света. Душевната пустота в чуждата страна я върна обратно у дома, за да се срещне по пътя с мрака на вечността.

– Трябваше да я опазя. Тя беше като ангел. Изстрадал ангел.

– Вече наистина е ангел. Разказваше ми, че знае, че ще си отиде рано от неестествена смърт. Казваше, че го знае от дете. Не приемах сериозно думите й. Обичах я много. Заедно сме от няколко години. Предполагам знаете, че Кармен не харесваше мъже.

– Знам. На шестнадесет вече беше сигурна, че не харесва мъжете. Нямаше и как да ги харесва след онова, което й се случи на тринадесет. Дълго време бях като орел над нея. Когато излизаше, исках да знам с кого е, къде е, всичко, което можеше да й навреди. В един единствен миг се превърна във важна част от живота ми и моя малка сестра и зае мястото, което е било за нея. Но прекалено бързо свърши всичко това. Исках и трябваше да я опазя.

– Вие сте Пламен? – Попита изненадано младата жена. Не го беше виждала, но го разпозна.

– Да. Аз съм Пламен.

– Тя говореше за Вас, като за нейния спасител, който й е подарил втори живот. Често казваше, че не знае колко години сте й подарил, но че всяка следваща глътка въздух е дар от Вас.

– Оказаха се тринадесет. Много тринадесет има в нашата история. Срещнахме се на тринадесети. Тя беше на тринадесет. Заедно бяхме тринадесет години.

Спомени заляха Пламен. Думите започнаха сами да се леят от устата му.

– Бях се върнал от първата си мироопазваща мисия в Камбоджа. Още под стрес от ужасите на войната, исках да се срещам с приятели, да се разхождам, да не мисля за това, което съм видял. След поредното гостуване на приятел привечер се отправих към празния ми дом, където ме очакваха тишината и спомените от преживяното в Камбоджа. Минах през градския парк. Не бързах за никъде. Време имах достатъчно, вървях и опитвах да мисля за хубави неща, толкова много имах нужда от това. Писък разкъса тишината на приближаващата се нощ. Помислих, че ми се причува и съзнанието ми играе лоша шега. Писъкът се повтори. Оня ужасяващият вик на отчаяние и безизходица, който не вещаеше нищо добро за човекът, който го беше издал. Тръгнах в посоката, от която беше дошъл. Бягайки и прескачайки пейки, тичах по диагонал на парка. В далечината видях два силуета на пейка. Единият беше с гръб към мен, прекрачил другия, обърнат с лице към мен. Първият, видимо по-едър нанасяше удари с ръка. Този от долу не можеше да вика. Само скимтеше и може би с последни сили беше изпратил онези пронизващи писъци, които стигнаха до мен. Приближих се и видях, че са малко момиче и мъж, който я налага жестоко. Още с прескачането на тяхната пейка, нанесох удар с ръка на насилника и се почна… кървава и мътна. Момичето рухна на пейката, нямаше сили да стои седнала. Пред очите ми беше тъмно. Не знам колко време съм го ритал и бил. То, времето, беше спряло. Явно е било дълго, понеже усетих умора. Субекта имаше модерен колан с катарама Родео, типично по мангалски, всичко трябваше да лъщи. Намотах колана на ръката си и боя продължи с катарамата, където сваря. Едва сега, когато го разказвам осъзнавам, че съм бил като звяр. Тогава не мислех за нищо. Когато спря да се отбранява го завързах с колана. Мозъкът ми работеше трескаво. Мислех каква да бъде следващата ми стъпка. Разбирах, че трябва да го замъкна в полицията, но детето беше зле и исках да се погрижа първо за него. Вдигнах момичето на ръце, а него го завлачих към близкия изход на парка. За късмет имаше, стоящо такси. Шофьорът, когато видя състоянието на детето, не зададе никакви въпроси. Направо се изстреля към Спешния център. Не знаех нищо за малката. Оставихме я и обещах да се върнем с полицай. Таксиметровият шофьор и той с мен, не ме остави. Човек излезе. Закарахме „големия“ мъж в полицията и го тръшнах в краката на дежурния полицай. Обясних какво се е случило и двама полицаи ме придружиха до болницата, за да разпитат момичето. Сестрата тъкмо беше свършила с превръзки и промивки. Когато я видях на светло, ми се прииска неиство да се върна и оня да го убия.

– Казвала ми е, че вече се е молила да умре, когато ти си се появил от тъмнината на нощта.

– Скулите й бяха пукнати, очите отекли, едното ухо разкъсано, устните разбити. Ужас! – Пламен разказваше и стискаше юмруци. Беше се върнал, там в болницата преди тринадесет години.

– Да го очистя малко му беше на оня. С полицаите закарахме детето до дома му. Майката припадна в коридора.

– Така и не знам какво се е случило с този изверг. Кармен казваше, че не знае и не иска да знае.

– През следващите дни от полицията трябваше да ме потърсят за допълнителни показания и разпити. За мое изумление след три дни получих призовка да се явя, като обвиняем по дело за нанасяне на средна телесна повреда, клоняща към тежка.

– Това е невероятно! Как е възможно? – Mладата жена повиши глас, сякаш забравила къде са.

Поредната група, дошли да поднесат цветя пред затворения ковчег, насочиха поглед към единствените стоящи в мрачното помещение. Пламен сниши глас, но продължи разказа си. Осъзна, че никога не беше споделял всичко това, но точно сега искаше и щеше да го направи.

– Отивам до полицията, а оттам в съда. Мангала намерил адвокат и ме съди за побой. Направо си отмъквах седем години затвор. Адвокатът му твърдеше, че детето е малка мръсница, провокирала го сексуално. Не вярвах, че го чувам. Тя беше дете на тринадесет години, четеридесет кила с мокри дрехи, а той мъж на тридесет и осем. И той е сексуално провокиран. Идваше ми да размажа и адвоката.

– Аз бих го размазала.

– Не се сдържах. Мацнах го в тъпата мутра, защото ми се хилеше, убеден в успеха си. А клиентът му с досие два метра – за кражби, за блудство, за не знам какво си още и все с висящи дела. Такива адвокати като него са го измъквали и преди. Не бях се срещал със съдебната система и не подозирах, че е възможно потърпевшият да се превърне в обвиняем, а насилникът да заеме ролята на жертва. Убеден в правотата си известно време бях спокоен, докато в един момент не се оказа, че спокойно могат да ме осъдят по бързата процедура. И както изглеждаше щеше да се случи. По него време имаше закон, според който ние миротворците сме защитени от Министерство на отбраната. Нямах много варианти. Поисках малко време и звъня аз в министерството. Когато си казах номера и позивната, ме свързаха с когото трябва. Обясних набързо за какво става дума и  господинът ми казва: „Останете на телефона да видя къде най-близо до вашия град имаме кола.“. За каква кола говори, не знам. Стоя аз и чакам, нямам избор. Не след дълго чух в слушалката: „Имаме кола в съседен град. До час и половна ще бъдат при Вас.“. Идея нямах за какво говори човека, но продължавам чакам. Какво да правя? Ако не чакам тях, чакам да ме вкарат в затвора. Аз и адвокат нямах. Сам, самичък съм в съда и не знам какво ме очаква, заради това че съм помогнал на едно дете да живее. Стоях пред сградата, когато на главната улица, която е забранена за автомобили, се появи военен джип и спря точно пред входа на съда. Слизат четири човека. Едни такива големи и снажни. С малко смешни за мястото зелени шапки, килнати на дясно с емблеми на Българската армия. Запознахме се и влизаме, за да се срещнат с потърпевшия и адвоката. Аз съм обвиняемия, а мангала потърпевш. Единият от мъжете беше полковник и военен прокурор. Адвокатина на потърпевшия насилник видимо се притесни. Прокурорът поиска свободна стая, за да поговорят двамата насаме. Не знам какво са си говорили, но след двадесет минути делото беше отменено. Ищците се отказали по някаква неизвестна причина. Майка й на Кармен така и не заведе дело. Искаше да забравят и заличат този ден от живота си. Но държавата го тикна в затвора. Там нещо му се случило. Не можа да си доизлежи присъдата. Отивали на закуска и паднал по стъпалата. Счупил си врата. А малката ми стана като сянка. Обичах я като родна сестра.

Сълзи се стичаха по грубото лице на Пламен, когато гробарите влязоха, за да изнесат ковчега. Стискаше юмруци, а слушателката му го докосна нежно по рамото и тихо прошепна:

– Кармен е добре. Сигурна съм. Тя е ангел, изпълнил нещата, за които е дошъл. Може би ще я срещнем отново.

– Защо ли не мога да мисля и аз така?

Пламен стана и тръгна бавно след ковчега. Неположената бяла роза се поклащаше в такт с походката му, а юмрукът му стискаше все по-силно дръжката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Палми Ранчев – Нека да е второто гадже

 

Пътуване

Достигнахме брега на любовната река –
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме
и не разбрахме кой управлява кораба,
понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой сръчно да върти
кормилото и да гледа компаса. Да следи
за бързеите и за опасните дълбочини.
Или тогава беше достатъчно търпеливо
да следваме движението на водата.

 

А тя

Опитва да ме забоде с поглед, аз, жужа – жу-
жа. Прави го по-внимателно – сега ще успее.
Не ме достигна. Но усетих дъхът на острото.
Бъдещето на болката. И вече не жужа: гледам.
Очите ми казват: До тука!… Не ме докосвай!…
Махни се!… Тя продължава. Някаква любовна
истерия: Ще те обичам!… Искам да те обичам!…
Не мога да не те обичам. Как ще ми забраниш?…
От мене дори не тече кръв. Но тя продължава.
Погледът й сече. Сече, сече, сече… Посича ме.
Опитвам се да кажа: Боли!… Опитвам се да кажа:
Умирам!… А тя – обича – обича ли ме обича.

 

Пот

Сплитаме пръстите на ръцете.
Напасваме кореми, пъпове.
Разливаме капчиците пот.
Превръщаме ги в обща влага.
И отново в многобройни капчици.
Сливаме се и се преливаме.
в късния съботен следобед.
След три изпушени цигари.
Веднъж, два, понякога три пъти.
Понякога – и още, още веднъж.
Разбрали – чувството е
за безкрайност. Не е безкрайно.

 

Следи

Кремавите капки са перли
от задъхано раздран бял дроб,
изхрачен на горещия корем.
Преливат от дълбокия пъп, изсъхват,
втвърдяват се на полуострови,
морета и континентални петна.
Превръщат се в люспи
на сребристо-бледа география.

 

Въпроси

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината,
от изгарянията – и от опасното
електричество – отнесе ти
и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

 

Желание

Ще заговоря първото,
или нека да е второто гадже,
попаднало пред очите ми.
Висока е, с бяла блуза,
дантели и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,

щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята – седма,
осма, девета ли беше,
или дванайсета бира.
А носът ми се свива от мириса
на тънък френски парфюм
и изгоряла до кокала плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Елена Попова – Използвайки за стръв себе си

 

Ножица на спомени

Връзките са тънка кожа,
изрежеш ли спомен
прокървява душата
и тялото не може да бъде спасител,
а само проводник на непредсказуемо
изригващи куршуми.
Може би спасението идва
от една единствена душа,
с която не искаш да сътвориш спомен,
а цял един друг свят.

 

Реквиемен кръговрат

Тялото ми е завито в тръни от страст,
назови ме с име на животно
и после ме превърни в него –
обезличи ме между зъбите си,
слей диханието ми
с пушека на цигарата си,
нека се види изтрита
душата ми от клетката си.
Надали от сълзите ми
някога ще се родят цветя.

 

Несподелен сън

Сънувах, че бях машина,
която правеше черно-бели
опаковки и с тях опаковаше
статуи на хора – колкото по-черни
ставаха статуите, толкова по-бяла
опаковка получаваха.
Уви, за последната статуя
опаковка липсваше и в този момент
тя оживя, целуна ме и развали магията –
превърнах се от машина в човек.
Жалко, защото в живота,
ако не ми достигне опаковачна
хартия, ще развалят мен
и цялата ми машина.

 

Жертва в лабиринт

Адът драска в очите ти,
напира да излезе от тях
и да се разлее по мене,
а по мене ще се превърне
в сметана за да ме увериш,
че сме поели към Рая.

 

Спомени от Едем

Изтощението ми е роб, който
има глас и сили,
не само да шепне,
но и да хули ИМЕТО ТИ.
Изтощението ми е легион,
които ме покорява и владее
за да бъда негов пленник,
който в изгнанието си
да те забрави.
Поднасят ми плода
на безумието, от който
няма да отхапя…
за да остана гола,
по душа за тебе.

 

Свободен скок

След докосвания
на стрелките сто
аз и мислите ми
ставаме чужди,
не се търсим,
не сме едно.
Те предават се
в моята самота
изтривайки деня,
в който очите ти
огледали са се в мойте
и намерили са се.
Бунт в мен е
да те долюбвам
и в мислите си,
когато розовото
сиво става
и после пак избледнява.

 

Наши дни

Фас след фас,
спомен след помен –
запалват се,
горят
и изгарят
спектакли
и сърца
в дима,
хората,
аз ги познавах.
Жертвоприношението им
е циркът на това поколение.

 

Вечеря

Тъмнината едновременно
ме пари и прегръща,
в нея крие се ловец,
който чака жертвата
си и тази нощ –
вълк, който
бързо се насища
и оставя остатъците
си на чакалите.
Но това е просто
една игра на празен стомах,
не е изкуство.
Изкуство е, когато успееш
да задържиш
плячката си жива,
използвайки за стръв себе си –
тя е твоя жертва
и ти си нейна.
Това изкуство си има
ново име – любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кристина Крумова – Положила голото си тяло

 

1.

C2H5OH

Ще ти позволя да ме убиеш
да отровиш мислите ми
да разбиеш сърцето ми
да размажеш емоциите ми

И докато го правиш
ще танцувам с тебе
ще се чукам с тебе
ще шепна в ухото ти мръсотии
ще пуша за тебе
ще пиша за тебе

Ще ти простя,
че след всичко това
ще ме забравиш
ще се изпариш
ще намериш друга…
жертва?

 

2.

СПРАВЕДЛИВОСТ

Приюти останките съвест
в безвремието на мисълта

Бих бутнала света
в най-черния ад
за една бира
Бих изгорила три пъти
последната любов на Земята
за сутрешната си цигара
Бих съблазнила светия
и въздигнала блудница
за няколко часа сън
Бих обрекла новородените на скука
и историята на забрава
за една вечер забавление
Бих спасила развратния
и заровила илюзиите на морала
от любопитство

за
Справедливост по Кестнер
и
Бохемство по Буковски
няма място
в една глава

 

 

3.

Копнееш да запознаеш пороците си
ще си допаднат ли…
Искаш честна игра,
но някои предпочитат бира пред скоч
А е така приятно да се будиш,
прегърнал някой топъл порок
Искаш да удвоиш удоволствието
Уви
пороците са капризни

 

4.

повръщам лъжи
след тежко препиване
с унижение
мазохистичните вопли на
останките разсъдък
следват безцелна посока
по тесните пътища живот
които кървят в синьо
отговорите на таблетки
отдавна не помагат
в мизерния арест на
собствените си липси
чувам последните капки
студено желание
да изтичат в канала

 

5.

Седнали на маса пием
Вчера е добър събеседник
За всяка глътка абсент
получавам разказ
в картина от две думи
Къде си?

 

6.

Потърпи, потърпи…
Утре ще дойде
двуизмерно
абстрактно
почти безцветно
опаковано в бляскав целофан
от забравени възможности
изпратено анонимно
От марката, залепена накриво
ще те погледне…
Днес

 

7.

ПРИСЪДА

Положила голото си тяло
в приказна вана
сред нежна и синкава пяна
сред хапливите пламъчета на свещи
разточително дълго
отпивам сладко, португалско вино
наблюдавам философски
как горещата вода се изпарява над гладката ми кожа
и страдам…

Топлите ми сълзи се сливат с прозрачните балончета

А някъде там
дете лежи до трупа на майка си
обрязват млада девойка
старец умира от глад
мъже или автомати разстрелват цивилни семейства,
молещи за милост
животни поемат последен дъх,
одрани живи
баща краде, за да нахрани бебе

и аз страдам за тях
мисля за тях
говоря за тях
пиша за тях
крещя…

след ваната
обличам скъпа рокля
слагам черен грим
поглеждам светлините на града
ще танцувам
ще правя любов
красивият живот ме чака

изядох пастите
готова съм за гилотината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Тони Младжовски – Работникът е между чукът и наковалнята

 

Владимир Сабоурин: Благодаря, че прие да дадеш интервю за сп. „Нова социална поезия”. Веднага признавам, че интересът ми към анархосиндикализма е преди всичко от литературно естество, интерес на поет. Теб какво те отведе към Автономен работнически синдикат (АРС)?

Тони Младжовски (АРС): Когато човек търси свобода, справедливост и права, ги намира именно в АРС. Там всеки е равен, а заедно сме обединени срещу експлоатацията, дискриминацията и обществено-социалните проблеми.

ВС: Бях на вашия Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември. Снимката, с която представяте събитието в сайта си, е направена от мен, поласкан съм. Направи ми впечатление сериозното присъствие на медии. Коректно ли ви отразяват?

ТМ (АРС): Да, определено! Този протест имаше значение, защото целта му беше постигната, да накараме институциите да обърнат внимание на социалните проблеми на работниците.

ВС: На 5 септември видях Мая Манолова да ухажва работничките от Пикадили. В България вече близо 30 години се чака без видими изгледи появата на реална левица. Има ли тя почва в обществото на Мирния преход? Вие как виждате мястото си в нея?

ТМ (АРС): Реална левица – това за мен звучи абсурдно и нагласено. Моите родители са били комунисти, светла им памет. Аз обаче не споделям тази идея, защото се гради на популизъм и манипулация.

ВС: Първоначално попаднах на вас във Фейсбук, направи ми добро впечатление отвореността на групата ви, съчетана с прецизна модерация. Впечатлиха ме инициативите ви с кухните за съвместно готвене, не си спомням точно как се казваха… Видяхме и продължаваме да виждаме, че без автономна храна, няма автономни идеи. Как постигате автономността на изхранването си като организация?

ТМ (АРС): Кухните се казват – „Солидарна кухня”. Това са инициативи със социална загриженост за хората с ниски доходи, болни, възрастни, деца. Тепърва те ще са националният фактор. АРС се издържа чрез членски внос и дарения.

ВС: Анархизмът е решаващ фактор при възникването на литературния авангард. Вие как виждате участието на изкуството като цяло и в частност на литературата в каузата ви?

ТМ (АРС): Според властите анархизмът е вреден за техните интереси, защото бил опасен, разрушителен, а в действителност анархизмът е свобода на личността, обществото.

ВС: Живеем в общество с дълбоко вкоренен (дребно)рентиерски манталитет на (дребни) собственици на недвижими имоти, подхранван от социализма, подхранван от Мирния преход. Виждаме го в литературата, виждаме го в обществото. Къде е работникът в тази мила родна картинка?

ТМ (АРС): Работникът е между чукът и наковалнята между държавната законова несправедливост, безотговорна дискриминация и неконтролируемост, от една страна, и частните интереси на всяка цена и безскрупулност, от друга. На него се гледа като на кукла на конци. Работникът търси начини да промени това негативно, вредно и опасно обстоятелство като в анархията той намира защита на правата си и свободната си социална независимост и промяна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Бертолт Брехт – Радост на началото

 

Песен на Баал

Има ли жената тлъсти кълки, мятам я в зелената трева.
Пола и панталони проветрявам, слънце да огрява – щот харесва ми това.

Хапе ли жената от екстаз, бриша със зелената трева
Ухапано, уста, носа и скута, да е чисто – щот харесва ми това.

Върши ли жената пламенно нещата, но пък прекалява
Тежичка ми е ръката и се смея – дружелюбно, щот харесва ми това.

 

Слънце

Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…

 

Аз, юношата, си казвам

Небето днес отново е тъй бледо – сякаш отново цялата
Нощ е ебало!

Всичко е толкова развратно! Кучешка работа!

Покрай малък язовир си направих разходка – що за спомени събужда това! Всичко е толкова безнравствено!

Дори само кучетата там ти казват всичко за живота!

Аз вече не мога да легна вечер в леглото водоравно! Юрганът става на островърха палатка! Често при това почти никак не мисля!

Жената на днешното време: кенза под камизолата! Това не ми излиза от акъла, човече! Така насилствено аз бивам възбуждан.

 

Песен за морето

Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!

Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!

Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!

О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!

Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!

 

Да се примириш с държавата е също толкова необходимо, колкото да се примириш със срането. Но да обичаш държавата не е толкова необходимо.

 

Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.

 

Световната история би изглеждала другояче, ако човечеството си седеше повече на задника. Седенето е лишено от всякакъв патос.

 

Балада за хората на Кортес

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.

 

Когато в тъмнината бях и светлината не стигна до мен
Изкрясках високо в нощта като звяр, за когото помощ няма
И светлината при мен не дойде.

Оттогава знам, когато съм в тъмнината
Светлината не идва при мен.
Но аз крещя все така, макар да не идва тя
Като звяр, за когото помощ няма.

 

Аз, оцелелият

Знам, разбира се: само с късмет
Аз надживях толкова много приятели. Но тази нощ насън
Чух тези приятели да казват за мен: „Силните оцеляват“
И аз се мразех.

 

Меморандум на специален агент Р. Б. Худ, шеф на поделението на
ФБР, Лос Анджелис, от 16.04.1943 г. относно подривната дейност
на обекта Б. Б.

[На А. И.]

ДО
Г-Н ДИРЕКТОРА НА
ФЕДЕРАЛНОТО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ
НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
Г-Н ДЖОН ЕДГАР ХУВЪР

ТУК

Г-н Директор,

С настоящия меморандум докладвам
За плановете за саботаж на намиращия се
Под наше наблюдение обект Придворен поет
Познат Ви от предходни справки и доклади
На повереното ми поделение Лос Анджелис
Като придворен поет на световния комунизъм
Чието незабавно интерниране е въпрос
От първостепенно значение за националната сигурност
Както е видно от приложения документ
Копие на стихотворение пропагандиращо не само
Изграждането на комунистическа държава в Америка
Но и даващо конкретни детайлни указания как
Чрез саботаж да се руши американска собственост
Използвайки конкретен пример авторът демонстрира
Разрушаването на американски параход от екипажа
Недоволен от размера на получаваните възнаграждения
Изобразеното в стихотворението подлежи на
Алегорично пренасяне от хладилния кораб върху Америка
Прилагам документа в превод на служител
На Бюрото от повереното ми поделение до този
Момент не ни е известно стихотворението
Да е превеждано на английски за щастие
Тайното му послание до американския народ
За осъществяване на комунистически преврат
Засега не е достъпно за по-широк кръг публика

ПРИЛОЖЕНИЕ (СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!)
Разрушаването на кораба OSKAWA от екипажа (заглавие)
В началото на 1922 година
Бях нает на работа на шестхилядитонния параход OSKAWA
Построен четири години по-рано за два милиона долара
От United States Shipping Board. В Хамбург
Натоварихме шампанско и ликьори за Рио.
Понеже заплащането беше мижаво
Изпитахме потребност грижите си
Да удавим в алкохол, така
Редица каси шампанско поеха
Пътя към помещенията на екипажа. Но и в офицерските каюти
Дори на мостика и в щурманската рубка при навигационните карти
Можеше да се чуе едва четири дни след отплаването от Хамбург
Звънтенето на чаши и песнопенията
На безгрижни хора. Няколкократно
Корабът се отклоняваше от курса си. Въпреки това обаче
Достигнахме по стечение на всевъзможни благоприятни обстоятелства
Рио де Жанейро. Капитанът ни
Преброи при разтоварването сто каси шампанско по-малко. Тъй като обаче
Не намери по-свестен екипаж в Бразилия
Трябваше да продължи да разчита на нас. Ние натоварихме
Над сто тона замразено месо за Хамбург.
След няколко дни в открито море ни обзе отново грижата
За лошото заплащане, несигурните старини и
Един от нас разля в отчаянието си
Прекалено много нафта в котелното и пожарът
Изби през комина върху цялата горна палуба, тъй че
Лодки, мостик и рубката изгоряха. За да не потънем
Взехме участие в гасенето, ала
Блъскайки си главите над лошото заплащане (несигурното бъдеще!), не си давахме
Много зор, за да спасим кой знае какво от палубата. Всичко това
Лесно можеше да се възстанови с известни разходи, те бяха спестили
Достатъчно пари нали така от нашите заплати.
Прекалено много напрягане в средината на живота
Състарява бързо мъжете и ги прави негодни да се борят с него.
Тъй изгоря защото трябваше да пестиме своите сили
Един хубав ден корабното динамо, нуждаещо се от грижи
Дето безрадостни хора няма как да положат. Сега останахме
Без светлина. Първо запалихме газени лампи
За да не се сблъскаме с други кораби, но
Един уморен другар, обезсърчен от мисли
За безрадостните старини запрати лампите за да спести работа
Зад борда. Горе-долу по същото време близо до Мадейра
Почна да смърди месото в хладилното отделение
Поради аварията с динамото. За нещастие
Един разсеян моряк изпомпа вместо водата от течовете
Почти целия ни сладководен запас. Имахме още за пиене
Но вече не стигаше за котлите. Трябваше значи
Да използваме солена вода за пара от което съответно
Тръбите се запушиха със сол. Почистването им
Костваше твърде много време. Седем пъти се наложи да го правим.
После имаше авария в машинното. Със злоради усмивчици
Закърпихме нещата. Oskawa се мъкнеше бавно към Мадейра. Там
Нямаше сгода за широко обхватни ремонтни дейности
Станали сега вече наложителни. Заредихме само
Малко прясна вода, няколко лампи и малко газ за тях. Динамото
Изглежда беше напълно съсипано поради което
Хладилната уредба не работеше и смрадта
На гниещото замразено месо стана непоносима за нашите
Изтощени нерви. Капитанът
Обикаляше кораба вече само с револвер – явен знак
На едно обидно за нас недоверие! Един от другарите
Изведен извън себе си от това недостойно отношение
Пусна най-накрая малко вряла пара в хладилната инсталация, та проклетото месо
Поне да се посвари. Същия следобед
Целият екипаж седна заедно и щателно изчисли
Колко ще струва разваления товар на Съединените Щати. Преди края на пътуването
Успяхме да подобрим дори собствения си рекорд: край холандския бряг
Изведнъж свърши горивото, тъй че ние
С големи разходи трябваше да бъдем изтеглени на буксир до Хамбург.
Смърдящото месо създаде на капитана още много грижи. Корабът
Беше за скрап. Всяко дете, смятахме ние
Можеше да види с очите си, че нашите заплати
Наистина бяха прекалено ниски.

Версифицираната от обекта история на превръщането на кораба в скрап
Според нас е прецизна злонамерена алегория на комунистически преврат
Предлагаме вземането на незабавни мерки с уважение специален агент
Р. Б. Худ Федерално Бюро за Разследване поделение Лос Анджелис

 

В календара денят още не е отбелязан.
Всички месеци, всички дни
Са още свободни. Един от дните
Ще бъде задраскан.

 

О, радост на началото! О, ранна утрин!
Първата трева, когато изглежда забравен
Зеленият цвят! О, първа страница
На очаквана книга, толкова изненадваща! Чети
Бавно, иначе прекалено прибързано
Изтънява непрочетената част! И първият поздрав на водата
Върху плувналото в пот лице! Свежата
Прохладна риза! О, начало на любовта! Поглед, който се губи някъде!
О, начало на работата! Да налееш бензин
В изстиналата машина! Първо посягане на ръката и първо мъркане
На палещия мотор! И първото дръпване
Дим, изпълващо дробовете! И ти –
Нова мисъл!

 

Превод от немски: Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017