владимир сабоурин – изгубената чест на джаки браун

 

Филмът е чиста проба литература. Може да се гледа само в цезурите на текста, блажените интермундии в тоталния терор на сценария. Единственият, който на висота, последователно, дори застрелван в кадър се съпротивлява на бляскавата самозабравяща се литературност, е Де Ниро, този път като Луис, като latino, резистентния оксиморон на мълчаливия latino. (Затова се налага да бъде застреляна бъбривата англосаксонска русокоса мечта Мелани/Бриджит Фонда.)

Пълни с магия и отдих са секвенциите на мълчанието, силата, самодоволството, достоинството на избягнатата артикулация: introто с безкрайно дългата неподвижност на Джаки върху подвижната лента на летището, убедителното тяло на Мелани/Бриджит Фонда, отстояващо се в излежаването, телевизията, друсането, бързото наебаване, последното неартикулирано (май че трето по ред) отричане на Макс пред внимателно, чрез поредица от систематични въпроси влизащия в клопката Ордел, очудените му очи като труп. Литературата е безкрайното говорене.

Като черна жена на 44, осъждана, Джаки копнее да не бъде разпитвана, вечно да пребивава в убежището на зрялото си тяло, на работното място, за което се страхува, с което може да бъде изнудвана, на цигарите, които няма да може да си доставя, ако я уволнят. Нищо не може да я измъкне оттам, дори любовта. Усещайки приближаването й, пуска старите си плочи, виртуозно гушва половин милион, кара ченгетата да работят, да убиват за нея, приватизира олдсмобила на Ордел, слуша прецизно настроената от мъртвия собственик уредба, мърда устните си в съгласие с познатия текст, заминава за Испания, свежа, отспала, с бели сандали на бос крак, изкусителна, сама, музиката помага. Бандата, която слуша в подобни моменти, едва ли някой я знае, аз не, влюбващият се Макс я намира на касета. Така може да я слуша и в колата с цъфнала тюркоазена тапицерия, което е много важно за филма, толкова важно, че се повтаря.

Непростимата издънка, върху която тихомълком, некоректно, нечестно се крепят твърде много неща, за да не кажем гладкостта на сюжетирането, е епифанията на излизане от затвора, любовта естествено. Не виждам защо едно дълго проточено  излизане иззад решетките на съсипана от грижа, безпокойство, умора черна жена на 44, по нощите, в мистериозна осветеност, на токчета, подчертаващи остаряването, наедряването, умората (ср. клипа на Dirty Diana), трябва да се (зло)употребява така. Освен алегорическата арбитрарност не виждам нищо, наистина полъха на възвишения алегорически произвол, едва набраздяващ индиферентната повърхност на неустроеното, безвидно, пусто, но това не е достатъчно, още по-малко в услуга на една епифания, символ, католически субстанциално присъствие на телата и кръвта в тайнството (сакрамента). И отличната литература на Тарантино не може да спре това. Образите са невинни.

 

Jackie Brown, 1997, сц. и реж. К. Тарантино, оп. Гилермо Наварро, в ролите Самюъл Л. Джаксън (Ордел), Робърт де Ниро, Пам Гриър, Бриджит Фонда

 

 

 

 

 

Зорница Гъркова – стихове

 

Мимикрия

Какво знаеш за телата,
които се успоредяват като червеи,
а после се разделят перпендикулярно
и перверзно. Без отличителни белези.
Първо тялото е зелено, а тялото до него с цвят на куркума,
Която се събира в жилави коренища,
а те проникват дълбоко в почвата и започват да живеят
перверзния си живот. Все по-зелени.
После е бялото.
С цвета на склера, която е будувала твърде дълго.
А в жилките пулсира кръвта на червеите.
Отлъчили се един от друг.
Хлъзгави и лепкави от слуз.
И от перверзност.

 

. . .

През наушниците си от мълчание
все пак чувам света да жужи,
да гъгне, да трепва
в предсмъртните тремори
на безпокойството.
Докато клякам пред портите
на нощта, се обръщам,
за да потърся демоните,
които дебнат зад тях
и зад мен –
защото ги чувствам навсякъде.
Те са по-безпокойни от утрото,
което ще пристигне скоро.
Над хълмовете на коленете си
виждам неговия прозирен връх
да се издига, издига –
не като слънце,
а като скротум.

Ще тръгна по ръба му –
между тялото и гъвкавите
пътища на земята.
Нямам ръце за хващане,
но ми махни наушниците,
за да чувам писъците им,
докато отминавам нататък.

 

. . .

Тишината е като конец –
хлабав в средата
и опънат откъм двата си края.
Кара ни да се движим по нея
като циркови артисти.
Внимателно,
стъпвай внимателно.
След първата дума
ще бъдеш хвърлен на публиката.

 

. . .

Съседката отгоре пере чаршафи всяка сутрин.
Точно в седем. А може би във осем.
В зависимост от часовия пояс.
Битието й се е изтъркало до бяло.
И при натиск ще се сцепи по средата.
Тя пере живота си.
Наивно, постоянно, със упорство.
Чаршафите реват притиснати във ваната.
Петната се оттичат във канала.
Обезсрамени, бледи, кротки, се спускат по тръбите.
Петната от чаршафите се раждат.
Или умират /всъщност е едно и също/.
Важен е шумът. На центрофугата, която те изстисква.
Смила те. Изпира те от всичките петна.
Покорно се изнизвам през вратата. Заключвам бавно.
Връзвам си обувките по стълбите.
Шумът остава някъде отгоре,
докато слизам тичешком.
Усещането всъщност е подобно –
като това, което чувстват и петната –
оттичам се в канала.

 

 

 

Марианна Георгиева – стихове

 

извозването на децата

 

1

цялата тази история започна от уважение към приятелството,
корените ѝ се намират някъде надълбоко
и могат да бъдат изтръгнати само дотолкова, доколкото
могат да се изгорят негативите на спомена,
но спомен ще има също толкова, колкото
учителката (по български език) на циганите
си ляга много често в една стая с метално легло,
с ръждясала пружина и матрак, пълен с чепкана вълна,
миризмата на която (вълна) е тежка и упойваща,
тя наподобява плачът (по своята същност), който се чува
вечер,
нощем това е скърцането на леглото, предизвикано
от редки, но периодични във времето сексуални взаимоотношения
с различни мъже, заемащи почти до един
по-високопоставени постове от този на учителка,
в съседното село, където тя и децата, от всички
села наоколо, ги извозват до училището, с надеждата
да научат езика, на който от време на време
някой от любовниците ѝ (на учителката) стене,
всички персонажи тук
са заключени в стъклената леща на самотата
сама по себе си

много след началото, някъде към края на тази хроника
могат да се спомнят само обстоятелствата
довели до масови кланета, до обиране на домове
и изнасилване на пенсионери, включително на трупове,
което буди шок в информираните умове на журналистиката,
на адвокатите, на съпругите им, както и на майсторите
на човешката емпатия (симпатия)

 

2

може би всяка вечер е съдбовна точно толкова
колкото тази, в която на гласа ти се бесят
всички народени от теб, които не могат да произнесат
имената си, докато ти ги гледаш с поглед, пълен с удовлетворение
от абстракцията, която представляват
заледените пътища пред дома ти, намерен от някой,
който кара камион, за да те извози
извън орбитата на стадния ти инстинкт, да пререже
собствените си вени дано, но се принуждаваш
да се качиш, защото има само едно действително състояние,
което те прави риба на сухо, животно на въже,
(в село, в което живеят още седем деца и няколко малки стада),
което може да вие, може да скимти, преди това
трябва да изядеш филия, намазана със сладко
и да изпиеш чаша топло мляко,
то е с температурата на съществуването,
както по-рано се опитаха да ти покажат майка ти и баща ти,
ти си ням, това се потвърждава от суровия садизъм
на всички звуци, които знаеш, и които няма да кажеш,
докато правиш маневри на привързаност
към социалното, към нормалното, един ден ще ме разбереш,
ще ти отрежат косата и ще те принудят да схванеш всичко,
което имат да ти кажат,
за целта ще те научат
да пишеш и да четеш

 

3

много пъти съм ти казвала да не се издаваш
за престъпленията, които знаеш, че са извършени върху жертвите,
няма жп линии, по които после да можеш да избягаш,
нито съществува абстракция, която да не е прерязана
със същата ръждива ножица, с която пъпната ти връв е прекъсната
някъде в началото на съжителството на страха и помирението,
после аз ще разкажа за теб, но ти няма дори да можеш
да прочетеш езика ми, да разчлениш звуците,
които са си твои, с които са те хранили, има време,
което да те заключи в железните прегръдки на изключителна
привързаност към затворите, в които все се надяваш
да срещнеш очите на майка си, да те пребие баща ти,
твоите червени бузи
утре ще избледнеят като изтърканата яка на ризата ти,
това е точно толкова сигурно,
колкото днес е твоят щастлив бяг сред царевицата, където се губиш,
един ден този синдром ще се нарича
извозване на децата или
избелването на кристиян
или възпроизвеждане на фанатичните гени,
все ми е едно за това, докато те гледам как мълчиш,
докато си още малък, скачаш и все още пееш
мръсни песнички, мачкаш и късаш крайниците на бръмбари – рогачи,
които намираш в гората, докато се хранят със сока от наранени дървета –
защитен вид в страниците на Червената книга
заради бавното им развитие и ограничената
жизнена среда

 

4

от тук нататък всички ще ти говорят на нов език,
тези блестящи риби, които си ги ял, докато майка ти ти крещеше
от другата страна на стената, не я ли чу, че не знае
какво да прави, какво да те прави, аз ти казах,
нямаме много време, ти ще трябва
да се научиш да ползваш юмруците си, за да удряш себе си добре,
имаш право да плачеш,
да гледаш лодките в това море, в което няма вода,
да разбереш, че аз съм мъртва, майка ти е мъртва, братята ти са
мъртви, баща ти е мъртъв,
престъплението – откъсване на детски ръце, днес е забравено,
така че ти не си жертва, ти си живото любопитство,
началото на времето, в което наново
се срича всяка забравена дума,
под това самотно и ясно небе

 

 

младост

 

в дните на ранната пролет полковникът много добре разбра, че за да оцелее
ще трябва като някой хищен котарак, вълк, лъв, да посегне на образа на сина си,
да го принуди да умре в очите на желанието, любовта, която го сътворяваше в мен, за
целта, той създаде виртуално събитие, реалност, в която всички плачат и умират,
още днес, още сега, още докато той се празни сам в самотната си квартира –
таванска стая в една от последните, най-крайни централни улици, намираща се
близо до лудницата, ако беше поне една идея по-талантлив, той щеше да започне
да обикаля сградите, да наблюдава хората, да ги описва ежедневно,
да започне да се вглежда в себе си, в малките следи, които оставаше, да реши най-после
да ми пише писма, в които да разказва за всичко това, подяволите за другите, обаче
аз съм била много разгонена, много отчаяна и много страхлива женска котка,
вълчица, лъвица, само не и човек, когато в желанието си не съм разгадала сянката на
обречеността, защото трябваше да се усъмня в реалността на всичко това, още когато
видях полковникa да служи като художник на различни съдии, губернатори с гълъбови очи и педерастки усмивки, в крайна сметка и ти самият реши, че много по-добре за теб е да те изчука някой като баща ти, отколкото аз,
така че нещата се развиха стремително, в полетата на любовта, в архивите на славата
е записано, че той има кратък живот, в който доставя на хартия портретите на видни общественици (за мен нищо никога не се е споменавало), което му носи успех и
похвали от ръководството, без да се описват зверствата по планираното убийство, по
прекъсването на всичко, което ме свързва с хората, добре оформената политика на алиенация, на депресиране на едно зверско състояние, което не може да се премахне
без боеприпаси, при мен идваха да ми докладват, по-скоро да ме предупредят,
че ако не мълча, съм обречена на самота, все едно, че ако заговорех,
щях с нещо да променя всичко това

 

 

„Екзотични начини за разрязване на птица“, УИ, „Св. Климент Охридски“, 2016

 

 

Диляна Велева – Стихове

Мъгла

Все по-често
гълъбите изпускат
перата си при
позлатения
купол на църквата.
И вятърът ги
отнася в небето.

 

***
Обича я както
обичат иманярите
в съня си.
Отдалече.

 

Любов

Без теб
утре е
равна
кардиограма.

 

Рози

Тя е безобразно красива.
С котешката си походка.
С плътно прилепналата
си червена рокля.
Понякога сама си купува рози.
И се разхожда с тях гордо
по улицата на съдбата си.
И всички и завиждат.

 

Носталгично

Земята е рейс,
който забравя
да спре точно на
твоята спирка.

 

Макове

Кръвта на
животинче
върху
белия сняг.

 

Избор

Обича ме
Не ме обича.
В сърцето на
маргаритката
видя образа
на майка си.

 

Следване

Подари й огърлица
от бъдещите й сълзи
и тя кокетно
си я закачи.

 

На Ленърд Коен

Ти си сламата
в сърцето на
снега.
Спомен за гнездо
и вечно лято.

 

***
Обичаш ме,
когато липсвам
като снега във
коледните дни.

Яна Букова – Из “Tractatus” (Начало)

/Мисля, че е крайно време
да разчистя сметките си с гълъбите./

Които, както знаем, са плъхове с криле.
Намразих ги преди години,
когато ги видях да ядат салам
от ръцете на един бездомен в парка.
Така пред очите ми един символ
се оказа месояден.

Един площад препълнен с гълъби
винаги мирише на затворено.
\Всяка прибързаност в разрухата
е оскърбление към времето.\
Гълъбът внезапно пред лицето ти
е шамар от нищото за нищо,
\но оставя чувство за нечистоплътност
като след току-що свършило приятелство.\
Не съществува друго животно,
което да сере във формата на статуя.

Винаги ще се намери някой кретен
да храни гълъбите.

По дългите и сложни коридори на еволюцията
гълъбът остава съществото,
изхранващо се
от човешката сантименталност.

Да речем нивелация, която се дави.
Механизъм без природни врагове.

Така щото изобретяването на гилотината
предхожда далеч
това на поточната линия.

Белослава Димитрова – Стихове

***
Океанът се разцепва
приютява сетива
Застинали сме
Аз други хора
птици и животни
Чакаме
Светът да започне
отначало

 

Писано от Саша Грей 1

И най-вероятно след
следата по чаршафа
няма да остане нищо
любовта ми е петниста хиена
кафява на места сива
никой не може да помогне
вярвам че не съществуваш

 

Писано от Саша Грей 2

Аз съм олимпиец в любовта
еби умри еби умри обичай
нулева секреция аборт
биопсията извършена успешно
много мъртви около мен около нея
чудя се защо аз съм още тук
„Хайде сега да станеш
да си вземеш нещата
и да си тръгнеш”

 

No name

страшни вампирски зъби
много малки ръце
с тях държиш всичко
емоционално неузрялото ти
тяло крещи кърлеж
смуче на студено и топло
тази свирка за уста
вечно недоволна
все нещо иска
ебати гадното копеленце си
Белослава умри

 

Сцени

Вече нямаме прошки
не ни съдете строго
той паднал от колелото
наранил се кървял
ключицата била изместена
с четири сантиметра припаднал
толкова съм стерилна
не се чувствам
нямам нужда от никого
имам си вещите
някога майка ми
била заразена с нас
детето е забравено от сутринта
лудата играе в парка

 

Тихо

Малко рибенце съм
създадено да
те прави щастлив
знам ти тайните
лежа в подножието
виждам кой седи
в ствола на дървото
дете с обърнат гръб
полазено от мравки

 

Марс 2

да си взимаш тази болка обратно
не става дума за меланхолия
или пък тъжене
това ми е мястото за умиране
не го пипай
нещата отстрани биха били ужасни
виждам всичко крия го
ти си страшна планета избодено яйце
улей по който се стича кръв
болнична мозайка на която се откривам

 

***
Метална стълба
с две много дебели тръби
ни дели аз съм долу ти горе
Не ми каза как е починал баща ти
как е умряла майка ти
Толкова е банално да си мъртъв

 

Раздяла

Не ми даваш
Да се задоволя на
Твоя крак
Нуждата е
По-голяма
От човека

 

Снимка

Мъж с изкривен
в ръката пенис
се бори за щастието си
безуспешно
Тя няма да се върне

 

Сбогом

Зла зла зла вечер
Егото ми е машина за убиване
Докато лежа на паважа
съм щастлива че някой
ме мрази повече

Елена Янева – Стихове

***
Човеко
винаги насрещен
къде отиваш с краткото си тяло
и решетъчната си жилетка
накъде растеш
Къде надуваш слънчевите си
балони и
сапунените ти сълзи защо са
пукнати
Смешен малък ти вълшебнико
с наметало от тъга и
ребуси
И пръст
Защо си толкова старателен
в намятането на земята с
дни и нощи
в зографството на притчи между
хоризонтите
в цилиндъра ти докога ще дремят
недовършените зайци
А ти –
начинаещият в курс по апликации –
все така ще продължаваш
да изрязваш
картонената си
кардиограма…

 

Не всеки има такава котка

Смъртоносен кадаиф се е забъркал
в изящната чинийка как уханно
протягаш крак под масичката
съблазняваш ли ме
я по-добре си стой до парното
и дръж лъжицата
опитай как е супата

и стига!

отивай да си гледаш сериала
недей ми се мота наоколо не виждаш ли
че ме смущаваш
пречиш ми

Литературо!

 

„Номерът на абоната временно не може да бъде избран…”

искаше
да е просто момиче
с големи кафяви очи
и нежно сърце
и всичко да следва естествено
хода си времето точката да
бележи края
на изречението просто
момиче което подушва цветя
вятърът разпилява косите му
надалеко
избуяват хора като букети
кучето е гальовно
разказът за света е пълен
нарича го крисчън и отпуска каишката
нищо повече от момиче
с кафяви очи
нежни клепки
и лесно примигване искаше
да се свърши
да се свърши с всичкия този озон
с белите кринове с непоносимия
пулс с неудържимия мирис
на светкавици
от мастило

 

Не съм оттук

Хубави са
стиховете му
хрупкави
бисквитки с мюсли боровинки
антиоксиданти
тачещи се
самоуважаващи се стихове
искат си
английския сервиз и
брюкселска дантела
най-малкото
едно повдигнато кутре
около чашата за чай го
Искат
Изискващи се стихове
Но аз
не съм оттук Ви уверявам!
не съм оттук не съм от тоз
Поет повтарям ви и нямам
нищо общо

 

Къща от вятър

В онзи свят,
в който изговаряш „завинаги”
и заживяваш там като наистина…
В онзи свят, пребиваваш като
в тайна квартира,
хубаво ти е, хвърляш якето на леглото,
под него изритваш пантофите,
бос
нелечим
и излишен не е зле като фигура
на речта
В онзи свят, в който „завинаги” е
завивка,
се събуждаш.
Сгъваш я. И я прибираш. Може би
няма да те дочака,
малката тухла на сричката.
Ритмичния гъвкав гръбнак на словата
в онзи твой свят…
Би могло.
Бихме обичали.
Бихме това-онова.
Отстъпваш от „винаги”, заключваш със „за-” и
излизаш.
Довиждане.

Марио Коев – Стихове

***
Моите съмнения
са големи като главата ми
има гладки дни в паметта
има лъжица в пръстите
сръчни като уста на пастор
обичам приказки и тигри
понякога ги свързвам в изречения
моите съмнения
като рози в градина
растат

 

***
„Моето инкогнито отива по дяволите“ –
Марк Твен рече.
„Няма да ти го върнат обратно“ – отговарям.
Като миша дупка в сирене съм чист.
Като изгореното бельо на чумав.
Съвестта ми копае галерии.
Да се мъкна по тях.
Не това наричат underground.
Но може и това да е.
Има дни в които съм буден.
Намаляват постепенно дните.
Понякога искам да се разкискам.
Не мога – гърлото ми е стиснато.
Носът ми се уголемява с годините.
Яко тать нощний живея.
Не това което искам върша
А онова що мразя него правя.

 

***
Очите си
от недоглеждане претри в Писанието
и черно-бели салати
сега стоят между чашите
с умора във тялото и с маска на пръстите
галиш жена си децата си гушкаш
из анимационните филмчета.
Гарван грачи край комина ти
само по Коледа

 

***
„Отче наш…“
започваш просто
стихотворение което
трябва да се каже
тъй както по навик
хладилника отваряш
и гледаш с втренчен поглед
сякаш търсиш нещо

 

***
Най-непоносимата овца
е незаблудената овца.

Тя клепка с клепки,
ушка със уши
и пътя сочи
с настойчиво блеене.

Когато се научиш да блееш,
ще й обясниш,
че се е заблудила.

Георги Николов – Стихове

РЕПЕТИЦИЯ НА ОРКЕСТЪР

Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
Искаше оркестърът да свири
магически, самотвержено, героично –
като оркестъра на „Титаник“,
като оркестъра, свирещ на гладно
7-мата на Шостакович
в обсадения Ленинград,
като оркестъра на Фелини…
Да свири така, че цугтромбоните
да стигнат до последния ред в залата,
полилеите да изпадат;
цигулките да прережат вените си,
да се изсипят вътрешностите на рояла,
тимпаните да излязат
от кожата си – татата-тааа!…
Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
…И оркестърът изчезна.

 

ОБЯД В ДОМА НА БЕРНАРДА АЛБА

Костеливи женски колене
под масата.
До тях свити седем андалуски кучета
с гурелясали очи.
Салатата – репички,
набрани от носове на клоуни.
За основно ястие поднасят
печено на благородническа шпага.
Отвън суховеят облизва
захарното петле на ветропоказателя
и скимти в маслините.
Сърцето на Лорка
надига капака на супника –
не му понасят подправките.

 

ЙОНА

Йона – в корема на кита,
заслушан
отвътре
в пеещия фонтан
на гърба му.
Пише
с китова мас
по стените на утробата,
настелена с фасове:
„Тук бяха Йона
и Константин Павлов!”

 

***
Хващам се,
че съм опрял ръце на перилата
на балкона на петия етаж
и съм се надвесил,
също както Георги Димитров
на подсъдимата скамейка
от оня знаменит плакат през соца.
Само дето под мене няма никакъв малък Гьоринг,
а един тийнейджър,
който отдолу ме гледа от високо.

 

ПЕТРОНИЙ

Не си съгласен
императорът да те натири
във някоя затънтена провинция,
тъй както Овидий е бил заточен в Понта,
където загноява лятото
и бръмчи плебейският хор на мухите,
не си съгласен,
затуй прерязваш вените си –
такелажа на скрепеното ти от душата тяло.
И сам, и доброволно
потегляш на изгнание
в провинцията непокорена
на смъртта.

Божидар Пангелов – Стихове

***
И ако някога не виждаш
Изход,
копай в пръстта подобно плоден
червей
и вдигай камъка от себе си
по-тежък,
за да намериш дума
по-силна от привидност.

И ако някога поискаш повече,
копай небето.

 

Делфински манифест

сега вече не
Островът който не е
самота а
Избор без да е
Там седяхме и
Морето идваше и
Ние (аз и ти) – великолепна скоба
Закачени
Творяхме и
видяхме го (след години, годни) как
влизаше
като дъга огромен
непостижим и
бавен
кафяв – като греда
(за да се хванеш)
непоезия – другата се чупи
когато смисълът размахат –
ръка на луд пред огледало
неигра – играта мъртва е
след Джойс и като дете пищи
за пясъчната кула след като възрастен
(циничен камък) небрежно и без основание
прегази
делфинът е живот жизнен
и битието му встрани от битието
и във морето цял и цял се
отразява
нелитература – литературата е мъртва
оплетена във форма и реклама на
езика но
къде е тук Възторга
на делфина – блясък
о простете ми че влизам
в чужда територия
не съм и вентрилок
не практикувам знания
тук няма нищо ново всяко
ново е неназовано
място жизнено без място
във движение подвижно
равно като синьо
слято във дълбоко голо
бяло

 

Това разказваше Одисей

толкова много неща видяха
очите
взряни до пръсване
полуголи деца
усмихнати
спяха в кашони
( въздухът се разпадна)
празни палуби
на кораби
пълни с ръце
врати изкривени
другите лица отвъд
и ослепях
свих се на разстояние мисъл
по-ниско застанах
от цвете
по-ниско от очакванията
и от ромона
на границата между
зъбите на капана чупят
мраморните колони
или животните
сами се прегризват
всъщност
всяко действие е безсмислено
( духът е подвижен
но душата е Църква)
губят се силите
от разговорите с мъртви
това разказваше Одисей
след връщането си
от онази река
без да отпие

и приношението ни
на хляб
и на думи
и на смирение

 

myrtus

вече
сърцето ти има друг цвят
така
тъгата ми ухае

 

гара

хората пристигат и заминават

(понякога и завинаги)

остава гълъбът
да среже времето

 

***
От човека остана

табела
“Нарушителите се отстраняват…”
И къщичка за птици.