Велимир Хлебников – Зверилник

 

Щурец

Крилаткайки със златописмото
На най-тъничките жилки
Щурецът в кошницата на тумбака сложи
Прибрежни много треви и вери.
„Пин, пин, пин!“ синигерът изстреля.
О, лебедиво!
О, озари!

(1908-1909)

 

***

Участъкът е велико нещо!
Това е място за среща
Между мен и държавата.
Държавата напомня
Че тя все още съществува!

Началото на 1922

 

На Альоша Кручоних

Игра в ада и труд в рая –
Хубавоуки са първите уроци.
Помниш ли, ние заедно
Гризяхме като мишки
Непрозрачното време?
Сим победиши!

26 октомври 1920

 

Зверилник

Посв(ещава се) на В. И.

О, Градина, Градина!
Където желязото е подобно на баща, напомнящ на братята, че са братя, и спиращ кръвопролитната схватка.
Където немците ходят да пият бира.
А хубавелките да продават тяло.
Където орлите седят, подобни на вечността, означена от днешния, още лишен от вечер ден.
Където камилата, чиято гърбица е лишена от конник, знае разгадката на будизма и затаява физиономията на Китай.
Където еленът е само уплах, цъфтящ като широк камък.
Където хората са се издокарали.
Където хората ходят навъсени и мрачни.
А немците разцъфтяват от здраве.
Където черният взор на лебеда, който всецяло прилича на зима, а черно-жълтата му човка – на есенна горичка, е леко предпазлив и недоверчив спрямо него самия.
Където синият хубавелейшина отпуска долу ветрилото на опашката си, подобен на Сибир, виждаща се от уралския Павдински камък, когато върху златото на обгорелите треви и зеленината на гората е хвърлена синя мрежа от облаци и всичко това с разнообразни отсенки от неравностите на почвата.
Където австралийските птици ти се иска да ги хванеш за опашката и удряйки по струните да възпееш подвизите на руснаците.
Където пръстите ни се свиват все едно стискат меч и шепнем клетва: да отстоим руската порода с цената на живота, с цената на смъртта, с цената на всичко.
Където маймуните разнообразно ги е яд и показват разнообразни краища на туловището, и – като изключим печалните и кротки – вечно са раздразнени от присъствието на човека.
Където слоновете, кълчейки се както се кълчат планините по време на земетресение, си просят от детето нещо за хапване, влагайки древен смисъл в истината: „Папка ми се! Да хапнем!“ – и приклякат все едно просят милостиня.
Където мечките чевръсто се изкачват горе и гледат надолу, очаквайки заповедите на пазача.
Където прилепите висят оборено като сърцето на съвременния руснак.
Където гръдта на сокола напомня на перести облаци преди буря.
Където снишената птица влачи след себе си златен залез с всички въглени на пожара му.
Където в лицето на тигъра, обрамчено от бяла брада и с очи на възрастен мюсюлманин, ние почитаме първия последовател на пророка и четем същността на исляма.
Където започваме да мислим, че верите са затихващи струи на вълни, чиято засилка са видовете.
И че на света затова има толкова много зверове, защото те умеят по различен начин да виждат бога.
Където зверовете, уморени да реват, се изправят и гледат небето.
Където силно напомня мъченията на грешниците тюленът, с вопъл сновейки из клетката.
Където смешни рибокрили се обгрижват един друг с трогателността на старосветските помещици на Гогол.
Градина, Градина, където поглед на звяр значи повече от куп прочетени книги.
Градина.
Където орелът се оплаква от нещо като уморено да се жалва дете.
Където лайката прахосва сибирски плам, изпълнявайки старинен обред на родова вражда при вида на ближеща се котка.
Където козлите умоляват, провирайки през решетката раздвоеното си копито и махат с него, като придават на очите самодоволно или весело изражение, след като получат исканото.
Където надвисок жираф стои и гледа.
Където оръдейният изстрел по обяд кара орлите да погледнат небето в очакване на буря.
Където орлите се сриват от високите прътове като идоли по време на земетресение от храмовете и покривите на къщите.
Където космат като девойка орел гледа небето, после лапата си.
Където виждаме дърво-звяр в лицето на стоящия неподвижно елен.
Където орелът седи, обръщайки към хората шия, и гледа в стената, държейки крилете си странно разперени. Дали не му се струва, че се рее високо над планините? Или се моли? Или му е горещо?
Където лосът целува през оградата плоскорогия бивол.
Където елените лижат студеното желязо.
Където черният тюлен препуска по пода, опирайки се на дългите плавници, с движенията на човек, завързан в чувал, и подобен на чугунен паметник, открил изведнъж у себе си пристъпи на неудържимо веселие.
Където косматовласият „Иванов“ подскача и бие с лапа желязото, когато пазачът го нарича „приятел“.
Където лъвовете дремят, отпуснали лица на лапите.
Където елените неуморно тракат по решетката с рогата и си блъскат главите в нея.
Където в суха клетка патиците от една порода надигат единодушен крясък след кратък дъжд, все едно отслужват на божество – имали то крака и човка? – благодарствен молебен.
Където токачки са понякога звънки госпожи с оголена и нагла шия и пепелно-сребристо тяло, обличащи се по поръчка при същата шивачка, която обслужва звездните нощи.
Където в малайската мечка отказвам да позная съсеверянина и изваждам на светло скрилия се монгол, и ми се иска да му отмъстя за Порт Артур.
Където вълците изразяват готовност и преданост със скосени внимателни очи.
Където, като влизам в задушната обител, в която е трудно да останеш по-дълго, аз бивам обсипван с единодушното „глюпак!“ и с обелки от семена на безделните папагали, бърборещи гладко.
Където тлъстият блестящ морж маха като уморена красавица с хлъзгав черен ветрилообразен крак и после пльосва във водата, а когато отново се изтърколва върху дъсченото пристанче, върху сланинестото му могъщо тяло се показва мустакатата, четинеста, с гладко чело глава на Ницше.
Където челюста на на бялата висока черноока лама и на плоскорогия нисък бивол, и на останалите преживни се движи равномерно надясно и наляво, като животът на страната.
Където носорогът носи в бяло-червените очи неугасващата ярост на низвергнатия цар и единствен сред всички животни не скрива своето презрение към хората като към въстанали роби. И в него се е притаил Иоан Грозни.
Където чайките с дълга човка и със студено като обрамчено от очила око имат вид на международни гешефтари, за което получаваме потвърждение във вродонето им изкуство, с което ловят във въздуха храната, хвърляна на тюлените.
Където, припомняйки си, че руснаците са величаели изкусните си пълководци с името на сокол, и припомняйки си, че окото на казака, дълбоко хлътнало под извита вежда и окото на тази птица – роднина на царствените птици – е едно и също, ние започваме да уразумяваме кои са били учителите на руснаците във военното дело. О, соколи, събарящи с гръд чаплите! И острата й, протегната нагоре човка! И топлийката, на която рядко се случва да се занимава да набучва насекоми носителят на чест, вярност и дълг!
Където червената, стояща на ципестите си крака патица те кара да си спомниш за черепите на онези паднали за родината руснаци, в чиито скелети нейните предци са свивали гнезда.
Където в златистия кичур на птиците от един вид е вложен огънят на онази сила, която е присъща само на далите обет за безбрачие.
Където Русия произнася името на казака както орелът издава крясък.
Където слоновете са забравили своите тръбни викове и издават звуци все едно се оплакват от разтройство. Може би като ни виждат толкова нищожни, те започват да намират за израз на добър вкус издаването на нищожни звуци? Не знам. О, сиви набръчкани планини! Покрити с лишеи и треви в клисурите!
Където в зверовете загиват някакви прекрасни възможности както Словото за полка на Игор е било вписано в часослов по време на пожара на Москва.

Лято 1909, 1911

 

Богу

Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.

 

Праотецът

Чувал от тюлени могъщи покрива тялото на ловеца
Широко се леят на рибната кожа измачканите покрови.
В препарираната суха есетра стрели
С орлови перца, копия прави и тънки
С камък, зъбчат кремък на носа вместо човка и чифт орлови пера на опашката.
Сурови могъщи отворени са очите, дълги жестоки косите на ловеца.
И лъкът в ръката със стрелата приготвена, внимателно протегнат напред
Подобно на окото на бог в съновидение, готов да се спусне с пееща песен: Дззи!
Върху груби кръгли дъски и каиши краката.

1919-1920

 

Това е годината, когато при нас в човечеството

Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блестят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.

 

***

Тебе пеем родун!
Тебе пеем бивун!
Тебе пеем радун!
Тебе пеем ведун!
Тебе пеем сивун!
Тебе пеем владун!
Тебе пеем вещун!

 

***

„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.

Пролет 1921

 

***

Обитател-бивател не в този свят
Отблизо можах да опозная вечността.
Тя живее с приятели в мир
Тя се слави като майка на безгрижието.

 

***

В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилниците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.

7 ноември 1921

 

***

Ра – виждащ очите си в ръждивата и червена мочурлива вода
Съзерцаващ съня си и себе си
В мишлето, което тихо краде злака на блатото
В младото жабче, надуло бели мехури в знак на мъжество
В тревата зелена, порязала с червен почерк снагата на момиче, превито със сърп
Което събира острица за огрев и покрив
В струите на рибите, полюшващи тревите, пускащи нагоре мехурчета
Обкръжен от Волга на очите.
Ра – продължен в хиляди зверове и растения
Ра – дърво с живи, бягащи и мислещи листа, издаващи шумолене, стонове.
Волга на очите
Хиляди очи го гледат, хиляди зирки и зинки.
И Разин
Който си миеше краката
Вдигна глава и дълго гледа Ра
Тъй че опнатият врат почервеня на тясна бразда.

 

Навивка

Мра
омъртвял
омъртвелост
ломотея срамежливо
яростея мълчейки…
слепотея немотно…
суетея мълчейки…
маятея се крещейки…
Аз съм твой. Аз съм твой…

 

Внимателно чета пролетните мисли на бога

Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!

 

Мрачно

Щом на себе си омръзна
Ще се хвърля в златното слънце
Шумящо крило ще надяна
Ще смеся порок и свято.
Аз умрях, аз умрях и шурна кръв
Широк поток по бронята.
Свестих се аз вече инакъв
Обгърнал ви пак с окото на воин.

 

О, ако Азия сушеше с косите

О, ако Азия сушеше с косите
Лицето ми със златен и сух пешкир
Когато в студен се къпя ручей.
Сега аз съм скромен пастир
Плитка плета от Рейн, Ганг и Хуанхъ
И кравешко рогче лежи наоколо някъде.
Рог отрязан с трион и звънка цепната тояга.

 

***

На людошта плисканието глухо
На пустошта немотението глухо
Свити в иглолистен венец.
Нейде мълчаха страдаейки
Някой склони се ридаейки
Склони се към дъгата на седлото.

 

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни:
Тук е живял мамутът, любимец на богдихана.
И от края на стрехата леят на пода своя звън звънчетата
И на пъстроцветните светилници горят красиво венчетата.
Аз виждам на керченска могила подземната зора
И дъгата висяща и сивосинкавия дим
И на червените камъни полета, и воя, и гърма.
И червения дъжд, ужасен за дивака.
Но какво е това? Към облаците посивели
Лети кумирът с изпънато напред чело.

1911

 

На огневода

Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.

23 октомври 1917

 

Б

От Баку и до Бомбай
За Бизант и за Багдад
Кат Мирза Баб в Енвер бей
Тържествен бие звън камбанен.
„Сега“ на Бакунин
Сега в Баку.

 

***

Разхожда се ветрения боздуган
По златната войска на нивите.
Билото сутрин, ден стана.
Блажен, който сутрин бил е ленив.

 

***

Още веднъж, още веднъж
Аз за вас съм
Звезда.
Горко на моряка, измерил
Неверен ъгъл между своята ладия
И звездата –
Той ще се разбие в камъни
В подводни плитчини.
Горко и на вас, заели
Неверен ъгъл на сърцето към мен –
Вие ще се разбиете в камъни
И камъните ще се надсмиват
Над вас
Както вие се надсмивахте
Над мен.

(Май 1922)

 

***

Лунна светлина и бялата ограда
Тополите като ята платна
Тук идва нощният лада –
Вратичката е с вдигнато мандало.

 

Аз ви призовавам със сабя

Аз ви призовавам със сабя
Да допрете ризата.
Нея я няма.
Да кажете със сабята: кралят е гол.
Това, което ние направихме с пуха на диханието
Аз ви призовавам да направите с желязото.

15 февруари 1922

 

***

Чудовището, дето върховете обитава
С ужасен задник
Докопа носещата стомната
Със прелестния поглед.
Тя се люлееше подобно плод
В клонака на косматите ръце.
Уродът чудовище
Доволно е, развлича се на воля.

(1908-1909)

 

Когато умират конете – те дишат

Когато умират конете – те дишат
Когато умират тревите – те съхнат
Когато умират слънцата – те гаснат
Когато умират човеците – те пеят песни.

(1912)

 

***

И аз свирувах на свиралото си
И светът желаеше си на желалото.
Звездите послушни ми се свиваха в плавно кръжило
Аз свирувах на свиралото си, изпълнявайки на света орисилото.

Началото на 1908

 

 

Превод от руски Владимир Сабоурин
по изданията Велемир Хлебников Собрание произведений в 5 т., Ленинград: Издательство писателей в Ленинграде, 1928—1933; Неизданные произведения, Nachdr. von N. Chardžievs Ausg. der „Unveröffentlichten Werke“ Moskau 1940, München : Fink, 1971; Творения, Москва: Советский писатель, 1986.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Спаска Гацева – Дом

***
няма за къде
да бързам вече
винаги сама
била съм дом

 

Роман

Един човек.
Имаше си и ключ.

Няма повече
за разказване.

 

***
понякога убежище
на дума съм която
отключва белезници

 

Любовта

нощем дяволът
я отвива
сутрин Господ
я благославя

 

* * *
Сега ме топлиш
отгоре – сняг.

Аз теб –
от земята.

Сега сме
сестра и брат.

И Бог
по средата.

 

***
щъркелите ни познаха
пролетта се върна
Бог засмя се и змията
с обич го прегърна

 

Красиво

с тая дума
скроих
съдбата си

 

***

отвързаният вятър
ме завърза
в леглото на тревите
да го чакам

 

***
щастливото време
е лов на видения
с незабравени звуци

 

***
сляпото минало
се побра
в едно кошче
с опасни отпадъци

 

***
всички букви
са залостили
портичките си
сънуват покой

 

Това беше

Стигнах до където съм.
Спирките са също пътища.

 

***
и като тръгнах
все по път
който отвежда
до ада

 

***
всички имаме
минало
бъдещето
е под въпрос

 

***
превързах
прошката с вяра
никому няма
да навреди

 

***
да я догони не може
човек но мечтата е жива
накрая в картината божия
до нея заспива

 

***
понякога съм
стая на отшелник
с лице обърнато
към тишината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Весела Кучева – Deerest memmories from Richmond park

Deerest memmories from Richmond park

Във влака Левски-Александрово
дори с ключето на кондуктора
никой прозорец не може да бъде отворен
затова пък всяка една от дръжките лепне
станала съм лепкава като отпечатък
от гърлото на буркана със сладко
около кръглото на уста на момиченце
(я стига глезотии
изцапала съм се била
който го е страх от вълци, да не ходи на гарата
влакът е пералня за ума, не за тялото)

по-леко се понася гледката
ако си мислиш само за далечните неща
освен това е добре за очите
в такива моменти се сещам за Richmond park
горско облачно безвремие
елени и лисици
ако новодошлият в купето би имал глава на животно
то на какво животно би имал глава?
Не се разсейвай, в Richmond park
в далечината
и после в близостта
дочухме виковете на преследвани от стършели деца
разбира се
че ги подминахме колкото бързо ни беше възможно
да се спасява кой както
може
точно както
кой както може да си намира от какво да бъде преследван
нашето беше да играем на не докосвай земята
получаваше ни се, не я докосвахме
в един момент явно сме стигнали края
щом можехме да се обърнем
и да видим колко са красиви
невидимите ни следи в полегналото жълто на тревата
на мястото, където спряхме, имаше едно езеро с лебеди
а на отсрещната пейка лисица сплиташе на две куки
лисича прежда в софтшел за кожухчето си

влакът Левски-Александрово спира на гарата
някои от хората слизат
но не и животните
които до едно остават по местата си.

 

Обява за това, че си търся съквартирантка

Дали на някого му се живее,
където аз живея?
Знам, че повечето от вас
нямат представа къде е това,
още не съм дала обещаното
при сключването на сделката с брокерката
house warming party,
но се опитайте да си представите
една квартира в самия център на София,
едната от стаите й е моя,
там правя упражнения за разтягане сутрин
и наблюдавам жената от съседната сграда,
която всеки ден полива мушкатата си в червена рокля.
Другата стая си търси човек.
Тя е една светла стая с малко балконче,
от което можете да видите
как се променят короните на дърветата долу на улицата,
скоро ще започне смяната на цвета им
през жълто и оранжево до черно-бяло,
а ако се задържите достатъчно дълго, до пролетта
и нежното развиване на листата
в онази първа крехка зеленина на млада салата,
ще бъде много трудно да решите
дали да си останете където сте
или да се преместите на кухненската тераса,
която гледа към Витоша.
Там можете да седнете на плетения стол с възглавничка
и между пръстите на дясната ръка да стриете
листо от ментата в зелената саксия,
а между пръстите на лявата –
от лилавата саксия стръкче мащерка,
докато чакате залеза, който,
за още по-голям разкош, в определен момент от годината,
разстила светлината си и очертава сянката
на западната мъничка тераса от квартирата,
за която си търся съквартирантка.


Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това, или го помислям на себе си

Водоравни сме на пясъка от доста време
с глави към морето. Вместо с прах,
кожата ни постепенно се е наслоила с песъчинки.
(А казват, че домашният прах бил изграден предимно от частици
мъртва кожа, паднала от животните, растенията и човека.)
Не е ли
причината да го обичам толкова,
че пясъкът не може да прашаса?
Тук трябваше да донесем всичките си грамофонни плочи
вместо да умуваме как да ги чистим по спирала
с антистатични парцалчета от периферията по посока на етикета.
Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това,
или го помислям на себе си.
И същото е и с въпроса откога не сме се къпали
със сладка вода.
Единственото сигурно е допирът,
не знам кога ръката ти се е протегнала към мен,
но те усещам как с разперени пръсти гребеш през косата ми.
Вероятно значи съм ти казала за сладката вода.
Докато я разресваш с ръце,
от косата ми зазвучават пуканките на грамофонната плоча.

 

Покажи ми глупака, който ползва ножиците за плат за хартия

Обратното на водна кула
е дъното на кладенец.
Най-силната страна предполага наличието на друга,
равна по мощ ужасяваща слабост.

Приемам поканата да седна до теб,
без да очаквам, че рязко
ще извърнеш глава към дясната ми ръка,
на която съм се подпряла,
и за един дъх време ще ме вдишаш,
от костта през мускулите до повърхността на кожата.
Ако в този момент можех да кажа онова,
което щеше да дойде по-късно,
прехвърляйки на ум
една по една
възможните редакции на тази нощ,
щях пак да се обърна,
но вместо да мълча,
с език бих избутала думите през устата си:
„кожата ми не е цвете за мирисане,
предпочитам да я мислиш като плат,
който би могъл със зъби на парчета да разхапеш“

Най-силната страна предполага обратна най-слаба,
обратното на водна кула
е дъното на кладенец,
означава ли това,
че ако тази нощ проявя ужасяваща слабост,
на сутринта ще съм приела нова добродетел?

Кожата ми нощем нищо не усеща,
припявам си
и тази песен ще спаси живота ми,
точно както
обратната ще бъде вдъхновението да го проваля.
И все пак, покажи ми глупакa, който ползва ножиците за плат за хартия,
този, който би устоял.

 

Всяка врата се отваря случайно

Излишно е да търсим ключове –
всяка врата се отваря случайно,
завесата пред входа на Дома на киното
сама открехва себе си за нас

случайно
преминаваме текстилното й тяло,
тънко,
почти двуизмерно,
толкова
по-лесно е да го отмахнеш с ръка,
излишно е да търсим ключове.

В салона можем
известно време да продължаваме да вървим в тъмното,
да се успокоим, за да намерим ритъм в крачките си
и между редовете да си мислим разни работи
или
да седнем на съседни две места –
аз обещавам да говоря по време на филма,
да се намесвам
и да правя
различни забележки,
излишно ще е хората отпред или отзад
да се обръщат и с погледи да ме предупреждават да престана,
ако го правят, ще им кажа:
не съм от тук,
не влязох в киното нарочно,
попаднах вътре без билет,
всяка вратичка пред мен
се отваря случайно.


Слънцето на обратно изглежда по същия начин, както и наопаки

Ядат слънчогледови семки
направо от питата,
черепът на цветето,
с няколко пълни и почти всички
изпразнени орбити;
избира
кои да го болят
и с кои да се взира,
а може би не цветето се взира в хората,
а те го гледат,
а то ги яде,
макар че,
при положение, че цял живот са яли,
така да се откажат?

 

Тати лъже

когато бях дете

едната ми ръка миришеше постоянно
на чужди ръце,
слагах длан на очите си,
вдишвах дълбоко
миризмата на нечие друго тяло,
излъчвана от моята собствена длан,
подозирах баща ми, че лъже
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха,
разтварях ръка от кутрето към палеца,
вдишвах,
вдишвах дълбоко,
докато баща ми пресичаше улицата,
докато траеше цялата му разходка по магазините,
пусках въздухът да обикаля
из вътрешността на тялото ми,
както обикаляше баща ми из кварталите и уличките на града,
и оставяше ръката ми затворена в нечии чужди пръсти,
задържах въздуха в корема си,
докато трае целият му престой в магазините,
издишах чак накрая,
когато видех как баща ми идва,
от моята страна на ъгъла,
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха
върти около китката си
празната пазарска чанта,
той идваше при мен и казваше:
„съжалявам, пиле,
няма сладолед,
магазинът и днес е затворен“

когато бях дете,
едната ми ръка
миришеше постоянно
на чужди ръце,
допирах си я до челото,
вдишвах,
мислех си как
тати лъже.

 

Фойерверките над Кот Д’Азур

едни светлини, които никога не съм виждала
на някакъв гръцки остров
аз сгъвам на две опаковка от шоколад ION,
опитвайки се да разчета надписите, напечатани на непознатия език
над клончето с цветове в розово-бяло
(череша?
круша?
ябълка?)
моите лични предпочитания винаги биха наклонили везните към крушата,
крушата във всичките превъплъщения на този плод,
който,
ако е мек,
не може да изтрае повече от една нощ в горещината на острова
без да хване бели червейчета и от онези мънички черни мухи,
които карат зеленото да ръждясва в кафяво.
Аз сгъвам красивата опаковка от шоколад,
за да я съхраня изгладена в тетрадката, където си запазвам това-онова,
без да знам, че точно в същия момент
на една улица в София
ръката на пощальона приплъзва едно цветно картонче в кутията ми,
картичката с фойерверките над Кот Д’Азур,
която никога няма да видя,
защото в последния момент пощальонът размисля,
решава
да я запази за себе си и своите пръсти,
докосвали толкова други хартии,
към нито една от които, обаче,
не е усещал изведнъж такава близост,
както към картичката, която някой е решил да ми изпрати
от празничните светлини над Кот Д’Азур.

 

Бяхме на една пейка и единият ми крак беше във въздуха

на Жоро Аранжоро

бяхме на една пейка
и единият ми крак беше във въздуха.
„Тези деца трябва да са толкова гладни“,
чух как казва една преминаваща жена
на детето си
„внимавай чипсът да не те пореже по устата“,
чух как казваш с устремена към пакетчето ръка

ядяхме български чипс на една пейка,
бяхме толкова гладни,
въобще не внимавахме
„и да те пореже, какво толкова,
ще има една дупка, и ти ще знаеш къде е“
в крайна сметка,

защо е необходимо да се хитрува?

 

Рибарят ме държи високо

просяците се опитват да ме спрат
за да попитат
„извинете, може ли един куршум“
(„аз нямам“, „тогава може ли два“)
но мен те няма как да стигнат
освен с лепкавия си мирис на влажни пакетчета захар
мен
рибарят ме държи високо
аз
не съм риба
не-съм-ри-ба
не съм би-ра
не съм и жена
аз съм едно орлово перо
тясно, право и твърдо
закачено за заострения връх
върху главата на рибаря
някои го наричат рог
но да дадат име не им е достатъчно
и продължават още дълго
още дълго
да опитват колко е наточено с върха на десния си показалец.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Димитра Канева – Шекспиров живот

шекспиров живот

вживях се в ролята
на офелия
реших да послушам
хамлет
и да отида
в манастир
но тук вътре
под черната забрадка
на инфантилната страст
изгарям до пепел
поне веднъж
да умра като
жулиета

 

актьори

всички бягат от болката
или я притъпяват
ние я дишаме
като въглероден диоксид
изживяваме я
отново и отново
носим я с гордост
като военен орден
като венчална халка

 

влюбване

предизвикай ме
омай ме
да изляза от кожата си
да ти я дам
да си направиш
шал за спомен
и колкото и
да се изкушавам
да не те
удуша

 

***
не се влюбвай
в мен
защото мога
да ти предложа само
грижа
а ти се грижиш
добре
за себе си
вместо това
изнасили душата ми
и я остави
да твори
с общата ни
кръв

 

безизходица

няма как
да приспиш
болката
когато болката
си ти
а не можеш
да заспиш

 

***
твърде рано
започваме да страдаме
за важните неща
но твърде късно
осъзнаваме
кои са те

 

***
в главата ми
винаги вали
като из ведро
излизам на улицата
и съм напълно
сама
защото всички останали
ги е страх
от дъжда

 

съвет

увий перли
около нечий врат
остави ги да го оцветят
в мъртво червено
наблюдавай ги как падат
една по една
и се търкалят
като последните
глътки въздух
на удушения
извърши
масово клане
на цветя
подари телата им
на смъртта
може би
ще се почувства
жива

наречи тази операция
любов

 

***
преди да колите
или ако сте
по-модерни
да стреляте
си спомнете
че има и друг начин
не е невидим
и вие не сте слепи
просто
ви е страх

 

***
в ада
могат да се окажат
само тези
които твърдят
че другите
не заслужават
да отидат
в рая

 

***
в любовта
никой не съществува
и всички живеем

 

***
когато ти кажа
че ще те обичам
вечно
ще знаеш
че думите ми са
кристално чиста
истина
защото виждам
че дори
сянката на любовта
не живее по-малко
от винаги

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ

любовници

тихи сме
като смърт
без причина
в крайпътен мотел
където се е скрил
светът

 

***
любовта ни
е като нощ
в която дете
сънува
Бог
преди изобщо
да знае
че съществува

 

***
старецът сутрин убива
всички овце които е броил
за да заспива без сънища

детето е друго безсъние

 

***
най-хубавите стихове
за любов
не говорят
за нея

 

ти си трупът
заровен
в задния двор
на сърцето ми
където се руша
като къща
без собствен акт 16

 

***
коренът
на лудостта ми
е в градината
на твоя поглед

 

ти си ножьт
с който си прерязвам
вените
преди да съм разбрал
че се превръщаш
в бинт за стара рана

 

***
любовта е вълк
татуиран
върху голия гръб
на зимата

 

***
продаваш се лесно
като хероин
в училищния двор
на елитна гимназия
чудя се дали да те купя
или да те арестувам

 

***
вървя
с нож в ръката
към теб
но сянката ми
държи
цвете

 

аз съм
твоята сърдечна
недостатъчност
която не е
болка за
умиране

 

***
гледам си на кафе
и виждам теб
с друг
изпивам те
преди да си го
срещнала

 

малката смърт

правим любов
на пода
между котките ти
за да откраднем
по девет живота
от всяка
и те получават
десети

 

***
самотни сме
като менюто
на скъп ресторант
без клиенти

 

ти си мъглата
която обичам
толкова силно
че ако се превърнеш
в светлина
дори няма
да те забележа

 

***
все още строя
кули
в облаците
на очите ти

 

***
сънувам те
бавно
като умираща нощ
посетена от изгрева

 

***
без теб
всичко красиво
е за изгубване
с теб
и изгубеното
е красиво

 

hip hop

някой ден богатите
ще притежават живот
по-дълъг
от представата за Бог
само едно
няма да могат
да си купят
бедността да умрат
от любов
като нашата

 

най-после съм с теб
сега си с мен
два пъти –
веднъж на живо
и веднъж по спомен

втория път
те обичам

 

антония

пазачът от сиропиталището
обичаше да казва
забранено е
да ставате за вода
нощно време
и момичетата постепенно
започнаха да го целуват
по устните
за да не останат
жадни
после той се обеси
със стегнатия докрай
възел на самотата си
и само аз плаках за него
защото единствена
бях пила
от дъждовете
в сърцето му

 

***
името ти е цвете
но не се казваш
така
никой не знае
как точно се нарича
райската градина

 

***
ако идваш от рая
искам да бъда земята
която е мокра
защото е плакала
че си паднал ангел
но не може да погребе
вечността ти
за да сте еднакви
когато изсъхне

 

***
искам да съм недостатъкът
който те прави
красива
без мен ще бъдеш само
съвършена
без теб ще бъда само
белег

 

***
най-съвършеният език
е този
който говори за любов
без думи

 

***
свива ми се сърцето
за да не излезеш
никога оттам

 

***
тихи сме
като листа
на книга
която поотделно
сме разтваряли
но отпечатъците
ни са заедно

 

***
любовта ни е
като чаша вода
за мен е наполовина пълна
за теб е наполовина
празна
но жаждата ни е
вечна

 

***
ще стане
каквото е писано
с ноктите ти
по гърба ми

 

последно желание

всичко което
искам от теб
е да те облека
с погледа си
и никога
да не потърсиш
друга дреха

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски

последните думи на тарковски

не искам да съм
статуя на бог без име
на която жреците поднасят
сърцето
между краката си

 

рождество

ти си звездата
която всички чакат
да прелети тази вечер
плачеш откакто падна
а аз те успокоявам
че един истински бог
може да се роди
и на тъмно

 

когато се родих
сянката ми миришеше
на скъсан презерватив
и дрехите които бяха купили
не ми ставаха
не отварях очи
от страх
да не заплача
още на първия ден

 

обеля

чистачката на блока
е болна
входът събира прах
хората влизат
но никой не излиза
не познавам съседите си
и не знам защо съм си мислил
че в ада
всички си ходят на гости

 

не мога повече
да гледам
със затворени очи
как облаците
потъват в прах
знам че светът ще свърши
но не разбирам защо
толкова се бави

 

(това ли е нашата корона)

не съм виждал по-лека обвивка
от теб за смъртта
като газова камера
направена от памук
горим
а мухите имат достатъчно храна
да презимуват
живота ни

 

мразя човека
който съм
защото съм живял
за него

 

***
не си мисли че ме познаваш
телата мълчат на друг език
ти само превеждаш
а Бог ни слуша

 

срамът е сън
скрит под леглото
на което дъщеря ти
ти изневерява
с по-млад мъж

 

спалнята

не мога да отворя очи
по тавана расте трева
и събира облаци
това е моето небе
винаги на ръка разстояние
от тялото ти

 

мокър сън

намирам костите
на родителите си
заровени в пустинята
започва да вали
събуждам се
един ден
преди да се влюбя

 

***
рисуваш с
цвета на кожата ми
докато живея
мокрите си сънища
ако някой ни погледне отстрани
би казал че се обичаме

 

одисея

мястото ми
е до теб
а твоето
е на брега
където чакаш да се завърне
любовта ни

 

мокри сънища

сред дивите ягоди
аз сънувам нея
а смъртта сънува мен

 

***
животът сънува
че е някъде другаде
далече от нас
където времето
не краде вечността
думите не започват
с мълчание
и децата не възкръсват

 

всеки пътен знак е залез

всеки залез е пътен знак
стъпките ти – като времето
което оставят след себе си
повече минути
отколкото часове

 

закъснявам
по-бързо от обикновеното

явно смъртта
никога няма да ни види
заедно

колкото и да се старая
ти ме чакаш
а аз не идвам

дано има някой около теб
който да ти обясни
че само тя
идва навреме

 

смъртта е къща
зимата расте
в ключалката
гладът вечеря сам
влизаш
с отхапан език

 

***
денят е гладен
закусваме на гробището
всичко е готово
трябва само да го заровим
но никой не посяга
а кръстът
вече събира прах

 

тук

попитах те
къде възкръсват мъртвите

отговори ми само с усмивка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Жара Гавран – Лудница

***
метални машини
е 25-тия кадър на човечеството
плътта е илюзия омекнала
като набита чекия
изпразнила се в потните жлези
на отца ни
мирише на смърт
всеки е завит със своя собствен
покров
от измислени личности и
щастливи лъжи
и ходи мъртъв докато не пукне
жив

и не се зарови сам с лопатата
далече от гроба
наречен свободна матрица

 

Лудница

когато бях пациент на 4-тото отделение
лудите надушваха болестта ми
един бивш наркоман
пожела да измие нозете ми
и да изпие тяхната светена вода
докато ги целува
– Аз съм Исус, а ти – Мария Магдалена –
беше с моята диагноза.

Всички луди вярват, че са Исус.
Всички луди вярват в Бога.

един гениален шизофреник ми каза
че някой ден ще разбера защо
сега разбирам докато човъркам
с ясно съзнание Христовите си рани
сама с няколко ръждиви пирона
и се смея на глас
като си спомням
как лудите сами се ръгаха с копията
как те сами ми се смееха
че аз не виждах как също го правя

Исус взе гъбата
но не я вкуси
изстиска оцета върху тялото си
и душата му се сля с нея

„трябва да страдаш много
и после да си отшелник,
скитащ единствено в себе си.“

чух завета му в белите линии
начертани в тоалетната
само аз чувах тихия глас на гората
ехтящ от скверния прах.
другите продължаваха да се смеят.
това беше друг тип смях –
този на невежата болка.

вече знам
лудницата е манастир
за слепите
и за тези, които просто
няма кой да нахрани.

 

Среща с Бог

На Д.

а ти коя си
8 минути преди да се родиш
беше ли душа на отвъдната ни смърт
или Божия клетка
до моите кръвни телца
там където липсата на детство зачена срещата ни
в нулевата група на луната и слънцето

молех се в пустинята
преди да умра
и избрах да се преродя с този товар
защото не можах да се отделя от същността ти
и детските ти очи

молех се на Бога на иглата
да запази детето ми
за да се срещнем неопетнени и чисти
защото знаех че последна молитва на броеницата ти
ще срещне душата ми

целуни миналите ми животи
толкова много болка в тишината
и още повече отвъд нея
целуни тишината ни

а ти коя си
8 минути преди да се родиш

 

***
до гърлото съм в кръв –
скелет в космически затвор,
потънал тъй дълбоко в майчината си утроба –
с меса от гнили гущери и плачещи човеци в одата за красота
са цъфнали цветя по гнойните им херпеси
на третото око от мили демони
е сложен кръста, закован с гняс е там
и моя къс от този дух свещен.
о, чукай ме в устата, уродлива истино,
аз искам да наплюя този свят
със заразните ти храчки!

 

Гарван

„саблезъбите червеи са едни от най-опасните паразити.
те се закачат за сетивата на жертвите
и започват да издават силен шум,
чийто енергиен тласък видоизменя жертвата
и заглушава същността й на Бога.
болестта е наследствена.
първите симптоми се появяват още в детството. “

из Шаманска библия на птиците

гарванът се храни с очите на покойниците
най-вкусната част от мършата
обикновено е слепотата

ушите на спящите
бяха пълни с устите им
от които капеха саблезъби червеи

гарванът се опитваше да ги почисти
но те бяха плъзнали навсякъде –
в мозъка, в гърлото, в сърцето, из цялото тяло –

затова се наложи да изтръгне и езиците им,
но заедно с тях, без да иска,
изтегли и целите им вътрешности
и установи, че бяха загнили.

– Отново мърша, този път езотерична… –
тъжно вкуси той. –
След като се наяде,
кацна върху скелета на поета.
– Този човек е твърде грешен,
ще трябва да се ражда отново –
изграчи с кървава човка.
След това нареди картите таро
около трупа и една от тях се обърна между
дупките на очите му. –
Отшелникът! Съдбата е благосклонна! –
Гарванът почука 9 пъти
по черепа.
Душата излезна през картата,
той я понесе на крилете си
за последна среща със самотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus

ориентир

изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти

 

sol invictus

но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод

 

юг

не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години

потънал в дива персонална абстиненция

жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко

живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли

сирената зове ме и протяжно от скалите вие

изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя

 

януари

полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали

 

знамето ми над тебе беше любов

крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко

 

целулоза за поколенията

издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете

 

all rights reserved

преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние

 

за нищото на поезията

любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето

 

малката гара на злобния ден

ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен

Господ
ще ти обясни
защо

 

в ада с теб

казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб

 

актуално състояние

този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил

 

обрат в хода на историята

маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих

 

всемирно нещастие

с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта

си е нула време

 

инстанция щастие

разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход

 

некропол добра практика

изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си

 

подвижен крематориум

живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез

 

фалшивия звук на душите

тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането

 

фанфари от мрак

може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте

 

да не ме отмине чашата

от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си

 

ходом към небето

шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Виктор Иванов – Поезията ни убива

поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Прасков – Силата на слабите

***
няма стих
толкова малък
да побере
цялото ми мълчание

 

мъртви поети

смисълът на живота
не е поезията
смисълът на поезията
не е живота

 

***
сърцето ми
е все по-тихо
като голотата
в райската градина

 

любов

в безсмислието на живота
и смъртта
Бог ме сънува
като теб

 

***
не съм се будил
сънувам те
нощта пада като сняг
в чашата ми водата
е студена и мъртва

 

извинени отсъствия

всяка мария се ражда
с името си:
м като мъж
а като сперма
р като лято
и като щастие
я като край

 

неизвинени отсъствия

сърцето ми –
циганче дишащо лепило
бягащо от училище
надървено и черно

 

око за око, зъб за зъб

чекията е хубаво нещо
но при ебането човек
се запознава с хора
а с друсането
ги забравя

 

19-и век, 2016-а година

на сутринта когато слънцето залезе
не стига въздух
делфините се давят в небето
всяка буква от сърцето ти
е като книга
палиш доживотната си цигара
и я допушваш

 

***
слагаш ме в джоба си
като кръста на врата си
за да те пазя
от сърцето надолу

 

викът

щастието
е да си мислиш
че човекът
от картината на мунк
получава оргазъм

 

no future

гадая миналото по тялото ти
целувките падат от столовете
погледите – от лицето
стъпките – от стаята
дрехите – от леглото

днес чувам само гласа ти
думите са деца които си отиват
без да се събличат

 

точка 18

понякога
всички деца ми напомнят за теб
и всички възрастни
и винаги –
всички мъртви

 

смисълът на живота

не можеш да влезеш два пъти
в една и съща река
но можеш завинаги
да излезеш

 

опит за убийство

всичко
освен религията
и любовта
ме отегчава
до смърт
а ти ме занимаваш
с поезия

 

паркът на свободата

паметникът слезе от поставката си
изпика се в розите
пенсионерите помислиха че е от възрастта
тийнейджърите – от тревата
а този който пиеше от шишето
стана и го прегърна

туристите останаха на поляната
и продължиха да умират

 

ефектът на пеперудата

когато в дъждовните гори на амазония
една пеперуда размаха криле
ченгетата чупят черепа
на 15-годишен бежанец
в харманли

 

световната конспирация

хората гласуваха за тръмп
защото им е писнало
от тях самите
и са готови
последният идиот
да им покаже
че царството небесно
не е на земята

 

ватерло

войната с детството
е единствената
която можем да спечелим
ако не умрем от любов

 

краят на историята

строят концлагери
завладяват света
а всъщност искат
просто да се наебат

 

краят

знам
че никога
не си съществувал
но не мога
да те забравя

 

голямата любов

ти
разби психиката
и живота ми
но няма да ти оставя
смъртта си

 

боси

срамът се издига на пръсти сух като птица
плачат облаци от различен пол

очите ни целуват петата на небето
преди да ни смачка

 

умирам
за теб
както слънцето
прави любов с облаците
и после залязва завинаги

 

смъртта на бащата

„Нека делата
ти да бъдат такива
каквито би желал да си ги
спомняш в края на живота си”
Марк Аврелий

ти си география на времето
кръвоносната ми система
пришита с кол в сърцето
белите ми дробове
пълни с кислород и никотин
татуировка с правописна грешка
мисъл на марк аврелий
в която смъртта е най-убедителна

 

Христос

не се тревожи
няма да те забравя
любовта е всичко
а след теб
смъртта е просто
най-добрата част
от живота ми

 

***
любовта ни
е толкова голяма
че дори да спрем
да се обичаме
ще ни обича вместо нас

 

***
толкова е красиво
да мълчиш
за най-важното –

един без друг
ще бъдем
винаги нещастни

 

вечност

нямам време
да пиша стиховете
които не са
за теб

 

силата на слабите

дори любовта ни
е по истински случай
защото само с теб
когато се докосваме
можем да направим всичко

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017