108.
Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»
Колкото и много думи да се произнасят във всеки един момент в един голям град с цел изразяване на индивидуалните желания на неговите жители, една дума никога не е сред тях – думата «избавление». Можем да допуснем, че всички други думи, най-страстните думи и изразите на най-заплетени, дори отчетливо характеризирани като изключение отношения, едновременно биват изкрещявани и прошепвани в много дубликати, например «Вие сте най-изпеченият мошеник, който съм срещал в живота си» или «Тъй вълнуващо красива като Вас не е никоя друга жена»; така че тези във висша степен лични преживявания биха могли да се представят чисто и просто чрез красиви статистически криви с оглед на масовото им разпределение из целия град. Никога обаче един жив човек не казва на друг «Ти можеш да ме избавиш!» или «Бъди мой избавител!» Можем да вържем човек за дърво и да го оставим да гладува; можем да го изоставим след дълги месеци безуспешно ухажване на безлюден остров заедно с неговата любима; може да го накараме да фалшифицира финансови документи и да си намери някой, който да го измъкне, – всички думи на света ще се надпреварват да му дойдат на езика, но той със сигурност няма да произнесе, докато наистина е развълнуван от нещо, «избавям», «изкупител» или «избавление», въпреки че от чисто езикова гледна точка не би могло да се възрази нищо на подобна словоупотреба.
И въпреки това народите, обединени под короната на Какания, наричаха себе си неизбавени нации!
Генерал Щум фон Бордвер се замисли. Благодарение на положението си в Министерството на отбраната той притежаваше достатъчно информация за националните трудности, от които страдаше Какания, тъй като при обсъждането на бюджета военните първи усещаха последствията от тези трудности, които се изразяваха в една колеблива и влияеща се от безброй съображения политика; съвсем наскоро за голям яд на министъра трябваше да се оттегли един спешен законопроект, тъй като една неизбавена нация бе поставила като условие за отпускането на необходимите средства редица национални отстъпки, с които правителството нямаше как да се съгласи, без да раздразни потребността от избавление на другите нации. Така Какания остана незащитена спрямо външния враг, тъй като ставаше въпрос за една голяма артилерийска поръчка, за да могат напълно остарелите оръдия, които по далекобойност се отнасяха към оръдията на другите държави като нож към копия, да се подменят с нови оръдия, които на свой ред да се отнасят към оръдията на другите държави като копия към нож, но това отново бе блокирано за необозримо време. Не би могло да се каже, че това само по себе си би било достатъчно основание генерал Щум да изпадне в самоубийствени настроения, но нали силното покачване на лошото настроение може първоначално да се изрази в многобройни, привидно несвързани дреболии, а липсата на отбранителен и оръжеен потенциал, на която Какания бе осъдена поради безкрайните си вътрешни разпри, със сигурност бе свързана с факта, че Щум се бе отдал на размишления за неизбавеното и избавлението, още повече че в полуцивилната си дейност при Диотима от известно време той бе принуден да чува думата «избавление» често до втръсване.
Първоначалният му възглед бе, че тази дума спада към езиковедски неосветлената докрай група на «високопарните думи». Това му внушаваше неговият естествен усет на войник; но дори и да се абстрахираме от това, че този естествен усет бе объркан от Диотима – тъй като Щум бе чул думата «избавление» за първи път от устата на Диотима и бе много възхитен, като до ден-днешен, въпреки законопроекта за артилерията, от тази своя страна думата бе облъхната от една чаровна магия, тъй че първият възглед на генерала всъщност бе вече вторият възглед на живота му! – теорията на лексикалната претенциозност изглеждаше несъстоятелна и поради друга причина: достатъчно бе човек да се докосне до думите от смисловото поле на «избавление» само с мъничка миловидна липса на сериозност – и те моментално с лекота се оказваха на върха на езика. «Ти направо ме избави!» и тем подобни – кой не би казал това след десет минути нетърпеливо очакване или някакъв друг дискомфорт? Така на генерала му стана ясно, че съвсем не – или не толкова – думите са това, което шокира здравия разсъдък, колкото неубедителното им настояване за сериозността на положението. И наистина, щом Щум се запиташе къде освен у Диотима и в политиката бе чувал да се говори за «избавление», наум му идваха църкви и кафенета, художествени списания и книгите на Арнхайм, които бе чел с възхищение. По този начин му стана ясно, че тези думи не изразяват едно естествено, просто и човешко случване, а някаква абстрактна и обща компликация; избавянето и копнежът по избавление във всеки случай изглежда е нещо, което може да бъде причинено само на един дух от друг такъв.
Генералът закима с глава, изненадан от завладяващите прозрения, към които го водеха служебните му задачи. Той включи червената лампичка в кръглата полирана плафониера над вратата на кабинета си като знак, че вътре има важно съвещание, и докато офицерите му с въздишка спираха пред прага с папките в ръка, Щум продължи размишленията си. Хората на духа, които сега срещаше на всяка крачка, не бяха удовлетворени. Те на всичко намираха недостатъци, за тях навсякъде се случваше твърде малко или твърде много, в техните очи нещата сякаш никога не бяха наред. Те постепенно му бяха станали неприятни. Приличаха на онези нещастни чувствителни хора, които винаги седят там, където става течение. Те недоволстваха от свръхсциентизма и от безпросветността, от грубостта и от прекалената изтънченост, от встрастеността в дискусиите и от безразличието – върху каквото и да паднеше погледът им, все имаше някаква пукнатина! Мислите им никога не постигаха покой и винаги съзираха вечно бродещите останки на нещата, които никъде не могат да бъдат сложени в ред. Така те в края на краищата стигаха до убеждението, че времето, в което живееха, бе осъдено на душевно безплодие и само чрез някакво особено събитие или някакъв много особен човек можело да бъде избавено от това безплодие. По този начин сред т. нар. интелектуални хора смисловото поле на «избавлението» стана много популярно по онова време. Господстваше убеждението, че така повече не може да продължава, ако скоро не се появи някой месия. Според случая това бе ту месия на медицината, който да избави лечението от научните изследвания, по време на които безпомощните хора се разболяват и умират; ту месия на изящната словесност, в състояние да напише драма, която да увлече милиони хора в театрите, като същевременно достига безусловна духовна висота. Освен убеждението, че всъщност всяка отделна човешка дейност се нуждае от отделен месия, чрез който отново да възвърне истинската си същност, съществуваше, разбира се, и простият и във всяко едно отношение сплотен копнеж по един месия на силната ръка, който да има грижата за всичко. Така че, това бе едно доста месианско време – времето непосредствено преди голямата война, и че дори цели нации искаха да бъдат «избавени», всъщност не означаваше нищо особено и необикновено.
Наистина на генерала му се струваше, че това не бива да се разбира буквално, както не биваше да се разбира буквално всичко друго, за което се говореше. «Ако днес Спасителят се завърне », каза си той, «то те биха свалили правителството му, както всяко друго!» В съгласие с личния си опит генералът бе склонен да смята, че това произтичаше от факта, че се пишеха прекалено много книги и вестникарски материали. «Колко разумна е военната наредба», мислеше си той, «която забранява на офицерите да пишат книги без изрично дозволение на началството си.» Той дори малко се стресна при тази мисъл, отдавна не бе изживявал толкова бурен пристъп на лоялност. Не ще и съмнение – той самият мислеше прекалено много! Това се дължеше на досега с цивилния дух – този дух очевидно бе изгубил предимството си да притежава стабилен светоглед. Генералът ясно бе осъзнал това и в тази светлина сега той видя всичките приказки за избавлението от една друга страна. Духът на генерал Щум се упъти назад към спомените за часовете по вероизповедание и история, за да осветли докрай този нов аспект; трудно е да се каже, какво си мислеше той в тази връзка, но ако извадим на бял свят и внимателно пригладим мислите му, те биха изглеждали приблизително по следния начин. Ако почнем с църковната част: докато все още се вярваше в религията, един добър християнин или набожен евреин можеше да бъде хвърлен от който и да е етаж на надеждата или добруването – той винаги падаше тъй да се каже върху краката на душата си. Това се дължеше на факта, че при обяснението на живота, с който даряваха хората, всички религии калкулираха един ирационален непредвидим остатък, наричан неведомост на пътищата Господни; ако на смъртния човек не му излизаше сметката, трябваше само да си спомни за този остатък, и духът му можеше спокойно да потрие ръце. Това падане на крака и потриване на ръце се нарича светоглед и точно това съвременният човек е забравил как става. Той трябва или напълно да се откаже от размисли за живота си, което устройва доста хора, или попада в онова странно раздвоение, при което едновременно трябва да мисли и все пак на пръв поглед не може да стигне по този начин до задоволителен край. С течение на времето това раздвоение е придобивало с еднаква честота както формата на пълно неверие, така и формата на подновено пълно подчинение на вярата, а най-честата в наше време форма е тази на убедеността, че без дух няма истински човешки живот, при прекалено много дух обаче също няма. Върху това убеждение всъщност се основава цялата ни култура. Тя последователно се грижи за предоставянето на парични средства на образователни и изследователски институции, тези парични средства обаче не бива да са прекалено големи, а в сравнение със сумите, изразходвани за развлечения, автомобили и оръжия, трябва да са съответно възможно най-малките. Тя по всякакъв начин разчиства пътя пред кадърните, също така обаче много внимава, те да са общо взето продаваеми. След известна съпротива тя признава всяка идея, но после от това се облагодетелства от само себе си и противоположната. Това на пръв поглед създава впечатлението за ужасна слабост и нехайство, но всъщност представлява също така едно напълно съзнателно усилие да докаже на духа, че духът не е всичко. Защото ако един-единствен път се вземе на сериозно – безостатъчно, така че от противоположната идея да не остане нищо – една от идеите, които движат живота ни, културата ни вече не би била нашата култура!
Генералът имаше ръка на дете, пухкава и малка; той я стисна в юмрук и заудря по бюрото си като с бейзболна ръкавица, докато усещането му потвърждаваше необходимостта от един здрав юмрук. В качеството си на офицер той притежаваше светоглед! Ирационалният остатък на този светоглед се казваше чест, послушание, Върховен Главнокомандуващ, служебен устав част ІІІ, а като синтез на всичко това той пребиваваше в убеждението, че войната не е нищо друго, освен продължение на мира с по-силни средства, една изпълнена със сила разновидност на реда, без който светът не би могъл да просъществува. Жестът, с който генералът бе потропал по бюрото си, щеше да е малко смешен, ако юмрукът означаваше единствено нещо атлетично, а не и нещо духовно, един вид незаменимо допълнение на духа. На Щум фон Бордвер вече му бе дошло малко до гуша от цивилизацията. Той бе стигнал до извода, че разносвачите на книги в библиотеките са единствените хора, които притежават един благонадежден обхватен поглед върху цивилния разсъдък. Той бе открил парадокса на свръхподреде-ността – съвършенството й неизбежно би довело до бездействие. Бе му хрумнало нещо комично като обяснение, защо при военните можеш да откриеш едновременно най-строг ред и готовност да отдадеш живота си. Бе открил, че посредством някаква неназовима зависимост редът води до потребност да убиваш. Загрижено си каза, че не бива да продължава да работи със същото темпо! «И какво в крайна сметка е духът?!», възнегодува генералът. «Той все пак не броди в полунощ наоколо в бяла нощница; в такъв случай, какво друго е той, освен известен ред, който придаваме на нашите впечатления и преживявания?! Но тогава», решително заключи той с едно ощастливяващо хрумване, «щом духът не е нищо друго, освен подредено преживяване, то в един подреден свят изобщо няма нужда от него!»
С въздишка на облекчение Щум фон Бордвер превключи лампичката над вратата на сигнал «свободно», след което отиде до огледалото и приглади косата си, за да отстрани преди влизането на подчинените си всяка следа от душевно вълнение.
Превод от немски Владимир Сабоурин, редакция Владимира Вълкова
по изданието Robert Musil Der Mann ohne Eigenschaften, hg. v. A. Frisé, Reinbeck: Rowohlt, 1989. Първа публикация в Роберт Музил Безпомощната Европа, Русе: Издателство МД Елиас Канети, 2013.
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017
