Марко Видал – Летен ден

 

София

Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютно нехайство
и небрежност
ме кара
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.

С цялата чернота пред мен
напукваща се неподслонено.

 

Янтра

Реката прекосява вените ми,
но тялото ми вече не струи.
Ето го тук, върху проклетия асфалт.

Свеж разпад.

Запокитен, изгубен
проснат
след зле натисната спирачка
на онзи изтормозен път
попил сега
по-скорошна болка
и по-далечна.

Реката продължава пътя си,
повлича ме
наникъде.

Но дори на нея се жалва
родната ми съдба,
тъмната ми съдба
покрита с ръжда.

Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
на останките път.

… След мъчителна битка
реката изглежда победител.
Но вкамененият асфалт надделява,
похищава така
всички души, копнеещи за благозвучие
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж

завинаги.

 

Фотокамера в София

Ако фотокамера можеше
да улови видяното от очите ми.

Тази прозирна светлина, която
във всеки миг
от деня жълтеникава, северносияйна
убягва между клоните
на дърветата.

Тези мигове
на осезаема мизерия.
Жълтото и червеното
на моя трамвай…
И хипнотизиращата осветеност
секваща и отнемаща дъха ми.

Ако фотокамера можеше
да улови усетеното
пулсиращото
вътре в мен…

Ще проявя снимките
И ще ги изгоря.

 

Етапи

Виж, животът си има етапи.
Знаеш, приятелите
идват и си отиват.
Но нямай грижи, брат, ще
се появят нови лица

в живота ти.

Нещо повече.
Ще дойде ден, когато
приятелят името ти дори
няма да помни как се произнася.
Улови мига, брат.

И… Изведнъж,
толкова истина изведнъж
ме смазва.

Но се въоръжавам с кураж.
Обръщам се, проявявайки
чистосърдечна тържественост.

Поглеждам ги, казвам им
тогава, приятели,
какъв е смисъла
на това съществуване
като знаеш, че ще стане мизерно
след тази неизбежна
предизвестена самота?

Но вече никой
не ми отговаря.

Те също
си тръгнаха.

 

София (ІІІ?)

Толкова ли е трудно да се санират раните
на похабавянето?
Раните на тази несъществуваща
война?
Толкова ли е трудно да се поправят пукнатините
на тази София
осъдена самата тя
и генетичния й пейзаж
на най-скръбното човешко
безразличие?

София устоява,
но продължава да напуква
собственото си бъдеще.
Улавя ме,
оставям се
пукнатините ме всмукват
вдишват непредпазливото ми
желание,
останало вдовец
под откритото небе от бетон, опустошаващо
от другата страна на прозореца ми.

 

Летен ден

Света София
един летен ден
прерязва вените си

Тегнещото жълто
пред лицето на пепелта й
се откроява

Сама увяхва
и безразличието
пролятата й кръв
ме преследват
без път и посока.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Червена масичка, маслени бои, канва, 61х49 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Марко Видал – В последните седмици бяхме свидетели

 

В последните седмици бяхме свидетели как Българската православна църква и различни пседво-леви организации упражниха значителен натиск върху обществото, в допълнение на невярната информация предизвиквайки въпроса за насилието срещу жените да се превърне в разгорещено разискване по джендър въпроси заради включването в конвенцията на понятията трети пол и социален пол. Иронията на положението е, че в една държава, където всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие, псевдо-социалистите и старите сталинисти от БСП, неонацистите от АТАКА, разни патрЕоти и други псевдорадикални и ултрахристиански групировки заемат централното място в дебата за насилието над жени и го превръщат в дебат относно “българския морал и разпада”.

Вместо да се бори срещу насилието над жените, българското общество се обърква с едни понятия, непознати досега, които автоматично се считат за “западна пропаганда”. Българската православна църква и някои нейни представители са се изказали относно конвенцията и, както би могло да се очаква, представят бъдещето на България в апокалиптичен сценарий, където развратът и злото ръководят нашето общество.

В Испания преди една година се вдигна голям скандал, когато ултраконсервативната католическа асоциация „Hazte Oír” („Направи така, че да бъдеш чут”, б. ред.), пусна в движение автобус със лозунга „момчетата имат пенис, момичетата имат вагина. Да не те лъжат!“. И по телевизията, и във фейсбук голяма част от нашето общество се възмути от подобни изявления, и в различни предавания, в които се говореше по тази тема, ултраконсервативните обявиха, че те са против джендър идеологията и влиянието на queer theory и подобни критически теории в нашето християнско и морално общество. За щастие анонимни граждани и активисти се мобилизираха и решиха да спрат автобуса, минаващ през някои испански градове с цел да демонстрира мнението си против изучаването в училищата на “джендър идеологията”.

Явно всяка страна и всяка култура има своите особености и в политически, и в етичен план, но това е нещо, което ми направи голямо впечатление – да чувам едни и същи аргументи в Испания и в България от две различни организации, които по естеството си би трябвало да се различават доста.

Българската псевдо-левица доказа за пореден път, че както от икономическа, така и от социална гледна точка е по-близка до неолиберални и десни убеждения и следователно по-далече от революционния оттенък, който характеризира всяко движение, което има за цел еманципацията на обществото, в което хора са подложени на потисничество въз основа на клас, пол, раса, религия, сексуална ориентация или каквото и да било самоопределяне.

Джендърът е социална конструкция. Дните на бинарната джендърна система са преброени. Революцията ще бъде трансфеминистка – или няма да я бъде!

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Марко Видал – Един ден можеше да бъде любов

Трима педали

Сред вглъбените полета на най-далечна Русия,
чужди на всяка цивилизация,
далеч от целомъдрения поглед на хетеропатриархалната полиция,
трима педали живеят
и се молят на колене.
Круизингът [1] е
тяхната единствена религия.

[1] Круизинг (cruising): английски термин, който се отнася до сексуалните актове, провеждащи се на обществени места с непознати хора, случайно и анонимно.

Превод от испански Катя Герова

Пространства

На Живка Балтаджиева

От неопитомимите пространства
между дивия калдъръм
на коя да е софийска улица
сиви сънища се измъкват,
залези от бетон.

От неопитомимите пространства
експлодира мизерия:
синът емигрирал
разнежена бабата,
150 лева
и примирена усмивка.

Сред дивите пространства
се възвисява концентрационния лагер:
опозиционерът екзекутиран,
децата плачат.

Междувременно
многогодишното сиво
продължава да доминира
и зашеметява
глобалното съзнание.

Превод от испански Живка Балтаджиева

София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

Круйзинг II

Понякога в гората
дърветата шептят
разменят погледи
дори вървят
Приближават се също
Взаимодействат

Понякога в градската баня
плочките усещат дъха на желанието
и са свидетели на предшестващи погледи
Понякога в парка люлки храсти и фенери
наблюдават напрегнати любовта
която можеше да се случи
но не стана
желанието на една нощ
на един миг

Но този първичен копнеж
огрява само неодушевеното
Междувременно
там в проклетата цивилизация
където никой не изпитва чувства
никой не се люби
се случва незабелязана
цялата тази похот
цялата тази страст
която един ден можеше да бъде любов
но не беше

Напускам. Отивам в изгнание
Искам да съм плочка храст дърво
или пепелник в безсмъртието
Искам да разпаля желанието си
искам то да се изпепели
искам просто да съм нормален
да отида в цивилизацията
и да не съм никой.

Превод от испански Катя Герова

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018