Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).
Въпреки определящото им значение за човешкия опит, рядко разглеждаме политически въпроси през категории като социален пол и сексуалност. Често чуваме и отляво, и отдясно, че други въпроси са по-важни, че се занимаваме с „незначителни“ неща, че сме „снежинки“, които спорят за думички… В същото време в публичното пространство биват пренебрегвани „половите“ характеристики на различни социални и трудови мобилизации, от майките на деца с увреждания до медицинските сестри. Не само се проваляме в изграждането на смели заявки за женско и куиър освобождение; много често не успяваме дори да посочим огромните полови неравенства в ежедневието.
От другата страна на барикадата крайнодесните отдавна считат въпросите на пола и сексуалността за централни. Противоположно на еманципаторския дух, те залагат на тоталитаризация на репродуктивните права, изразяването на пола, сексуалната ориентация и половата идентичност – чрез подчиняването им на строги, наложени от тях норми, задължителна полова бинарност, контрол над телата на жените и транс хората и пр. Свидетели сме на най-хомофобната изборна кампания в България, в която Прайдът е превърнат в страшилището, което да донесе гласове. Няколко кампании срещу абортите отминаха от началото на годината.
На фона на всичко това продължава да се разразява драмата с довелата до истерия Стратегия за детето. Липсата на истински, честен и конструктивен разговор за статута на детето в съвременното българско общество даде поле на крайни реакционери, които необезпокоявано разпространяваха пропагандата си (и продължават да го правят). Целта: пълен контрол върху децата от страна на родители, които да ги „възпитават“ по начини, които считат за уместни, без обществен контрол, без последици за упражнено насилие, без каквито и да е гаранции за защита на правата, изборите и идентичността на всяко дете. Във връзка със случващото се Ви предлагаме един текст, който, макар и писан в контекста на хомофобски протести във Франция през 2013 г., звучи изключително актуално на фона на развихрящите се ултраконсервативни кампании у нас. Преводът е на Марко Видал, а авторът е Пол Беатрис Пресиадо – трансджендър философ и феминист, който работи с теми, свързани с идентичност, социален пол, сексуалност, биополитика и куиър теория.
Стойо Тетевенски
Кой защитава куиър детето?
Пол Беатрис Пресиадо
Противниците на предложеното за изменение на Закона за легализиране на еднополовите бракове, както и за осиновяването и правото на изкуствено оплождане за хомосексуални двойки, излязоха масово на протест във Франция на 13 януари – повече от 600 000 човека са решили да отидат на протест, за да опазят политическo-сексуалната си хегемония. Това беше най-големият outing[1] на хетерократи. Католици, евреи и мюсюлмани – фундаменталисти, уж прогресивни католици, представлявани от Фрижит Баржо[2], десницата, водена от Франсоа Копе, едипичните психотерапевти, социалистите, вярващи в биологичното предопределяне на пола, и голяма част от радикалната левица се съгласиха миналата неделя да превърнат правото на детето да има майка и баща в основен аргумент, който оправдава ограничаването на правата на хомосексуалните.
Последните им публични изяви бяха характеризирани с клеветнически лозунги и с насилие от страна на органите на реда. Не е учудващо това, че защитават привилегиите си с оръжие в ръка. Фактът, който се оказва философски и политически проблематичен, е, че това го правят в името на защитата на детството. Но е недопустимо да карат децата да използват същото това патриархално оръжие, с което те си служат.
Детето, което Фрижит Баржо иска да защитава, не съществува. Защитниците на детството и на семейството се позовават на политическата фигура на едно дете, което те предварително определят като хетеросексуално и принадлежащо към бинарната полова система. Дете, лишено от енергията на съпротивата и от способността да използва свободно и колективно тялото си, органите си и половите си течности. Детството, което уж претендират да защитават, е пълно с потисничество, терор и смърт.
Фрижит Баржо има предимството, че детето не е считано за субект, способен да се изправи и да се бунтува срещу дискурса на възрастните – детето продължава да бъде считано като субект с тяло, без право да го управлява. Позволете ми да създам ретроспективно „сцена на изричането“[3] и да отговарям като контролираното дете, което някога самият аз бях, и да предложа друга форма на отглеждане на децата, които не са като останалите.
В миналото бях онова дете, което Фрижит Баржо претендира да защитава. И сега аз подтиквам към бунт в името на всички деца, към които се обръща лъжливият ѝ дискурс. Кой защитава правата на различните деца? Правата на момчето, което обича да се облича в розово? На момичето, което мечтае да се ожени за най-добрата си приятелка? На хомосексуалното и транссексуалното дете? И на трансджендър децата? Кой защитава правата на детето да смени социалния си пол (ако то така поиска)? Кой защитава правата на детето да самоопредели биологичния и социалния си пол? Кой защитава правата на детето да израсне в свят без насилие въз основа на биологичния и социалния пол?
Инвазивният дискурс на Фрижит Баржо и на защитниците на „правото на детето да има майка и баща“ скръбно ме връща към начина на изразяване на национал-католицизма[4] от детството ми. Израснах в Испания по времето на Франко и също така израснах в едно хетеросексуално, католическо и дясно семейство. Едно образцово семейство, което най-големите традиционалисти, представлявани от Франсоа Копе, биха могли да издигнат като пример за морална добродетел. Имах родители, които изпълняваха добродетелно функциите си в хетеросексуалния режим на домашно ниво.
В настоящите френски дискурси против гей браковете и правото на хомосексуалните да осиновяват и правото на изкуствено оплождане разпознавам идеите и аргументите на баща ми. В интимността на домашното пространство баща ми прилагаше на практика силогизъм, който се позоваваше на природата и на моралния закон и в крайна сметка оправдаваше изключването, насилието и дори смъртта на хомосексуалните, травеститите и транссексуалните. Обикновено започваше така: „Мъжът трябва да е мъж, жената – жена. Така Бог е пожелал“. Продължаваше и със следното изказване „Естественото е съединението на мъж и жена, затова хомосексуалните са безплодни“. И накрая следваше непреклонното заключение: „Ако детето ми се окаже педераст, ще го убия“. И това дете бях аз.
Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е продуктът на едно лукаво педагогическо устройство, мястото, където се прожектират всички призраци, алибито, което позволява на възрастния човек да натурализира нормата. Биополитиката е живораждаща и педофилска. Бъдещето на хетеросексуалната нация е поставено на карта. Детето е биополитическо съоръжение, което позволява на възрастния човек да се нормализира. Джендър полицията наблюдава детските люлки за да превърне всички тела в хетеросексуални деца. Ако не си хетеросексуален, те чака смърт. Нормата наблюдава новородените, изисква женски качества за момичетата и мъжки – за момчетата. Нормата моделира телата и жестовете, докато не моделират допълнителни сексуални органи. Подготвя и индустриализира репродукцията, от училището до Парламента. Детето, което Фрижит Баржо претендира да защитава, е детето на деспотичната машина: миниатюризиран натуралист, провеждащ кампания за смъртта в името на защитата на живота.
Спомням си деня, в който в моето религиозно училище[5] монахинията Пилар ни помоли да нарисуваме семейството си в бъдещето. Тогава бях на седем години. Нарисувах себе си и най-добрата си приятелка. Марта, три деца и няколко котки и кучета. Аз бях проектирала собствената си сексуална утопия, със свободна любов и колективно размножаване, в която животните имат същите права като хората. Няколко дни след това, училището изпрати писмо до моите родители, в което ги съветваха да ме заведат на психиатър, за да разрешим възможно най-скоро един проблем, свързан със сексуалната ми идентичност. Посещението при психиатър беше придружено със силна репресия. От презрението на баща ми и срама и виновността на майка ми. Из училището се разпространи идеята, че съм лесбийка. Протест на традиционализма и на поддръжниците на идеите на Фрижит Баржо ме чакаше всеки ден на излизане. „Гадна и мръсна лесбийка“ ми викаха. „Ще те изнасилваме и ще те научим как да се чукаш добре“. Имах майка и баща, но те не бяха в състояние да ме защитават от репресията, безчестието, изключването и насилието. Това, което майка ми и баща ми защитаваха, не бяха правата ми на „дете“, а сексуалните норми, основани на пол, които самите бяха научили с болка в една социална и образователна система, наказваща всички форми на разногласие със страх, заплашване и дори смърт. Имах майка и баща, но нито един от тях не успя да защити правото ми на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол. Аз избягах от тези родители, които Фрижит Баржо би искала за мен, защото от това зависеше оцеляването ми. Тоест, макар че имах родители, идеологията на сексуалното различие и на нормативната хетеросексуалност ме лиши от тях. Баща ми беше сведен до репресивен представител на джендър закона. Майка ми беше лишена от всяка функция, която надминава тази на бременна матка и възпроизводителка на сексуалната норма. Идеологията на Фрижит Баржо (тогава представлявана от национал-католицизмът на Франко) ме лиши от правото да имам майка и баща, които да ме обичат и да ме защитават. Много години, караници и сълзи ни коства да преодолеем това насилие. Когато социалистическото правителство на Сапатеро предложи през 2005 г. закона за узаконяване на гей браковете, моите родители, които до ден днешен продължават да бъдат католици и с десни убеждения, гласуваха за социалистите за първи път в живота си. Не гласуваха така само за да защитят правата ми, а заради правото си да бъдат родители на нехетеросексуално дете. За правото си да бъдат родители на дете, независимо от пола или сексуалната ориентация. Майка ми признава, че тя е убедила баща ми да отиде на протест и след това до урните. Тя ми каза: „И ние имаме право да бъдем твои родители“.
Да не се заблуждаваме. Протестиращите на 13 януари не защитават правата на детето. Защитават правото си да възпитават децата си в нормата въз основа на социален и биологичен пол като предполагаеми хетеросексуални, като си дават правото да дискриминират всяка форма на разногласие или отклонение. Това, което трябва да защитим, е правото на всяко тяло на самоопределение въз основа на социален и биологичен пол, независимо от възрастта, сексуалните и репродуктивни органи и полови течности. Правото на всяко тяло да не бъде възпитано изключително и само за да се превърне в работническа или репродуктивна сила. Необходимо е да защитим правото на децата да бъдат считани за политически субекти, без да бъдат свеждани единствено до някаква полова, сексуална или расова идентичност.
Париж, 13 януари 2013 г.
Превод от испански Марко Видал. Всички права на статията са собственост на автора.
[1] Изява
[2] Известна френска активистка, която е водила протестите против правата на гейовете да сключват брак.
[3] Букв. пр. от френски – scène d’énonciation. Понятието е въведено от френския лингвист Dominique Maingueneau.
[4] Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона.
[5] По време на диктатурата на Франко всички училища били религиозни и било задължително да се учи християнската религия. Учениците трябвало да се молят в началото на всеки час.
списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X
