Камелия Щерева – Безпосочни облаци

Хубен Черкелов, 5 Долара, Навлизането на Електричеството, 2018

 

 

Десерт

Мислите ни – захаросан тороид,
обкръжават истини,
отдавна изхвърлили себе си
в подкорието на съзнанието.
Тороидът ни – с пълнеж аскеза,
бълбука смирено, отдава,
утаява карамелени ледове –
тънки, прозирни, сияйни.
Срещите – чисто съвършенство,
високи ореоли, ненахапани понички,
заоблени граници…

 

Нулева антропоноза*

В гънките тъмна празнота,
където тялото ти се отрича от докосване,
където повърхнините те заобикалят
в един вечен завой на плътта,
срещащ всички липси.
Там не се докосваме,
за да не заченем времето
и всичките му гниещи тълпи,
и всичките му мъждукащи духове.

*Антропоноза – инфекция, чийто източник е само човекът.

 

Протяжната котка

Фино надробен къщен прах –
златни светулки в лъча на слънцето,
блуждаят лениво в мислите
на онзи вечен следобед на зрънцето,
във вакуума на решенията ни – чистите,
които не взима протяжната котка – никога.
Тих ешарпен нюанс на кафе,
наченато в другата стая, отпито,
просмукало си атомите и молекулите
в капсулата на животите, сбити
в потенцията на разгънато движение
на мустачен косъм от струните,
опънати в сънна песен на сближение.
Безжалостна нежност на птица,
която чурулика в пищността на пролетта,
разпуква клепачите, чезне зеница
в зелените ириси на безброй листа
и спомнят сън-атавизъм
за летене и плуване, и игра на защита
в тъмните кашони на протяжната котка в деня.

 

Митологично

Ще се избълват всичките змии,
ще пропълзят по вертикалите на Аз-а,
със себе си ще вдигнат сол и пръст
и старите им кожи ще пролазят.
Пак ще се слеят всички светове
и миналото ще живеем наобратно,
пророците ще бъдат младенци
и ще провиждат нови старости невнятни.
Поред ще влизаме във сухите одежди,
обхождащи протърканите тъкани,
екран ще са предишните надежди
и в днешните животи ще прозираме.
Ветрове с безброй въздишки,
шумящи из въздушните ни фонове,
ще пеят все беззвучно, носталгични,
вапоризиращи и кондензиращи сълзи и стонове.
Алхимия ще сее смърт и възкресения
и с тайни ще обгръща своя замък,
строен от вечномлади, вездесъщи,
зидари, чоплещи от Философски камък
изобилие от земна твърд с незнайни мощи.
От там ще плъзнат всичките змии –
кундалини, Йормунганд, пък и Апофис,
Асклепий ще ги прави по-добри,
Кетцалкоатъл ще ги вдигне в небесата,
уроборосът ще ги върти
и хипнотично ще флиртува в сетивата.
На тези нишки медиаторни и ярки
ще вържем хлъзгавото настояще
към спомените-съблекла
и тъй ще крачим по света…

 

***

Безпосочни облаци
по върховете на комините.
Ако завършеците имаха интонационен пик,
апокалиптично щеше да е
безфабричното небе, бездимното,
прободено фатално в своя лик.
По тъмните гърла се стича влага,
преглъщането спряло е в ръжда,
останки от ръце разчепкват вяло
разпадащи се дрехи без тела.
А в локвите предходни, от тогава,
оглежда се по тихото усое,
пуфти със устремна забрава
мериносовото стадо на застоя.
И слънцето – безстрастното светило,
с обектите играе си на съд,
присъдата – неконсумируемо красиво…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X