Евгени Петров – Еамус. Да вървим

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Rodopi

 

Вълкът винаги се връща да боледува в родното леговище
И там прави последни няколко изяви
Заредени с аплауза на доскоро близката световна слава
Така отминава

 

Момичето на Роб
затваря моста
последните минути преди встъпването в ново утро, когато си ляга

забавленията са въпроси
срещите не продължават просто
нервните импулси изтощени съкращават
не те унасят
кошмар на клепачите затворени
спряло дишане и вик
звънът на часовник

Виж, момичето на Роб крачи
плачейки през града затвор отекват големи крачките й
няма мира
окончанията не мълчат
не преминават в край

Неземно си красива
нима това е шапката на Роб
под козирката на остър сърп

Любовта е голо тяло и сърце на две
разтворени криле на пеперуда
в полет възлите на детските му травми стягат задушават аорта на туптенето
двете погребения от вчера с тътен запушват с камък каналите огромен
Сизиф ли е да покачи на раменете, което колене не държат

Беззащитен е мъжът пред скимтящото от болка куче
Безпомощна жената пред вълната, повлякла покрива на нечий дом

Виж, момичето на Роб..
Не! Не съм момичето на Роб, Рой, Рон, Джони, Иван, всеки друг. До тук!
Отказвам да ме наричате момичето на..
на когото на колкото и да бях.

 

Мерилин на снимката с бяло сатенено бельо клекнала
в три-четвърти левият й крак косо срещу обектива къс и дебел
в профил коремът отпуснат между бедрата

 

Божеството е божество
не го лови нито карикатурата нито обожествяването
нито могат да му придадат
нито да му отнемат
дори сам’o да се овъргаля в лайна
категорията унижение е за низшите природи

 

Еамус. Да вървим.
Там където невинаги цитирам точно или
Съм неточен в цитиращия
За да е разговора ни безкраен
Ела, хвани се здраво
В Емаус. Да вървим.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Влажен полъх

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Where were you

 

Влажен полъх
се спира в лицето ми
носещ свобода,
но и болка.
Дълбоко небе
и високо море.
Май обърнато е всичко наопаки.

Вървя безметежно напред,
но угрижен.
Мокрият пясък застава
във стъпките.
Бавно премигвам.
Бавно се движа.
като току-що възкръснал от мъртвите.

Чуват се писъци –
нов живот или смърт.
Светлината и мрака
са си ужасно познати.
Не е дом,
просто е път,
който много отдавна съм чакал.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Преди рогата ни да се сплетат не знаех

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, I’ll meet you there 4

 

Искам
Искам да стъпя пак
на онези крайградски поляни,
с калното лениво поточе,
където малкото ми куче тичаше,
а аз събирах челадинки
и четях пиратска разпечатка на „Билбо Бегинс“.

 

Полето с макове е Пътят, Истината и Животът.

И, честно, не разбирам как не те гризè
да бръкнеш във историята, дето
се клатят тъпо чучело и тенекè…
Ф. Б., кръстосай книгата отново
погребвай страници,
каквото щеш прави, но забави ме
в онези макове, защото…
в полето с макове…
в онези точно макове бях истински едно
красиво, страшно, бляскаво създание
а не като преди и след – лайно,
което се опитвам да забравя.

Умирам да умра във маковете
без да моля
и вместо хленч да заповядвам царски
чудо:
(За бога, малка Дороти, не ме събуждай!)
––––––––
P.S.
– Не можем нищо да направим за Лъва – каза натъжен Тенекиеният дървар, – твърде е тежък, за да го вдигнем. Ще трябва да го оставим тук завинаги и може би в последния си сън той ще види, че най-после се е сдобил със смелост.
Лиман Франк Баум – Вълшебникът от Оз, „Смъртоносното маково поле“

 

Преди рогата ни да се сплетат не знаех,
че в плодовата ни салата ти ще сложиш и захар, и сол,
че докато ръцете подреждат огнището, то краката се чешат в хладилника,
че „Подлост и милост“ е името на чашата турски чай
която дрогира приспани рефлекси
за да ги оплете като мома във кълчища.

И че всяко лайно всъщност е разказ със неочакван край.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Зад всеки белег наш стои война

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Rodopi 1

 

Зад всеки белег наш стои война.
Така разказваме, това оплакваме, това възпяваме.
Но времето, щом дойде, за въздаване, ще разплаче и стена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Диан Киров – Струвам нещо

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, People of Malashevtsi 2

 

Четирилистна детелина

четирилистна детелина
вирее в двора с кестени и ягоди
там дето е погребан моят дядо
има паметник зелен и мрачен
а до него стъпки останали в бетона
под къмъните червеи
с които ще закусят подивелите кокошки
нали е празник и утрото започва
с кукуригането на петел

…четирилистна детелина
струва повече от десет
читави кокошки

 

Ограбиха ми лятото

Не съм лиричен
….днес
защото някакви ограбиха ми лятото
беседката на двора и стоте череши
мъничките круши зелени още като пеперуди-
няма ги…
да не говорим за градинката с
безбройните „Мушкато“
в чиито цветове надничам като просеща пчела
за да помириша най-вярното приятелство…
няма го и покрива
под който съхнеха бадемите…
ограбиха ми лятото
някакви
без имена
без стъпки
в черната ми пръст

 

Тежи

корабът тежи
очите
лампите
и охлюва на двора
шишарките дето
украсяват вазите на всичките
скъперници

ще се пробудя
с нова сянка
тежка като тяло
на медуза

 

Струвам нещо

Къщата бе
развалена, разнебитена
черна като гарван
поробена като невестулка
никой нямаше да я купи
месеци или години наред

Накрая собствениците щяха да продадат
красивите камъни от градежа и така
да се спасят от бедността

Онези рози
цъфтящи в дворчето
и те струваха нещо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Мед и етер

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Stanislav’s waterfals

 

Детска песничка от квартал „Младост“

Гарваните кякат като кранти
Пръдва ведро таралеж
Сливи мятат се и джанки
И поляни пърхат във цъфтеж
Младост туй е, нощна смяна
Тука нищо никога не спи
Дай ми само лампи, ресторанти
И във центъра с метро иди

Да захапем онзи тлъст кюфтак
Мили братя и сестри
Ний сме в църквата на тоз битак
И животът ни цери
В крайна сметка сме щастливи
Да си хапваме месце
И защо така ни сътворил е
Господ с месните ръце.

 

Мед и етер

Всякакви видове любов
Ни водят
В живота и в смъртта
В света и във града

Аз гледам как замлъкнаха
Сирените на червеевия плаж

Сега сме с тебе далеч
Забравили онези

И всяка буква
В твоя поглед
Ме води
Към райската градина
На твоя порив
Към вълшебства
Които ти ще донесеш
Ярък сноп пръски светлина
И ясен звън
На удара по плочата
На старите
Вълшебства.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Харесвам небето и тогава нещата са ясни

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Close 1

 

В предаването има продуктово позициониране

Фотьойл от зелен плюш
Който става по-лъскав с употребата Запазва спомена за тялото
На възрастната обитателка от втория етаж
Е изнесен на стълбищната площадка

 

Не си ми чобанин, чуваш ли старче!
Викаше шофьорът на възрастен мъж
Земята беше плоска и нямаше утре
Автобусът не спираше своята обиколка за този човек
Който гледаше само в ръцете си
Сякаш там беше написано какво да отговори
Земята е плоска
И има само днес, пълно с плашещи клоуни
Като жената, която излезе от вкъщи за работа
С неразнесен руж, а беше плакала

 

Установи се дъжд
Хората заразтваряха чадъри
Като гъби, като щитове
Сякаш можеха да се предпазят
от това което расте в тях
И ще победи точно в лошото време

 

Замесвам брашно за хляба, който
ще започне, и дърветата не знаят
дали одобряват като се поклащат
може би и те искат да се надигнат
преди да се свърши

 

Отдясно на черния светофар на червено
са спрели висока джип хонда слаб мъж и
дебела жена на скута й като домашен
любимец изплезила златен език
зелена дамска чанта непринадлежаща
ръка обесена през прозореца изглежда
че кутрето е отрязано или превързано
със зелена лепенка но е само късо
недостатъчно за камуфлажа отляво
двама чужденци се въртят като
ветропоказатели изгубени в парка един
човек беден но непробудно заспал на
зелена пейка слуша еднообразната
прогноза за времето от която последният
изглеждащо самотен кит е умрял
и след изпаряването на зелените
тленни останки е оставил след себе си
вода колкото само за чаша кафе или чай
но стига за всяка една сутрин до края

 

Камбана с вързан език
говори така както ти искаш
Можеш да я накараш да пее
Камбаната така както е родена
Е непредвидима
Мълчи като заплаха
Мълчи като истина

 

Вече, вече е много трудно да се извади
Ряпа от устата на златната рибка
Вече, вече е много трудно да се намери
Пръстен да те превърне на жаба
Вече, вече е много лесно
Всичко

 

Харесвам небето и тогава нещата са ясни
като новородената песен на канарче,
което няма да умре,
също толкова невъзможно истински
И ако някой ми каже, случва ми се непрекъснато,
че не било така, че не съществуват
безсмъртни канарчета, нито аз,
то само смъртта съществува
и небето след силния вятър

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – В навечерието на деня на предците

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Rodopi 2

 

Благодарствено послание до непознатия служител от Северното крило на Императорската канцелария в източния окръжен център

На двадесет и деветия ден на петия месец
През дъждовен задушен пролетен ден
По време на обедната почивка в службата
Ти ме поздрави от съседната маса
Не си спомням лицето ти, не знам името ти
Не знам чина ти освен че си по-млад от мен
Но винаги ме поздравяваш за разлика от познати лица
От времето когато бях млад в това учреждение
Като самотен гарван сред тълпа гълъби
На тръгване ти пристъпи към моята маса
И любезно постави на нея солничка
Ако искате да си посолите каза.

 

Адресът

Никога не съм сигурен
Къде точно трябва да сляза
Въпреки навигацията
Само едновремешните ориентири
Изникващи винаги изведнъж
Когато вече си се примирил
Че пак си пропуснал спирката
Църквата между надземните тръби на парното
И шоурума на великата стена
Двете празни асансьорни шахти
Изтърбушени в началото на демокрацията
Третата отвежда на тринайстия етаж
На стълбищната площадка
Има решетка

 

Вървящия по коритото на канала

Роден съм на брега на океана
Но съм израсъл на брега на канала
Искаше се смелост да слезеш долу
Смелостта на мишка която не знае
Дали ще може да издрапа обратно
Искаше се смелост да минеш по мостчето
За непрокараното никога парно
Искаше се смелост когато канала преля
Веднъж на педесетипет години
Но аз бях на пионерски лагер
И само видях наводненото мазе
Което никога не изсъхна
Искаше се смелост да прескочиш канала
Толкова ме беше страх и толкова исках
Че така и не знам дали го направих
Искаше се смелост да се удавиш в него
И да бъдеш намерен надолу по течението
Като труп на клошарка
Сега ти вървиш по коритото на канала
Благодаря ти който и да си
Ти си вървящия по коритото на канала

 

Детето

Гарджето се беше забило в ъгъла
Пред входа на подземния гараж мълчеше
Родителите му грачеха от ореха
От който беше паднало
Какво искаха да му кажат
Какво си мислеше
Докато мълчеше

 

В навечерието на деня на предците

На тридесетия ден на петия месец
В навечерието на деня на предците
Обядвах с дъщеря ми заведох я на училище
И се приготвих за отиване на гробищата
Взех права лопата метла лопатка трионче
Ножица за клони мачете за тревите
Шише вода вощеница и кибрит
Утре придошлата река ще залее всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X