Катя Герова – Сираци

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Диалог с куче без куче

 

Одесос

Един ден се качихме горе над града
Където са вилите
И отломките на изчезналия стар манастир
Вилите
Бяха последен писък на архитектурата
В чисти прави линии
Трезви мълчаливи скъпи
Всъщност не бяха никак мълчаливи
Зад всяка врата лаеха по две кучета
Огромни мускулести злобно озъбени
Скачаха по оградите готови да ги прескочат и да ни разкъсат.
Нямаше хора
Само кучета страшилища
Зидове и разярени кучета зад тях
Виждахме града долу
На кубчета и паралелепипеди
И си помислих изведнъж
Че е време да потъне и той в земята

 

Oще един ледник рухна
далече от нас
В ранната утрин
въздухът още се диша
Изпиваш кафето
и палиш мотора
далече от истината

 

какво става на луната
какво толкова търсите
на бледото лице което нас ни гледа
хора строят ракети за 90 милиарда
долара хора лунатици? лунианци?
мамо, виж какво хубаво пълноземие
мамо, какво има на Земята?
нищо, детето ми, прах и кратери

 

Идеалисти

И баща ми, когато беше вдъхновен
пишеше сгорещено за нашето общество
Спомням си веднъж как седяхме в чакалнята на автогарата
той, брат ми и аз, и той драскаше нещо
за „селяните от града и гражданите от село“
а аз следях ръката му с поглед и преследвах мисълта му
без да разбирам много, облегната на рамото му.
Тази сутрин след толкова много години
аз седя в леглото и си мисля за него и по неговому
за идеалистите реалисти и реалистите идеалисти
И се питам хората, които толкова много са чели
накъде насочват тази светлина, накъде я насочват?
Дали тя не е само една неонова лампа,
която жужи в смълчаната класна стая
в някой късен протяжен зимен учебен час
И натиска клепките на свелите глави над тетрадките ученици?
За какво е протеста, ако злото продължава да вилнее на воля?
За какво е философията, ако винаги стигаме до задънена улица.
За какво бръщолевим безкрайно, правим схеми, обмисляме следващия ход?
Гордо се вкопчваме в нашата истина, за да кажем, че сме, че ни има.
Има ли ни?
Има ли ни, татко, сега?

 

Сираци

Малка приятелко
Когато те срещнах
ти може би беше само на две
не си спомням точно кога и как
ни заведоха да ви видим
Ти имаше големи кафяви очи
и малки пухкави ръчички
с които ме сграбчи мълчаливо
както се сграбчва последна мечта
и не искаше да ме пуснеш
Радостта ти беше пареща
осезаема като тревогата
Когато те откъснаха от мен
ти се пречупи разплака се
Бях може би само на седем
не си спомням точно
Няма я мама да ми разкаже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Пътувам с автобус

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 6

 

Пътувам с автобус.
Повечето пътници мъже.
Рано сутрин е и всички спят.
Ама само как спят тези мъже!
Изпружени по диагонал
Заели възможно най-много място.
Щото къде по дяволите, да ги дянат
тези дълги крака, под тесните седалки.
Изобщо не ги интересува, че могат да притеснят някого
Т. е. милата сладка жена с черна рокля и бяла шапка,
буквално заклещена до прозореца.
Това е, 4 часа, никакво мърдане!
Никой няма право да безпокои
господарите на вселената, когато спят!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Одисей/Ulises

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Вода 2

 

Спящ ме довлякоха
на брега на Итака,
само тяло инертно.

Първо
не ме познаха.
И после никой не ме попита
нищо.

Убих претендентите.
Вече

не трябва да плувам през бурите.

Не е нужно повече да измислям.
Да се измислям.
Да бъда
друг.

Да бъда.

Ни дори аз сънувам
Одисей.

Сбъдна се
моето бягство

в реалността.

 

Ulises

A la playa de Ítaca
me trajeron dormido,
un cuerpo inerte sólo.

Primero
no me reconocieron
y después nadie me preguntó
nada.

He matado a los pretendientes.
Y más

no tengo que navegar.
No tengo que inventar.
No tengo que inventarme.
No tengo que ser
otro.

No tengo que ser.

Ni siquiera yo
sueño con Odisseo.

Mi fuga
a lo real

se ha cumplido.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Лицето ми студено отразява

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 2

 

Поток номер 6

Паля нерв подир нерв,
склонила глава под меча
на спомени, замахващ,
но не съвсем точно.
Черното куче,
озъбило се току насреща
подкупвам с купичка черна вода,
до капка изпила
всеки стон,
мимика и жест,
всеки мой образ
в очите на другите.
Паля нерв подир нерв,
събирам злост,
решителност, съзнание за правда,
храня кучето насреща,
поклаща глава.
Иска още.
Не чувствам врата си,
нито себе си.
Волята ми е мътилка от вина,
шуртяща надолу по гърлото ми.
Аз съм там, отвъд стъклото.

 

Жената с цветя

Обливана от погледи
на забързани минувачи,
жената с цветя на ъгъла
хлъзга поглед по
фасадата в охра отсреща.
Жиците на село опустяха.
Ние, врабчетата,
помним момиченцето с цветя
в градинката на есенния пир
как тромаво пристъпваше и гукаше
под натежалата асма.
Носим вести на
жената с цветя на ъгъла
с лице, белязано от
бръчки в охра –
ние помним, знаем
нейната съдба в цветя.

 

Буря

Изтръгвам свирепо
корените на самозаблудата
Блуждая като в транс,
опиянена от нова свобода.
Не тлея, а живея
с пречистващата музика
на утринния птичи зов.
Не стена, а викам
радостно към хоризонта
сякаш влак минава,
а друг някой чака ме
на отсрещната страна.
Не лелея, а обичам
твърдо, ненаситно,
без пощада бурята
във летния ефир.
Не галя, а впивам устни
в дълбините на гръмотевичния стон.
Хенделовата Клеопатра е преметнала
ръка връз раменете ми,
заедно пристъпваме и
не стенем – викаме…

 

***

Лицето ми студено отразява
сърпа на годините.
Огледалото приятелски приветства
с блясък в жълтото преддверие
изнурената тъма в очите ми, в които
пъпки на бездушието разтварят зимни чашки.
Вестители на вечно крушение са думите ми,
отровно нежни в неистовата прямота
на света отвън.
Светът отвън ме прегръща
с изкълчени наопаки ръце.
Моите ръце протегнати ли или не – не зная,
очите ми затворени са пред това.
Котката във вечната кутия ще изсъска
и тогава ще настъпи моят час.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Спомен за пролет

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 5

 

Слънцето се тулеше зад хоризонта
все още със предчувствие за раждане,
все още в сумрака на западните брегове,
където планината бе опримчила
със своето въже от тъмнина
заспалото море, а то се давеше,
и губеше дъха си срещу изгрева
и като в огледало виждаше съдбата си –
да изгори в жарта от светлина тогава,
когато в края на деня рибарите изваждаха
от мрежите си сребърния улов,
а гларусите приютяваха до себе си
комините на къщите, загаснали отдавна
и вече не със същите надежди.
Изгревът надничаше зад хоризонта и свличаше
от остарялата ми кожа страховете,
изгаряше на самотата вирусите,
бактериите на нощната депресия
и излекуваното ми сърце ликуваше,
обърнало очите си към слънцето.
Сърцето винаги, кой знай защо, забравяше,
че зад гърба му дебнат сенките на залез.

 

Жената с цветята неизменно седеше
върху топлия камък на градското лято.
Навярно я гледаше нейното детство
в сивите вечери от телевизора –
неугледна, бледа, очите – посърнали,
ръцете редят анемични саксии.
Разтегателната хартия
обгръщаше алчно стъблата –
пипала със странния вид на пластмаса.
И тази стерилност на белия цвят…

Жената създаваше своя свят
в дебрите на цветята,
не поглеждаше даже скромната лепта,
която оставях в уморената длан.
Щях да взема със себе си
тези тъжни цветя – всичките.
Нямаше как да танцуват
в своите инвалидни колички.

 

Пак за Дедал

Преброждах всеки ден
на лабиринта смислите.
Пътечка по пътечка
и ъгъл подир ъгъл.
И някъде дълбоко в мен
откривах с изненада
един първичен Минотавър.
И обладан от небесата,
и ужасен от лекотата
на робското живеене,
аз всяка нощ сънувах
на птиците перата.
Събирах ги от дъното
на нашата безнадеждност –
все още живи, силни,
белязани от огъня
на слънчевата преданост.
Перата бяха сляпо обещание,
че моят син Икар
при прилепите няма да остане.

 

Спомен за пролет

Така засрамена бе тази млада вишня
във най-затънтения днес софийски двор,
една надменна каменна тераса
каза: „Вижте я!“ И се вторачиха
във новата й рокля, и заговориха във хор:
десетки птичи гласове, саксиите с мушкато,
антените (останали без работа),
на старите самотни телевизори,
изпраните чаршафи долу, точно по средата,
на най-затънтения днес софийски двор.

Една жена си миеше стъклата,
олющената дограма се ронеше
в ръцете й сапунени, а бялата й блуза
с разкопчани копчета издуваше платна
и сякаш че пътуваше към някаква незнайна,
весела страна сред сините вълни
на топлото небе.
Жената се разсмя, когато мъжка длан
затули от света отвореното деколте.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ерика Джонг – Хората които живеят

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Вода 2

 

Хората които живеят на море
разбират вечността.
Те копират извивките на вълните,
сърцата им бият с ритъма на приливите
& солта в кръвта им
е като тази на морето.

Те знаят че домът на плътта
е само пясъчен замък
построен на брега,
че кожата се разпада
под вълните
като пясък на брега под подметките
на първия разхождащ се
щом приливът се отдръпне.

Всеки от нас крачи там поне веднъж,
зареял поглед в мехурчетата
надигнали се в пясъка
като възземащи се души,
следва линията на пяната,
прокарва показалец
по хоризонта
и сочи към дома.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Толкова близки ни бяха лицата

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Невидимо. Анфас 2

 

Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета.

II
Толкова близки ни бяха лицата
за целувка
Оказа се че още по-близки са били
за крушета
Но и това беше прекалено очевидно
за истина.

 

Можех ли да предположа, че ако първата гледка от прозореца след събуждане
е метална конструкция с нитове и огледални прозорци в черно
където ръбовете потъват в мекия керемиден цвят
а прозорците са най-тъмната точка, защото
черният квадрат попива индигото на небето
Окото щеше да го приеме за
Красота

Из “Земята на петрола”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Соцносталгия, 1979

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Хиперрел, mm

 

Онова между нас приличаше
на трите гигантски печурки,
които намерихме в гората тогава.
Запази ги, каза ти,
по-късно… занеси ги в София.
На парчета нарязах най-голямата
с масло я изпържих още същия ден.
Другите – в София, в найлонов плик.

*
Но когато отворих плика
вече щъкаха червеи.

 

Соцносталгия, 1979

Здрав бой изядохме аз и брат ми от мама
в III-та група на детската градина
заради памучните носни кърпички
които намерихме на полянката в парк „Габера“.
Някой краде носните кърпички на децата
Казаха другарките
Ама ние намерихме тези кърпички на земята
Самодивите са ги оставили
Откраднали сте ги решиха другарките
и казаха на мама, че сме сигурни престъпници,
а мама ни наби.
Не престанах да вярвам във самодиви
Само че престанах да вярвам на другарките
от детската градина.
И на мама.

–––

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Полите на Тесалоника

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Вода 1

 

Аз, поетичният идиот

„Идет, идет, идет
Они идет
И новьı строй идет“
Л. Антов, 23 септември 1965 г.
Из реч на уважавания възрастен училищен деец
на събрание на учителите в Пионерски дом,
гр. Михайловград

Десна ръка
Лева ръка
Всички ръкави здраво запретни
И комунизма нов изкови

Думкай, братко, шиляв шашав
И кварталът чак ехти
Ала ти, бъхти, бъхти
Новия си тоталитаризъм направи.

 

Саръстан и Олеандър

Нейде там
Из селията
Има две пустини
В тях туптели
Казват
Мъжките сърца
На двама великани
Щели да извършат
Явни добрини
И да се получи чудо

Дълги векове
Върви мълвата
Вече сме 30 235-та
Много
Земни прекрасни
Години
Сал да не бяха
Тези пустини
И сърца
Пусти мъжки

Дотук за
Саръстан и Олеандър
Братя по пустиня
Космосът пращи
От красота
Поради това, че е жена.

 

Звънче

От красивия град Истанбул
Ти пиша
Моя звънлива любов

След дългата каторга
На живота
Те познах в звука „чурулик“

На едно дребно птиче
На моста
Кацнало, гледащо в мен

Преди да се завърти
Като дервиш
И полети над вселената.

 

Полите на Тесалоника

На Пол Цветанов Найденов

Полите на Тесалоника
Във тях метличини цъфтят
И колко още най-велики
Ще ги лелеят като лъв

Не жажда викаше ти
А без никаква надежда
Стояхме там, и аз, и ти
Годините простряха прежди

На съдбата и всичко отшумя
И болката, и младостта
Сега сиротни са агентите
И те на тебе са регентите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дамян Гочев – Прегърни – и се взри в очите на живо

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, Вода 3

 

разсипваме се като крехки гранки в бурята…
притваряме плавно очи – изпущаме нишката…
протягаме ръце и прегръщаме вечността…
„о, миг, поспри, тъй прекрасен си ти…“
вечност,
философия,
състояние,
нито начало,
нито край;
вечно
настояще
и бъдеще
в едно…
оти да ридаеш над тленното тело!?
прегърни – и се взри в очите на живо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X