Възникването и развитието на средствата за масова комуникация е сред основните прекурсори, детерминирали социокултурната ситуация на постмодерността. От възникването на писмеността и разпространяването на преписи в темпоралната дъга, обхващаща времената от древността до XV век с усъвършенстваната от Гутенберг печатарска преса, през телеграфа, радиото и телевизията до компютърната ера (Фидлър 2005) и експанзията на най-новите „умни“ мобилни устройства, пред взора на внимателния наблюдател се откриват тенденции, чиито пътища на развитие неизменно се преплитат в неразбираем за окото на неопитния палимпсест, за чието разчитане и уясняване са необходими подсказки от много и разнородни области на познанието. Вековечните съдържания на знаковите носители – паметта, моралът и вярата, – тяхната феноменология и социална детерминираност – могат да бъдат разбрани най-плътно и цялостно единствено в обединяващата индивидуално, социално и метафизично ос на езика; ос, пронизваща всички познати ни форми на човешко бъдене заедно, отвъд която изчезват или не могат да бъдат мислени проявите и същината на човешкото. В настоящия текст приемам за целесъобразно езикът да бъде разглеждан като неотделим компонент на културата[1], тъй като „в реалното си функциониране езикът се влива в по-обща система на културата, съставя заедно с нея едно сложно цяло“ (Лотман 1990: 218), която от своя страна „е свързана с минал исторически опит.“ (Лотман 1990: 221)
Усъвършенстването на технологиите ускорява предаването на информация, увеличава възможния обем и обхват на разпространение и в същото време отменя индивидуалната отговорност (колективна отговорност е оксиморон) към конститутивните елементи на общността; в тази отмяна преданието и социалната кохезия губят своята солидност и установеност в традицията, за да получат несъвършени функционални заместители под формата на конвейерно произвежданите от масмедиите наративи за ускорена консумация и отчужденото съжителство на конформизма. Някои от щрихираните тук особености на глобалистката социална култура ще бъдат разгледани по-нататък в текста.
Носителите на информация променят своята форма и структура в хода на историческия процес. Движението напред във времето (което никога не е „само време“, а следва да се разбира като сложен и многопластов конгломерат от действия, промени и взаимовръзки) изисква и възпитава нови стратегии на социална организация, чието развитие следва своя вътрешна логика: първо са смятани за абсурдни, сетне модерни, за да се превърнат в (сякаш) самоочевидно канонични и някак безнадеждно остарели. Роджър Фидлър разглежда съпротивлението срещу нововъведенията като естествен и закономерен процес, който не е оправдан от рационално гледище. Пристрастието на Фидлър към технокрацията е обяснимо с безспорните предимства на технологиите пред грубата човешка сила: те забързват и улесняват живота. Обективността на подобно гледище обаче е съмнителна, тъй като рисува твърде редукционистична картина на света и в това отношение книгата на Фидлър представлява само една паянтова теоретична конструкция, валидна не in abstracto, а единствено в контекста на хегемонните културни практики. Придаването на аксиологическо предимство на технологично развитите общества би било израз на съмнителна идеология в духа на еволюционисти като Луис Хенри Морган и Джеймс Фрейзър, чиято научна дейност, макар основополагаща в областта на антропологията, не би могла да бъде достатъчно категорично отделена и обособена от социалноисторическата обусловеност на техните концептуализации. Силуетите на технологичните (и медийни) гиганти откъсват все повече пространство от жизнения хоризонт на съвременния човек, като подлагат пред взора му необходимата за тяхното процъфтяване картина на света: те отменят правото на непосредствена перцепция на явленията и сетне тяхното аперцепиране едва ли съхранява и най-жалка останка от автономност на съзнанието. Резултатът на глобалната когнитивна експроприация напомня твърде много на добре нахранените, послушни и сексуално задоволени полуидиоти от „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Морално затъпелият човек на съвремието, неспособен да издигне погледа си над материално-телесната „долница“, едва ли се стреми към нещо друго, освен към най-отчаяно бягство от скуката, която намира в собствената си компания. Човекът, бягащ от самотата, е далеч от моралния избор, тъй като неговото съзнание е детерминирано от страха – негов вечен спътник и господар, – а следователно и несвободно, като жертвите на културната индустрия, по определението на Теодор Адорно, се явяват и нейни най-фанатични апологети: „Хората по-скоро се вторачват в неизбежното, отколкото се променят. Вероятно телевизията ги прави още веднъж онова, което и без друго те са, само че още повече, отколкото вече са. Това би съответствало на икономически обоснованата обща тенденция в съвременното общество повече да не надскача формите на съзнанието си – статуквото, а непрестанно да го подкрепя и там, където то му се струва застрашено, да го възстановява. (…) Този сизифовски труд на индивидуалната икономия на инстинктите днес изглежда „социализиран“, контролиран и регулиран от институциите на културната индустрия в полза на самите институции и на могъщите интереси, стоящи зад тях.“ (Адорно 2011: 182) Телевизорът е организиращият център, около който е структурирана микротопографията на дома. Зад драпериите и завесите, които светлината на екрана изобразява върху умовете и лицата, прозира грозното лице на отчуждението, по-рано или при други условия наричано скука. Силният и някак натрапчив говор от дяволската кутия забранява и осъжда всеки опит виртуалният монолог да бъде прекъснат, оспорен или осмислен. Телевизорът не пита и не очаква отговор – не такава е функцията му, – а съобщава, възпитава и заповядва от вечно привилегированата си позиция на знаещ говорещ. Във фетишизацията на комуникативните средства губят своята легитимност целите, към които непосредственото общуване се стреми. Обмяната на опит и на данни за света тук отстъпва смислово пространство на медиума на този опит.[2] Без особено преувеличение оттук може да бъде изведено родството на медийната и народната (или низова) култура.
Религиозната почит, отдавана на екрана, позволява народната култура да бъде разпозната по-близо до корените си, но все пак във видоизменен вариант из великолепните зали на берлинските кинотеатри – това дава основание на Зигфрид Кракауер да отбележи, че те „вече не са кина, а дворци на развлечението“ (Кракауер 2011а: 103) и в някакъв смисъл храмове на масовостта: „Поддържаният разкош на повърхността е отличителният белег на тези масови театри. Както хотелските фоайета, те са светилища на удоволствието, блясъкът си поставя за цел благоговение. (…) Паството, наброяващо хиляди, може да е доволно – местата, където да се събира, са достойни за престой.“ (Кракауер 2011б: 105-106) Хипертрофирала и превърната в строго ритуализирана процесия, атракцията на кинотеатрите е оттук насетне топос на празника, отделен, оразмерен и грижливо регулиран от моделиращата структура на ритуала. Зрелищното излишество на образи, звуци и модни аксесоари тревожно напомня Гоголовото описание на Невския проспект[3]: тук личностите са девалоризирани от блясъка на своята външност и сякаш принесени в жертва на модата, за да могат на следния ден да обновят тоалета си, необходим пропуск за най-добрите места в храма на никога несвършващия спектакъл и емблема на крещящата пошлост, позволяваща на притежателите й развлечения от най-изтънчен (а понякога забранен) порядък. Производен на тази култура – макар и в още по-голяма степен снизен – е нощният живот в дискотеката, където тела, звуци и сенки се преплитат в неразличимо и винаги променливо цяло, а гласовете заглъхват под неумолимата ярост на забързаните, шумни и натрапчиви ритми, излизащи из разхвърляните по ъглите огромни колони. Дискотеката е мечтана и търсена цел, защото приглушените светлини, шумната музика и притиснатите едно до друго тела позволяват близост без досадната отговорност на сближаването, а езикът и интимният разговор дори не е нужно да се намесват – достатъчно красноречиви са движенията на почти или изцяло разголените силуети, преминали през отменящата всяко несъвършенство церемония на опиянението. Тържеството на сетивността – сетивност твърде хедонистична – разкъсва всяка езиковост, съзнателност и саморефлексия, за да подчини човешката цивилизованост на по-силната и стихийно проявяваща се нагонна мощ, извираща от най-атавистичните усои на човешкото минало.
Вкамененото съзнание на масовия консуматор разкрива ясно чертите си в сблъсъка с другостта: в „граничната ситуация“ (Ясперс) на Срещата с Другия инак апатичният и доста безчувствен медиен потребител изведнъж изостря сетивата си, за да премине в режим на повишена агресивност. Застрашената сигурност на дома, или по-скоро натрапчивото чувство, че някой може да почука на вратата и да прекъсне вечерта със семейството, отприщва цялата ирационална мощ на досега последователно потисканите, забравяни или просто изживявани някъде другаде (навсякъде?) страхове. Въведеният от Зигмунт Бауман термин секюритизация идва да обясни фетишизацията на властта и авторитета, свойствена на прекариата (термин отново на Бауман; от precarious (англ.) – несигурен): „Разбити врати; отряди униформени полицаи, които разгонват демонстранти и нахлуват неканени в домовете на хората; войници, патрулиращи по улиците посред бял ден – тези и други подобни образи се запечатват в съзнанието като доказателство за решимостта на правителството да доведе нещата докрай, да стигне до „сърцевината на проблема“ и да успокои или окончателно да разсее болезнените пристъпи на несигурност, измъчващи неговите подвластни. Демонстрирането на твърдо намерение и на решимост то да бъде доведено докрай са „явната“ функция (ако използваме прочутото концептуално разграничение на Робер Мертон) на тези образи. Тяхната латентна функция е коренно противоположна: да спечелят популярност и да облекчат процеса на секюритизиране на многобройните икономически и социални притеснения и тревоги на хората, породени от атмосферата на несигурност, която на свой ред е генерирана от уязвимостта и нестабилността на човешкото съществуване днес. (…) Те неизбежно ще утвърдят представата за „онези там, горе“ като провиденциален щит (единствен и незаменим?), който не позволява ужасяващи бедствия да се стоварят нито върху страната, нито върху домовете ни.“ (Бауман 2016: 33-34) Общият страх и общите врагове означават, че засега оставаме заедно – поне докато опасността отмине, а (в съзнанието) тя не е никога по-дълговременна от медийния дискурс; в двойния код на общата опасност, от една страна, и дълга към установения ред, от друга, негативно определената общност търси, намира и конструира своите варвари, които позволяват нейната цивилизованост да съхрани удобството на ясно очертаните граници, отвъд чиято ригидна определеност се простира необгледният и винаги заплашителен свят на Хаоса и Другостта. Тези, които не са „като нас“, остават непроницаеми, студени или твърде темпераментни, за да бъдат разбрани и приети; в същото време животът в пронизания от медиите град е изпълнен с мимолетни срещи и краткотрайни погледи, планирани, реализирани и контролирани от неудобството, което продължителното вглеждане и поканата за близост предизвикват.
Ускорени и интензифицирани, за да бъдат сетне забравени и заменени от други, по-удобни или просто не толкова ангажиращи, връзките са (почти) толкова произволни и ефимерни, колкото постоянно сменящите се и незабелязвани от никого (но интернализирани от всички) реклами по телевизията. Нарастващата виртуалност на взаимоотношенията е мислена от Алвин Тофлър като закономерно следствие от масовата урбанизация, в която място и време за емоционална интимност и морална близост не може да се намери, без да бъде разрушена организираната бързопреходност и взаимозаменяемост, ендемична за големия град.[4] В коментара си относно живота в града Тофлър иронично описва зейналата пропаст между желаната и действителната продължителност на традиционно дълготрайните взаимоотношения като очакване, което „невинаги се осъществява, както личи от растящия брой на разводите и на разпадащите се семейства“ (Тофлър 1992: 69), за да заключи, че ускореното прекосяване на житейско и информационно пространство изключва възможността старите микросоциални стратегии да бъдат съхранени: „Съзнанието, че никое преселване не е последното, че по някое време номадите отново ще съберат багажа и ще се преместят, не допринася за развитието на взаимоотношения, които да са повече от модулни. Това означава, че ако ще се създават връзки, най-добре е те да се създават колкото може по-бързо. Ако аклиматизационният период е сгъстен във времето, сбогуванията, разделите също се скъсяват. Това важи особено много за хората, които ни обслужват. Тъй като са едноизмерни, тези взаимоотношения се създават и прекъсват мимоходом.“ (Тофлър 1992: 73) Рекламата и действителността са сближени в своята виртуалност и нейните правила конституират и обуславят подмяната на реалността с фикция – подмяна, която рекламата умело инструментализира в условията на информационна диктатура, маскирана и привлекателно гримирана, за да остане зад светлините на прожекторите – невидима и затова толкова по-ефективна – властта на „анонимния авторитет“ (Фром), който, подобно на Хадес, управлява и надзирава подземното царство на несъзнаваните нагони. Възпроизводството и разрухата – според Фройд – неотделими от човешката душа мотиви, отколешни спътници на всяка общност и затова приемани от обекта на контрол „като свои“, са съвършените агенти на властта, чиято подкупваща и изкусителна усмивка не позволява усъмняването в тяхната свобода и непредубеденост.[5] „Сексуалността не трябва да бъде описвана като непокорен напор, по природа чужд и по необходимост неподдаващ се на една власт, която от своя страна се изтощава в стремежа си да го подчинява и често не сполучва напълно да го овладее. Сексуалността е по-скоро точка на особено гъсто преминаване на сексуални отношения: между мъже и жени, между стари и млади, между родители и потомство, между възпитатели и ученици, между свещеници и миряни, между администрация и население. Сексуалността не е най-трудно поддаващият се елемент във властовите отношения, а по-скоро един от онези, които притежават най-голяма инструменталност: употребим при най-голям брой маневри и способен да служи за опорна точка, за сглобка на най-разнообразни стратегии.“ (Фуко 1993: 140) Желанията, страховете и слабостите са ефикасни лостове на контрол и управление, които медийният дискурс задейства и вещо надзирава под диктата на икономическите и идеологически интереси, лежащи зад сценичния декор на изказа.
Някъде далеч отвъд хоризонта на масова видимост, където светлината на съзнанието не достига, неколцина натрапници неуморно подкопават основите на човешкия разум. Вероломни, защото са навсякъде, медиите диктуват индивидуалната рецепция и колективната организация на социалността. Медийната култура е взломаджийска (нахълтващите в домовете медийни образи) и не по-малко воайорска (в обсесивния интерес към чуждия живот), затова тя може да бъде определена и като престъпно-перверзна култура, произвеждана, продавана и консумирана в условия на взаимно търсене и потребяване.
Библиография:
Адорно 2011: Адорно, Теодор. Пролог за телевизията, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.
Бауман 2016: Бауман, Зигмунт. Бежанци пред дверите на Европа. София: Изток – Запад, 2016.
Гогол 1973: Гогол, Николай Василиевич. Невски проспект, В: Повести. София: Народна култура, 1973.
Кракауер 2011а: Кракауер, Зигфрид. Филмови дворци, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.
Кракауер 2011б: Кракауер, Зигфрид. Култ към развлечението, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.
Лотман 1990: Лотман, Юрий. За семиотичния механизъм на културата, В: Идеи в културологията, том 1. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1990.
Тофлър 1992: Тофлър, Алвин. Шок от бъдещето. София: Народна култура, 1992.
Фидлър 2005: Фидлър, Роджър. Медиаморфоза. Да разберем новите медии. София: Издателство „Кралица Маб“, 2005.
Фуко 1993: Фуко, Мишел. История на сексуалността. Волята за знание. Плевен: ЕА, 1993.
Шопенхауер 1994: Шопенхауер, Артур. Етика. Философия на състраданието. София: Евразия, 1994.
[1] Езикът отменя абсолютната валидност на нагледните престави, за да ситуира индивида в света. Представата за континуалност на опита, принадлежността към въобразявана общност и абстрактното мислене са само най-базисните ориентири, които езикът предоставя. „Презумпцията за структурност, изработена в резултат от навика за езиково общуване, оказва мощно организиращо въздействие върху целия комплекс от комуникативни средства. По такъв начин цялата система за запазване и предаване на човешкия опит се изгражда като концентрична система, в центъра на която са разположени най-очевидните и най-последователните (така да се каже, най-структурните) структури. По периферията се разполагат образуванията, чиято структурност не е очевидна или доказана, но които, включвайки се в общите знаково-комуникативни ситуации, функционират като системи.“ (Лотман 1990: 220, 221)
[2] Фокусът на внимание е отместен от предаваната информация към символната натовареност на комуникативния посредник. Гледането на телевизия или слушането на музика от луксозна техническа апаратура в много случаи е далеч по-важно от съдържанието на предавания образен или звуков сигнал. От друга страна, насочването на вниманието към съдържателната страна на сигнала все още далеч не означава автономност на адресата, чиято възприемчивост най-вероятно е профилирана от хегемонните интереси на социалната общност, към която той принадлежи.
[3] „Хилядите видове шапчици, рокли, шалове – пъстри, леки, към които техните притежателки запазват своята привързаност понякога за цели два дни – могат да ослепят всекиго на Невския проспект. Сякаш цяло море от пеперуди се е вдигнало изведнъж от стъблата и се олюлява като блестящ облак над бръмбарите от мъжки пол. Тук ще видите талии, каквито дори не сте сънували: тънички, тесни талии, не по-дебели от шийката на бутилка, при среща с които вие почтително ще се поотстраните, за да не ги бутнете случайно с неучтивия си лакът; сърцето ви ще се изпълни с плахост и боязън да не би някак дори непредпазливото ви дишане да прекърши това най-прекрасно произведение на природата и на изкуството. А какви дамски ръкави се срещат по Невския проспект! Те приличат донякъде на два въздухоплавателни балона и дамата би се вдигнала веднага във въздуха, ако не я задържаше мъжът; защото да вдигаш във въздуха дама е също така леко и приятно, както и чашата с шампанско, която поднасяш към устните си.“ (Гогол 1973: 476, 477) Впечатляващото многообразие от цветове, форми и всякакви най-разнолики образи отменя всяка възможност да бъде откроено или въобразено човешкото, което изглежда твърде малко, незначително и несъвършено в гротесковия спектакъл на големия град.
[4] Не е ли ужасяващ големият град с неговите светлини, високи сгради и самотни хора, изгубени в тълпата? Тук никой не е никога сам, ала всеки е всякога жертва на самотност; на дълбока и всепроникваща незначителност и предопределеност, извираща из дълбините на прекомерната необгледност на града и неговите прищевки. Колко суетни и ненужни са усилията на младите хора, маскирали лицата си с пластове грим или прекарали нощите в потните зали, устремени към нечие чуждо лице/тяло и към нечий чужд живот! Какво ново има в умореното утро на самотника, изоставен от някоя сластна кокетка след прибързаните обещания, продиктувани от алкохолните пари? А какво ново има в нейната утрин? Знаем как да отговорим, поне си мислим така, което е все същото.
[5] С впечатляваща психологическа проникновеност подобен възглед е обосновал още през 1839 г. Шопенхауер в своето обсъждане на моралната свобода: „Физическата свобода, както е казано, има отношение само към материалните препятствия: отсъствието на последните е равносилно на нейната наличност. Но е забелязано, че в други случаи човек, без да среща пречки в материалните обстоятелства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т. н.“ (Шопенхауер 1994: 47, 48) Тъй като свободен се смята този човек, който не е възпрепятстван да осъществи желанията си, следва въпросът доколко самите желания са свободни от необходимост: „Тук понятието свобода, което досега се е мислело само в отношението си към възможността, вече е приложено към искането и възниква въпросът свободно ли е самото искане. (…) Емпиричното понятие свобода изразява следното: „аз съм свободен, ако мога да правя това, което искам“ – при което думите „което искам“ вече решават въпроса за свободата. Но сега ние питаме за свободата на самото искане, така че този въпрос трябва да приеме следния вид: „Можеш ли също да искаш това, което искаш?“ Става така, че даденото искане зависи и от още някакво друго, криещо се зад него искане.“ (Шопенхауер 1994: 48, 49) Самосъзнанието поражда представата за собствена свобода и непредопределеност, за да съхрани сигурността на своето съществуване, което би било разколебано и отхвърлено като илюзия от сблъсъка с детерминизма на волята.
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017
