Най-новото

*

Любовта ми
е гълъб –
винаги
я гоня, винаги
отлита.

*

В трамвая на
третата
седалка
гледах как
продават
гевреци
и разбрах, че
от години
се въртя в
кръг.

*

Жълтият циферблат
на
стария ми
часовник
вече се отлюшва,
а с него
се сгъва времето.

*

Любимият ми цвят
е
10, но
как на телефона
с един пръст да
го натисна.

*

Ти си на седмия етаж,
а под теб
на
номер 4 съм аз.
Стълбите са стръмни,
а за асансьора
няма
ток.

*

Сянката застана до нея.
Тя, незабелязала,
продължи
да дърдори,
а сянката й повтаряше,
отчаяно самотна,
думите на любовта.

Бездомен

Мечтата ми е да съм
бездомен
като дядо Добри,
оплют от медиите
и сякаш на сто години. Доброто
е
на
сто години.

*

Ходейки по
стръмното
надолу,
не
разбирам
как някога ще се изкача
горе
при
теб.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

упражнение по солипсизъм

единствената ни възможна ласка
да очертаваме собствената сянка
с въображаем перманентен маркер
всеки върху лицето на другия

*
телата ни са облаци
в течното стъкло на света
дишаме през думите и изреченията
докато размазана от юмрук мушица
не постави точка
върху третото ни око

*
нашата опера
винилова наранена плоча

иглата прескача
и все се връща
на мястото:
там

*
анушка майка ми
в купел с олио ме кръстила
ударите под кръста
да протекат гладко
като по мед и масло
без филията отдолу
за буфер по съвместителство

по повод едно събитие

вчера ядох телешко варено
каза младият изискан господин
с красивия пуловер

той знае какво означава
синдром на придобита
интелектуална недостатъчност

*
не дишам
въздухът само си говори нещо
с алвеолите ми

и не подслушвам
неуместно е това да се прави
без компас

*
протегнати към огъня
препечените филийки миришат на облаци
съсирени сме преди да хвърлим отгоре сиренето
вместо въглени
зъбите ни нестинарски потракват
езикът е старо куче
не се трогва
зима като зима

*
око на буря
удавено в чаша
техника за спасители

*
непрякото съобщение
запазва красотата на палимпсест
с който ни дели
един слой боя

*
извадете по един празен лист
ако нямате празен, може и есенен
в краен случай – тревен
не го пълнете
отпишете се
без подпис

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Естеството на нещата

Могат ли нещата да не са такива каквито са?

Ако се чуе жужене – се появява муха.

А не може ли да се появи само жуженето?
Някой отпива глътка чай. Надига чашата.
Защо чаят изтича в устата му,
А не остава по средата?

Сега, когато аз пиша,

Защо трябва да се появяват букви?

Не могат ли да си останат някъде между мен и листа?…

Роки

То лаеше. Всички му се радваха.
То ги хапеше и ближеше. Всички се радваха.
То се радваше. Всички си тръгваха.
То си тръгваше след тях.
То лаеше. Всички го гледаха.
То ги хапеше и ближеше. Всички му се радваха.
То се радваше.
Всички го разхождаха навън.
И накрая не се знаеше
Кое то?
и
Кои са всички?

Мравките

Мравките са твърде малки,
За да открият хората.
А хората твърде малодушни,
За да ги разберат.

Измамен

Затворих очи
Отсреща се затваряха прозорци
Отказах да отворя очи
Прозорците отсреща се отвориха
И аз се почувствах измамен

Семейство от село
/по картината на В. Димитров-Майстора/

Когато пролетта дойде, семейството се разхубави.
То седеше на пейката под люляците.
Бабата и дядото обичаха да се люлеят в мислите си.
Люлеейки се, те седяха и си спомняха много неща.
Червената жилетка на дядото се нагъваше
и гънките й ставаха все по-гъвкави.
Ръката му – обгърнала бабата полека.
Ръката на бабата – останала върху полата.
Споменът на люляците за старците.
Споменът на пейката…
Споменът на старците си спомни за себе си,
като видя толкова много спомени.

Молив и сенки

Светли сенки падат върху синия молив.
Лежат отгоре. Протягат се.
Заспиват.Сънуват сини сънища.
Тъмни сенки падат върху синия молив.
Светлите ги няма.
Те остават в сънищата си.

Когато…

Когато една муха се плъзне по ръба на чашата, тя пада в чая.
Когато една бълха ухапе слона, той полудява.
Когато нещото настигне нищото, то изчезва.
Когато тръгнеш за някъде, не стигаш никъде.
Когато кучето излае, човекът отпива глътка вода.
Когато часовникът спре, човекът тръгва.
Когато конят умре, сламата остава.
Когато една черна точка се изпоти, тя става сива.
Когато нещото изпревари нищото, то става нищо.
Когато една муха бръмчи, от остреща се носи звукът на пиано.
Когато котката мяучи, тя говори по телефона.
Когато тракането на чиниите ме заглуши, аз се облягам на душата си.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*

Много добре ги разбирам
пеперудите с лампите.
Без лампа
каква пеперуда си?

Късмет

Птиченца на рамото и прочие
птиченцата с многото посоки
дето литват миг преди да ахнем
и гнездят все южно от дървото ни
знам разумното им основание
да не кацат втори път

кафезът

*

Като „осанна”
обичам те,
сбогом
като „разпни го”,
а сърцето е кръстът ми,
то ме издига
и…

възкръсвам без него.

Тъга по сенокос

Слънцето,
което
чупи костите в тревата.

И дъждът,
който плисва изведнъж,
но не възражда никого.

*
В пазвите на сънищата
съм набъбнала.
От мене черпят всичките видения.

Припомненото сутрин
белег е от зъби.

Филотерапия

Лекарствата
са добре премерена
отрова.

Оцеляваме
с капки обичам те
от шишенце със сбогом.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017