Петя Шалева – Изгубени в превода

by New Social PoetryNo Comments

Изгубени в превода

Днес
мълчиш
на непознат за мен език.

 

*
Само в математиката
разстоянието от теб до мен
е равно на разстоянието
от мен до теб.

 

*
Искаш ли
да оставиш
твоите демони да си поиграят
с моите демони?
А ние
двамата
с теб
да тръгнем към светлото
заедно.

 

*
Само ти
ми говориш с мълчания,
редувани с паузи
и пишеш думи, които не съществуват
все още.

 

*
Бях тръгнала към тебе
само по душа –
несмела, боса, спъната,
на среща със началото.
Не ме позна така.
Не ме позна
без опаковката на тялото.

 

*
Позволи
си
ме…

 

*
Хартиените птици не летят…
Не знаеше ли за това,
когато ми разказа
как пролетта завръща .всички
във гнездата им.
Не знаеше ли
как прибързалите да цъфтят дървета
си плащат дързостта
с безплодие.
Не знаеше ли
колко после ни боли
от всяко обещание,
прошепнато след залеза
в неделя.
Хартиените птици не летят.

 

*
Имам
сложни взаимоотношения
с едни спомени,
включващи теб

 

*
Аз
Съм
Човекът.
Търся Диоген.

 

*
Като девет стари кладенци
е дълбоко
твоето мълчание.
Не зная само,
дали има вода
на дъното
на поне един от тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Христина Гутева – Животът порасна и стана дете

by New Social PoetryNo Comments

Нека помълчим

обличайки се един друг
в толкова много думи,
все по-трудно
се събличат душите ни.

 

*
Ако
то не те търси,
и ти
няма да го намериш.

 

*
Научих се
да стъпвам бавно
по стълби, лед и скали,
през мъглата, реката, гората.
Бавно да говоря и
бавно да мълча.
Всяка хапка
бавно, бавно да сдъвквам.
Ароматът на утрин,
дъжд и цветя
да поемам
бавно.
Животът порасна
и стана дете,
изгуби се
времето в мен.

 

*
Някой скита в съня ми,
а щом се събудя,
аз скитам в неговия.

 

*
Казват,
че сърцето е голямо
колкото юмрука.

Ако
и двете са затворени,
ще можеш ли да плуваш?

 

*
Как да е тиха нощта ми,
когато
твоето мълчание крещи.

 

*
Да замълчиш,
за да изречеш неизречимото

да откриеш смисъла
в думите, които отсъстват.

 

*
Ти ме излъга.
Каза ми,
че ме обичаш до смърт,
а сме по-живи от всякога.

 

*
Исках
да затворя тази книга
но се оказа
че тя е живота ми.

 

*
Нощ е,
аз и сянката ми,
всеки от нас по своя път.
По изгрев
някой от нас
ще е различен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петя Ташева – Всичко което искаш да чуеш

by New Social PoetryNo Comments

*
не ми показвай
планината
ако в подножието й
си стъпкал цвете

 

*
ще ти кажа всичко
което искаш да чуеш
ти
ми вярвай

 

*
излъжи някого
иде лято
той/тя
и без това
ще изгори

 

*
след някои думи
е по-празно
отколкото преди
тях

 

*
кого си представяш
когато виждаш мен

 

*
любовта
е побеждавана
от всичко

 

*
четири години
от радостта в очите ти
четири месеца от името ми
на устните ти
и цял живот откакто
не съм била щастлива

 

*
от някой преди мен
танцувал в сърцето ти
разбрах
цвета на очите ти
има ли смисъл
да ги виждам

 

*
малко тъжен е този залез
който няма да дойде
тръгнал е насам
но ще се спре
в средата на небето
и няма да се покаже
в крайчеца му
защото го наблюдаваме
от различни точки
и после
нощ е

 

*
толкова съм малка
а този сън е голям
стъпих на чужди улици
но винаги си пише
къде е изходът

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефан Вангелов – Минало време

by New Social PoetryNo Comments

минало време

имахме времето да създадем
любов
неписана от поета
нечувствана от обичания
невиждана от всевиждащия
а имахме ли любовта за да създадем времето

 

времето с теб
показа
как часът
е равен
на минута
денят на час
годината на месец

имахме любов
времето мереха
бедните

 

всяка мисъл за теб
разкъсва психиката
на малки парченца
безпощадно
изсипани
в кошчето
на живота

 

страници

всяка изчетена страница
от книгата разказваше за
любовта ни
а всяка следваща – празна

 

субатомни чувства

от толкова сливане духом
усещам аромата на тялото ти
като природна картина
с мрачни дни
и гръмко небе
разрязващи
всяка частица
от света
влизаш
под кожата ми

 

отдаване

не мисли
не питай
не разбирай

твори
създай
впусни се
не чакай
кога последно живота те изчака

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Божидарка Божинова – Мръсна дума

by New Social Poetry1 Comment

*
думите нямат власт
над мълчанието
любовта ти
говори с очи

 

мръсна дума

любов
е мръсна
дума
докато
не умреш
от нея

 

*
изневярата
е малка смърт
липса
на изкушение
след нея
губиш власт
губиш правото
на последен
оргазъм

 

скок в дълбокото

голотата
е скок в дълбокото
съкровеното
невидимо за очите
продължение
на твоите пръсти
тялото е затворник
на всички желания
леглото е малко
да побере
сърцето ми

 

затворник

от страх
голотата ми
да не стане
изкуство
не ми направи
постеля
и стана затворник
на собственото си
тяло

 

*
мачкаш ми
женското его
като цигара
в чужд пепелник
страстта изсъхва
от употреба

 

*
изгубих адреса ти
любовта не пътува
с пощенски гълъб
изпратих я вчера
до поискване
ако се изгуби
до утре
в тълпата
ще те завържа
на възел
в косата си

 

обич без думи

някоя събота
ще сложа край
на живота
на най-дългия стих
който написах
за любовта
сърцето
си има граници
не може да живее
в измислен свят
в океан от думи
които се давят
необичани
ще осъдя поезията
на смърт
чрез мълчание
по-добре
обич без думи
отколкото
безлюбовие
и логорея
без край

 

*
гората е
непораснала
джунгла
в която
младите слонове
спят зимен сън
мечтаят
за тропици
и кокос
приспиват лятото
в легло от треви
и когато порасне
го пускат на воля
тъмнозелено
разцъфнало
да прелети
над екватора
в шарен балон
заедно
с най-екзотичния
хлапашки
и палав
тропически
дъжд

 

*
в съзвучие
с откачената ти поезия
в унисон
с възвишения ти вкус
в съответствие
с междуредието в ума ти
съобразно
странните ти правила
в хармония
с усещането за близост
придобивам
ореол на светица
в твоя измислен свят
като библия
без печатни грешки
като принцеса
без стил
каймак без мляко
бодли без кактус
любовно
противоречие
недопустимо е
ягодите да нямат цвят

 

*
купих наръчник
за редки цветя
с много
печатни грешки
направих градина
от кактуси
опитомих орхидея
влюбих се
в еделвайс
поливах ги с мляко
създадох си рай
с цвят на ягоди
и ухание на трева
светът навън
е невинен
като любов
през стъкло
трябва ли да умра
за да вкуся
солта на живота

 

надежда без край

всяка надежда
си има начало
тръгва уверено
от нечий бряг
красива и млада
да търси пътеки
куршум за страха
златен ключ
към сърцето
понякога искам
да го изрежа
като изсъхнало
цвете
като излишно
ребро
не ми трябва
минало
розови призраци
любов през стъкло
продадох си
пръстена
ще си купя
надежда
без
край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Рали Братанова – Чудовище

by New Social PoetryNo Comments

*
Научих се
как да не мразя,
как да не късам цветя,
как се изкачват хълмове,
как се спазват обещания,
как се живее в извънземния свят
едва тогава, когато
обикнах чудовище.

 

Бедност

Тяло,
в което няма душа,
сърце,
в което няма любов,
човек,
в когото няма човечност,
врата,
на която никой не те чака,
бъдеще,
в което нямаш посока,
минало,
което на нищо не те е научило.

 

*
Вече не помня
как звучи
гласът ти,
колко тъжно,
че все още
е любимият ми
звук.

 

Нещастие

Да казваш
„обичам те“
на купчина прах,
затворена в урна.

 

*
Живееш
като затворник
на собствените си
чувства,
провокиран от страх
че някой може
да проникне отвъд голотата,
да се срещне
със същността ти
и въпреки това
да поиска да остане.

 

*
Отварям ти
вратата
към себе си
и света ми,
но на теб
смелостта
ти стига
да отвориш
само едно
чекмедже.

 

*
Теглиш кредит,
за да ми дадеш
толкова любов,
колкото аз на теб.
Така и не разбра,
че това е дълг
за цял живот.

 

*
Мълчанието ми
е най-силният крясък,
който ти е казвал
толкова много пъти,
че някой ден ще си отида,
щом не усещам прегръдката ти,
щом не усещам докосване,
щом не усещам целувките,
които да спират дъха ми.
Любовта ни е лудост,
по дяволите,
а аз все още съм тук.

 

*
Историята
написана
върху дланта ти,
вещае за
цял живот
самота.
Любовта не търпи
безхаберие.

 

*
Животът е
сложна материя
и трябва много
да се внимава,
защото понякога
разочарованието
може да ни направи
далечни
дори на този в огледалото.

 

*
Възбудата ти
е бунт срещу
простотата,
заключена с катинар.
Оставя ли те
да влезеш обаче,
историята ще свърши
с развяно бяло знаме.

 

*
В този свят
всеки от нас,
погубен от болката,
влиза в армията
и се учи
как да бъде воин,
за да не стане
чудовище.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Велислава Кандова – Шоколадов сладолед

by New Social PoetryNo Comments

Спомен

Пращаше
ме за шоколадов
сладолед
за теб
за да достигна
до сърцевината ти
купувах същия
за себе си
така
и не успях
да достигна
сърцето ти
татко
но все
още
обичам
шоколадовия
сладолед

 

Вяра

Да обичаш
човек,
за да достигнеш
Бог

 

Колебание

Да срежеш кабела
или тръбите
за да повикаш
майстор

 

*
След измислянето
на портфейла
дамите
се вълнуват единствено
от неговото
набъбване,
жалко за
наполеонките

 

По Вазов

Жадна за хубаво семе жената е,
силна е, сочна е тя:
всичко се фаща в горката, родливата:
бурен и клас, и цветя.

 

*
Раждам
птици
вместо
бебета
всеки
понеделник
в синята нощ
явно
любовта ти
не стига
за хора
жално
клюмват
клюнчета
връз мен
зърната
самотни
жужат
носталгично
моите
рожби
отлитат
на юг

 

Ено хайку

Заранта
с работническа каска
жаскаш, жаскаш, жаскаш.

 

*
Секс s elf
свършвам
на магия

 

Дъга

горна устна
долна устна
все нацупени
по
ствола
на живота

 

Последно желание

Единственото
хубаво
нещо
на смъртта е,
че сърцето
спира
да мисли за теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Десислава Събкова – Ще превърна отчаянието си в изкуство

by New Social PoetryNo Comments

*
Отказах се да те обичам
докато те няма.
Ще превърна отчаянието си
в изкуство,
за да запомниш
единственият човек,
който беше до теб
в този проклет свят
и който накара
да си тръгне
когато имаше най-голяма нужда от него.
Отказах се да те няма
докато те обичам.

 

*
да ме намериш
невъзможно
за теб изчезнах
като черна котка
в тъмното
може да видиш
блясъка от очите ми
не се залъгвай
най-вероятно не съм аз
шестото ми чувство
усеща егоизма ти
животите ми свършиха
като на кино
няма ме не за теб,
а за живота
разбих се
във паважа му
от любовта ти.

 

*
Безкрайни улици
и зад всеки ъгъл лице,
което се оказва,
че не е твоето
седи и чака
лице,
което не е моето.
И всеки търси
това,което не намира.
Само ти не търсиш мен
докато ме няма

 

*
Аз съм любов
и това ми стига
докато се приближавам
до момента, в който
ще бъда само душа
и костите ми ще се разпилеят,
за да станат на прах.
Направи тленното ми
на огърлица и ме носи
до сърцето си,
за да ти напомня,
че си обичал само тялото ми.
Аз съм съвършенство
когато не съм прах,
а съм само теб.

 

*
Слънцето е далечен любовник
по свечеряване.
Гали с лъчите си
докато изчезва
за толкова кратко
колкото да ти даде надежда
и жажда за
утрешния ден .
Любовникът е като
изчезващото слънце
за да не ти остави съмнение
за бъдеща любов.

 

*
Тъгата в очите ти
прогаря снимката
и жадува да погълне
всяко живо същество
докоснало се до илюзията ,
че е достигнало
дъното на душата ти.
Мълчим като очите ти,
за да забравим до болка
познатото усещане
на двете ни ръце
докосващи се,
за да те няма
докато ме няма мен.

 

*
Ти ще ме възпяваш,
а аз ще те рисувам.
Поне чрез талантите ни
да се достигнем,
за да целуват пръстите ми листовете,
а твоите струните,
за да попивам цветовете,
а ти музиката,
за да може разбитите ни сърца
да се намерят
когато се преродим
и да забравим болката
от този живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Радка Миндова – Пролетна депресия

by New Social PoetryNo Comments

*
пролетна депресия
поредната статия
за постигане на щастие

 

*
разделени
на врата на детето
втори ключ

 

*
разцъфтели треви
все по-ниско летят
пеперудите

 

*
великденски дъжд
побеляват яйчените черупки
по пътя

 

*
десерт Кирил и Методий
шоколадови букви
в рекламите

 

*
цъфнали сливи
събуждам се
пак в същия квартал

 

*
мъгла и локви –
зелена страница
от календара

 

*
изборен ден…
нов нюанс червено
в косите на съседката

 

*
птичи песни
в гората
само солисти

 

*
Порта по свечеряване
сърцето ти
допир
на хиляди
скорпиони
утрото

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ая Бсесо – Похищение

by New Social PoetryNo Comments

ПОХИЩЕНИЕ

не ми трябва любов
трябва ми похищение
нека някой
ме отвлече
от този свят
да заличи времето
да се разходим заедно
по преките на душата ми
да му покажа тайните пътеки
тъмните улици,
непребродени от никого
и той да ги озари
със светлина
да оцвети живота ми
като акварелна картина
цялата в синьо
и да стопли зимата
на сърцето ми
с горещия си дъх на лято
нека някой
ме отвлече
от този свят
за да ми покаже,
че съществува
много по-добър.

 

*
вярвам в толкова
необясними неща
всички до едно –
нелогични
вярвам
в демоничната природа
на луната
че трови сънищата ни,
а когато останем
нощем
със себе си
буди
вълчата ни природа
природа
на хищник
на звяр
на чудовище
вярвам в
преражданията
в това, че
духът е вечен,
а тялото – преходно
просто материя
сложна комбинация
от атоми,
придобила
твърде голямо
значение
вярвам в
ежедневната магия –
магията на добрата дума,
магията на една усмивка,
магията на влюбването…
вярвам в призраци
и в това, че всички
сме заселени с тях
вярвам в Съдбата
в предопределеността
че дори най-абсурдната случайност
изобщо не е случайност
вярвам, че
животът е двулицев
и ние избираме
кое негово лице
да опознаем
вярвам, че всяка рана
е белег на порастване
и че най-трънливите пътища
водят към най-красивите места
вярвам в толкова
необясними неща,
но най-необяснимото,
в което вярвам
си остава
човекът

 

*
превърнала съм се
в непробиваема крепост
в истинска съвременна Троя
не оставих вход за влизане
към мен
или изход за излизане
от себе си
заличих всяка пукнатина
замаскирах всеки белег
и сложих охрана
на чувствата си
превърнала съм се
в недосегаема
в истински съвременен Ахил
прагът ми на болка
е достигнал
най-високата си степен –
на безчувственост
превърнала съм се
в истинска антична сила,
забравила че
и Троя
и Ахил
са имали своите слаби места
и се питам
някой ще открие ли моето?

 

ТЯСНО Е

няма място
за повече минало
в настоящето ми

 

TOXIC

аз съм
неизучен континент,
а ти си
потенциален откривател
и изследваш
благата ми
проверяваш
дали съм обитаема
дали условията ми
са подходящи
за живот
и на пръв поглед
всичко ти изглежда
съвсем нормално
но когато
престоят ти
се удължи
разбираш, че всяко
от благата ми
е било капан,
заблуждаващ,
че не съм
токсична

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017