Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см
Надеждата – пернато нещо
Реди в душата
мелодия без думи
без да спре
Така, че в бурята се чува
И колко по-голяма буря
Гласът и сгряващ
Може да запре
Чувах я в скована в лед земя
В най-чуждото море
В най-дълбока нищета
Не поиска и троха за себе си от мен
Превод от английски Мариян Гоцев
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Аз не бих го спасила! А пък зная че мога-
имам щипка от прилеп и един врящ казан,
всъщност женска магия в измислен образ…,
но си искам небето от този Адам.
И затова ще отида на някое високо,
и ще викна, понеже
трудно чуват мъжете:
„Дай ми слънце и облак! Просто дай ми живота!
Пълнолуние страшно или сянка на цвете.
И смеха ми върни си ми! Развържи ме от тебе!
Отпусни ми сърцето! Аз не мога сама.
Връщай моя въздух! Той не ти е потребен.
Или просто
върни ми дъха.“
И ще сляза накрая, защото ме чака
на огнището хляба и на прага ведрото.
Ще мърморя наум и ще трясна вратата:
„Дай ми всичко, а аз
ще ти върна реброто…“
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Киев, Берлин, Лондон
Сармат. О, Вашингтон! горяща факла
Смъртен враг
Клатушкай се шарена матрьошке
на салавьовосимонян
към стръмния си водопад
Нима от вас, заветни, зависи да взривите
на саламовамоняк
И без това броеното ми време
На куция му крак
Грак
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Несбъднато
… Тя не беше и никога няма да бъде.
Тя е ехо от буря, останала само в прогнозите на мъдрите спец-синоптици.
Грохотът на водопада, типосан на пощенска картичка.
Пищните лава-изригвания от кратера на вулкана Кожух.
Любовният танц на птичето-голишарче, което кукувицата изхвърли от гнездото.
Тръпчивият вкус на чая, затоплен в огнището на зачеркнат дом.
Топлина на прегръдка… насън?
Самоконтрол
Да се почерниш сам,
да се накаляш сам в лайната,
а аз да съм те обичала
заради чистотата на душата ти.
В помия като в портокалов сок
се давя и опитвам да повярвам,
че с тебе пак сме в „Белия кон“
и този път съм поръчала пататник.
Краката ми са грозни
Красиви ли бяха? Красиви и стройни краката ми
в ботуша от телешка кожа,
когато живееха в крачките вярващи,
че има… преди да е съмнало.
Не бúло така. Остаряха ботушите.
Мечтата… погълна я кишата.
След множества после, след страх ме е, сложно е
копнежът стопи се до кисело.
Патъците хвърлих. Излъгаха, мамка им,
че утрото с теб е възможно.
Недей ни мисли. Да е имало – няма ни
Краката ми вече са грозни.
Преди паник атаката
„В такъв пиков момент на небивала безглаголна паника“
Катя Димова
Беше вълчо мълчание като във някакъв изродски филм
като във вакуум смислов преди да ти прегризат гърлото
да те набият на кол и да ти опекат душата на шиш
а ти да гледаш отвън и отвътре вцепенена и гола.
Подобно вселенско занемяване идва само миг преди края
на цялата трагикомедия, която никога не си желала да знаеш
да те прекърши, да те размаже, да те мутира до кратка хлебарка
да те целуне невинно за сбогом
защото все пак те обича
… но само когато си жалка.
Бащата изяде своето малко.
Прости ми, рожбо, гладен съм.
Знаеш ли, че понякога и лъвовете го правят.
А аз съм само един
Кронос.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Няма да забравя
ухилените очи
на изкривени лица
сякаш слушаха вицове,
а комикът бях аз
със моите тикове…
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Най-тъжният човек
Най-тъжният човек
обича сенките на сто
годишните дървета
пее им сякаш са деца.
После сяда върху избуялата
трева проклета
и с ножче дялка своята
самота!
Най-тъжният човек
влиза до колене в реката
хфърля мрежа – риба ще лови
омразата на рибите
бунтува мътната вода
и мрежата се пръска
на хиляди парчета…
В петък риба май
не се лови!
Хиляда метра сън
хиляда метра сън…
…зад синята врата е
пълно с мравки
стържат стената от захар
хиляда метра сън ще им
стигнат, за да подострях челюстите си…
още хиляда метра
ще открия в някоя дупка
на къртица-там, където
никой не е желан!
Вечерята
Човекът с джобният часовник,
с писмата недописани-
рие пепелта на сини въглени
и по стръмното залита!
Отива към гората пламенна
ще пее на листата и на всичко,
а после гъби ще бере
вечерята единствена на оптимиста.
Човекът с джобният часовник
Рие пясъка и търси кокали –
Вечерята единствена на оптимиста!
Къде зимуваш
къде зимува мъдростта на вятъра
не в дупката на черен заек
под камъка ли
който никой не обикна
или пък в пазвата на славея
къде зимуваш
до днес да разбера не мога
а виждам много надалеч
отсъствието е отрова
и трябва да изгори в пещта
не в дупката на черен заек
настъпва първо пролетта
В понеделник винаги е лесно
Бръсначът тъмен
се плъзга по лицето
понеделник е
ден
през който винаги е лесно
да завържеш разговор с продавачът
на бисквити
да се посмееш с учителката по литература
която нощем пише стихове
да сковеш красива рамка за картината
в която ще поставят иконата мироточива…
в понеделник винаги е лесно
да вържеш връзките на сините обувки
и да изринеш снега пред Входа на блока
при строежа на който е участвал и
дядо ти
в понеделник сутрин винаги е лесно
да поставиш липсващите удивителни
в предговора на новия роман
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Излишните неща
Като поезия без дързост
Като татуировка на чело
Трето колело на колело
Политагитка насред глад
Е този днешен свят
Излишното не ни касае
Знаем какво е касация
Но се имаме извън граници,
В които правило бе да делиш
Със този грешен свят
Любов с тълпа аз не деля,
Ако е без пролука – да се чупим
Дълбоко във усоето на своето
От вишката на Его, това е обич
Във свят с координат
Едно време критика приемах
Днес, ако виждам, че ти пука
И страдаш, не зовеш да страдам
Аз съм на години, когато
Знаеш кога нещо е наред.
Помашка майка заръдала*
(21.0 век версия)
Помашка майка заръдала
Как да остави спечена пръст
В непипвана от соца градинка
Тогъз ге БКП
По склона бичеше
Като дъски бели
Оние ми ти помаце
За миньори родени
Под земя да стоят
Слънце да не видят
А сега син на София я кани
Внуче да гльода
Да го език учи
Псувни в Кауфланди
Да не чуе
Мининкото
Гьо[ю]вендия да не стане
Их
Как да остави кола си стара
В Смолян Пежо-лъф
Глъф
Как ще му данъка плащя
Като и нов джип сино ожида
Данъци, данъци
Баници, баници
Ще да остави таз спечена земя
Автобус да качи
На равна Пловдива да спира
На София най на баира
Там, на баира
Него обесиха
Власите жални
Във век 19-ти
И го нарекоха Ботьов
Да не кажат
Дума на думата
Какъв нескопосаник бе
Че хайдутин
Хайдутин, още потисник
Народен предател
Минал Дунава откъм Влашко
Чужди народ да продава
Свой помашки да нагоди
Как да отиде помашка майка
В София града голяма
Истината да чуе
От оние ми ти черни врачени
И дете, и джипа
Сино ожида
Их таман ся не види
Ще да нарами
Пушка на рамо
Майка помашка
И ще отиде
Онзи народ беден
На север
Сите ще ги помачка
Убие
Оти дума да се не издума
За Ботьова скверна душа нерада
Ръда, и ръда
Майка помашка.
Златната врата
Играта на зимата
Със пролетта
Одухва стари рани
Едни салкъми
Драми в рамки
Поетът цапнат по главата
От мародер от Сливен
Или Сливница
Не помня вече
Аз вече съм пораснала
Но помня те, прекрасна
Във вечерта
Когато Денди
Са убивали със чук
И пук
Ти златна ми врата отвори
Ти – толкова прокудена
Кат зима
Аз – толкова желана
Като пролет.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
мъдростта
винаги идва навреме
точно когато е късно…
ако
си друг
за някой
си никой за всички…
дойдох
на себе си
и самотата
ме посрещна…
щедростта
на мрежата
изобилие от празнини…
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Изложба ВАКУМ
Пристигнах там,
където много са пристигали.
Свалих си кожата, прегърнах куфара
и слепоока скочих в аромати
на мараня и жега, и кипариси,
и леден чай и пеперуди…
…но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце
на тъжно изречение…
Пристигнах. И езикът ми пропадна
в гуакамолето като в зелена тиня.
Бе късна вечер, пих една текила
пресечена от лимбата на лимонада.
В кристалите от лед познах желирани
южняшки айсберги.
И вдишах въздуха
на охладени порции.
Но някъде назад
остана
отпечатъка…
Със страстните мъже тактувахме меренге,
а после търсихме най-тихите пространства,
в които да заровим гласовете си
в гърлата си
и дръзвахме, приплъзвахме телата си
по буквите на книги и по резени лимон
във ледени текили с осолено гърло…
…а някъде назад
остана спрялото
сърце …
Дробовете, намачкани от жегата, пропукваха
и страница по страница изчиствах,
заключвах опуса на миналите дни
…остана отпечатъка от скока…
Горките дни се свиваха в пашкули –
изплашени от ветровете пеперуди –
родилните им спомени разкъсваха съня ми,
а някъде назад…
А после се оттичаха изнемощели
като топящ се восък по земята,
като разтворен айсберг в чая на нощта…
Пристигнах там,
където всички са пристигали,
но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце на тъжно
изречение…
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
Моника Попова, Рисунки
Когато детето ти още е малко,
или ти още си малък родител,
обичта ти към него е равна
на силата за вдигане на телцето му
на височината на пързалката.
Но скоро формулата се променя:
обичта ти към детето ти е равна
на силата за вдигане на битието ти
на висотата на добрия пример.
Добрите тежкоатлети на битието си
са онези, на които им е по-леко,
когато вдигат заедно с него
и битиетата на други пораснали.
Аз съм смазан от една щанга,
към която съм добавил тежестите
на отсъстващите чужди битиета.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X
