Категория: Проза

1.

Потап беше свикнал с това, че когато жена му е в такова състояние, най-добре е първо да мълчи и така мълчаливо да приема всичко, което тя казваше или изкрещяваше, но и да внимава какъв е езикът на тялото му. Нито усмивката можеше да се приеме добре, нито прекалено сериозният или намръщен вид. Трябваше му онази „маска“, която се намираше между двете. След това идваше ред на прегръдката. Тя беше завършващ щрих, с който обгръщаше тресящото се вече от плач тяло на Андриана.
Но за прегръдката все още беше рано.
– Едно единствено нещо! Помолих те. За. Едно. Единствено. НЕЩО!
Потап се сви от болка. Но само вътрешно. Отвън крепеше маската.
– Исках да ме отмениш и да отидеш до Лидл, за да купиш храна на детето за вечеря и продукти за сандвич за утре. Исках да му направя сандвич! Писна ми да яде боклуци в МакДоналдс! – продължи да крещи Андриана.
Потап неволно чоплеше с нокът ръба на масата, седейки леко настрани, с крак върху крак, гледайки жена си внимателно. Когато се усети, че го прави, веднага свали ръката си под масата и я покри с дланта на другата си ръка. Погледна много бързо и виновно към масата, а след това и към Андриана. После светкавично възвърна предишното си изражение. Тя скоро щеше да се разплаче.
– Помолих ли те да изпереш? Не. Помолих ли те да сготвиш? Не. Помолих ли те да простреш прането и да го прибереш след това? Не. Какво те помолих? М?
– Да купя храна за Джулия – отговори с равен тон Потап.
– Да купиш храна. За Джулия!
Скоро щеше да започне да плаче.
– Ходя на работа и работя не по-малко от теб!
– Така е, скъпа.
– Но след това работата ми продължава и тук – вкъщи.
– Знам, скъпа. Съжалявам.
Имаше само едно единствено нещо, което Потап да направи. Да изчака и да прецени колко още време го делеше от плача. Тогава тя щеше да има нужда от него и той трябваше да е там. Но можеше и да не е скоро.
И този момент изглеждаше такъв.
– Ще отида до магазина, скъпа. Ще напазарувам всичко от списъка – каза той и внимателно стана, облече си якето и излезе. Надяваше се правилно да е преценил времето.
Потап излетя светкавично от входната врата, отключи колата, скочи в нея и мина на два червени светофара, за да стигне до Лидл. Напазарува всичко от списъка и повтори всичко това със скачането и светофарите на връщане. Напоследък все по-често забравяше да изпълнява поръчките от този списък.
Прибра се.
Жена му седеше на масата и не мигаше. Гледаше в пространството пред себе си и сякаш душата й беше другаде. Тук беше останало само тялото – чакаше я да се върне.
Скоро.

2.

Тя се сви като малко дете и се сгуши в Потап. Скри лицето си в гърдите му и заплака.
Потап изпусна плика с покупките на пода и обви жена си с ръце. Сякаш за да я предпази от света.

3.

Тревата вече имаше онзи особен зелен цвят, който през останалото време от годината забравяме, че съществува и остава само в снимките – пролетен. Макар да беше добре окосена и поддържана, вятърът успяваше да се заиграе с нея и я раздвижваше. Това движение напомни на Потап движението на морски вълни. Онези вълни, на които се радваха всяко лято – той, съпругата му и дъщеря им, когато отиваха до плажа и прекарваха там по цели дни.
Вятърът спря.
– Здравей Джулия. Ох, скъпо дете, не знам как да ти го кажа. Не мисля, че майка ти е готова да се върне у дома. Сега за кратко е вкъщи. Отново. Но отново започна да… отново се появиха онези настроения. Пуснаха я от клиниката за кратичко и мислехме, че всичко ще е наред. Но и този път не е. Както преди е, но й отне малко повече време… забави се малко повече.
Потап млъкна за кратко.
– Извинявай, че те занимавам с това. Не е твоя работа. Просто вече си голяма и те приемам като пораснал, голям човек и знам, че мога да си говоря за такива неща с теб. Знам, че мога да си говоря за всякакви неща с теб.
Потап въздъхна, но този път не изтри сълзите си. Остави ги да се стичат по бузите му.
– Знам, че скоро ще се оправи и ще се прибере у дома. Знам, че скоро ще е готова… Знам… – последната му дума се задави от напиращите нови сълзи и излезе трудно от гърлото му, – Знам – повтори още веднъж с малко по-уверен тон и се покашля. После се опита да се усмихне и стана от тревата.
Потап се наведе леко. После сложи ръката си върху надгробния камък и го погали. Целуна го и се изправи.
– До утре, Джулия – каза той с малко по-спокоен глас и потегли към колата.
На път за вкъщи мина през магазина и напазарува храна от новия списък на Андриана.
Усмихна се на касиерката и й пожела лека вечер.

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Абе носят се тука някакви слухове. Имало, казват, някакви чудни гледки навън. Други цветове, миризми и въздух, други светила и храни. И никакви решетки… Ама тия гадини какви ли не слухове са способни да пуснат само и само да ни нарушат рахатлъка. Не знам кой ги измисля, но не е добре така да ни разстройват. В нашата ферма и бездруго животът е кратък, та тия се опитват още да ни го съкратят с такива инфарктни информации. Аз съм на попрището жизнено в средата, още двайсет дена ми остават, докато… Такова. Тия нашите господари може ли да са такива долни създания, а? Конвейерната линия за обезглавяване и почистване се движи пред очите ни без никакъв свян.

Но ние не униваме. Аз и моите съседи искам да кажа. Отляво е един жизнерадостен тип с по-бяла перушина от моята, а отдясно е един спокоен сангвиник с леко сивкав оттенък. И двамата наедряват по-бързо от мен, само аз като че ли си задавам някакви сложни проклети въпроси и това се отразява и на физическата ми кондиция. По-слабичък вървя, но все пак се храня, за да успея да изживея живота си на спокойствие. Иначе ще ме помислят за болен и ще ме изнесат на бунището без време.

Та Сивкавият отдясно понякога ми говори за Задкулисието и че над нашия господар имало много по-висши господари, които определяли дължината на живота ни. Твърди, че до него е стигнала по неведоми пътища информация как в далечните страни на Запад от нас събратята ни бройлери живеели по цели 45 дни, а на Изток положението било по-лошо дори от нашето, на трийсет и третия ден обезглавителят ги завъртал. Жизнерадостният отляво само му се присмива. Казва му, че животът си е прекрасен сам по себе си и от тия конспирации полза никаква няма. И допълва, че живеем в най-демократичните клетки, които може да съществуват и че трябва да гледаме позитивно на съдбата си. Това последното не го разбирам. Ще го питам какво значи, като се събуди.

Даа, нашият господар не е от Задкулисието, той си е съвсем откровен с нас. В прав текст ни говори. “Хайде, миличките ми, хапнете си, че бързо да порастете”… Защо се е разбързал тоя човек? Колко му е да ни отпусне още пет дни? Имам подозрения, че е сключил договор с ония над него и че там са упоменати сроковете… Опитвам се да не бъда нещастен. Наистина, сутрин рано, докато другите още спят, често ми се случва да ме обземе необяснимо усещане за празнота и тъга. Не е свойствено за нас бройлерите да страдаме от депресивни обсесии, явно това е някакъв недостатък в моите лични гени.

А главите… Да не мислите, че постъпват човешки с главите ни? Хей там встрани е Центрофугата, под Обезглавителя. И при отделянето главата пада в нея. От долната й част стърчи една тръба, от която след финото смилане потича розова течност. Събират течността, в нея добавят още толкова друга някаква кафеникава течност и пускат субстанцията да тече по едни маркучи от тънък найлон. Маркучите се губят от погледите ни. И телата на другарите ни се губят от погледите ни. Конвейерът ги носи около минута пред очите ни, накачени за шиите на десетина сантиметра едно след друго, ние живите ги наблюдаваме и това са най-вълнуващите мигове от съществуването. Всички те притежават големи закръглени сочни гърди. Предполагам, че съм от мъжки пол, но и моите гърди се закръглят, а Жизнерадостният и Сивкавият имат по-красиви предници и от женските на поточната линия. Понякога се обзалагаме, докато гледаме линията – опитваме се да отгатнем тялото на женска или мъжки е принадлежало. В редки случаи успяваме да установим истината за части от секундата, когато забележим някой прокраднал се вторичен полов белег.

Всяка втора нощ ме измъчва един кошмар. Сънувам, че гърдите ми не са толкова кръгли, че гребенът ми е пораснал няколко пъти, а бялата ми опашка е станала буйна и гъста, разперена и красива. Разхождам се по някаква зелена настилка, мирише ми на нещо приятно и непознато, а около мен обикалят спокойни кокошки от всякакъв цвят. Събуждам се изпотен и се ядосвам на тия долни типове, които разпространяват слуховете. Няма такива неща и никога не е имало, разбира се. Има очевидности. Има демократични клетки, има сива настилка, лампи с неприятна светлина и господар, който ни храни, а понякога ни говори. Всичко останало си го измисля бройлерското им въображение.

О, не! Пак се започва. Двайсет и първият ден от моя живот. Останалите се разбудиха и господарят след малко ще дойде да ни огледа дали се храним. Хранилките вече започват да бръмчат. Тая блудкава гадория едва я преглъщам. След като се натъпча с нея, воденичката ме боли, гърдите ме болят и ги усещам как набъбват, гласът ми изтънява и ми става скапано. Намразвам господаря и за миг усещам, че ако ме пусне от клетката, ще скоча да му изкълва очите… Но това желание трае съвсем кратко, защото гърдите ме заболяват още по-силно. Бутчетата ми също се закръглят и ханшът ми някак срамно се заформя… Нямам много място за ходене, но си мисля, че ако тръгна, трътката ми ще се върти съвсем по женски. Ще ме познаете ли, като ме видите на витрината след около месец? Аз съм вашият бройлер, да. Онзи, депресираният…

Хайде, пиленца. Стига сте чели, и бездруго само слухове се разпространяват из тоя интернет. Имало било господари, ха-ха. Идете си хапнете от ония прекрасни неща, дето си ги купувате от хамбара за жълти стотинки. Те ще ви помогнат да узреете по-бързо. Да заформите трътки. И после така. Там. Нали си знаете. Защото дните ви са преброени. И онези, дето ги няма, имат нужда от енергия. А вие живуркате прекалено дълго и им издишвате залежите от кислород, отнемате от жизненото им пространство.

Бройлерчета мои сладки.

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Здравейте, следите ли ми мисълта? Нормално, нея никаква я няма. Проблема с чорапите, по които има изобразени животни от саваната, е силно потиснат от морето чорапи с всякакви белези от използване и изображения, намиращи се в магазините за втора употреба.

Закупете си чорапи със зебри, слонове, жирафи, антилопи. Избягвайте с лъвове, хиени, леопарди, защото когато си обуете краката с двата различни чорапа, както му е реда, и се съвпаднат хищник-тревопасен, ще се установи гонка на живот и смърт. Краката ви ще се развъртят като перки и ще се намерите на земята с най-вероятно строшена в захвърлена бутилка брадичка. Не си обувайте и два чорапа с едно и също животно. Размножителния период сред текстила не страда от паузи. Затова срещайте антилопи със слонове. Зебри с бизони. Относно обуването на чорапи с хищници… Внимавайте! Може да усетите хапеща болка в стъпалата, която би секнала скоро само ако гъбичките между пръстите ви са достатъчно отровни и са налапани по невнимание. Може да прихванете изменения в поведението си. Идват дни на повишена консумация на месо. Но най-дразнеща е онази лъвска царственост, с която някои ще започнат да тормозят света. Проклети доминанти, второразредна кръв. Ето на, личното ми озлобление изскочи и предричам плашещото му развихряне, което ще ни струва раздялата с досегашната тема. Хайде!

Чорапите, господа и дами безделници, превърнати в баби, поради една особена икономическа причина, са особено обвързани с народната култура. За момента тази връзка се изразява в нищото. В бъдеще обаче… Мой човек добре постави въпрос, защо липсват шарени чорапи за мъже. Възприето надълбоко от мен, усетих как това треперещо от неизясненост терзание се взриви и освен да се подуе стомаха ми за два дни, получих отговор. Плетете чорапи с мотивите на черги и народни килими. Пъстрота колкото желае човек! Плетете чорапи с кройките и вида на народни носии-ризи, елеци… Нека има гайтани, шевици по тях! Кой си облича краката в носия?

Остана проблема с търсенето на баба, защото кой друг тип човек е способен да плете за без пари? Такива не открихме, но жив и здраве да е моят приятел безделник, пияница с особени цели, който с добродушието си така ми напомняше на някоя баба. Отворих този клуб на ,,Анонимните хора не правещи нищо“. И вие дойдохте! После дръпнах  грозната табела с кривия надпис и под нея изскочи ,,Цех за чорапи тип носия“.

Работата да струи, защото иначе ще търпите лишение от бира. За преизпълнение на нормата – голям резен сланина!

На работа хора без работа! Накарайте стъпалата ни да се чувстват българи! Бирата ще се разлее в дванадесет без пет. Сланината се размразява. Къде е солта?

                                                            Речта на един загубеняк два дни преди да се загуби

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че дистанционното за централното заключване на стария ми пикап може да действа и на различни други механизми. Аз много често, докато си вървя, си го натискам по навик – все там с нещо да си играя. И веднъж, както си вървях в Морската градина, една ограда взе, че се отвори. Огледах се в началото колебливо – оградата бе плъзгаща, през нея минаваха автомобилите на баровци, които владееха имот в съответното блокче. Оттам съм виждал да влизат и излизат все коли с над 300 коня под капака. Предимно с 4х4 задвижване, с чудовищно боботене на мотора и поне няколко галона гориво, които остават за спомен на тичащите и играещите деца в Морската градина под формата на газове. След това същото това чудовище се прибираше зад въпросната ограда и се кротваше защитено от друго черикрако, но лаещо животно.

Та вървя си аз и си щракам – хоп! Врата се приплъзна. Помислих, че някои от живущите баровци се е прибрал или ще излиза. Почаках известно време. Вратата се затвори. Отново натиснах копчето – и ето, тя отново взе да се отваря. Поиграх си известно време. Кучето, вързано на синджир, ме налая минута-две, па като се умори, кротна се и взе да смуче стар кокал от младо агне, докато около него не се появи локва от собствените му лиги.

На другия ден пак бях пред оградата – отвори се, затвори се. Току като Али Баба, който държи в плен четиридесетте баровци в тузарското блокче на Морската градина. Един с джип, чийто гуми бяха като на Боинг 747 половин час не можа да излезе. Той отвори, аз – затворя, той отвори, аз… ама съм се скрил зад едно цъфнало храстче, цялото накичено с мартеници. Накрая онзи не издържа, слезе от джипа, изкърти кабелите, качи се в колата и излетя със свръхзвукова скорост, от чиято въздушна струя хиляди мартеници се разлетяха край мен.

Да се призная – доскуча ми. Беше време да пробвам на друго място силата на вълшебното дистанционно. Не мислих дълго. Тръгнах към училището, където учат децата ми. Там всяка сутрин става стълпотворение от бързащи майки и татковци, газят се един друг, ругаят се, вадят бухалки – и се бият, само и само да докажат, че могат да стигнат максимално близо с кола до входа на училището. Един път бяха попаднали в задръстване; крещяха, нервничеха родителите, докато една едра майка не се качи на капака на колата си и… се изкряска: „Грабвайте телата!“ Живи деца фръкнаха завчас. Учителките ги ловяха пред класните стаи с помощта на специално акредитирани психолози и хора от Гражданска защита… Та застанах на пост една сутрин. Изчаках родителите да изхвърлят децата си от колите пред училище и – щрак! натиснах копчето на дистанционното…

Никакъв ефект. А исках да ги заключа в колите им. Да блокирам с дистанционното ключалките им, водните и горивните им помпи, делкото, както и цялата електрическа система на автомобилите им и те да останат там, вътре в тях, като паметници. Да видят хубаво ли е да дишаме газове, да мачкат пешеходците и да вдигат врява до небесата. Но не стана моята.

Смених батериите. Сложих ултраскъпи и много мощни. Цъфнах пред училището и отново зачаках. Точно когато се насъбра множеството с нервни майки и бащи в своите МПС-та, врякащи, бибиткащи, каращи се и гледащи да се докопат с колата си едва ли не до класната стая, та точно тогава натиснах дистанционното…

Настана такава тишина, че и аз се изплаших. Такава трябва да е била атмосферата преди големия взир, затишие пред буря и челен сблъсък на стар Зил, прелетял през мантинелата към прохода Витиня. Двигателите на абсолютно всички коли изгаснаха, цялата им ел. система изключи и поради това никой не можеше да ползва клаксоните. Родителите крещяха вътре вцепенени, но никой не ги чуваше заради доброто уплътнение; а децата, тръгнали с подскок към училището си, им махаха, защото си мислеха, че мама и тате са се развълнували нещо и преживяват бурно родителщината си.

Сърце не ми даде да ги държа повече от половин час в това състояние. Натиснах отново копчето и… като ревнаха тия ми ти коли, като наизлизаха едни ми татковци с дебели бицепси и широкоформатни татуировки… Изкараха си го на боклукчиите, които също стояха притиснати в камиона, току-що обрал развалените яйца от Великденските празници.

Тръгнах си развълнуван и добре настроен. Викам си – няма да променя статуквото, но поне опитах.

Ред бе на моята улица. На моята кална, изтърбушена, вечно неасфалтирана и трудно проходима улица. Същата, която пази прокървяването на стотици картери, оставили маслата си там, както и труповете на непотребни мотори. От петнадесет години тя бе виждала толкова асфалт, колкото сираче шоколадов сладолед. Що оплаквания, жалби, протести бяхме организирали. Писах статии, писма до медии – нищо. Накрая със съседите се грабнахме с по лопата и кирки, почистихме улицата, запълнихме с бетон дупките, направихме малка дига, за да отвежда дъждовната вода, която редовно прокопаваше вадички. И тъкмо да се успокоим, когато поредната ВиК авария привика два багера, шест зли зила с треперещи предни брони, петнадесет работника – разбиха ни улицата, оставиха всичката кал на място, направиха толкова големи дупки, че дъното им не се виждаше. И си отидоха.

Знам, че прекалявах, но реших да заредя дистанционното с още по-силни батерии. Уранови някакви. Нови, секретно производство на Виетнамската армия, копирани после от китайски емигранти. Викам си: Сега ще отида на улицата, ще натисна копчето, ще изчакам минута-две-три и с хляб и мерудия ще посрещна фадромите, самосвалите с чакъл и асфалт, валяците и майсторите на тротоари… Щрак! Нищо. Отново натиснах копчето – Щрак! Пак нищо. И за трети път казах щрак!

Дали от урановите вълни, но ме заболя главата. Въпреки това изчаках половин час. Нищо. Прибрах се вкъщи, намазах си филия с лютеница, пих едно домашно вино и си легнах. И като съм засънувал – как отново мажа филия, но не с лютеница, а с асфалт. Мажа дебела асфалтова филия, играя си с едно детско валяче, за да го замажа хубаво, после си режа филията на парчета и си хапвам с такова удоволствие, че можех да мина безпроблемно на кастинг за дегустатор на нетрадиционна кухня.

Но някъде към полунощ се събудих от тежък грохот. Помислих, че някой разбива вратата на апартамента ми. Понадигнах се – нищо подобно. Показах се на терасата и какво да видя. Цялата ни улица осветена, един полага чакъл, друг зад него поставя асфалт, валякът бумти, трамбова и заглажда; млад техник с чертежи в ръка бърза да даде нареждания за тротоара; слагаха така ценното улично осветление. Комисия от държавни служители следеше процеса. Водещи медии правеха бурни репортажи и вземаха интервюта. Слагаха отводнителни шахти, а шефът на ВиК-то се кръстеше след всяко обещание.

Самодоволен, вътрешно и външно усмихнат, с чувство на траен победител бръкнах в джоба на пижамата си и извадих златното, безценното, любимото ми дистанционно. Господи, това бе чудо на чудесата!

Сън не ме хвана. Значи така – новите уранови батерии са стигнали където трябва, задействали са се механизми, табла, кабелащини и други електромагнитни вълни… А в главата ми – нови планове.  Чувствах се като Гандалф с жезъл, като Терминатора с двуцевка и като Стоичков в нападение се чувствах. Щях да трепя орки, да унищожа инвазията на роботизираното и корумпираното ни общество, да им……… (обърнете се към Христо за попълване на многоточието)

Станах рано, облякох се и тръгнах към София с влака. Бях решил да оправя цяла България. С дистанционното от централното на стария си пикап. Мислех да започна от Министерството на Културата. За мен това винаги е било приоритет. Оставете икономика, здравеопазване и прочее; ако културата на една страна куца, ще закуца и с другия крак цялото общество. А тя културата ни куцаше отдавна, лазеше дори. Но пък аз идвах, с дистанционно в ръка и нови батерии.

Качих се на влака. Той тръгна, но след две гари спря. Авария. Натиснах дистанционното. Влакът не само тръгна, но се изстреля като японски прототип за скоростен транспорт. Хората нямаха време да пишат благодарствени писма и да гу пускат през WI-FI-я на купетата. Никога не бяха стигнали преждевременно на гарите. БДЖ даже получи оферта да строи скоростна отсечка Бомбай Пекин с тунел под Джомолунгма, подписана лично от индийския министър на транспорта Таман Дамаджан и подкрепена от китайския му колега Ко Ся.

В София съм. С помощта на дистанционното прокопах тунел от гарата до министерството на Културата. След мен тръгна нова линия на метрото. Купих си кафе – да се ободря, но и да си вдигна малко адреналина, защото ме очакваше най-голямото изживяване в моя живот – да оправя културата на РБ – на моята Република България.

Натиснах копчето на дистанционното.

Зачаках.

Имах опит и проявих търпение. Капнах си две капки отлежал коняк Плиска в кафето и в този момент до мен се появи Евгени Бакърджиев. Не знаел още защо го викали. Предполагал само, че е заради опита му да взривява мавзолеи. Не след дълго от главните врати на Министерството на културата взеха панически да излизат чиновници, охранени творци и добре облечени чистачки. Аха, викам си, почна се. За да засиля темпото аз още няколко пъти натиснах дистанционното. Евгени Бакърджиев се скри някъде. Земята се разтресе. Машина за прокопаване на метротунели показа нос от главния вход на министерството. После се скри. Сградата бе заобиколена от хора на фирма за взривяване на стари и ненужни сгради. Отцепиха района, изведоха всички служители и работещи наоколо. Заложиха динамита, извикаха медиите и натиснаха копчето. Сградата рухна като пясъчна кула.

Стана ми тъжно. Какво ли щеше да се пръкне на нейно място. Докато се чудех, без да се усетя, пръстта ми бе поставено на копчето на дистанционното. И го натисках ли натисках.

За нула време се появиха работници, машини. Разчистиха останките, туриха темелите, ливнаха бетон, бучнаха арматура. Първа, втора плоча – цъфна нова сграда. Сложиха дограми, боядисаха, вкараха оборудване и малко преди края на работния ден се появи пикапче с голяма табела. Поставиха я над главния вход на новата сграда. На табелката пишеше: „Фабрика за макарони“. Само след десет минути се появи стрийт арт художник, в чийто патрондаш бяха натикани всевъзможни спрейове с бои. Извади един случаен и драсна пред „макарони“ надписа „Криви“.

Бях гузен. Чувствах се виновен някак. Нямах това предвид. Но досега дистанционното – странно – познаваше волята ми, следваше желанията ми, изпълняваше някои мои прищевки. И ето, че сега унищожих цяло министерство, при това на Културата, за сметка на фабрика за Макарони. При това криви вече.

И ето ме на, вървя си по улиците и по навик отново си натискам копчето на дистанционното. А хората минават край мен и ми се смеят. Що ли? Те няма откъде да са разбрали за провала ми с Културното Министерство. Но колкото повече вървях, толкова около мен се събираше народ – смееше ми се и взе да ме сочи с пръст. Ама сочеше някак надолу, в кръста ми. Погледнах се. Що да видя – копчелъкът ми, дюкянът ми стои отворен. Е, случва се. Но пък чак толкова смях да предизвикам. Пообърнах се деликатно, па се закопчах. И пак тръгнах. И току си натискам дистанционното. И пак взеха да ме сочат. Причината – същата. Разбрах каква е работата. Погледнах дистанционното. Натиснах го – беше за последно.

Урановите му батерии бяха свършили. Светът не можах да променя, но поне, викам си, в пикапа си да вляза отново.

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива.

Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си.

Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло.

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!

Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години.

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си. Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

Първо потърси помощ и съвет от Бог.

Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега. Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се.

Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта. И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли.

– Дъще, – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

„Драги Е,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем“

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химиотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химиотерапиите:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….“

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и по-човечен свят може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „Никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“ Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца. Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунлата калашник.

Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези 2 месеца оставиха незаличима следа в душата й.

Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж. Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

– Много си красива днес!… – каза Дарина.

– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Quién eres tú”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: “Коя си ти?…“

– Свободен човек като теб, Команданте!…

– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

После в сумрака настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се пресегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“ – си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Ако вие смятате себе си поне за сериозен изследовател, а не за някакъв треторазряден търсач на силни усещания, би трябвало да се съгласите, без сянка на съмнение, с твърдението, че най-напред, в самото начало на началата, преди да се впуснем в лабиринтите на езика, този Минотавър, който се храни с човешка глупост, е нужно да осмислим вътрешната логика на тези хибридни явления – причастията. Да се опитаме да проникнем в техния иманентен онтологичен замисъл, скрит на тайно място от очите на глупците.

Защото какво е причастието – глагол или прилагателно, действие или качество на обекта? Учените твърдят, че произлиза от глагола, например гледам – глагол, гледан, гледащ, гледал – причастия. Тоест, глаголът сменя своята сексуална ориентация и от активен става леко или повече пасивен. Гледал – по-малко пасивен. Гледащ – бисексуален. Гледан – най-пасивен. Защото действието е активност, а признакът – пасивност, нали така? Ами ако е обратно? Човекът поначало си е гледащ, а пейзажът винаги е бил гледан от някого. Докато глаголати сме се научили впоследствие. И тогава изведнъж се осмисля и самото действие – аз гледам. Ако няма какво да гледам, какво да бъде гледано, какво ще гледам? Ако не съм гледащ, как ще върша дейността? Отварям очите си и виждам. И осъзнавам видяното. Или дори да съм сляп като дядо Йоцо, пак мога да извършвам действието. Кое е първичното тогава – признак или действие?

Но да пристъпим по-близо. Традиционно делим причастията по категория време – минали и сегашни, и по признака активност – пасивност, деятелни и страдателни. Минало деятелно „гледал“, минало страдателно „гледан“, сегашно деятелно „гледащ“… И нещо липсва, не мислите ли?

Да. Думата ми ще бъде именно по проблема със сегашните страдателни причастия. Може ли човек да страда сега? В този миг? Или според вас проблем просто няма? Както обикновено – замитаме под килима. Но болният зъб трябва да се лекува! Мразя думата „трябва“, заменям я с „нужно е“. Необходимо е. Ето ви едно сегашно страдателно причастие – необходим. Който не може да бъде заобиколен. Необходимо е болният зъб да се лекува, значи. Но край на метафориката. Понеже метафорите доникъде не водят, убедил съм се в скромната си изследователска практика. От метафори само постна яхния става. А проблемът със ССП си стои. Не мърда. Чака да бъде разрешен. И нека сега дам своя принос в борбата с него и аз, покорният ви ентертейнър.

Смисълът на сегашните страдателни причастия е най-вече „който може да бъде еди-какво си направен“. Гледаем – който може да бъде гледан. Регулируем – който може да бъде регулиран. Обитаем – който може да бъде обитаван… Тъжно. А иначе обяснението е твърде сухо, не ни казва нищо по най-важния аспект, който ни вълнува. А именно, този признак за подлежимост на някакво действие и въздействие трайно качество ли е или съдържа и глаголна нетрайност? И как може една дума хем да ни се прави на качество, хем да ни напомня действие? Не е ли това коварство, което цели да заблуди събеседника и да ни помогне да се измъкнем в сложна житейска ситуация? Примерно, казваме на жена си „любима“, за да й напомним, че този неин признак е доста непостоянен във времето… Друго си е да й кажем „обич моя“ или „любов моя“, така чрез съществителните я превръщаме и нея в съществително, изричаме заклинание, с което тя ще остане принцеса завинаги и нищо не застрашава този неин статут в нашето сърце. И друг въпрос изниква освен този за краткотрайността на маскираното като действие качество. Въпросът за страданието.

Тя, твоята любима, страда ли от това, че „подлежи на любене“ или „може да бъде любена“, защото това очакване на действието загатва, че то може и да не бъде осъществено, което ми се струва прекалено жестоко. Тя знае, че след като е любима, значи може да бъде любена, у нея се заражда надежда, очакването сгъстява напрежението с всеки изминал миг – кога ще бъде любена, как ще бъде любена? И изведнъж – ама може и да не бъде, нали страдателното причастие допуска тази възможност. И тогава? Тогава разочарованието на жената ще бъде такова, че наистина ще схванете защо всъщност причастието се нарича страдателно. На собствен гръб ще го разберете. Без украшения. Така че ако вашата жена не се казва Любима, много внимавайте с употребата на ССП любима и го ползвайте единствено в случай, че сте убедени на двеста процента по отношение на осъществяването на действията и изключете всяка евентуалност и несигурност. Тоест, препоръчва се използването му единствено в качеството на предигра, подготовка, настроение, кажете го без зла умисъл и няма да имате никакви главоболия.

Следващият пример, криещ много рискове в своя смисъл, да не кажа семантика, е сегашното страдателно причастие „обтекаем“. Значението на думата е почти същото като в „заобиколим“ или „обходим“ (обратното на „необходим“), но съдържа много повече подлост и зла прокоба в своята тъкан. Най-малкото защото от него друг вид причастие не може да се образува. Можем да кажем „заобиколен“ или „обходен“, но не и „обтекан“. И тази негова едноформеност веднага трябва да ни сигнализира да бъдем нащрек, защото нещо не е наред. През последните години мнозина важни личности и събития станаха прекалено обтекаеми. Тоест, приспособими. Хлъзгави. Безхарактерни и безгръбначни. Компромисни и конформистки. Обтекаемостта е първа характеристика на епохата ни, доказват го редица културни трегери. За политиците изобщо няма да отварям дума, те минават кастинг по обтекаемост. Колкото по-обтекаем си, толкова по-бързо ще се издигнеш. Надолу. И така можеш да се издигнеш – надолу. Мъжество му липсва на това временце пропаднало. Само мачовци-пикчувци и никакви мъже.

И така, да приключим с обтекаем, питам като за последно – носи ли ни страдание това качество-действие? Благодаря, не ми отговаряйте. Просто спрете да бъдете обтекаеми и всичко ще се нареди. Ще има и Откровение, и радост, и мъки, и смях, всичко ще има, само по-далече от това замаскирано ужким причастие.

И да продължим още малко с този безсюжетен водевил, виждам, че искате още и дори потропвате с крачета от нетърпение.

Зрим.
Обозрим.
Уязвим.
Обитаем.

Първите две са сродни, но са и много различни. Първата дума е някак поетична. Щом нещо може да бъде видяно, то е видимо. Но когато нещо може да бъде съзряно, то е зримо. И може би не става дума за зрението, въпреки че са от един корен. Видим е химикалът в ръката ми, видима е тетрадката ми, иконата на стената. Но зрими са личните чудеса в живота ни, зрима е любовта на децата ми, зрими са тайните дела на светците. Това са невидими, но много зрими неща.

А обозрим е животът ни в цялост. Кое не знаем? Че нали всичко е ясно! Събуждаме се сутрин, пием чай. Кафе. После се разделяме. Всеки нанякъде отива. Търка си с гумичката миговете, часовете, дните, годините. С гумичката. И нещата тук долу са обозрими. Дори нещо да се случи неизвестно, то пак става обозримо, виждаме го в цялост, осмисляме го и знаем какво следва. Мъдра дума е „обозрим“. Спокойна дума, в която повече е действието, отколкото качеството. Но действие съвсем нежно и плахо, произтичащо в ума ни.

Думата „язва“ е стара и означава „рана“. Синоним на „уязвим“ е „раним“, „който може да бъде наранен“. Не знам как може да стане на практика, но си мечтая да няма уязвими хора и животни. Но най-вече хора. Защото не съм веган. Но за сметка на това животното трудно може да бъде душевно уязвимо. Вчера прочетох, че 12 маймуни в Индия умрели от страх, когато дочули рев на тигър. Брад Пит не би с тях. Тери Гилиъм също се бил скрил. Ето ви пример за уязвими маймуни. Но и хората биват уязвими, честна дума. Най-страдателното от всички сегашни страдателни причастия е „уязвим“. И ако си представим, че всички хора по света са неуязвими психически, няма ли да настъпи краят на този свят? Следователно колкото и красива да е мечтата за всеобща неуязвимост, ние сме длъжни да останем уязвими. Това ни дава шансове.

Това ни кара да страдаме, а без страдание сме заникъде. Без страдание няма спасение. Без страдание се губи стойността. Солта се обезсолява, а обезсолен живот не е нужен никому. Някаква страдаща жена ми заявява, че не съм прав. Че от страданието нямало било нужда. Тя е права, но само за себе си. Аз не съм тя. Емпатията ми е недостатъчна. Не че не искам… Но не мога да си представя Битието без страданието. Без него най-малкото няма да има състрадание. Нямаме ли състрадание, какво имаме? А най-много без страдание няма да я има болката. А без болка как ще разберем каквото и да е? И не, това не е тъп дуализъм и болка не е синоним на утеха. По-скоро двете думи са сестри.

За финал на този трактат съм си запазил една малко неясна думица, която вече споменах. Едно определение, което не знам дали дава или отнема надежда. Все ми се ще да вярвам, че причастието „обитаем“ съдържа повече сигурност и по-малко „може да бъде обитаван“. Така го и разбираме всички ние – обитаем остров е този, на който има хора, а не просто на който може да има хора.

Дано – си казвам. Дано е така. Дано в обитаемия дом да има хора. Дано в обитаемата къща да има стопани. Дано това село с необитаеми домове и къщи е само една илюзия. Дано не е прогноза за планетата.

Карай. Не тъгувай.

Дано сърцето ми бъде обитаемо. Дано има Някой у него. Дори да страда, но нека да се причасти.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

„А настана глад в земята“ (Битие, 12:10).

Аз още не съм роден. Сестра ми е вече при живите. Тя ще ми бъде кака след една година. Сега е на две. Всички вкъщи много я обичат, най-много мама, но не може да стои у дома с нея, защото сега е кампания по окопаването на царевицата в текезесето. Селото се оплаква, че миналата година била гладна, че държавата прибирала всичко до шушка, че по къщите няма нито едно скрито зърно, че всичко е изядено през зимата, а в градините само лукът и чесънът са станали. Хлябът е с купони и трябва всяка коричка да се доизяжда. Татко е на път с кораба, всички останали са на полето, вкъщи е само прабаба ни, която трябва през тези дни да гледа Анушка. Това е името на сестра ми, с ударение на „у“.

Сестра ми обича баба София, макар тя да е стара и страшна. Има само няколко жълти зъба, устните са скрити, линията на устата е дълга и хоризонтална, с малки извивки надолу в краищата. Едното й око е мътно и от време на време тя прави сложно движение, нещо вътре се е залепило, иска да го отлепи с клепача и си помага с цялата глава. Казва, че имала перде. Това око е по-белезникаво, сякаш е паднала мъгла върху него и из мъглата се виждат загадъчни галактики, а отвътре кръглото черно небе се е втренчило насам упорито и невиждащо. Другото око е топло и тъмно. Но и то мълчи като око на човек, който знае много. Когато слънцето си проправи път между бръчките, клепачите и миглите на баба, черното около зеницата става прозрачно-кафяво и вътре проблясва неподвижен златист прашец, а самата зеница остава напълно безразлична, като страшен тунел, водещ навътре. Бялото и на двете очи е пожълтяло от старост.

Лицето на баба е непроницаем триъгълник, завързан в тъмната й забрадка, при върха този триъгълник се стеснява в малка козирка. Когато е забрадена, не си личи, но в косите си има един израстък, колкото половин яйце. Понеже косата й е сплетена на две тънки и редки плитки, израстъкът се вижда, щом си свали забрадката – бледорозов, покрит с нежна кожица, през която се виждат тънките червени коренища на капилярите. Когато поотраснем малко и започнем да си тръгваме всяка есен към далечния град Русе в другия край на Дунава, баба ще седне на ниското столче, ще свали бавно забрадката назад към раменете и главата й ще остане малка, безпомощна и кръгла. Сетне ще извади от пазвата си чиста носна кърпа, ще я заметне върху косата си като някакъв обреден епитрахил, а ние с Анушка един сред друг, със стиснати от отвращение очи ще отхапваме ритуално израстъка. Тогава баба в пристъп на умиление и истинска обич отронва вместо сбогом „Да ви изяде баба зъбките“ и въздъхва като при последна раздяла.

Сестра ми е много малка и баба затова й изглежда огромна. Дори когато седи на ниското си столче, тя прилича на израснал пред мутвака черен чимшир с всичките си ризи, елеци, фусти и престилки. Конус от дипли, изкривен при върха и подпрян с брадата си на дървен бастун. Понякога с часове стои така и гледа навътре. Наблизо до нея е разпъната чергата, върху която сестра ми си играе. Чергата не е вълнена, тъкана е от памучни парцали, шарена и мека на пипане. Анушка има две кукли. Едната истинска, краката, тялото и главата са от гума, а дрешките са от плат на сини и розови карета. Тази кукла е много послушна, щом я сложиш да легне, веднага върху сините й очи се спускат клепачите и тя заспива. Другата е най-обикновен царевичен кочан с обърнати наопаки сухи листа. Тази втората има дълга до коленете руса коса, а роклята й на червено-жълти релефни квадрати се спуска до земята. Анушка знае, че това е царевица, но обича да я гледа дълго и съсредоточено. Прекарва пръст между правите редици и бавно, сякаш брои, кимва с глава при всяко зърно. Гледа как пръстът й се плъзга по раменете на зърната, вглежда се в празната тъмночервена линия помежду им и вижда как постепенно всичко расте. Тъмночервените линии между зърната стават бездънни пукнатини. Тя се задъхва, едва успява да прескочи от едното до другото зърно и се закрепва в жълтата вдлъбнатина на върха. Нагоре към косата е още по-трудно. Там зърната стават по-големи, ето и самият пръст по-трудно върви срещу тях, и пукнатините са по-широки, дъното им не се вижда, момичето се засилва, прелитането трае дълго и въздухът свисти в ушите й, само не трябва да поглежда надолу. При приземяването се подхлъзва, но успява да се хване с нокти за облия гръб на последното зърно и със сетни сили се изтегля нагоре към сухата, разпусната коса.

Когато се поуспокои от тези страшни прескачания, Анушка слага двете кукли една до друга – истинската по гръб със затворени очи, а царевичната по корем, като грижливо я завива с косата й, за да заспи. И започва да се разхожда с поглед по шарените ивици на чергата. Много обича да се разхожда тук. Тя не е ходила още в града, той е много далеч, но като слуша възрастните да говорят, че там имало и хляб, и какви ли не други неща, си е измислила свой град тук, върху чергата. Има всякакви улици, прави и широки, или пък тесни, заплетени, някои дълги, други съвсем къси. Но най-важното – цветни. Какво ли би било да ги види наистина такива сини и червени и оранжеви, да се разхожда по тях както тук, по ивиците на нейния град! Къщите и те ще бъдат разноцветни, големи като палати, тя ще върви с гръб към огромното залязващо слънце, то ще се удря в прозорците и в стъклата на входните резбовани врати, ще се разбива на хиляди цветни отблясъци, които бързо ще се топят в портокаловия въздух, а стъпките й ще отзвъняват по стъклените тротоари. Градът ще бъде красив и празен, в една от пресечките Анушка ще види ограда от високи черни копия, тежка пътна врата с огромна дръжка и един прозорец, единственият в целия град, силно осветен отвътре. На прозореца ще се усмихва мама, зад нея – баба, дядо, зад тях прабаба и прадядо, татко ще е на път с кораба. Всички ще държат в ръка по едно симидче като онова, дето някой го донесе от града за Великден.

Мисълта за симидчето й напомня, че е гладна. Придръпва баба за надиплената й пола и отронва „папу, папу“. Баба се сепва, погледът й бързо се обръща навън и с виждащото око се усмихва на сестра ми. Тънката линия на устата се удебелява, устните излизат наяве и в краищата се показват двата развалени зъба, изкривени в различни посоки. Слънцето, жълто и обедно, играе върху изпънатите й скули. Сестра ми не знае още никакви езици, баба говори на влашки, но се разбират. Стават еднакво трудно – баба от ниското си столче, сестра ми от чергата, и се отправят с поклащане към мутвака. Анушка се държи за полите на баба, а баба за излъсканата дръжка на бастуна. Двете стъпала не са високи, но са трудни. Баба протяга ръка и се подпира на касата на вратата, където боята се е изтъркала и дъската блести омазнена. Анушка се изкачва на четири крака и изтупва ръце от праха. Баба е скрила под един вестник половин паница козе мляко и последната филийка качамак. Довечера копачите ще донесат нова торба царевично брашно, така казаха сутринта на тръгване.

Баба сяда на леглото, слага паницата в полата си и започва да дроби на ситни парчета качамака. Анушка нетърпеливо и любопитно наднича, иска да гледа как хапките апетитно цопват в млякото. Харесва й дробенето на качамака. Повече й харесва от хляба, хапките хляб подгизват, набъбват и потъват. А качамакът си играе, съпротивлява се, парчетата плуват тежко и смешно отгоре, обръщат се лениво на една и на друга страна, стърчат над млякото и остават жълти до края. Анушка натиска с пръст едно парче, което стърчи над останалите, то потапя глава, но след малко млякото го изхвърля пак отгоре. Тя се смее като звънче и облизва важно върха на показалеца си. Мисли си как баба, за разлика от мама, не се кара за дребни неща като немитите ръце, но вкусът на млякото скоро повлича мислите й подир себе си. Макар да не е топло и сладко, усещането за мляко тръгва нежно по небцето, наводнява гърлото и се изкачва нагоре към носа, сестра ми чувства как там миризмите се разделят, как се разпадат на треви и на слънце, на троскот и свежи акациеви листа и потръпва от удоволствие. Попарата е готова, паницата е по-пълна, отколкото в началото и очите на Анушка светят радостно. Подпряна с двете си малки ръце върху разтворените колене на баба, вдига глава нагоре, примижва и отваря уста пред голямата алуминиева лъжица.

Когато свършат с яденето, баба ще вземе детето в полата си да му събуе обущенцата, ще го сложи на леглото с глава върху ниската възглавница и ще го завие с одеялото. Млякото ще се разлее из кръвта, малкото телце ще се отпусне и само златните ноздрички ще се разширяват равномерно да поемат въздуха навътре и после да го изпуснат, клепачите ще се спуснат върху сините очи и Анушка ще заспи като своята кукла. Баба няма да мърда, ще хапне останалите корички от качамака и ще стои тук до нея да я пази. По това обедно време мухите не летят, а плуват из гъстия въздух и стаята е сякаш под вода. Сега и предметите олекват, малко й трябва на масата да се отлепи от пода, столовете също ще се надигнат и ще тръгнат в различни посоки бавно и тържествено. Високо на стената в рамката на жълтеникавата икона седи дядо Господ върху едни кротък облак и се радва на всичко това. Часовникът в зелената къщичка с ангелчета на фронтона и той свети с камбанката на звънеца си, дано дядото да не е сбъркал нещо при курдисването и да събуди детето. В стаята нахлуват различни дни и различни години, влизат и излизат хора, не са много, повечето роднини, някои от тях още живи. Втурва се и ръси смях наоколо самата баба София като дете, с дълга бяла ризка и разпусната коса. Ето, вижда се отстрани как забавено тича към отворените обятия на баща си Паун, как земята плавно я привлича и я оттласква леко нагоре из въздуха, как ризата със закъснение следва движението на тялото й, как дланите на баща й галят детското й ангелско личице и миришат толкова хубаво на пролетна пръст. После той пак така бавно я вдига на ръце, подхвърля я нагоре, ризката се вдига, иска да отлети от нея, но раменцата й я спират и двете заедно падат в преградката му, тя се сгушва вдясно под брадата му, тук вече не мирише на пръст, а само на лук и е толкова бодливо и хубаво!

Попадат в стаята и сезони, бързо се изреждат няколко знойни горещини и снежни виелици, първите жътви преминават по-бавно и дори поспират там, където тя помага да се подредят снопите на кръстци. Тогава я наболяваше кръста от толкова навеждане и веднъж, когато една сутрин се изправи да се поразкърши, преди да започнат работа, усети за пръв път пазвата си. После си спомни как мъчително израстваха отвътре гърдите й, как се заобляха и колко трудно й бе да свикне, че ги има, а после как се радваше, че бяха нейни, как цялото й тяло се устремяваше натам, когато през някоя нощ върховете им се втвърдяваха, най-сетне как първо Станко, а после Иван Бугара, вторият й мъж, ги целуваха и хапеха като деца, докато тя тихо стенеше.

Баба обръща виждащото си око навън и масата и столовете заемат твърдо местата си. От подводния свят са останали само плуващите във въздуха мухи, една от тях е събудила Анушка, брадичката й потреперва, тя сбърчва устнички и започва да плаче, преди да е излязла още от съня. Баба ще я погали, дланта й е корава и набраздена от мазоли и порязвания като всички длани на селото. Сестра ми ще отвори очи, ще се успокои и ще седне в леглото. Баба ще й обуе обущенцата и ще тръгнат след бастуна към двора. Анушка сяда с разтворени крачета върху натоплената от слънцето черга и започва да реши в полата си царевичната кукла. Баба отвръща на поздравите на минувачите и от време на време се мъчи със сложното движение на главата и клепача да отлепи пердето от окото си, за да разпознае кой я е поздравил. Следобедната слънчева светлина пада под наклон върху черния надиплен чимшир пред мутвака, въздухът наоколо не е вече прозрачен и син като сутринта, а жълтеникав и по-гъст. Баба усеща с кожата на лицето си ласката на топлината и на пролетта, самият живот пробягва по бръчките й нежен и разбираем.

Анушка слага истинската кукла да спи по гръб, а царевичната взема в ръка и изиграва отново играта с броенето на зърната, после я слага и нея да спи по корем, завива я с дългата й коса и кръстосва по улиците на града от чергата. Пак стига до пресечката и оградата от железни копия, отваря тежката врата и се озовава пред силно осветения прозорец с мама и симидчетата. Пак е огладняла. Отива до баба, подръпва една дипла и отронва „папу, папу“.

Баба е малко изненадана и се прави, че говори с някого от улицата. Сестра ми обаче е настоятелна и двете тръгват отново след бастуна, макар баба да знае, че вътре няма нищо за ядене. Изкачват стъпалата всяка по своя си начин, но в стаята баба загубва сигурността си, тропа насам натам с бастуна, отваря и затваря долапа няколко пъти, гледа в паниците по полицата, надниква в кофата за вода, подрънква няколко пъти с лъжиците, поглежда в празната паница на масата. Там няма нищо, започва да се кори, че на обяд изяде онези корички от качамака, можеше сега да ги даде на детето, тя нямаше да умре от глад.

Анушка внимателно следи движенията на баба, бастуна, търсещите ръце и отчаяния старчески поглед. Подразбира нещо и започва тихичко да плаче. Баба се обръща, милва я по главицата, утешава я повече с глас, отколкото с думи, пак отива до долапа, отваря го и го затваря вече с яд, оглежда празната торба от царевично брашно и от очите й започват да излизат думи, насечени, отривисти и заканителни. Баба се кара с някого, става гневна, а накрая и злобна. После паузите между думите изчезват, те се сливат в една-единствена, размахана като камшик из въздуха, и плющи по стените все по-влажно и по-влажно. Очите на баба се вдигат към тавана, оттам се хлъзгат към стената, където трябва да бъде иконата, гласът й рязко се променя и стаята отведнъж започва да се пълни с вода. Водата е топла и солена. Баба придърпва Анушка към леглото, сяда както на обяд с разтворени колене и взема сестра ми на ръце. Залюлява я в скута си, но гърлото й вече не е нейно и вместо приспивен напев излиза погребална жалейка. Анушка също отдавна не повтаря през сълзи „папу, папу“, тя вече нищо не повтаря, защото нищо и никога не се е случвало извън този остър вик отвътре, откъм стомаха, от вътрешния край на света. Гласовете на двете са на скъсване, водата в мутвака е вече до колене и продължава да се качва, скоро ще залее леглото. Баба отчаяно пъхва показалеца си в устата на детето, плачът му се изгубва внезапно, устните и малкото езиче отвътре опитват да смукнат нещо, но срещат непознатия вкус на твърдия старчески пръст, Анушка отмята глава назад и извива остър като нож плач. Водата е до ръба на леглото, след малко двете ще се издавят.

В погледа на баба нещо отведнъж се избистря, пердето е отнесено от солената вода, сега двете очи са смълчани до пръсване, втренчени са в жълтото петно на иконата. Анушка също е замълчала, от бузките й се оттичат малки сълзи и със страшен плясък падат във водата, заляла леглото. Баба отмята елека настрани, разкопчава с треперещи пръсти черната си бархетна блузка копче по копче, отмята я настрани и над водата блясват бялата риза и восъчното старческо тяло. Бръква в дълбокото деколте с дясната си ръка, а с лявата надига главата на сестра ми. Гръдта й увисва над белия плат сплескана, немощна, безжизнена, тя стисва безформеното кафяво петно и от него се показва зърното. Баба надига още малко главата на детето, то отваря уста и зърното потъва навътре. Устните и езичето правят отново опит да засмучат нещо, в началото нищо не се получава, но те упорстват, механично работят заедно като в сладък скорошен спомен, помпят ли, помпят.

Баба притваря очи, иска да се съсредоточи и тя цялата в един спомен, сега синът й Флоро е току-що роден, тя го взема на ръце и за първи път трябва да го кърми. Цялото й тяло е събрано във върховете на гърдите й. Зърното и устата на момчето сами се намират, нещо там се скъсва, отваря се някаква цепка и между тях потича дълга, нежна топлина. Тялото й се връща постепенно на мястото си, точно както сега, когато Анушка е отпушила цепката и дългата нежна топлина се отцежда от наядените кости, от измършавелите мускули и сухожилия, от петите, от коленете. От най-далечните части на тялото й идва помощ, всички са напрегнати, пулсът бие в дланите и в слепоочията, изтънелите нерви и разкривените вени работят до скъсване… Устните на детето се навлажняват, нещо белезникаво избива отвътре и се стича по бузката му, то отваря уста, вкусът е непривичен или забравен, после отново засмуква кафявото безформено петно от гърдата на баба и успокоено, вдига поглед, за да намери очите й, като помръдва леко с крачета.

Водата от стаята постепенно се оттегля, столовете и масата са се върнали на местата си, пердето в окото на баба и то се е върнало. Сега сълзите й са тихи и се спускат настрани по бръчките на лицето. Светът отвън и той се появява отново, със здравото око вижда как оранжеви снопове светлина се промъкват през листата на асмата, силно наклонени. По пътя навярно е минала каруца, защото през светлинните снопове внимателно се стеле прах от фино царевично брашно.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Разопаковани Климара, Етрофем, ампули Пурегон – подарявам. Осиновявам дете.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018