Хубен Черкелов, 1 Долар, Пристигането на Пилигримите, 2015
Дете на прехода
Копирам от предходното хилядолетие
играта на „Не се сърди, човече“;
хвърчилото, пуловера си плетен,
препечените сутрешни гевречета;
дъската, с тебеширен прах обсипана;
учебниците, тънещи в забвение;
загрижения майчин зов: „Не пипай“;
най-първото си писмено творение;
последната задача на века,
поредната младежка несполука…
и босите си стъпки край реката
преди балонът рязко да се спука…
Пропуснах да копирам само точката
на границата между две хилядолетия.
И ето ме – непреходно отроче
на прехода.
Без никакви тирета.
И ето, аз съм вечно тичащ пясък –
страхувам се часовника да пълня.
Живея днес за вчерашния блясък,
за всичките копнежи неизпълнени,
за ерата, в която не намерих
причината финала да напиша.
Светът за мен е твърде безразмерен.
И преходът във мене още диша…
Кораб без платна
Вали. Мирише ми на сол…
Дъждът на буря се преструва.
Представям си, че съм Асол:
за кораба на Грин бленувам.
Една, две, три…
Вълни броих.
А другите ще нарисувам.
Брегът далече е, нали?
Не виждам сушата, щом плувам.
А гларусът крещи в несвяст:
„Бъди борец, а не слугиня!
В дълбокото е твоят шанс,
а другото е …само тиня.“
И ето – аз не спя. Греба…
(макар да нямам вече лодка).
Ще кажат другите: „Съдба!“
Но аз избрах си тази клопка.
Сама реших да сътворя
от локвата – море без дъно.
Сама рисувам този бряг,
копнеещ злобно да ме спъне.
Но ето – кораб без платна
зове ме. Вече ще отплавам.
Борбата с бурното море
за друг път мисля да оставя.
Морето между Вчера, Днес и Утре
МОРЕТО ВЧЕРА беше търсещо дете,
подскачащо по хлъзгавия пясък
с натъртени, охлузени нозе,
в очакване на приливния тласък.
Надбягвайки се страстно с ветровете,
то гонеше съдбата – да го сгрее,
но ледени са нощем бреговете,
а призрачните камъни немеят.
МОРЕТО ДНЕС изгубена девица е –
разгърдена, безсрамна, неприлична,
флиртуваща с отлитащите птици,
отлъчена от другите момичета.
Тя тича без посока и без цел,
без мисъл за прииждащото утре.
Не помни вчера кой я е проклел
в изгнание самотна да се лута.
МОРЕТО УТРЕ ще е хрисима старица,
притихнала, безбурна и безмълвна.
Ще гали със солените къдрици
и сушата, и сочните й кълнове.
Ще бъде само шепа стъкълца –
отломки от строшените копнежи.
Но други, по-обичани деца,
ще я превърнат в своето убежище.
Поетите на времето
Сред отломки от празна епоха изгрях преждевременно,
но намерих събратя, с които съвместно да кретаме.
Безпосочно се реем във времето и носим си бремето –
във война и в примирие все ни наричат „Поети“.
Съчиняваме стихове с пъстра палитра от теми:
и крале сме били, и безвластни, потъпкани роби.
Знаем как да обичаме, въпреки лошото време.
Знаем как и да мразим, когато затворят ни в скоби.
Океанът от злато и власт за душите ни плитък е.
На барут не миришем. И вражески огън не палим.
Не че свърши войната… Но след хиляди глупави битки
оръжейният цирк ни се струва безсмислен и странен.
Ще призная: не сме безпогрешни или съвършени.
Идеален е само часовникът в своята стриктност.
Ала ние сме вечни – напук на линейното време! –
след поредната смърт ще възкръснем чрез своите стихове…
Зародиш на живот
Ще вкопчиш ли мен – волен и безгрижен
зародиш на живот преди разсъмване –
в дланта на спомен, който си отива,
в затвора на „преди“, където тъмно е?
Ще вместиш ли мен – тяло без контури
и дух без очертания и форми –
в клишето на притихналата буря,
в оковите на властващите норми?
Дали ще сложиш мен – бездънна сфера –
в стеснения ковчег на правилата?
Светът ми не е лесен за измерване –
широк е за дребнавите квадрати!
Присъда
Небето е разпънато на кръст.
Площадът, вече празен и безлюден,
смущаващо размахва своя пръст
над ерата, потънала в заблуда.
А улицата крие смъртен грях:
целувка между влюбени без маски.
Треперят всички куполи – от страх,
че ще приемат жеста им за ласка.
Градът лежи – без намек за протест.
Животът спи – без воля да се буди.
Над нас вали – но този дъжд е тест
дали ще можем пак да се възбудим:
от мократа прегръдка на деня,
от мириса на пролетното чудо,
от капките по крехката стена
на детството с присъщата му лудост…
Но нека спим.
Виновникът над нас –
небето – вече има си присъда.
Площадът – най-прецизният компас
за времето – отдавна е отсъдил:
Тълпите само пречат на света
със своето суетно многолюдие.
Сънят е власт.
И всяка тишина
на робската соната е прелюдия.
списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X
