Категория: Поезия

***

Родени в калта
на крайни квартали
кретат по течението
с растящ нихилизъм.
Без право на избор,
без право на глас!
С главите наведени
покорно овцете
прохождат под строй
на паша в обора.
Здравей, бъдещо стадо
на чужди подметки!
Растящи роботи
работят ратайски
с робското рало
за рицарска чест.
Смирено бълнуват
мистични химери
в безкрайния делник
на пролетариата.
Винтчета от машина
Рутинно разядени
свършват начално
в калта.

 

Цирк

Евтин спектакъл
под шатра небесна.
Усмихнати зрители –
болни пациенти
Потъващ е корабът
без капитана,
оставил кормилото
в чужди ръце.
Жалки аплаузи,
зрелища, хляб
на фона пластмасов
загинал морал!
Зрители? Всъщност
са пътници същи
на кораб потъващ
във пропастта.
А спасители спят
в цирка безгрижно,
блажено заляти
от клоунски шеги.

 

***

Жълта сухота
по сивата земя.
Равнодушие.
Бездушие.
Само материя.
Дълбок сън
на ценности
духовни.
Хора затворени
в главите си
мъртви в душите,
които не познават
актьорската игра,
празните слова,
нелепата лъжа,
фалшиви отношения!
Сами вървят
по безкраен път
на борбата
със себе си!
Но често губят.
Превърнали се
в корени
изсъхнали
като света на материята!
Дяволите плачат
за ангелите
на Земята!

 

***

Пропагандата прелива
в Големия потоп,
погубващ идеалите.
Мозъчно промити
удобни елементи
властват над
смачканата свобода.
Плащаме с душите,
за да оцелеем
в анархията на
джунглата – пазар.
Справедливата система
почива на нарушенията
на нашите права.
Всички сме равни
пред единствения закон –
на подчинението!

 

Звезден прах

Северното изпарение
на милион съзвездия.
Задушени пространства
сред образи безчет.
Поход далечен
към космоса син.
Отровно задавяне
със звездния прах.
Пурпурни облаци
размиват ума.
Горе в съзвездията
безброй светила
тайно се молят
за глътчица въздух.

 

Черните сенки

Черните сенки,
затворени в клетки
мрачно, отчаяно
гледат встрани.
Минувачите сиви
в кръг обикалят,
бледо описани
с дъх на мастило.
Лидери цветни
от върховете
воля нареждат
с болка и кръв.
В миг разрушава
някой стените.
Трие от картата
типове хорски.
Аури лилави,
излезли от рамки
рисуват картина
на новия град.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Пролет е!
Сезонът на лудите.
Алиса, както винаги реши да се изгуби
и хвана черният вожд под ръка.
– Виждаш ли голия охлюв там –
пропя вожда – затам сме се запътили. Хайде, ела!
Засмя се по детски Алиса:
– Не, сега време е за игра –
да се спуснем по спиралата
на този с черупката!
– Ах, Алиса, ама че си една… –
и те наистина се спуснаха, пързаляха се,
въртяха се, смяха се, посетиха всички чудни светове,
които предлагаше един обикновен охлюв, стигнаха чак до центъра,
и там заедно танцуваха танго, и се взривиха,
и пак се върнаха в началото, и отново повториха всичко,
и така цял ден.
– Алиса, време е да си ходим, свечери се – притесни се вожда. –
Не си пила червеното хапче, настава мрак! Ще стане беля…
– В никакъв случай – каза Алиса –
Омръзна ми от твоите индиански суеверия! Аз съм голямо дете!
Знаеш ли какво –
даже ще пия от синьото – бръкна в кутийката си и го изгълта набързо.
– За Бога, Алиса…
– Бог няма, Бог ще станем ние сега, през другото време
Бог е на паша с останалите крави.
За миг земята се разтресе, загърмяха светкавици.
– Алиса, ще настане потоп – но тя не го слушаше,
тя беше вече двойно по-могъща, издърпа го здраво
и пак се пързулнаха по спиралата на охлювената черупка.
И така се въртяха отново, и отново, в бясна еуфория,
докато не започна да се съмва и силите й не заслабнаха постепенно…
…и изведнъж се озоваха в един подземен лабиринт от тунели.
Там копаеха безспирно,
неуморно се трудеха,
милиарди червеи –
някои – сини, други – червени,
трети – жълти, четвърти зелени,
тук таме и по някой лилав,
въобще във всички цветове на слънчевия спектър,
само дето там нямаше слънце, а тор.
Слънцето беше в косите на Алиса,
затова и вожда бързо ги прикри с черните си пера.
В същото време Алиса гордо пристъпи напред и изкряска:
– Аз съм Алиса – слънчево дете, а този с мен е индиански вожд – един истински пророк – вождът обаче се сливаше мрака, и никой не го забелязваше. –
А, вие кои сте, червеи?
И всички отговориха вкупом:
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какво е да си роб?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са мечтите ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Какви са децата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Каква е душата ви?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Коя е вашата истина?
– Аз съм роб от девет до пет.
– Ама вие друг отговор не знаете ли? – Започна да се дразни Алиса.
Само един лилав червей се осмели да отговори:
– Минал съм през всички цветове на дъгата,
когато бях червен – хладилникът ми бе пълен,
но душата ми празна,
когато бях жълт, бях малко по-земен,
но пак мислех пари как да изкарам за плазма.
когато бях зелен, бях гладен,
но се реех в полята,
когато бях син, ме зовяха мечтател,
и замеряха ме с камъни по главата.
Сега съм лилав и богат съм
на земни и божествени истини,
но какво от това –
наемът скача, животът поскъпва,
мечтая за бунт, свобода,
но в никого нищо не тръпва,
жената е бясна,
децата ме мразят,
че храната на масата не била никога прясна,
че съм давал на всички през мене да газят,
и туй било само в тяхна щета,
че вместо играчки, компютри, почивки, и вещи,
съм искал да им давам душа.
– Кажи ми, звучиш като поет, а твойта истина каква е?
– Аз роб съм от девет до пет.
В миг Алиса се разяри и метна черните пера на вожда,
косите й заблестяха,
и всички червеи се стъписаха,
но тя май им дойде твърде ярка,
и те вкупом се хвърлиха върху й.
Тя закрещя от ужас,
но никой не чу писъците й, дори вожда,
и оргията от червеи я уби жестоко,
и смаза бързо.
От тялото й стана тор,
от тази тор се роди нов червей,
и той започна примирено да работи.

***
А вожда тихо зарида…
Да удави всички в потоп
все още той не бе готов.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
живееш като топка
завъртяна на върха
на показалеца
танцувайки
около себе си
не разбираш
колко боли
сгромолясването
от собствения ти
център

 

***
опита се
да излъжеш миналото
и се събуди
без бъдеще

 

***
някога загуби
любимия си часовник
в морето
оттогава
всяка нова минута
те дърпа
с тежестта на водата
към дъното

 

***
ако стъпиш назад
ще се спънеш
в празното пространство
и ще те хване
липсата ми

 

***
сърцето ми е меко
като игленик
с красиви топчета
отгоре
защото
забодените карфици
са думи
които те е срам
да погледнеш
от острата
страна

 

***
вдишах
твоето мълчание
като пасивен пушач
и се разболях
от говора си

 

***
разчитам знаци
които не съществуват
за бъдеще
което ме е отминало
още преди
да се родя

 

***
е
това е само механизъм
каза
тази сутрин
и по погрешка
сложи ръка
на сърцето ми
вместо върху
разваления
будилник

 

***
изумява ме
какво остава от теб
когато душата ти
е грешна запетайка
думите ти
разместено изречение
а мълчанието ти
страх от думите
ти можеш да ми покажеш
аз избирам
да не гледам

 

***
когато си сляп
мракът
е оправдание
да отречеш
съществуването
на светлината

 

***
стръмно е надолу
когато слизам от теб
и се препъвам
в сянката ти

 

***
не се сбъдна
единственото стихотворение
което съчини за мен
първата дума в него
беше
заедно

 

***
подпиши се
под всяка своя
гръмка дума
на прага
на умирането
тогава ще знам
че няма да те срещна
в следващия си
живот

 

***
за теб съм относителна
подобно на висока температура
забравяш ме
когато премина
но последното ми завръщане
ще бъде треска
с постоянна
амплитуда

 

***
една единствена
премълчана дума
е достатъчна присъда
за всички изговорени
преди нея

 

***
живея на ръба
на всяка категоричност
така няма път
който да съм извървяла
докрай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

война

караме се,
дразним се,
когато аз греша
ти се извиняваш

когато единият обича
това не си ти

 

обещание

обещавам, че ще се уморя да те гледам
когато затворя очи завинаги

 

карта

знай, че където и да си
до мен
или на километри от мен

пак ще си по-близо
от всеки друг

 

намерих те

започнах да вярвам в истинската любов
едва когато я загубих

 

опция

естествено, че ще избера теб
ти си един, те много

естествено, че ще избера тях
те са много, ти една

 

кардиограма

казват, че надеждата умира
последна
моята е на командно дишане
с нисък шанс за оцеляване

 

нередност

извинявай, че не правя нещата
както трябва
и понякога се налага да се ядосваш

но ти се заклевам, че те обичах грешно
по най-правилния начин

 

здравей

обажда се миналото
ще ме намериш в папка
„пропуснато“

 

остани

следващия път
(ако има такъв)
искам да легнем един до друг,
да се прегърнем,
да се слеем
даже почти разменим
единодушно да си объркаме завивките

хаосът не е проблем
ако ти ми разбъркваш живота

 

двама

ти си всичко, което той не е
той е всичко, което ти не си

и не знам кое е по-лошо

 

***
нека приключим тихо,
кротко
без нищо повече

правилните думи
ги изхабихме в грешни моменти

 

„все някога ще умра“
все повтаряше,
а аз толкова го обичах,
че постоянно му крадях запалките

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Магията на една цигара

Паля я, бавно я докосвам с уста и си
дръпвам. Усещам как дъха й прекъсва моя. Изпълва
ме с пушек. Целувката й ще бъде моята последна –
суха, но нежна.

 

На Д.

Беше вечер без луна,
а въпреки това виждах луната в очите й.
Лунните лъчи бяха вплетени в косите й,
а звездите бяха мен.

 

Той

Гледам те, разглеждам те – син си.
Очите – прозорец,
устните – кафе,
езика ти – цигара,
самия ти небе си,
златен небосвод свети душата ти,
осветява и най-тъмната ми уличка,
защото сънят ми мечта е утро като това.

 

Муза

Музата ми идва на топли и студени вълни и ако всичките
мъже на света ме оставят заради нея, няма страшно,
защото водката ще утоли всичките ми жажди.

 

Въображение

Още чувствам устните ти оставили следа по тялото ми.
Пръстите на ръцете ти,
грубо разкъсващи външността ми – още сънувам ги.
Усещам теб, сънувам душата ти, чувството за теб и твоята
страст не ме напуска.

 

Ти

Гол живот и оголени книги с разголени страници и
истории без дрехи

разказващи по-чисто от твоята уста – вече и в
библиотеката.

 

Когато съм с теб

Винаги имам какво да кажа, но ако не мисля това което мисля,
защото „обичам те “ са две прости думи, а как един глагол
показващ състояние и лично местоимение може да съдържа
толкова много чувства.

А ти, ти си океан, син и зелен и виолетов като в космос, море със
светулки покрито и залято от самота.

Красив като самодива убиваш ме с погледа си и къпеш ме гола в
твоя воден басейн.

Наобиколи ме и танцувай върху сърцето ми с обувки на шипове
докато не се смачка и не знам дали очите ти са студени или ме
парят като горещ пламък вода.

Не зная кога ще ми дадеш да си дръпна като от цигара от душата
ти и дали ще си дръпнеш от моята и ще изпълниш дробовете си с
мен или ще ме отблъснеш отново.

А да не знам какво знам и да не ми харесва какво не мисля, не
знам да не знам и не мисля да не мисля и така ще е докато се губя
в теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***

човек свиква със студа
като бездомните кучета
човек не е длъжен
да бъде сред другите
приетата самота е свян и смирение
затваряй вратите
към своите навици
изгони псетата
които те ръфат да бъдеш в глутница
и макар в теб да е ледено
епически болно
изпий няколко глътки вино
и сънувай мечтите си

 

***

на нова година
въздухът е наситен с отсъствия
излизам на балкона
както съм го правила безброй пъти
в главата ми
телефони на уж приятели
плюя фасове от много цигари
един клошар си купува подарък
от кофата за смет
квартален пияница
пее за дядо коледа
вместо да се хвърля
през перилата
лягам преди полунощ
пълна със спомени

 

***

любовта ми е картина в охрено жълто
блясък на сняг
скърца под нозете
когато рисувам
четката ми удря маслиновите дървета
в райската градина
питам се
да бъда ли с теб или не
чувствата казват да
разума не
желанието боли
Ван Гог е изпускал четките
от ръцете си
там
сред жадните глави на слънчогледите

 

Испания

На кръглия площад в Памплона
в петък се изсипват бикоборците
Разпъват се сергии с плодове
Кафетарии отварят врати
На ъгъла
в бара
испанци пият бира
В ресторанта
дървените маси
лъщят от лактите на южняците
Гордеят се с Гауди
Барселона е наблизо
От прозореца на хотел „Бяла перла
с Ерика
Виждаме конкистадорите
После…в кръчмата
на масата
където Хемингуей
е дишал гениално вдъхновение
смес от гозби и бича кръв
подправки и лютиви изпарения
ще пием с нея чай
А вечерта
ще ни затвори в окото си

 

***

опитах да стигна окото на бога
невъзможно
питам се
има ли същност която се достига
с разум
или всичко е относително
ние сме само пътници
минали за малко през пътя
търсим нещо
а не знаем какво е
оплитаме се в
схеми закони норми
остава спомен в другите
мястото на което сме били накрая
мъртвата птица поемам
в ръката си
гроб преди земния

 

***

удариха с камък очите на звяра
сега не вижда добре
но плаче
и е по-добър с
птиците
котките
кучетата
и с човеците

 

***

носи тялото си като черупка
срамува се
знае
всички
виждат несъвършенствата
мълчи
затворена в себе си
неразумни са сълзите
все по-лошо ще става
плодовете имат една история
загниват

 

***

небето явно не ми дава знаци
вселената не ме предупреждава
за
скъсаната връзка помежду ни
защото
тази вечер есенна и топла
се срещаме
в средата на циганското лято
сред пеперудите на щастието
и мушиците на някаква досада
защото
в пиршеството на вселената
климатът е само настроение
и ние задвижваме природата
само когато не сме заедно

 

***

на свети валентин
от скъсания джоб на живота ми
скача
призрак на любов
но не вярвам в илюзии
сърцето
отдавна е клошар
и ще чакам
другия

 

***

отварям и затварям прозореца
за мен са две действия
в права линия
за другите – кръгово движение
само мравките и гълъбите
ме разбират
знаят че баланса на природата
не е в кръговото движение
а в спиралата
затварям
отварям
и отново
вземам чашата
гневно удрям
частици от стъклото
се посипват по паважа
вече всички ме аплодират

Стихотворения от книгата „Метафизика на любовта и раздялата“ ( ИК „Жанет 45“, 2016)

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

No fear

Страхуваше се
някога
от тъмното
у себе си.
Да не погълне
хищно мене.

Сега съм там.
А ти – свободен.

 

Криеница

Така добре
се скри от себе си,
че постоянно
те откривам
в мене.

 

Религия

…а устните ми
рана
върху дланта
на Господ,
който те
покръсти.

 

Предвидливост

Преди лягане унищожавам
сънищата с тебе,
за да мога да достигна
края на нощта.
Утрото е предвидимо.

 

Сутрин

Аз пак закъснявам,
понеже избързах
да стигна навреме
в душата ти.

 

Зависимост

Ти си сянката
на всичките ми
полети
без която,
ще съм болна
от безплътност.

 

Усмирителна риза

На любовта ни ризата е бяла.
А по статут е усмирителна.
Възкръсването в лудостта
е смисъл.

 

Вярност

…а цялата оставаща любов,
когато някога ще правя,
ще бъде само с теб.

В пространството,
където ще останем.

Между устните.

 

***
Тъгата е зараза,
прихваната
от случване
на невъзможното.

Мечтателите –
нейни жертви.

 

Тиха война

Ръба на устните
по-остър
след всички
премълчани
многоточия.
А раните ни
стрелят
с удивителни
виновните
за тази
споделена
лудост.
….
Понеже искаме
да изговорим
с действия
желаните
глаголи.

 

***
Нямаш сянка
и място под слънцето
ако в Някой
не си
у дома си.

Вратата
отворена.

 

***

/ По дъртия мръсник
Хенри Чинаски и неговия
„близнак“ Чарлз Буковски /

На хиподрума на живота
със теб сме куците коне,
които в крайна сметка
ще спечелят.

Не бой се.
Заложи на мене.

 

***
Не ме питай защо пиша!

Това е единствената
форма на любов,
която мога да ти давам
ненаказана.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Когато викът стане толкова силен,
че се изгубва в пространството,
когато самотата е толкова осезаема,
че парализира сетивата,
когато раната е толкова дълбока,
че краят й е началото.
Тогава ще разбереш защо мълча.

 

***
Всяка илюзия
бе ново перо
в конструкцията на крилата ми.
Имаше два варианта –
да полетя и
никога да не се върна
или перата да натежат
и никога да не се извися.

 

***
На лъжата краката са къси,
а тя бе дългокрака лъжкиня.
Спускаше сладките думи и
като рибарска мрежа омотаваше
душата в поза митична на
пълно бездихание.
Трите желания не съществуват.

 

Sangre Azul

Спускаше сините си коси
право в артериите на сърцето ми.
Синята кръв шуртеше от миглите ми
и се сливаше с небето.
Мъглата обгръщаше болните ми въздишки.
За аристократ имаше прости маниери,
не знаеше как се обича.

 

***
Стъпките напомнят
тиктакането на часовник.
Колкото повече се приближавам до теб,
толкова по-малко време
ти остава.
Няма те.

 

***
Стъпваш накриво,
падаш от пътя.
Не разбирам защо
животът напомня
ходене по въже.
Не съм акробат.
О,бес(их)ове(се) мои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Утехата не я намерих
на дъното на чашата.
Намерих я в пясъка
на морето.

 

„Ти си повече от Лолита“
Не разбрах тези думи,
когато ги каза,
не осъзнах грижата, която
имаше в тях.
Бях просто дете, което
порасна пред очите ти.
И те обичаше.
Не посмя да ме докоснеш,
с ръце, но с поглед го правеше.
Други цапаха душата ми, пречупиха цветята, които ти засади, но твоите цветя
са вечни и след
най-студените зими, отново цъфтят.

 

***
запали печката
ще направя
кафе на джезве
ще седнем по турски
на старата черга
няма кой да ни намери
не бързаме,
животът ще ни изчака
така както ние го чакахме
да ни срещне отново

 

***
в съня си
ще тръгнеш
да ме търсиш
и когато ме
откриеш
ще се събудиш
с празнина
в душата

 

***
Не е нужно
да те виждам,
за да те
усещам.

 

***
Спрях да те търся,
защото знам, че
не искаш да те
намеря,
но понякога,
не съзнавайки
гледам хората,
за да намеря
твоето лице,
да срещна пак
твоите очи, усмивка.
Напразно,
защото си
незаменим.
Спрях да те търся,
но искам ти
да ме намериш.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017