Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи

 

Александър Асадчи (Александр Асадчий) – Роден на 15 май 1974 г. в с. Шаранга, Нижгородска област, Русия. Завършва филологическия факултет на Смоленския държавен университет, специалност „Руски език и литература”. Един от създателите на поетическата група „Племенници на Музата” („Племянники Музы”). Публикува стихове в списанията „Арион”, „Вавилон”, „Персона”. Участва в поетически четения заедно с Евгений Рейн, Татяна Бек, Алексей Альохин, Дмитрий Биков. Издава стихосбирката „Човек с главна буква” („Человек с прописной буквой”, 2005) Става съосновател на литературната студия „Персона”, която през 2017 година ще навърши 25 години. Работи като журналист.

 

Наталия Няголова: Александър, Вознесенски говори за хоризонтални (по възраст) и вертикални (по съвест и талант) поетически поколения. Кое е Вашето „вертикално” поколение от автори, чиито текстове са Ви особено близки?

Александър Асадчи: Избирайки между Лев Толстой и Достоевски, разбирам, че творчеството на първия ми е по-близко. Този тест често провеждаше моят преподавател професор Вадим Баевски[1], чийто филологически семинар посещавах като студент. Близко ми е и творчеството на Владимир Маяковски, неговата социална експресия, която е подчертано лирична. Харесва ми поезията на Андрей Вознесенски, „гариките”[2] на Игор Губерман. Имам любими стихотворения от поезията на Александър Пушкин. Обичам някои неща на Катул и въобще на древните римляни, но без система. Дълго съм се занимавал с Велимир Хлебников, а по-късно се заинтересувах от творчеството на поетите от ОБЕРИУ (ОБЭРИУ)[3]. Моето любимо стихотворение принадлежи на Николай Олейников – приятел на Даниил Хармс в ОБЕРИУ.

Тому, кто живет, как мудрец-наблюдатель,
Намеки природы понятны без слов.
Идет в штанах обыватель,
Летит соловей без штанов.

Н. Н.: Вашите предпочитания в световната поезия?

А. А.: Ценя съвременните поети за благородната мизантропия, която дава надежда и вяра в човека, за художествената пестеливост и лаконичност на мисълта. В произведението или има живот, или то е мъртвородено дете.

„…Тельце стихотворения,
Хрупкое, ребристое…“

Обичам да слушам стиховете на Ник Кейв, да чета в превод Станислав Ежи Лец, близка ми е поезията на Леонард Коен.

Н. Н.: Имате ли кумири?

А. А.: Не, нямам кумири. Интересуват ме възгледи и текстове, а не идеологии и биографии.

Н. Н.: Вашите „формални” поетически пристрастия?

А. А.: Харесват ми минималистичните жанрове: едностишието, четиристишието. Според мен това е симптом на времето, поемата през XXI век е анахронизъм. Считам за много сложен поетически похват лирическата ирония – спокойна, беззлобна, изразителна, и се старая да я използвам.

Н. Н.: Журналистът и поетът Асадчи не си ли пречат взаимно?

А. А.: Журналистиката започва с репортерството. Ти летиш, пътуваш, ходиш в търсене на информация. Трябва да бъдеш пламенен ентусиаст, да живееш с това, да вярваш в значението на своята работа. Поезията е онова състояние, в което човекът не може да не пише стихове. Защото той така живее и чувства. В този смисъл репортерството и поезията са с нещо близки. По-късно, когато авторът-журналист постига свой език и стил, това вече е повече професия, отколкото живот. Функционалността на езика в журналистиката е различна, в сравнение с поезията. Но добрият журналист – той вече е почти литератор. Родствените връзки между двете сфери никога не се късат напълно. Журналистическото наемничество, особено в съвременните социални мрежи, стои много далеч от литературата като цяло и от поезията в частност, най-вече защото използва нелитературен език и мисли потребителски.

Н. Н.: Русия, още от времената на „златния” XIX век, се счита за литературноцентрична страна. Изменила ли се е ситуацията в началото на XXI столетие?

А. А.: За съжаление, в края на XX век в Русия не се появиха водещи литературни фигури. Литературният процес се разпадна на потребителски мейнстрийм, който не може да не угажда на широката публика и да не зависи от нейните потребности и локални, оригинални, литературни явления (от маргинални до регионални). Именно така се развива руската поезия днес. Тя се състои от такива обединения като „Персона“, от автори, които живеят своя стихиен, повече или по-малко продължителен, литературен живот.

Н. Н.: Какво мислите за статуса на поета в съвременното руско общество.

А. А.: 2017 година календарно съвпада с 1917. Повтарят се не само минутите и часовете на размисъл, дните и седмиците на нашите дела, месеците, от които се състои годината, но и някои исторически събития. Обществото, подобно на неравнодушен човек, е уморено от очаквания и иска да се устреми насреща на бъдещето, да се отърси от оковите на миналото. Как ще се случи това е трудно да се каже. Но такива очаквания се чувстват във всичко, особено в литературата.

Вижте съвременните руски поети – част от тях станаха журналисти – това са и Дмитрий Биков, и Семьон Пегов, и много други. Някои руски автори отидоха на война, например Захар Прилепин, който неотдавна стана заместник-началник на батальон в Донбас на друг смоленчанин – бившия национал-болшевик Сергей Фомченков.

Социализацията на поезията предизвиква различни мнения сред литераторите. Например известният съвременен прозаик Валерий Зеленогорски вижда в нея повторение на съветските разобличители („правдорубы”), които са повече пропагандатори, отколкото автори.

Аз мисля, че поетът е преди всичко лирик. Основният проблем на автора е поетическият свят на съвременния лирически герой. Ако в този свят, освен поетическото Аз, присъстват и съвременните събития и реалии, то това може да се нарече социална поезия.

Поетът – гръмовержец вече изглежда уязвим.

Н. Н.: Къде е мястото на поезията в екзистенциалното битие на „глобализирания” съвременен човек?

А. А.: Не смятам, че поетът трябва да призовава разсеяната литературна аудитория към извършване–достигане–признаване или към други подобни действия. Лириката на Лермонтов е не по-малко социална, отколкото лириката на Некрасов. Нима литературният авангард чрез своята форма не отразява абсурда на съвременния социално-икономически модел! Онзи модел, който чрез системата „производство – потребление“ прави от хората човеко-машини на Ламетри, които искат да произведат повече и да консумират повече. Поезията за мислещия човек е способ за първоначална самоидентификация в обществото. Според мен, социализацията на човека протича чрез литературата.

Н. Н.: Един последен въпрос – вярвате ли, че поезията може да бъде социален коректив?

А. А.: Предполагам, че поезията, още в своята природа, е диаметрално противоположна на обществото. По-горе говорих за това, че личността може да премине път на социализация, запознавайки се с литературната традиция, потапяйки се в света на литературата. Но това е път на постоянни вътрешни сражения, на победи и поражения. Да, по този начин човекът признава съществуването на обществото и неговите догми. И забележителното е, че литературата, която възниква като резултат, също става част от обществото. В този смисъл може да се каже, че Гай Валерий Катул ми е по-близък от поета Максим Горки. Следователно някакви исторически факти, ориентири в литературата, без съмнение има, но те не представляват категоричен императив. Самият литературен процес не може да бъде етичен или нравствен. Той никога и не е бил такъв. Но това, че литературата, в това число и моето творчество, все пак стават част от обществото, вече не ме угнетява…

 

                                                                                                    16 февруари 2017 г.

 

 

[1] Вадим Соломонович Баевский (1929 – 2013) – Известен руски литературовед, професор в Смоленския държавен университет, създател на филологическа школа, автор на монографиите „Стих русской советской поэзии“ (1972), „Давид Самойлов“ (1986), „Сквозь магический кристалл. Поэтика „Евгения Онегина“, романа в стихах А. С. Пушкина» (1990) и др.

[2] Игра на думи – „Гарик” в руския език се възприема като умалително от „Игорь”, а „Гарики” (1988) се нарича и поетическа книга с четиристишия на Игор Губерман.

[3] ОБЭРИУ – Объединение реального искусства – литературно-театрална група, съществуваща в Ленинград от 1927 до началото на 30-те години.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Елена Янева – Основен материал

***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 


Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 


Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефани Гончарова – Семейство

детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Василия Костова – Аскеза

Прецедент

Накъде би погледнал летецът,
ако остане сам в стая
с всички предишни терминали,
които е кръщавал
с имена на домове?

 

Блаженство

Има острови, на които
мъглата никога не пада,
бариерата на ония от другия край
никога не разделя,
границата им не посреща с куршуми.
А цяла година ти
преписваш името на тази абстракция
в кръстословицата, която
продължаваш да избираш,
все по-далече след всеки квадрат.

 

Вот на изтребление

Ако на гладната ти майка във Сирия
й бе нужен моят глад,
нямаше да пожелая да е друго.
Ако на нямата ти майка в Афганистан
й бе нужен моят глас,
нямаше да пожелая да говоря.
Ако на теб ти бе нужно
социалното ми осигуряване,
за да качваш модели на яхти;
щях да дам своя глад на Халеб,
щях да сам своя глас на Кабул
и да заминем.

 

Сняг

Гледаме бялото на небето
и неговото моногамно мълчание,
докато очите ни завалят
върху суровия асфалт
в най-чистокръвния
месец на зимата.

 

Dark necessities

Тъмните потребности звучат по-добре
от мръсната тераса на хотела,
отколкото от втори ред правостоящи
на националния терен.
Стигам дъното, а ти ме караш
да се върна откъдето съм дошла;
прибираш се без да довършиш,
затваряш дървените си прозорци.

 

***
Ако беше жена щеше да бъдеш
Първият стълб на мирния преход
от Голгота до Едемската градина
и да събираш вярата на грешниците,
когато настане революция.

 

***
тя се спъна на площада
той пусна ръката й
вината в нашите павета

 

Преход

Шестгодишните на третия свят
се раждат с наведени глави
не заради новините за холера,
позицията на Тръмп за глобалното затопляне
или болестите, предадени им по наследство;
раждат се и после цял живот
разглеждат само стъпалата си
колко са остри.

 

Екстремист

Заради теб жена ти мина през въглените
боса, със затворени очи
и четири месеца по-късно
я накара да се хвърли в преспите,
затрупали обувките ти,
без да забележиш раните по стъпалата й,
без да забележиш, че си е отишла.

 

Човек е съвършен

И две години по-късно
мисли за съобщението,
което Господ не прочете.
На първата им среща
в подлеза в Надежда
сменя темата от неудобство.

 

***
На Задушница само мъртвите не отчитат
износената тема за смъртта сред поетите
и крият раздаденото между зъбите си,
поглъщат в своя памет вместо мен.

 

Аскеза

Нахвърляни образи по цялата ти
нова земя, не би трябвало да ги събирам, нали?
отделям дрехи от бутилки
торби от подаръци
нейните чанти от нейните бутилки
прeразкази с неравен почерк,
прозата не била силната й страна?
Не знаеш
Вече знаеш
предозирам с отсъствието си
в ъглите на друг дом
друго пристанище,
на което жените на моряците не чакат своите мъже,
да се завърнат с улов и неизлечима болест, и след прощаването с тях на кея
отварят камерите на всичките си животи
за някое ново екзотично име,
истински колос в занаята;
вече не търся чарковете, които оставих
в ъглите на дома, който не беше чужд
Изпращат ме от боклука
Смеят ми се от боклука
Намини пак донеси бутилки
– Сърцето ми има място за всички
защото това е нещото,
което просветлението прави с хората като мен
това е пълното вътрешно отражение
което ме научи в морската столица –
до белите лилии на плажа,
оставени от овдовелите съпруги;
това е нещото, която всяка
уважаваща себе си модерна жена прави
с останките на сухия моряк
не ги показва на никого до 40тия ден
и даже тогава не им връща името,
те вече са никой,
обесени във влажното им геройство
Бог нахранил бедните с риба
Бог взел от бедните рибата и всичкият живак
в сивите им вени.
Твоят дом е твоето богатство
най-тъжната му придобивка
е свободата на първото лице
– Аз се научих да сглобявам –
което не пожела да ме спре
в завръщането при моряците

 

За моряците и хората

Морякът попита стареца на кея,
къде продават фуражки по-евтино,
мъжът се усмихна, изслуша
нещастната изповед
за някаква буря навътре в морето.
Попита моряка кой е откраднал
нощес немитата с месеци риза,
която оставил в основите на моста
да приюти опашките
на слепите кучета.

Заливаш с неми контракции
всеки безпаметен бряг,
за да не може да оплаче
твоето име на рибарите,
които сутрин търсят хляба си
във водите ти; намират само
разкази за кораби.
Заливаш децата им с железни неистини,
къде ще доплават, когато пораснат,
къде ще ги отведеш
за посмъртна награда,
къде ще намериш бялото им щастие,
което циркулира във вените на бащите им,
което майките сънуват
и се будят от кошмари.

Възкачи се над земните престоли,
да чуеш зъбите на жадните пътници,
деца на някой чужд дом,
където преди вечности
водите ти са галили
безплодна напукана пръст.

Морето не ти донесе спасение,
морето не ти донесе препитание
отдалечи самотата ти с лунна година,
приближи я към плажната ивица,
за да удави във водите си всичко божествено
и да изплува на бреговете ти
след четири месеца.

 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
не описват върху своя циферблат
земното притегляне, скоростта,
с която отдалечи бялото ято,
– германските машини
и техните залпове полетяха
неудържими в небето на Победата-
не върна седалките в изправено
положение и не благодари
на персонала за най-евтиното кафе
на дъното на инкрустираната чаша,
която извади от джоба си.

 

Нонстоп

Казвам на всички колко те обичам
когато при 50-годишната изключиш телефона си
не се обаждаш със седмици не си
спомняш за завършването ми
вместо това след месец ми разказваш
колко часа си спал когато наркотиците
те изхвърлили отново на земята
и този кошмар не звучи по-добре
на чалгата в колата ти.

 

***

Каляваш навиците ми,
научаваш ги да плуват
в изстинал бездънен басейн;
запушваш всички отвори,
не им позволяваш да си тръгнат,
побъркваш ги с безразличието си,
докато се давят в гняв.

 

Нечетно

Всички възли на паметта ми все пак ще те забравят
два часа, след като реши да не отговориш;
три часа, след като реших,че ми трябват
пари, поезия и футболисти,
а не някакви банални двустишия.

 

Закономерност

Ще дойдеш на последната вечер
преди падането на държавата,
преди раждането на новата власт,
за да се заслушаш в дванайстата молитва
и да чуеш единствената ми молба
най-накрая да тръгна по пътя си,
най-накрая да води далече от теб.

 

Продължаваме

Надеждите всички седем милиарда
да повтарят имената ни на заспиване
за да можем да кажем на децата си
че ни стиска да не бъдем данъкоплатци
не в буквалния смисъл на думата ти имаше
държавно училище за малката руса глава
на сина ти но спести от уроците по пиано
поощряваше либералните изкуства за да бъдеш
запомнен като най-добрия баща.
напред с опитите за нетленна смъртност,
напред с опитите да забравим имената си.

 

***
Децата ни ще оцелеят,
само след като потопят ръцете си
в студената бяла вода
и начертаят жертвени кръстове
върху челата на всеки отляво,
без да можем да застанем на пътя
на техния светъл Великден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Нели Георгиева – Лолита

Лолита

това момиче
знае как да инжектира
електричество в рефлексите
на мъжкия род,
тогава земя и свят
нямат силата да
противоречат
на такова сблъскване
между две начала,
които пипнешком
отгатват пътя
от разплитане на косата
до леко стъпало във въздуха
с инстинкт да трепери
през нощта.

 

Толкова много

дете в близостта,
момиче в тялото,
жена в ръцете,
мъж в смелостта
алкохол в очите,
дантела в бикините,
целувки в кожата,
бързина в дишането,
сила в стремежа,
крясък в тъмното…

толкова много
поезия в леглото –
все свършва.

 

Балада

днес
вечерта е така тъжовна,
даже нищото
около мен
ми се струва пълно
със коприва
и всичко пари червено
като залез,
наситен с боя
от мотив за утре,
когато ще остане само
спомен за беда
в това стихотворение,
което, вместо поета,
само се нарeчe
„Балада“

 

Картата на моя живот

моят живот
прилича на себе си,
расте като
парниково цвете
и плавно
повтаря грешките
сякаш са валс
на Шостакович
във филм за Анна Каренина
от бъдещето,
където вместо влака
я убива
Вронски.

 

Клетъчен глад

познавам добре
часовете преди вечеря,
когато те чакам
с авокадо, маслини, гуава
и други подобни
ядливи желания
от утробата на природата,
които са вкус
за клетъчния глад
на кръвта ни,
създадена
да се нахрани изцяло
единствено с досег
до насъщeн вулкан
в екстаза.

 

Байкал

очите ти
прожектират най-чистия
извор на живот
като Байкал,
мога да гледам в него
толкова дълбоко,
колкото е необходимо,
за да видя рибите,
с които Господ храни
хиляди гладни.

 

Охолно

когато човек пише,
в него има брат художник,
който пoзнава тежкия път
на действителността,
като нищо повече
от зелена нагласа
в очите на гледащия
пожар отблизо.

 

Дуенде

дух, душа и тяло се събират,
когато дуенде трае
еврейската половина в мен,
топла като цял континент,
със спомени отдясно
за силата на възникване
и страха от неживота.

 

Сърце

ако бях защитена
като някой,
който използва числа,
вместо думите,
сърцето ми нямаше
да се разбива
осем пъти на ден
и също толкова по пет
през нощта,
когато се опитвам
да попитам Господ:
не съм ли добър човек
и защо не спирам
да плача магнезий,
а само живея
с половин възприятие
за сила,
понеже не разбирам нищо
от събиране,
освен, че сърцето ми
отказва да работи,
разкъсано
на 40 парчета.

 

Любовни вариации

първото намерение
на този, който обича
е картина,
по мотиви на Климт,
за момиче с червена коса
и целувки в златния вятър –
такова намерение
има много
ефирен свят,
който с лекота
може да се превърне
в пяна и кристали гняв
или кълбо
от студения дъх на вик,
рисуван от Мунк.

 

Нещо като радостно стихотворение

в музея на щастието
са изложени органите на радостта:
смях, удоволствие и веселие.
там, хората с животна недостатъчност,
отиват, за да потърсят
трансплантация на смисъл
да се въртят в затворен кръг
от сутрин до вечер
със завързани очи, подчинени ръце
и безплодни души,
които не принасят възможност
за дори малко успокоение или залъгване,
че добрината ще надделее поне веднъж
във везната на жребия,
но резултатът
винаги е мъчение,
защото всички пренебрегват
нерушимата истина,
че щастливите хора
са измислица на пресата.

 

Грешна епоха

втори пореден
петък мечтая
да живея причудливо,
а този ден
е така самотен
от сутринта,
когато се събудих нарочно
от кошмари, плач
и болки в коляното
заради студеното време
в Русия
преди 132 години,
във време по-удобно
за моите мисли, дела
и неродени деца,
които сега са просто
посветена поезия
заради писъците,
в главата ми,
от грешната епоха,
където съм принудена
да светувам.

 

***
на дървото вече
има 27 листа,
годините са обратното
на есен.

 

Години

на езика на човек
годините са живот,
който намира промяна
като дарение
във всяка катастрофа
въпреки язвата на времето,
която разлага мъдростта
на измислици, въпроси
и световъртежи
в очите на съмнението,
когато те са празни
от вяра и раждане,
защото да се родиш
на езика на човек
е покръстване.

 

Сърдечна криза

пулсът е неравноделен,
когато вътре нещо умира
от безсилие
до заекване на думите,
които и без това
не могат да обяснят
колко
голяма е болката
в този омърсен
външен свят,
където вече няма
вкоренени
вяра и свян,
затова
даже дърветата съхнат
без развиделяване,
което е заровено
някъде,
но въпреки всичко
остава едната
щедра мисъл,
че животът е вечен
на друго
свещено място
в милиони лъчи светлина
с общо съзнание
за върховна победа
на чистото
благотворение.

 

Поетично за поета

литературата живее
както си иска,
ражда без упойка,
знае, че красотата
е в различното,
а технологията на свободата
е да стигнеш до край,
щом на масата няма
сирене, хляб, босилек и вино
въпреки цялото
съзидание
в горчивия свят,
като нещо много горчиво,
където литературата бърза
да живее
както си иска
и тя е обратното
на очакване,
защото никой не чете
живите поети.

 

Свободата на словото

най-ценното изпитание
за един поет
е да запази
свободата си цяла
като парче хляб,
което не се рони
от режими, робства
и други основания
Лорка, Данте,
Маяковски също,
да водят война с мастило
срещу реда в езика,
защото все някой
трябва да остави
прямо слово
вместо кокали в земята,
в противен случай
бъдещето просто
не си заслужава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристиан Илиев – Блек Рам

философия

ако нямаш обувки
които да обуеш
макар и бос
все пак ходи
ако нямаш
какво да кажеш
мълчи копеле

 

блек рам

допри бузите си
към асфалта
пий
плачи
обичай
и отново
счупи бутилката

 

***
за всеки
паднал от болест
се полага носилка
за всеки
паднал от любов –
кръст

 

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

 

мъртва зона
(не по кинг)

студено небе
сълзи от безразличие
и цял свят
изгубени души

 

ще бъда
сламата
която расте
високо
цял живот
и няма вятър
който да скъси
краищата й

 

абсурд

преди всяко
театрално представление
идвам два часа по-рано
и броя хлебарките в залата
в антракта си купувам свещи
а след края излизам
и всеки път
се самоубивам на входа
чрез самозапалване

 

***
раздирам всички люспи
от тялото си
преплитам кожата си
наобратно
режа петите си
и ходя по стените
на църквите
като цапам
всяка икона
само по очите

 

тайната вечеря

всеки път когато
ми наливаш вино
се надявам
начинът
по който гледаш чашата
да не се премести в мен
за да не видиш страха
от всички
скъсани покривки
празни чаши
и остатъци от агнето
което готвиш в печката

 

катастрофа

две сърца
чакащи да стане
зелено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Румяна Данчева – Gone

любов

каза ми –
това е само сън
ако знаех че ще се превърне
в най-лошия ми кошмар
нямаше да затворя очи
щях да те гледам вечно

 

gone

погребах се в теб
изгубих се в отсъствията
които сега ми правят компания
стопих се между спомените
изгарям като фас
захвърлен в пепелника
димя в устата ти
това не е поезия
това е ерекция на самотата
с която правя любов
когато те няма

 

***

ще си счупя пръстите
за да не напиша нито едно
стихотворение за теб
четеш ли ме
виждаш ли ме
написа ли ме?

 

Г.

в ирисите ти открих
най-живописната картина на да винчи

аз съм мона лиза на изкуството ти

нямам цвят без теб
най-сивия ден е деня
когато си тръгна

надявам се това да е смърт
а не сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ана Димиева – Време

време

безпощадно делящо ни
изплъзващо ми се
никога недостатъчно
за любимите
моменти
на самота,
открадната ми от
теб,
забавящо се понякога,
но никога
когато сме заедно

 

миг

странни са хората:
днес са тук,
изпълват клетката
на Земята
с трептенията
на крилете си –
утре ги няма,
нито следа
от тях
на света.

 

Danger

хората са опасни
не защото имат сила
не заради устремеността
или страстта си –
а заради ума,
той събира всичко това
з а е д н о
и опитва да постави
в себе си
н е о б я т н о с т т а на
вселената.
ум, мозък колкото два
юмрука,
колкото две сърца,
по-остър от бръснач
и по-бърз от мълния…
за него е съвсем естествено
да иска самоунищожение.
хората са опасни
не защото говорят,
не заради мечтите си
или защото чувстват,
а защото мислят.

 

реалност

понякога овцете
не се прибират
и понякога вълкът
се смее последен

понякога животът
е играта на тъмното
и понякога светлото
напълно изчезва

понякога овцете
вълци във вълна са
и понякога овчарят
всъщност касапин е.

 

***
Петна от бяло по земята,
снегът отдръпва се безшумно
тъй както зимата, тъгата
се между камъни прецеждат.
Ръката пуска самотата,
дъбът-гигант орел подслонва
и на душата ми в гората
цъфтят безброй цветя и хора.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Глад

Портрет

Живееш по посока
на залязващото слънце
с очи, насочени до смърт
към изгрева.

 

Глад

Ще бъдат вечно гладни
мислите за мене,
понеже най-добрата
ми любов
е тази, дето правя
с остатъка от
мъжкия ти разум,
изгубващ се
във ада
на очите ми.

 

***
сплитам пръсти
до бялото на кокала
да не посегнат
да докоснат тебе

 

***
Нахрани душата с думи.
Засити сърцето с чувства.
С какво, кажи, ще храниш
Хищницата в мене,
която винаги
е гладна
за тялото
на твоята
Любов?

 

Несъответствия

Твърде голяма съм
за границите
на сърцето ти,
което ще се пръсне
от усилие
да ме приеме.

Светът е тесен
от отсъствия
и в него аз
не съответствам.

 

***
Най-дълбоко е дъното,
когато паднеш
от високото
на очите ми.

 

Позициониране

Ти си тъмната страна
на очите ми.
Зеленото – запазено
за дяволите,
дето са те взели.

 

Разминаване

Не мога да попитам
щастието си
дали го има,
понеже винаги
живяло е
на чужд адрес.

А аз – все още
безадресна.

 

Политическа реалност

Да нахраним мечтите
със самолетното гориво
на приземените илюзии,
че съществува
обетована земя.

 

***
Най-жестока е истината,
която си предал,
отричайки.

 

***
пуша бързо
така и живея
само с теб искам
да спра времето

 

***
Звукът на времето
се върна в мъртвата ми стая,
забравило да ме попита
докога
ще се преструвам,
че не помня,
че всеки миг със теб
по-дълъг е
от паметта ми
за живота.

 

***
забравям си погледа
на мястото където
виждам теб

 

Оставаш същия

в пространството
на живите ми думи,
опитали да преведат
непреводимия език
на лудото ти
съществуване,
в което всяко
неразбрано изречение
завършва с обич.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Божидар Пангелов – Човекът, който мълчи

ягода

ти, който си
отгоре (в пропасти)
отдолу (в пропасти)
знай

държа се за корена
и гледам настрана

 

Човекът, който мълчи

Човекът, който върви по
Calzada de los Muertos, говори
само на испански.

„… в останките от вчерашния
дъжд проблясва мъничко луна.
Лед твърде много лед. И времето е
някак разделено на утре и
на утре. А любовта, о,
любовта е…“
Човекът продължава.
Да.

Отсреща, по алеята на птици,
двама си говорят в злато.

 

Вечерна молитва

Дърво обърнато съм днес
към корени
и към небе.

Косачът отмина със сърпа
подобно луна.
Каквото беше излишно –отсече.
Останките изгорих,
за да е чисто
като в картина на Шагал.

Молете се за мъртвите невинни
и за децата.
Вечерно.

 

***
април – дъжд
люляци
белият
с по-
свити листа

 

Забравих

Луната тази нощ
е половина, но утре,
утре ще е пълната луна.

Когато с теб
отворим
всички нощни гари,
отворим
всички кратки градове.
И всички статуи
ще станат кротки
белези…

Забравих си сърцето.

 

някъде

някъде
високо
(в този град)
разбирай
че
понякога
заспива
(този град)
и не
от
дъжд
и не
от
буря
там
разбираш
че
спи
красиво
в
бялата стая
мъжете
голи
заспиват

 

Истанбул

Във този град си
всички или
никой.
Това е видимост.
На разстояние ръка
блестят подобно вятърни фенери
котешки очи
(във този град очите слагат
белег на морето).
И гласовете идват и си
отиват ( на високо).
Така върви светът и
не се губи.

Сега не се страхуваш.
Ще ти разказват приказки
за Шехерезада. И утре,
ще е утре.

 

Тасос

Октомври е ръждив
(с малко златно).
Понякога е син.
Понякога е синьо
( когато с теб пътуваме).
Понякога.

Когато островите плават.

 

синьо

и не до вечност предначертаното случайно ще се случва
а до вик

нечут и чист и слово изречено което ще E
за да приюти отронените в лятото зърна
свещенодействат слънчеви петна в отблясъците
на водата

в синьо

 

Да си спомним

А днес,
да си спомним
за утре.

Когато забързани
крачим,
по алеите тихи,
със жито и хляб,
и със звън
във душите.
Да си спомним
за идващо
минало.
За нова Задушница –
изгоряла за
Ангели.

Помнете за утре!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017