Категория: Поезия

меланхолия

нека се изчукаме
три пъти
за щастие

 

lust

мога да те изтрия
от мислите си
но не и от
ръцете ми

 

*
ако е истина че
очите са отражение
на душата
то значи
тя е най-красива
след третия оргазъм

 

*
оставих сърцето си
на речната гара
за да отплавам
към дъното
на душата ти
без теб

 

любов

миг невнимание
после цял живот
мъртъв

 

живот

всичко е
любов и
смърт и
много секс
по средата

 

*
ако има някой
който може
да те разруши
това си ти
самият
винаги става
отвътре навън
и винаги
си заслужава

 

абстиненция

действаш ми
по-силно
от хероин
ще използвам
всичките ти
заместители
за да се откажа
от себе си

 

махала

улицата на
която ни се
ебаваше майката
сега е празнично чиста
гледа мръсно
и пита за нас

 

носталгия

чувството
че съм без теб
е като граната
с махнат предпазител
колкото и да я
прехвърлям
от ръка на ръка
знам че
ще избухне

 

love crime

не ме е страх
че ще ме хванат
страх ме е
че няма да
ме открият
никога

 

*
любовта е
липса която
има непрекъсната нужда
от това да се
самозапълва

 

*
липсва ми
иконата
но не тази
на която се
молим
а тази пред
която се
събличаме

 

животни

сърцето ми
го хвърлих на
котките
защото имат
девет живота
а кучетата
обичат само
по веднъж

 

страст

може да има
хиляди причини
а може и
нито една
но по-лесно е
да спра хероина
отколкото да
се инжектирам
с теб

 

*
в лабиринта
на страстта
има два изхода
единият е болката
а другият – смъртта
любовта е само вход

 

самота

движим се като
котка из стаите
на старчески дом
и чакаме смъртта си
за да бъдем пак
всички заедно

 

докато животът ни раздели

любовта е
лицемерно чувство
освен когато
е несподелена

 

до живот

любовта ни арестува
докато крадем
от времето
което не ни остава
заедно

 

чернобил

душата ми е
изоставена
територия
която иска
да я анексираш
но не и да забиеш
знамето си там
тя вече е
мъртва
от радиацията
на миналото
и неговото
население

 

добро или нищо

сексът е за
живите
мъртвите
могат да бъдат
само обичани

 

фобия

страх от това
че ще те искам
и след смъртта

 

вечност

ти си бъдеще
в миналото ми
което не бих
заменил
за нито едно
настояще

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
слънцето запали луната
всичко е свято
небето е звезда
която пада
майки извършват жертвоприношения
на детските площадки
мъжете посипват главите си
с пепел от заводите
пророци изговарят болката ни
пред иконата на времето
накрая обрязахме
дори уличните кучета

 

гледка от отвъдното

спи
захапала снимка на небето
ръката й
отмества неволно тъмнината
поти се
защото сънува че е лято
а прозорецът е отворен
и мен вече ме няма
да го затворя

 

*
всеки облак е рана
по кожата на времето
бурята покрива
улиците с кръв
ще се удавим тази вечер
и на сутринта
небето ще изплува
покрито с белези

 

*
светлината се движи
като лодка по улиците
събира удавниците
и оставя камъни
в които се препъваме

 

аз и ти

улично куче с две сърца
което децата от квартала
кастрираха

 

погребение

на мен

подарявам ти
всички цветя с които
времето покрива вечността

 

седмият континент

откраднаха входната ни врата
и оттогава не спим
само се ослушваме
някой да не се промъкне
в търсене на близост
да се скрие под леглото ни
да ни слуша
как правим любов
и когато дойде времето
да се самоубие
заедно с нас

 

*
сняг капе
вместо кръв
от ножа
който споделяме
докато мълчим
от щастие

 

въпреки всичко
все още приличаш на мен –
очи потопени
в кофа със синя боя
устни целували
белите стени на детската стая
която остана празна
ръце които
не пускат нищо
което вече не съществува

 

циганско лято

от очите ни
падат искри
някой ден
ще си тръгнем
сред горски пожари

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

преди края на света слушаме риана

нещо в начина по който ме убиваш
ме кара да чувствам
че не мога да живея без теб

 

*
поезията
е наказание
за престъплението
на живота

 

златният век

каза ми че ставам
само за две неща –
писане и секс
а аз те обичах

но ти ме обичаше повече

 

*
помниш ли
когато закусвахме преди секс

после престанахме

отделихме душата от тялото

 

*
без теб
сърцето ми е
мъртва маймуна
в слънчев зоопарк

 

*
може да ни раздели
само смъртта
но тя все ни събира

 

*
първи сняг
Бог кърми
земята

 

космос

наса откри седем нови планети

седем нови места
за вселенско нещастие

 

матрицата

цигани ровят в боклука
като мен
в гугъл

 

неделя
фокусникът вади от цилиндъра си
слънчево зайче

 

градски транспорт

тялото ти е като забравена книга
в метрото
хората не знаят на кого да я върнат
и я прелистват
но само един си я взима за вкъщи
или я хвърля
в кошчето за боклук

 

когато си тук и те няма

разпъваш нежността ми като кожа
така очите ти остават в стаята
с всички други ангели

 

*
ако не е любовно писмо
поезията няма адрес
ако не е до теб
няма смисъл

 

любов

поезията
беше грешка

 

*
няма къде да отидеш
няма къде да заминеш
няма къде да се върнеш

любовта е единственото място
на човека в света

 

*
ще се обичаме
ще успеем
защото е невъзможно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

дневник на бойните действия

изстрелях целия боекомплект надежда –
любовта не праща подкрепления
пред любимия си враг
оставаш сам

 

тежки загуби в жива сила

вече пиша само кратки стихове
защото всички думи
бяха убити от теб на място

 

килотони любов

твоето сърце нанася
тактически ядрен удар
изравнява ме със земята
сякаш никога не ме е имало

 

ход с царицата на битието

всичко е химия
всичко е политика
всичко е любов
всичко е лъжа

 

триста дяволи

що за поет си
ако светът ти се струва
нормален

 

съвети за поети

когато стигнеш дъното
се огледай за тайна врата
със стъпала
надолу

там
живее
поезията

 

мъртво вълнение

всеки стих
от моята поезия
се удавя в мълчанието ти

 

необятна власт на нощта & тъмата

мракът е побъркания владетел
в световната империя
на човешката
самота

 

академия летална

смъртта чете лекции
в катедра самота & умиране –
след изпит при нея
скъсани
няма

 

краен извод

успехът в живота
е тема по която
най-подготвени са
гробарите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

нощ

пътувам
към себе си

сърцето стои отстрани
и гледа

 

мъртво вълнение

светът потъва все повече

а ние се преструваме
че го обичаме

 

диагноза

поезията е тъмна лудница

в която всеки търси
сърцето си

 

избрани съчинения

аз съм
поезия която

няма живот

няма любов

няма лице

само
тихо самоубийство

 

*
тишината на ръцете ти
е толкова лека

и истинска –
напуска сърцето

за да полети

 

небе

мъртвите се учат да летят

птиците крадат лицата ни

тук всичко е прекрасно –

животът празнува
своята смърт

 

лица

жив или мъртъв –
няма значение

важна е
любовта

 

*
смъртта е син мост
който ще прескочим

ще се спрем

и ще полетим заедно

 

каза бог и уби човека

смъртта и усмивката ти
ме правят снизходителен

но не и липсата на любов

 

дори и мъртви

отново сънуваме
че сме заедно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Майсторът и Маргарита

да обичаш мъж
толкова много,
че всеки трамвай
в града
слага начало
на фабула,
а между действията
котката в парка
ти проговаря.

 

Думите са равни

всеки се ражда
с вразумление свише,
после нещо се обърква
и започва
да живее без отлика
от всички останали,
което е дълбоко скучно
съждение
във свят
на нищоговорене,
където вече
няма хора
като Маяковски
със съдбата
да се използват
прекрасни цинизми
от битието,
защото е силно забравено,
че думите са равни
и всеки се ражда
с вразумление свише,
а после нещо
се обърква

 

В градината на предците ми

спонтанно
се надпяват младини,
а през всеобщата наслада
никне млечна маточина,
която проветрява моята стая
всяка сутрин,
когато искрите светлина
се забождат във въздуха
и космическия мрак
изтича като слънчев часовник,
докато небето стане опако
със следи
от калиграфския ход на историята
и видовете цикъл
в четирите годишни времена
на Вивалди.

 

Пролет

тогава,
когато денят минава внезапно,
виждам анатомията
на февруари
като образ и подобие на пролет,
която води сезоните
със слънце
към неродените сираци
на войната,
без следа от тамян
и дафиново дърво,
защото миналото
е аутизъм –
плаши се от докосване и мирис.

 

Приласкаване

имам нужда
от приласкаване
на смело направени
неща,
които да оставят
ярки следи
или рани
по моето същество,
пълно със енергия
да славослови
идеята
за антипод
на равнодушие

 

Любов

пуска корени
и в токсична среда,
носи помощ,
не вижда
логика,
не търси аргумент,
а просто
състояние на мир,
във всичко потънало
под чертата,
през вековете
шумолене в главата
шумолене в главата
шумолене в главата
с тройно ехо
от гласовете
на вечерните птици
когато наоколо
човечеството расте
и плаче.

 

Заслънчеви се

трогателно загрубя
слабостта на патроните
в мишените
на моите възторзи.
и навсякъде виждам
бутафории от смелост,
невинните треви обиждам
защото приех
вродена неумелост
да бъда момичин венец.
Заслънчеви се,
а слънчогледите и те
все гледат
към неговата сянка.

 

Съприкосновение

някой ден
сюжетната линия
на живота ми ще стигне
от Сена до Сибир
с влакна от трудни решения
и различни впечатления
за съприкосновението
между честолюбие и поражение
в гърдите ми,
където погрома
не е еднолик,
а сплотява дълбоко
оръжие с мир
като сентенция за знамение
в душата,
която е с няколко грама
по-лека,
заради болката.

 

Нещотърсачи

бученето
на подземната река
е състояние на буден човек,
което величествено
избистря чернозема
в самото отчаяние,
когато хипоталамуса
обезболява душата
и отменя тоя свят
като гангрена
с мракобесен
дисонанс.

 

Потъването
е динамично нещо,
прилича на кардиограма
с патологично течение
към пластичен бунт
който рязко променя
атомния състав на благородството
в процесa недоволство
от сравняване на света
с космополитен биполяр,
където хората отнемат лакмус
и не знаят от какво се прави хляба,
защото всичко кънти на кухо
и се променя систематично
като в акрилна
лаборатория.

 

Тъжно като джаз

понякога
дните изглеждат
тъжно като джаз
и никъде не намирам
топъл кехлибар,
вместо него
е пълно
с вмешателства,
а въздуха рови
в белите дробове
повече
от лоша идея.

понякога
светът прилича
на филм за Берлинале,
не разбирам немски,
но знам
какво ще се случи
накрая.

 

Ще пиша

докато ми се изтрият ръцете
от обичане и глаголи
в разказите
за Микеланджело,
един аскет, няколко катедрали
и призма, през която виждам
как загадъчно
се измислят електролити,
ако приемем, че населението
ферментира и се гъне
в самозабрава
от малодушие
без да заизпитва
лудешка нагласа
като версификация
на млад поет.

 

Пиеса с окончания за предопределение

нямат възраст
късите съединения в главата ми
които раздуват времето
до безкрай,
написан със сечение
на латински,
по периферията
на стената,
където висят
мрачно шарен триптих
и много пулсации
след утрешното пресищане
с въздух,
който ще стегне
като юмрук,
за да ме защити от страха,
че всичко се повтаря
в спирала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

зимата
е добър сезон
за несъществуващи спортове
горене на трупове
и да се влюбиш

 

*
в това влюбване
нямаше причини
само следствия
които ще държа в ума си
като дневна светлина
в затворническата килия
от която ще изляза
девствена

 

ноздри

горим
в пламъците на най-тъмното бяло
всеки в своя собствен рай
(огънати отвъд изправянето)
изтекохме през кранчетата
на чешмите
които не успяхме да научим
как се плаче

 

*
губя ума си
като телевизор без сигнал
заспивам все по-късно през нощта
за да те сънувам –
прах
падащ само в дяволския час
на спомените ми

 

*
на отсрещната страна
циментът е напукан
като устни
светлината втвърдява въздуха
прекрачваш –
табелите са с обърнати знаци
и вместо по пътя
са забити в дома ти

 

всичко е свято –
елените умират
с отрязани рога
зимата ловува боса
а езикът ти чертае
снежни ангели
над мислите ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Кръстопът

С имало едно време… започва всяка приказка,
моята започна на един кръстопът –
търся се, намирам се, губя се…
търся се, намирам се, губя се…
С митичния звук на ней
като дервиш се въртя около оста си –
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
– Живей там, където си погребал мъртвите.
Аз ги погребах в четирите точки на света.

 

ПРОТЕГНАХ РЪЦЕТЕ СИ,
с дясната длан приемам от небето,
с лявата давам на земята,
аз съм тази, която дава семето на сеяча
и пази житото на жътваря.
Танцувам по четирите точки на света,
за да узная дали съм странник
или само пътник.

 

ВСЯКО ЗНАНИЕ СЕ ЗАПЛАЩА
защото даром нищо не се дава.
Не съм Ибрахим, син на Тарак,
за да дам сина си и да получа знание.
Слаба съм.
Боли ме.
Невежа съм.
Знанието ми убягва.
Трябва да се науча да чета
между редовете.
Книгата е тайнствена като утробата ми
крие се всеки път, когато я разтворя
може би, защото търся водата, а не жаждата,
изучавам водата,
а не знам нищо за жаждата.

 

Куфарът

Винаги, когато ме заболи,
си стягам куфара
и нужно, и ненужно заключвам в него.
Като Нух се приготвям за спасително пътешествие
крия се във вътрешните му джобове,
изчезвам и се появявам
с надеждата да бъда намерена,
Арарат е изчезнал,
а болката не се превръща в лек.

 

Генезис I

„И не е нужно слънцето да настигне луната,
нито нощта да изпревари деня.“
Коран, Сура „Ясин“ – 40

Ако знаех, че дървото следва листото
и зародишът е по-важен от корена,
а музиката е вибрация на молитвата
и не е състояние на духа,
нямаше да изследвам
дървения мост над реката
нито да се опитвам като Муса
да проправям път през водата,
а щях да се науча да бъда първо човек
и след това нещо друго.

 

Решението

„Материалът, от който е направен
камертона се изменя:
ту влагата му влияе, ту сушата.
Верният тон е в самия човек.“
Петър Дънов

– Слаб е човекът,
пътят до безсилието е кратък и лесен
кръвта е жадна за още кръв,
трябва да заровим зюлфикяр,
разумът да е нашето оръжие.
Говореше водачът,
ние го слушахме
сякаш земята откъдето изгрява слънцето
никога не е била наша,
а човекът, пил от извора,
е останал жаден
водата не утолява желанията
и иска да погълне всичко.
– Да бягаме, да бягаме, да бягаме…
– Познанието е нашата сила…
– Чия земя ще ни приеме?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Хипноза

Луната разсича пейзажа:
ада се вижда с просто око
рая остава на тъмно.

 

Моята нощ

Звезди валят
Нощта – на сини точки

Картина на Шагал

 

Перо

От върха на писеца
капе небе

 

Private

Тъгата
най-самотното място

 

Среднощни сладости

В чинията –
резени от узряла на корена луна

Десерт след вечеря

 

Зора

Кратерът на мрака се разцепва
Светлината –
на свобода

 

Любов

В следобеда – двама
С въздуха рижав
облечени само
свободно
дишаме

 

Пролет

разпукан залез
рисунки във въздуха
с цвят на вишна

 

Лято

истинско синьо
като независимост
самото лято

 

Есен

листопадите
променят светлината
здрачът на сърца

 

Зима

снегът с резкѝ
чертае графиките
бяло и черно

 

Петият сезон

лепне зората
сок от ягоди пръска
зад прозореца

 

„Carpe diem“

Следобедът ли се вдигна във въздуха
или стъпих върху вятъра.

Миг в космоса.

 

Глухарче

Перата отлетяха
След тях
покълва слънце

 

Заличителят

Всяка моя дума пропада
В черната дупка на душата ти

 

Промяна на времето

Въздушни течения
От перваза излита врабче

 

Закон за движението

Пейзажи със запалени светлини
Листопадите тръгват

Без произшествия

 

Предзима

Последният слънчев лъч
се счупи в миглата ти

 

Славата

Нисък облак –
пейзаж с корона

 

Звуци

Настройване на инструментите
Трептене с различна сила

Една твоя въздишка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017