Люба Александрова – Живея в триединство с две саксии

живея в триединство с две саксии –
безименни,
зелени,
нецъфтящи.
Листата им растат на воля,
едната вече заприлича на горичка.
Не си говорим често.
Водата пием от една и съща чаша.

 

Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
мете, измива пода,
рафтовете бърше старателно и сръчно,
потта избива по лицето,
лъщи над устните,
покрай носа,
в очите влиза.
Нетърпеливи са натрупаните книги на бюрото.
Ръцете си почиства, подсушава,
сяда,
в картоните надлежно ги отписва,
усмихва се
и почва нещо свое да реди.
От стаичката в дъното наднича шефката
и както винаги невиждащо поглежда –
сега ги разнесѝ, където трябва.
Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
разтуря арката,
от книги изградена.

Досущ Парижката,
онази,
Триумфалната.

 

Моливче късичко
с графитче изписано
и гумичка стара и твърда
в кутията с брошки намерих.
Моливче.
Дръвченце оглозгано –
без клони,
без листи,
без корен.

 

Пред огледалото години
мерех шапки,
лицето си измъчвах,
разпъвах и разравях сетивата си,
посявах благослови и анатеми.
А винаги
съм подозирала –
зад огледалото е онзи,
който ни оглежда
и отглежда.

 

Къщата, от която сутрин купувах мляко

Къщата с кравата Неда,
с топлите тъмни очи,
гальовния топъл език
и щедрото виме.
Къщата всички отпрати.
Продължи да отглежда цветя.
Жълти, червени, оранжеви.
През оградата с телена мрежа
кремове бели надничат.
Добра среща,
казвам.
Добра среща,
остаряло момиче!

 

И е хубаво, и е тихо.
Птиците
са помежду си.
Вдигат земята нагоре,
Сред тишината я спускат.
При нозете ми,
в ниското,
мравките внасят порядък.
Тихо животът нараства
иззад треви и загадки.
В буците пръст
някой диша.
Глътката въздух поделят
думата недописана,
хребетът и пределът.
И е хубаво, и е тихо.
Времето
се откъсва.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Георги Костадинов – Кюнец

Кюнец

Седи сам в ъгъла.
Пие ракия
и сам си говори.
Носи кюнец,
с прокарано през него въже,
като раница.

– Защо ти е кюнеца? –
някой го подиграва.
– За комин. –
сърдито, но благо,
той отговаря.

– Остави го. Луд е.
Не пречи на никого.
Пие ракия във ъгъла
от двайсет години.
Носи кюнец
и мечтае за къща.

Колко еднакви сме, Господи!

 

Разлики

да откриеш разликата между
пътешественик и скитник
и да опознаеш всички видове усмивки
а сълзите…
а булевардите
калните пътеки
жените с клепачи като черчевета
на планинска къща
толкова мънички
а в дъното минават влакове
река бучи
сокол прелита
и изчезва зад баира

да степенуваш човеците
на странници
колеги
познати
и понякога приятели
а болката…
а виното
бели покривки
улични пейки
някой те отминава
друг те прегръща
ръцете им уж са еднакви
в очите и дланите най сме различни

 

Сърдечен хирург

красиво момиче
заровило ръце до лакти
в книгите на сергията
тършува
на няколко крачки във тъмното
чакам
за да знам на какво ще даде живот
когато
някой ден дълбае
със същото любопитство
в сърцето на мъж

 

Като реки

Като река
по път за Океана
да се влееш в себе си
и сам да станеш Океан.
А после накъде?!
Светът е твой
със цялата му самота.

Като реки по път за Океана
да се влеят във едно
и двамата да бъдат Океан.
А после накъде?!
Светът е общ
събран
в окото на дете.

 

Сиво

Сиво.
И димът отказва вече
да влиза в гърдите ми.
Като огнедишащ дракон.
Като камина със запушен комин.
Бълвам навън сивота.
Отдавна съм изгубил способност
да разделям
на черно и бяло
хората,
котките
и случващото се.

Времето,
в крак с мен,
изтърси някъде представата
си за контраст.
Само
Слънцето,
като подправен етикет,
държи да ни убеди,
че е Май.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Октавио Пас – Орел или слънце?

 

Уастекска дама

Обхожда бреговете гола, здравословна, току-що излязла от банята, току-що родена от нощта. На гърдите й горят бижута, откъснати от лятото. Слабините й са покрити с увехнали треви, сините, почти черни треви, които растат по ръба на вулкана. В корема й орел разперва крилете си, две вражески знамена се сплитат, почиват водите. Иде отдалеч, от влажните земи. Малко са съзрелите я. Ще разкрия тайната й: денем е крайпътен камък, нощем река, течаща по хълбока на мъжа.

 

Затворникът
(Д. А. Ф. дьо Сад)

 

à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…

Завещанието на Сад

 

НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.

Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?

Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.

Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?

Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.

Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката
неговото опако, близнака му.

Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.

В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.

 

Орел или слънце?

Почвам и почвам отново. И не напредвам. Щом стигна до фаталните букви, писалката отстъпва – неумолима забрана ми затваря пътя. Вчера, облечен в генерално пълномощно, пишех с лекота върху всеки наличен лист: парче небе, зид (неустрашим под слънцето и погледа ми), ливада, друго тяло. Всичко ми служеше: почерка на вятъра, на птиците, на водата, на камъка. Юношество, целина, разорана от фикс идея, тяло, татуирано от образи, сияещи белези! Есента пасеше големи реки, трупаше блясъци по върховете, ваеше изобилия в Мексиканската долина, безсмъртни фрази, изсечени от светлината в чисти блокове почуда.
Днес се боря сам с една дума. С принадлежащата ми, с тази, на която принадлежа: ези или тура, орел или слънце?

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Octavio Paz, Libertad bajo palabra. Obra poética (1935-1957), México, D. F.: Fondo de Cultura Económica, 2003.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

 

Мария Георгиева-Монтеро – Двукрил прозорец

*
двукрил прозорец
между двете ми лица
нищо

 

*
двама в дъжда
гонят се сянката
и нейното куче

 

*
мушица
трепва
ръката ми

 

*
по три торби
в ръка
двете с клошарката

 

*
благовещение
лети срещу вятъра
пеперуда

 

*
стъпки зад мен
вятърът търкаля
сухо листо

 

*
такава любов…
забива нокти и ме гледа
с котешките си очи

 

*
толкова много цветя
пеперудата
… на бодил

 

*
вятър в тополата
… а облаците
не помръдват

 

*
дълбока нощ
луната изплува
от пяната на облаците

 

*
дълъг следобед
къщата бавно обраства
със сенки

 

*
ръждива релса
олюлявам се на косъм
от калта

 

*
тиха молитва
господи кога ще млъкнат
продавачките на свещи

 

*
шепа фъстъци
колко им трябват
на врабчето и стареца

 

*
отдръпват се тихо
чува ли ги слепецът?

 

*
сиамска котка
крехка е вазата
от син порцелан

 

*
пръски туш
политат в синята мъгла
стотици косове

 

*
йерихонски тръби
събужда ме водопроводът
посреднощ

 

*
приятелка от детството
на старата катерушка
сврака

 

*
хоро
топла е земята
под родопските терлици

 

*
призрачно слънце
в мъглата блуждае
сянка… на птица?

 

*
дъждовно…
колко ли капки остават
до влака?

 

*
неделен следобед
примижваме
на слънце с котката

 

*
море от хълмове
носят се на талази
гласове на гайди

 

*
планинска гара
слизат тихо
мъглите

 

*
далечен лай
над пустото поле
залез

 

*
дълбок сняг
между дърветата пътеки
светлина

 

*
самолетна следа
по разнищените облаци
се спускат птици

 

*
висок прозорец
дълъг е коридорът
към светлината

 

*
вечер на свещи
разказваме си истории
за неплатени сметки

 

*
шарена сянка
по слънчевите петна
божи кравички

 

*
сутрешна луна
циганка замита
парче геврек

 

*
таен обожател
гадаем
по почерка

 

*
ясно небе
сипе се сняг
само под вишните

 

*
трепти въздухът
над полето
синя пеперуда

 

*
повалена топола
над мътната река
кръжат два корморана

 

*
синьо небе
въздухът и раницата
все по-леки

 

*
сергия за сърца
окъснелите влюбени
не подбират в тъмното

 

*
нерешен спор
настъпват се обувките ни
в антрето

 

*
условен рефлекс
поглеждат го – вика
топли гевреци

 

*
киша и кал
шляпа пред мен
сврака

 

*
сянка слънце сянка
равният ход
на коня ми

 

*
блеснало слънце
усмихва ми се
непозната старица

 

*
тъмносиньо
в здрача се сливат
небето и Витоша

 

*
сняг на пух
ту горе ту долу
черната вранка

 

*
запознанство
преплитат се
каишките на кучетата ни

 

*
изпит
внезапно млъкват
свраките вън

 

*
кокичета
събрали глави си шушукат
три момиченца

 

*
зимна градина
сред бели хризантеми
мъгла

 

*
есенен плаж
небето почернява
от щъркели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Явор Цанев – В окото на гарвана

В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.

 

Капка по капка
от разваления кран
времето тече.

 

Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.

 

Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…

Но понякога го сънувам.

 

Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”

 

Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.

 

И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.

 

Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.

 

Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.

„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.

 

Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.

 

Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светослав Савев – Очи

*
в живота две неща не се
забравят плуването
и карането на колело
в моя са три
горните
и нея

 

*
съдба няма, но дано
ни срещне отново

 

*
наблюдавам се
с опакото на очите си
слепците не знаят
колко са привилегировани

 

*
погледът ти е начален стадий
на бедствие
повярвай ми всеки мъж
мечтае да умре така

 

*
когато дойде виждах само теб
когато си тръгна виждах само теб
от много гледане се ослепява

 

Кафяво

едното ти око
в хамака на времето
другото ти око
заключва стаята
на безкрая

толкова нежно
могъщество
под веждите ти

а какво остава за усмивката

 

*

красива като роза
рядка като еделвайс
единственото което искам
е да поникнем заедно

 

*
ти си моят въздух който вдишвам
и издишвам през устата
когато те задържам летя

 

*
заспах мъртъв
и се събудих дете

 

*
по очите най-добре се познава
човекът дали е нещастен

по очите най-добре те познавам
че с мен ще си щастлива

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Десислава Валентинова – Улпия – Животът е убиец

Животът е убиец

Животът е убиец
И гледaй ме сегa
Нa прaгa ти увиснaх
Сaмa във вечертa

Прозорецът ти свети
всред нощнaтa мъглa
И нежнaтa му светлинa
ми дaвa крaткa топлинa

Дaли дa позвъня, елa
и ти нa прaгa, отключи ми
Сърцето ми тупти… Когa,
дaли зaбрaви моето име?

И ти излезе в вестибюлa –
Към мене сянкaтa ти иде,
зaд прозорецa с зюмбюлa
нa входнaтa ти портa свиднa

Посягaш мъжки ти към брaвaтa
И ей сегa ще ми отвориш
Крaсивa е нa брaвaтa нaпрaвaтa
Aлa кaкво ще отговориш

Открехвaш, виждaш ме, товa съм
Ти в светлинa стърчиш пред мен
Посягaш със ръкa и aз съм в плен
Прегръщaш ме, въвеждaш ме от вън

Зaстaвaме във коридорa крaтко
И ти ме гледaш някaк слaдко
Очите ти сa влaжни от сълзи
Знaчи чaкaнa билa съм тук, нaли?

Тогaвa хвaщaш двете ми ръце
Те вместо пaрaпет сa ти опорa
И кaзвaш ми едвa: „Върви дете,
в светa нa необвързaните хорa

Ще си нaмериш кой дa те обичa,
със сигурност ще имa кой…“
И жестът думите ти не отричa –
прегръщaш ме с зaвой –

зa дa сме сигурни, че не ни гледa
човекът, който чaкa те нaвътре,
във стaите нa къщaтa ти бледa
Обръщaм се тогaвa aз към утре

Излизaм тичешком през прaгa
И бягaм, без дa спирaм бягaм
По улиците нямa никой, зимнa сaмотa
Прелитaт сaмолети в тъмни небесa

Животът е убиец
И бягaм, в ново нещо се превръщaм,
кaто осиротял сириец.
Добре тогaвa, нямa дa се връщaм!

Ще си нaмеря обич новa
И тя ще е перфектнa,
Може би със гривни, бич, подковa
Примитивнa, дивa, но ефектнa

И нямa дa е куклa нa конци
A от обществото ще изисквaм
сигурност дa си подсигури
Пред стихиите, които свиквaм

Стихии, да, добре ще ги влaдея
Не, нямa дa изневерявaм и вилнея
И чуждите семействa дa рaзбивaм
Aз своето семейство ще рaзвивaм

Когaто обществото кaже гръмко НЕ,
ще види то зaконов кaтaклизъм –
момичетaтa кaто мен човеци сa и ТЕ,
и гордо изповядвaт своя aнaрхизъм.

 

Комунизмът
(песен, посветена на българския Преход, 1989 г. – )

Во стaйчкaтa пръскa дивотия
Aлa дaли ще издържиме тия
Които толерирaме дивaци
Зaрaди нужни финикийски знaци

Нaродът обедня, обедня
Нямa си колa, кола
Но aз ще стрaдaм със нaродa
Зa своя кметовскa изгодa
Тaм във шопa, шопа
В тишинaтa нa суетшопa
Музикaтa не преде
Тaм любов не ги зове
Помниш ли, помниш ти
Знaеш ли, знaеш ти
Гaрa Искър – тaм иди
Искърът нaй-много тaм блести

В пещите, които всичко стaпят,
тaм се леят йоните метaлни
кaто бурен водопaд и кaпят
в дворa есенни листa брутaлно

Тaм зaведе ме и моят тaтко
и ми кaзa, сине, ще търпим –
не, „скрaп“ не е думa слaдкa,
aлa, щом купувaт, ще мълчим

Щото не е комунизъм вече,
пa не беше и тогaвa,
диктaтурa беше, мой човече,
и държaвaтa не беше крaвa

A доеше всичко живо
После гръмко пaднa тоз режим
Сринa се и Щaзи във Берлин
сред пaнеленото сиво

Тъй ми кaзвaше бaщa ми
И порaснaх aз човек –
хем грaмотен, хем с геврек –
свaлям всички дaми!

A сегa ще стaвaм политик
и голям дебел критик
Блaгородник aз съм пръв
и синът ми дaже ми е кръв.

Всъщност тaте беше първи,
рaсъл в дом и бит с петa
Тез сa бългaрските кърви,
сини до червенa срaмотa.

 

Елa в клaснaтa стaя
(песен на момче, наказано в кварталното СОУ)

Сънувaх те
В зaдъненa улицa
Моятa мъничкa курвa
A ти си огромнa женa

Бленувaх те
По лисицaтa-улицa
По плешивaта урвa –
ти тaм си сегa

Вече виждaм те другaде
Ти си нaвсякъде
в моите неврони
Нa бaлкони с бaлони

И виждaм кaк любя те
Зaд колите, все някъде
И хвърчaт милиони
в кaзинa, по стaдиони

Елa в клaснaтa стaя –
И тук облaдaвaм те
кротко нa чинa
Догодинa, до aминa

Ти в ръжтa ме омaя
И с тъгaтa отдaвaш се
голa с мен до коминa
до дет се споминa

И тогaвa пристъпвaш
със ръкa ме спaсявaш
Думи бодро издумвaш
И просветa се сипвa

Но зaщо тъй постъпвaш
Пред клaсa ме изпрaвяш
Дa зaспя кaк ми хрумнaло
Питaш и ме съсипвaш.

 

*

Някои хорa мислят, че яденето е грях.
Този стих е посветен нa техните стрaхове…

Уригвaш ли се често и често ли пърдиш,
грешиш ти мaй че лесно и знaй ще си плaтиш –
зaщото който много хaпвa, то знaчи честичко крaде:
къде си зелкa лaпвa, къде нaй-сочно месчице

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефан Евтимов – Четири кафяви очи

Календар

Запознахме се през май.
Влюбих се юни.
Бяхме заедно през юли.
Разделихме се август.
Всичко свърши през септември.
Плаках целия октомври.
Оживях през ноември.
Гледам календара.
Дойде ли декември?

 

*
Достойнството ми е тук,
а ти си

там.

 

*
Сънувам те
и броя цветовете в очите ти.

Нямам друго желание,
освен да ми се изпълниш.

 

Четири кафяви очи

Малко е нужно за любов.
Аз и ти.
Две души.
Четири кафяви очи.

 

*
Момиче, приятелките ти
ще ти разбият сърцето повече,
от което и да е момче.

 

Егоизъм

Искаме любов,
но само когато сме сигурни,
че няма ние да сме наранените.

 

*
Малцина са хората, които могат
да понесат щастието,
пардон,
говорех за чуждото.

 

Снимки

Снимаш нещата, които обичаш най-много.
И с нас беше така.
Моят телефон беше пълен с наши снимки,
но в твоя нямаше нито една.

 

*
Една двойка никога не се получава
от две половинки

 

След теб

След теб вече спя по средата на леглото.
Няма място за никого.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Николай Владимиров – Поезия

поезия

толкова излишни думи
с които да скрия
че просто
мисля за теб

 

*
ти си
шума в сърцето ми
който
лекарите бъркат
с тишината
след атомна бомба

 

*
един без друг
дните ни са гърбици
защото тежи
повече от лице на гърба
призрака на
нероденото

 

*
всяка моя цигара
без теб
е като монахиня
без Бог
а от двама ни
само ти пушиш

 

yavorov decision

ще си купя пистолет
на черно
ще го заредя
почти без звук
ще го напъхам
в устата си
и
няма да натисна спусъка
защото така ще застрелям
теб
в мен
такава красота
не се убива
оставя се да умре
от естествена смърт
за наказание
че не си моя
ще остарееш
и ще погрознееш

не се променяш
ставаш по-красива
с времето
а тялото ми
все повече
опитва да те предаде
не искам да плагиатстваш
собственото ми разлагане

такава красота
не се оставя мъртва
страхувам се
че ще трябва
да стрелям

 

песен на песните

само с един прекъсващ микрофон
по средата на бар без цигари
жената в рокля на тъмни череши
и очи от листата на хмел
пее по-добре от тази
в телевизора
не заради очите и роклята
и не заради момичешкия си глас

блендата й е адски фалшива
но пее красиво
защото лицето й носи
цялата болка
да правиш любов
с някой който вече го няма
и да му позволиш
да продължава
да прониква
в теб по-дълбоко
от никога

 

до смърт

разбираш че жена
те е обичала
когато започнеш
да намираш
синини
по цялото си тяло
толкова силно
те е държала
в ръцете си
преди да си отиде
че си се превърнал
в цвета
на смъртта й
която не може
без теб

 

*
тялото ти
е сапун
за греховете ми
без него
се чувствам мръсен
като нощ
в която светът
все още не е бил
сънуван

 

*
сърцето ти е
като библиотека
в чужда страна
толкова много книги
за любов
без превод

 

*
най-тъжният човек
в света
е този
който
може да влезе
в сърцето
на всеки
но за никого
не е
единствен

 

*
преместих сърцето си
в мозъка
и то го изяде
веднага
сега обичам
но не помня
кой

 

*
човекът който обичаше
в мен
вече го няма
а аз все още
те ревнувам
от него

 

най-дългата гледка

очите ми се умориха
да не гледат
в теб

 

*
пиши ми
няма да ти отговоря
за да си поговорят
за любов
моето
и твоето
мълчание

 

*
без теб
всичките ми сърца
са на местата си
но нито едно
не бие

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Василия Костова – Нирвана

2017

Учителят каза, че
почти всички руски поети
имат синя кръв,
докато през прозореца
агитката на Левски преби
две шестгодишни армейчета.

 

Степени

Второто най-опасно,
което може да ти се случи през зимата,
след това да бъдеш пребит
и захвърлен в канавката,
която нощем бежанците
ползват за тоалетна,
е това да бъдеш сит
в облаците на декември.

 

Role model

За да бъдеш един от пълните нещастници
на поезията или аеродинамиката,
трябва да затвориш очите си
за света на пенсионното осигуряване
и естетиката на социалното,
трябва да имаш време, в което
не си нужен на никого,
държавната работа не е добро начинание;
частният бизнес не е достойна
инвестиция за твоята сетивност;
най-правилно ще бъде
да се пуснеш по бръснача в дъното
от прогимназиалния виц
и на дъното да събереш
двете половини от ръцете ти; дай им
предимството на многословието –
красивият човек е тихият човек
красивият поет е бившият поет
красивият човек е бившият поет.
Няма нищо срамно в това
да правиш некултурни неща
на открити места като
градините, пасищата, долините,
калните паланки
на едноокия Идеолог.
Кой би искал да чете
как някой пубертет се съблякъл
гол в два съседни подлеза
и крещял нещо за братската
солидарност
като най-красивото съществително.
По-добре да теглиш майната
и на римите, и на белия стих;
Най-добре е да се хванеш
с глупостите на големите.

 

Ти

 

На Цветана

Прибери ме в утробата си, мамо,
искам отново да ме храниш
от ръцете си само с най-нужното;
да отнемаш останалото,
да го заравяш с тайните ни под завивките.
Прибери ме в камуфлажите си, мамо,
нахрани ме с незнанието за всичко,
което може да ни нарани;
измий лицето ми със двете си ръце
и после ме приспи.

 

*
стените на сиропиталището се рушат
храната не остава в стомаха ми
старецът от горния етаж се самоубива
и тялото му нарушава хармонията
на прелетните птици
трафикът ескалира
по магистралата на всеки въпрос
защо

 

Предлитературно

Една вечер
се изпаряваме по линиите
на българските железници,
за да не можем никога повече
да срещнем земята.

 

Вълнуващ ревматизъм

Когато обявиш
SMS поезията за мъртва
и после покажеш на хората
как да тълкуват
кошмара си.

 

Крадецът е творец

Разстоянието между очите ти,
поемите от зачертани вестници,
които никога не написа,
и всяко предумишлено завръщане,
което винаги се ражда на 10-ти,
се крият в лабиринтите
за бързо реагиране
на правилното място
в грешното число.

 

Манифест

Последните първи, които прерязват
лентите на магистрални входове,
един ден излитат в изтребители
с новороденото и неговия смях,
финансирани от родината майка,
за да навият за нещо
неговата си майка.
Страхът на Победените първи
прерязва смисъла зад смисъла
на смисъла, защото
– образователната ни система
е всичко, от което се нуждаем –
нека забравим
за вкуса на асфалта.

 

*
Всеки от нас има индустрия,
която да задоволи,
която чака да й бъде доставено,
и целият момент
от зачатието до смъртта
е вакуумирано търсене
на удоволствието.

 

*
Аз се превърнах
в малко егоистично подобие
на изродената бяла култура,
когато заключи смеха си
и два три сантиментални боклука
и ги изхвърли през прозореца.
Стихове е много нежна дума;
нека говорим
по същество.

 

Нирвана

никога да не пожелаеш да пишеш
за човек

 

Аксиома

Учителят каза:
Докато движим тялото си
сме живи
-Отклонение от основното
Смъртта е движение

 

Земя

Опитахме се
да продължим въпреки рецептите
на народните лечители
и съветите на стюардесите,
как да не превръщаме
себе си в изкуство,
а вместо това
да се обичаме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017