Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Поезията: Active Now

22:25:

всяка
нова
мелодия
изпята
от мен
наум
заради
теб
е причина
да не се
побирам
в кожата си
затова
я наричам
оргазъм

 

23:13:

всяка нота
по твоята
кожа
се превръща
в очакване
за допир
на мелодия
разказваща
за моите
оргазми
в тишина

 

23:20 :

в очите ми си ти,
когато някой друг
е в празното ми
тяло

 

23:30:

очите ми си ти,
когато никой
не разбира
че съм твое
тяло

 

23:35:

с висок диоптър
се оправдавам
откакто видях
че ти спря
да проследяваш
движенията ми
в пространството си…

 

23:57:

сърцето ти
страда
от късогледство
откакто моето
забравя
думите
в пространството
на сляпата ни
тишина

 

00:05:

всеки тласък
на пулса ми
неумолимо
приближава
пълното
изгаряне

 

00:13:

Всяко изгаряне
след приближаване
неумолимо
пулсира
за още един
тласък

 

00:32:

възбуждаш се
от мисълта
да татуираш
своите следи
в сърцето ми

 

00:45:

отдавна татуирах
образа на себе си
целувайки
горещите ти
ретини

 

01:05:

всеки мозъчен
оргазъм
диагноза –
още си
клинично
жив

 

01:32:

душата ми
се храни
с твоето
безсмъртие

 

01:48:

Оргазъм

кардиограма
на сърцето
опровергала
мнението
на душата
що е вечност

 

01:59:

Кардиограма
…………………

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Венелин Бараков – Дъждът е друг живот

някога ще напиша
нещо за нас
ще започна
от тази стая

 

все по-често
мисля за теб
не се свиква

 

по-далеч от представата за смисъл
по-близо до представата за нежност

 

колко жени си отидоха
колко деца не се родиха

 

къде се изгуби
щастието
преди малко
беше тук

 

престанах да купувам вестници
не гледам телевизия
мълча и чета
книги

 

пролетта идва

куцайки

 

голо е лятото

 

вкусът на живота

кафе
без захар

 

пролет

пеперудите в стомаха
се събуждат

 

април

вишната облича
бяла рокля

 

лято

щъркелът е тръгнал
бос

 

поезия

когато си тръгваш
да оставаш

 

навсякъде
е място
без теб

 

вяра

никой
не е сам
в светостта

 

хармония

в концерта на птиците
няма нищо
излишно

 

страх от работа
страх от грешка
страх от смъртта
страх от себе си

 

студът си отиде
само отвън

 

вечност

пръст и пепел
след гроба
мълчание

 

в душата на човека
стихиите водят
война

 

дъждът
е
друг
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Роуз Траян – Една диря тютюн

*
Казваш ми, огънят бил опасен,
а аз съм била пироманка
на антидепресанти.
Казваш ми, че супата
миришела на уиски,
че цигарите ми били
изяждали душата.
Че в сценариите ми
винаги има трупове.
Казваш,че съм била опасна
и взимаш пишещата машина
от мама,
камерата, четките,
стативът, паната,
лентите, палците,
филмите, колата.
А пътят е един. Знаеш.
Връщане назад – няма.

 

*
Изживях последното си
па де дю
в безформена игра
на палци,
в съспенс от камшика
на времето
и мокрото ти бельо
в антракта.
Последното ни изживяване,
завещано ми от тебе.

 

*
Една диря тютюн,
смях на жена,
крака потопени в мастило,
шишенце парфюм
и шал, изцапан с червило.
Две четвърти пресен лимон,
прясно изцеден от живота,
една пиеса, една роля.
И моята чанта с въздишки,
разпределени в ампули
На ден по три,
освен в неделя.
Наркотици да искаш.

 

*
Ръцете ти са необятност
на хиляди географии.
Някъде в междугърдието
каза, че съм заседнала.

 

*
Ако е писано ще стане,
казваше баба.
Изписах всичките си листи
и все още те обичам.
Не винаги, ако е писано-
става.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Октавио Пас – Разхвърляни камъни

РАЗХВЪРЛЯНИ КАМЪНИ

„Урокът на нещата“

Маска на Тлалок,
изваяна от прозрачен кристал

Вкаменени води.
Старият Тлалок спи вътре
и сънува бури.

 

Същото

Докосне ли го лъч,
кварцът става водопад.
По водите се носи детето, бог.

 

Божество, изникващо
от глинена орхидея

Сред листенца от глина
се ражда с усмивка
човешкото цвете.

 

Ацтекска богиня

Четирите посоки на света
се завръщат в твоя пъп.
В утробата ти удря денят, въоръжен.

 

Сочипили

По дървото на деня
висят нефритени плодове –
огън и кръв през нощта.

 

Кръст с нарисувани слънце и луна

В прегръдките на този кръст
са свили гнездо две птички:
Адам – слънце и Ева – луна.

 

Дете с пумпал

Всеки път щом го завърти
попада, точно,
в центъра на света.

 

Предмети

Живеят край нас,
не ги забелязваме, нито те нас.
Понякога ни говорят.

 

„В Ушмал“

Камък на дните

Слънцето е време;
времето – каменно слънце;
камъкът – кръв.

 

Пладне

Светлината не премигва,
времето, без минути, е празно,
спряла е птица във въздуха.

 

По-късно

Спуска се светлината,
пробуждат се колоните
и, без да помръдват, танцуват.

 

Ярко слънце

Времето е прозрачно:
виждаме, невидима ли е птицата,
цвета на песента й.

 

Релефи

Дъждът – танцуващ крак, дълга коса,
глезен, захапан от светкавица,
се спуска сред биене на барабани:
отваря очи царевицата и расте.

 

Змия, барелеф върху стена

Слънчевата стена диша, вибрира, трепти,
къс живо небе, татуирано:
човекът пие слънце, вода е, земя е.
И върху толкова много живот змията
носи нечия глава в пастта си:
боговете пият кръв, ядат хора.

 

Цвете

Вик, клюн, зъб, вой,
кръвожадното нищо и неговата врява,
пред това простичко цвете се стопяват.

 

Дама

Всяка нощ слиза в кладенеца
и на сутринта пак се появява
с друго влечуго на ръце.

 

Биография

Не каквото би могло да бъде
каквото е било – това е,
а каквото е било е мъртво

 

Камбани в нощта

Вълни от сенки
мокрят мисълта ми
– и не я гасят.

 

Пред вратата

Хора, думи, хора…
Поколебах се за миг:
луната горе, сама.

 

Видение

Видях се щом затворих очи:
простор, простор
където съм и ме няма.

 

Неграмотен

Вдигнах лице към небето
необятна плоча с изтъркани букви:
нищо не ми разкриха звездите.

 

Превод от испански – Мария Георгиева-Монтеро
Paz, Octavio, “Piedras sueltas” [1955], вLibertad bajo palabra, Madrid: Cátedra, 2002

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Христо Стоянов – Член първи на Библията

ЦИГАНКАТА МАРИЯ
На Николай Падешев

Тя семки чопли вече на небето…
Понякога лъска с ръкави луната.
Седи в звездната прах и вика: „Проклето
да е всичко – и тук… И оттатък…

Какъвто животът, такава – смъртта ми.
Две педи душа – за какво съм ти вече.
Аз дълго до тука хомота ти влачих –
ще свърна нанякъде някоя вечер…

Ще почукам на Бога, заседнал във рая –
отдавна е вътре – пие и блудства…
Като всички мъже, и Господ е пияница –
бие жена си, а децата си – псува…

И за тебе ли, Господи, трябва да прося.
Небесни пари да броя за хляб и ракия.
Из квартала твоето древно тяло да нося –
с леген и пешкир вечер нозете да мия.

За какво си ми, Господи? За какво съм ти?
Пусни ме за малко – децата да видя…
Днес е четвъртък и пред старата болница
просят стотинки… Просят стотинки…”

 

БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК
и
ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ

Докато цял живот сърцето безшумно се труди
и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки…

По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди… С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято…

Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.

С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
века
и добър – защото на мравки хляб е подавал…

Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…

 

ОЩЕ НЕЩО
за
КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ

Красимир ОБРЕТЕНОВ –
палач на светлината –
един светулков лъч подостря.
Подостря лъча
и
така хортува:

-Ще го набия на другаря Господ
между двете му очи,
между трите му очи,
между всичките очи
аз този лъч ще му набия.

Не помни времето, когато
ми беше Господ по съдба
и
нежничко грухтеше в небесата.

Нерез-онанист.

Дори духът си прати
вместо него да опложда,
да не би случайно
да го сецне кръстът.

И
докато духът му се потеше със Мария
той лочеше ракия
/втора употреба/
ведно с мезето
/трета употреба,/
които
му насипвах във една копанка
лично
аз.

Красимир
подостря лъча
а
ОБРЕТЕНОВ
говори:

-Ще му го набия този лъч на Господ –
стига се е правил
на сексуално-репресиран Бог…

И
докато светулковия лъч подостря –
а светулката на челото си лепва –
нещо
ми
се
звездочели
Красимир ОБРЕТЕНОВ
във
мрака…
НЕДВИЖИМО ИМУЩЕСТВО

И

I .

ето ме
превърнат
във недвижимо имущество

два кубика ужас
във очите на сина ми

два кубика тишина
във стаята
където спи жена ми

два квадратни метра
райска площ
от която вечер бившият ми дух
си къса рози

I I .

розите
са
моите любовници посмъртни

и
докато главите им красиви
се скланят над гръдта ми
нозете им обгръщат
сладострастно таза
но от него
никога
не ще поникне вече
нищо

I I I .

Синът ми
ох
синът ми

нежно се измъква
от земното притегляне
и
как неистово
растат очите му
как расте
страхът
за майка му

I V .

майка му
която денонощно скита
между райската градина
и
тишината вкъщи
и
навсякъде

м е н я м а

докато птиците
населват ореола й
със кръстни знаци
аз
изневерявам
с розите

V

една от розите
една от моите любовници посмъртни
кръстоса снощи крак
и
каза

господине аз се целувах със сина ви

и видях
как беше пребледняла
защото
червилото от устните й
бе изтрил синът ми

моят
Малък принц
се е учил
да целува
рози

V I .

а мене
светлината
ме научи
да целувам

тънките й устни
набъбваха по изгрев
и
чак по залез
ме изхвърляха на мрака

V I I .

жена ми
пали свещ
вместо
да подпали мрака

мракът се е сгушил
под очите й
готов
да я погълне

V I I I

не ти отива този мрак
и
тази тишина
не ти отиват

върви
при моите приятели предишни
и
оседлай
китарите им с вдъхновение
изрецитирай им последните ми стихове
кажи им още
че приспивам розите

те винаги са ми завиждали

I X .

но кой сега
на два кубика ужас
във очите на сирака

ще завиди

но кой сега
на два кубика тишина във стаята
където спи вдовица

ще завиди

но кой сега
на два квадратни метра райска площ
откъдето вечер бившият ми дух
си къса рози

ще завиди

X .

но
ако
случайно
купувач
се
появи

продай смъртта ми

аз
искам
да
живея

 

ВЛАКЪТ
На сина ми Любомир и в памет на баща ми

Сигурно ще е последна тази гара, заспала
в ъгълчето на живота,
щом не е посочил Господ в географията на ръката
други гари.
Как само се катери свирката на влака на релсите
по камертона –
как въздишат дробовете и съска въгленът
на слънцето от парата.

Аз от колко време вече този миг очаквам –
влакът да пристигне.
Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх
да си поеме.
Като куфар петдесет години със спомени
го тъпках и със дрипи,
а сега, с канап овързано сърцето, със мен
на тази гара дреме.

Своя морз часовникът почуква, а от другата
страна на телеграфа
баща ми чака вест от мен – с букет
от ангелски пера в ръцете.
Синът ми прати телеграма, че имал работа
и трябва да почакам,
да не хващам този влак, защото коловозите му
водят към небето.

Но ето го локомотивът със черно расо
и кадилница от мрак приижда.
Във вагоните му конски спят душите на умрелите
и си почиват…
И не можем ли с баща ми да отложим нашето
небесно свиждане,
щом влакът всеки ден товари и със някого от
тази гара си отива…

 

СБОГОМ
или
СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА

Някога исках да командвам кораби.
По дочените гащи на морето
лунният кант ме изпълваше
с капитански възторзи.

Но после –
ах, после –
смъртта смъкна офицерските пагони от небето –
слънцето, луната –
и ги приши върху раменете на баща ми.
Баща ми стана капитан на своята подземница.
Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,
го изпълвах с тайни знаци до баща ми.
Заповядвах му да се завърне.
През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,
но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.

Римите – юнгите на паметта –
растяха със сина ми.
Римите се озверяваха към капитана си.
Отесняха книжните им кораби.
Един ден прекрачиха през палубата със сина ми
и ме изоставиха.

Побеляха стиховете ми от мъка.
Морето посиня като око
на сбил се в кръчмата моряк.

Дългобедрата зора заряза своите моряци
и пристигна тайно във съня ми.
По западния й чорап видях
да се спуска бримката на хоризонта.

Чак до вечната каюта на баща ми.
Вечната каюта на баща ми се пропука.

С единия си крак във гроба му –
с другия – в морето, виждам
как синът ми праща вече книжни кораби
от петолевки…

С морски знак…

 

ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА
На Кольо Карамфилов

И беше светлина
и беше мрак
и беше здрач

от здрач
създаде Бог човека
и
човекът беше мургав

после
Бог изсече горите
Бог натроши камъните
Бог създаде за човека пустиня

и

пусна под пустинята нефт

и понеже нямаше какво да се купи
за човека Бог създаде българката

чак на седмия ден
оркестър от сто ангела
свиреше сръбска музика
в един японски ресторант

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Емилия Авгинова – Икебана

Икебана

Смелост –
и ще се подчиня
на цъфналата сакура.

Един актьор
все още се опитва
да съблече
измачканата сянка,
втъкана
в кимоното ми.

Разбира се,
пълзящата врата
е само знак
за гостите.

Във полунощ
Ще си потърси всеки сам
Поанта.

 

*
Нищо не казвай …
Все ми се случва
да нагазя
в Млечния път –
чува се само
писъкът на звезди,
които завинаги падат…
Долу
някой си пожелава
нещо…

 

*
Времето прекалява
с многоизмерните си
предложения.
В подмолите
на изкушението
тъгуват рачета.
Луната – жълта запетайка –
ти обещава продължение,
ако обикнеш словореда ѝ…
Защото всяка точка
е скептик.

 

*
Един палячо
в центъра на суетата
и хиляди мехурчета
по покривите
на въпросите…
Това,
което ме боли,
не иска да си иде.
А глупавият вятър
лъска обувките ми –
цяла сутрин.

 

*
Как ми откраднаха
сянката!
Лъжата им
сега ще се спъне
като уморен дакел.
Ще клепнат ушите,
даже няма да чуе,
как носът ѝ расте.
Ще завърже чувала си
и ще тръгне
към воденицата.
Но …
Беззъбата истина
там
вече меси
погача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Димитрина Тончева – Домът за сираци

Домът за сираци

Не минавай оттам,
там говорят
езика на джунглата,
ми посочи Дома за сираци
смутен минувач.
Не потърсих
обходни пътеки
от любопитство
към дивото
и попаднах на схватка
за рядко срещана
територия:
очите гледаха гладно,
ръцете целеха
плодове, зеленчуци и хляб.
Душите ни
си поговориха за минута…
Споделеното
ме преследва до днес.

 

Все някога
часовете, които ни свързват,
ще попитат
къде сме били,
когато е спирало времето.
Нищо не оправдава
любовните ни отсъствия.
Събудих се прашинка
в окото на слънцето.
Не е грях,
не е наказуемо,
казах си,
това е просто причина да завали.
Невъзмутимо оставих
небето да се прочиства
и продължих да се радвам
на случая.

 

*
Не става за опитомяване,
твърдеше
едната половина,
другата –
споделяше същото мнение.
Когато ги напусна
им остави,
с известно неудобство,
плюшено зайче
за домашен любимец.
Оттогава обаче
сънят й наметна
мрачно предчувствие,
и по цяла нощ,
всяка вечер,
взрян в прозорците,
заслушан в шума
на вратите,
обикаляше къщата.
При толкова много хищници…
Вината й се оттегли
с първия писък,
а с нея и другото нещо .
То не умее да се разказва.

 

Какво ми каза дядо ми, покойният

Силуетите на дърветата вещаят смърт,
а корените им раждат пролет.
Двамата под тях до кръв се нараняват,
ала с достойнството на чакащия близост.
Невидимият трети ги следи
и сякаш им съчувства,
но ти си спомняш
как ги прати в ада
и после как забрави
да ги върне.
Привидността подвежда, каза дядо
при свиждането ни в съня ми.
След туй побърза да си тръгне.
Досещам се защо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Илияна Делева – Жега

Жега.
София диша.
Надишах се вече на изкуство и арт дюкяни.
Вървя с отнесен поглед по сенките.
– За хляб монета дайте ми, госпожо милостива!
Гласът ме сепва.
Мъж се е втренчил в мен
и продължава като песен:
– Там хляб ще купя. Тук ти ме почакай.
Посягам към портфейла.
Между сметки и бележки се търкалят
два лева.
Поколебавам се.
– Да видиш, че не лъжа, госпожо милостива.
За хляб монета дай.
Давам.

 

Всекидневие

Слънцето погалва глухарчетата
миг преди да литнат.
Спирката си играе на вселена.
Две кошчета за боклук стоят пред навеса –
привиждат ми се кучета на стража.

Прозорци, колелета, шум, пушек –
денят се задъхва.
Две гневни на циментовите си ръкави реки
се надсмиват над скоростта на града.

Нощем приспиваме вулканите на сърцето.
Сънуваме таралежени сънища.
Армията на бездомните граждани будува.

 

Шапка за из път

Давам ти, рожбо,
шапка за из път –
на протеста да си скриеш плитката,
да не те оскубят недостойните.

Давам ти, дъще,
шапка за из път –
да опазиш ушите от студа,
за да чуваш плачещите.

Давам ти, чедо,
шапка за из път –
да не ти опече слънцето мозъка.
Лудите да сте живи!

 

Споменът на стената

„Сянката на червеното е кафява” –
графит
върху стената на Националната академия
по изкуства.
Днес го няма.
Пребоядисвана е стената оттогава,
живели са върху нея и други графити,
но усещането остава:
сянката на червеното е кафява.
Припомням го на децата си
всяка година в деня на Европа.

 

Бъдещето спи

бъдещето спи
по гръб
като умряла риба
сънува на английски
и нехае за бъдещето си
разказали са му историята
скучно и приспивно

бъдещето спи
заровило главата си в пухена възглавница
отвито
на сън рапира постмодернистично
и гуру му е източен мъдрец
излъгали са го по новините
политиците

бъдещето спи
с ръце обвило коленете си като в утроба
слуша ритъма на своето сърце
така се учи
да отделя зърното от плявата
ще се събуди
щом го разбере

 

Сутрешни хора.
С палта.
Без лица.
Бързащи хора.
С премръзнали длани.
Търсещи.
Тичащи.
На тебе приличат.

 

тя спря до мен
не попита
искам ли да слушам
цели три спирки
бистри политиката
разказва ми живота си
и този
на близки и далечни
непознати за мен
и толкова еднакви
дори не я упътих
за посоката
но тя говори
спретна бърз анализ
на здравната реформа
сподели
за изборите и надеждите
в живота си

навярно
мислеше, че няма да се срещнем
отново
за някакви три спирки
ми подари
цяла сага или поема
на самотата

 

Стихотворенията са от новата книгата на Илияна Делева „Сто лични“, изд. Скалино, 2017

 

Бележка от автора

Тази книга има дълга история. Толкова дълга, колкото може да е онази част от живота, която вече е минало. Но ако миналото е било визионерско бъдеще и някак странно се превръща в категорично настояще, то значи книгата се появява в точния си момент. Тя е антологична, доколкото съдържа стихове, писани твърде назад в годините, но специално не просто редактирани, а пренаписани за нея, както и съвсем нови неща. Това се оправдава от заглавието й „Сто лични”, защото всичко е лично. Но в същината си тя е подчинена на една градска концепция и стиховете в нея трябва да се четат като „Столични”, защото са родени от и посветени на този град, който е повече от мой роден град. Град, обречен да е среднина и столица на народа ни, отразяващ стотиците ни човешки лица.

 

***

Ще разкрия и една последна тайна от играта ми с думите. Прочетете имената на разделите и ще откриете смисъла, който преминава в цялата книга – човекът е част от града, а града създава човека. Човекът – поет или просяк – наяве и насън живеейки, вървейки по пътищата си създава една книга, един текст, един разказ, роман или стихосбирка на своя безценен живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Таня Николова – Апокалипсис

Грамада

една тъжна протяжна песен искам да чуя
за малката заплата и дългия месец
за пълния търбух и евтината храна
за екзалтирания поглед и домашната ракия
за яката чалга и крехката душевност
на българина
и като я чуя
сълзи маргарит да закапят
да плача да се наплача
да плача да се наплача
да плача да се наплача
за нас

 

1984
Посвещава се на всички регулировчици на системи

в мрежата
мухата срещу паяка няма ход
полепва по нишките на
поток пускан от друг
после Like-ва
от него капки
и накрая
само прехвърля
споделя
каквото иска той
КОЙ?

 

Апокалипсис

остават 15 дни
и бум!
трябва да го направя
(да се абонирам за jobs.bg имам предвид
или да понеса четенето му
което е същото
защото алтернативата е дълга рецепта
не по здравната каса)
красив е фонтанът пред Народния театър
но е обществен
а аз не съм аристократ
и нямам пенсия по болест
нито идея за бъдещето

 

Грижа

върху кофата за боклук
два хляба
в найлонче

 

Кучката на Павлов

цял ден не ми стига
за да прочета обявите
тъкмо започна и ми се доспива
за да се разсъня чета друго
слушам музика
и пиша стихотворението
за това как една поетеса си търсела работа
много дълго се оказа
утре може би ще успея да го довърша
омръзна ми да храня това куче

 

Преодоляване

ТРЯБВА ми е стъпило на гушата
НЕ ИСКАМ ме рита в корема
ВИНАТА ме гъделичка по ходилата
вече четири часа
няма победител

 

На пазара за добитък

почукват ми копитата
гледат ми зъбите
стар кон, проскубан
колко още може да носи?

 

Безделнично

в очакване на празниците
на нощното ми шкафче
планове

 

До Надежда и обратно

Надежда, Люлин, Горна баня, Княжево, Младост и Обеля
Център , Илиянци или някъде другаде
из този все по-растящ и вдетиняващ се град с чужди хора
с метро, автобус, пеша и както дойде
върви и се усмихва чуждото ми аз
на чуждите важни неща

 

Роден град

Познати улици
и непознати хора

 

С еднакъв ритъм

моите приятелки ми се обаждат по телефона
(а някои и не се)
след три години
на три месеца
да ме питат как съм
и аз им отговарям
много съм добре, ама много съм добре
а вие как сте? и ние така
браво, браво, трябва да се видим
разбира се, непременно, по-нататък
и се смея
какво да ги правя
нали са си моите предателки
а информацията за здравето ми
я има в интернет ежедневно
за интересуващите се познати
и непознати

 

Меланхолия

колко може да е дълбока тъгата
мисля си
докато празното ми тяло се носи по водата

 

Късо разказче

Пристан
на улица Буря

 

Външна на системата

машината за дезинформация работи ниско по трасето
подмята слухове, казуси, условия, изисквания
дребнотемия, факти, детайли
мъгла се стеле долу няма видимост
удар оттук удар оттам
– хайде да те видим сега парашутистката
къде си тръгнала
ще намериш ли пътя
нали си шампионка по ориентиране
сложно е при нас трудно е какво си мислиш
че ще дойдеш и ще ти е лесно
хей външната от вън
усмихнато ти помагаме не е нарочно
но толкова сме слушали за тези
с големите заплати и голямото самочувствие
че сега е нашият час
денят за разплата
и ти си изкупителна жертва
нищо лично

нищо лично
но всички шампиони са родени
с компас и фенерче в главата
и току-що ви видях
здравейте, приятно ми е да се запознаем
дойдох
за да остана

 

Леки форми на самоубийство

цигари, алкохол, глад, преяждане
някаква работа, някаква връзка, някакви приятелства
по-леко се диша без себе си
без хората и света
обаче си жив и участваш
в комедия
в трагедия
в нищо
отказваш да живееш
но отказваш и да умреш
възможно е защото знаеш точния виц
за оптимиста, реалиста и песимиста
и твоята чаша не е наполовина пълна
и не е наполовина празна
в нея може и още, и още, и още
докато смъртта ви раздели
сама

 

Стихотворения от едноименната втора глава на книгата на Таня Николова „Морз“,  фондация „Буквите“, С., 2016

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ваня Данева – Термити

Термити

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде –напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе – тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки –
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о`кей!“
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш –
няма къде да се върнеш.

 

Кучето

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
( Тези американци!
Само те могат
да кръстят куче
с такова име. )
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!“
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!“
Иначе му говорят
и на български.

Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! –
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
( според инструкциите ).
“Не, в розите!“
“Не, в розите!“ –
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!“
Ефектът е същия.
Розите умряха.

 

Наблюдение

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи

 

Диво и питомно

Всяка пролет засажда цветя –
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

 

Чашата

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът – сив гранит –
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях –
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
( и сякаш беше той ).
Красавец? – не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите ѝ се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той –
изчезна, внезапно и безследно.
Не забелязахме кога и как. А после…

Чашата е пак на масата.
И чака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017