Ивайло Божинов
„Можеш да риеш колкото си щеш дупки, но не ги ли гръмнеш, те си остават такива.“
Стар бомбаджия
Питам се дали полъхът от планината донася до вкаменените ти ноздри аромата от рози, мента или лавандула от розоварната, разнообразен от вонята на някоя мъртва котка, хвърлена в реката от Горни край? Социологически срез на К. е обърнат наопаки – в Горни край (Сийрът) живее плебсът – овчери, мандраджии, земеделци, близо до закрилника Балкан, в който можеш да изчезнеш, ако ти припари под задника, а търговците на гюлово масло, интелигенцията са в Долни край, където благословеният Тонзос утихва и дава повече място. В епичните битки между махалите неизменно вземаха връх войните от Горни край – с едно завъртане на мешинения колан, използван като прашка, можеха да поразят всичко на тридесетина метра – балеарците трънки да ядат! Може би заради това властимащите решиха да направят баскетболно игрище за изразходване на излишната, може би сексуална, младежка енергия. То трябваше да бъде изградено в подножието на хълма, където сега се издига паметникът ти. Легендата говори, че там си водил гаджета – тактически неплодотворно, защото по твое време Кошовете са били голи като пушка, не са давали никакво прикритие от бдителни очи и дори една невинна разходка из околността е довеждала до нежелателни последици. По-вероятно е да си се възползвал от съседния дол, където беше игрището, място закътано и сенчесто. Защо ли вместо “поляната на поета“ не се сочи “долът на поета“ като туристическа атракция? Наближаваме гарата, прекъсвам разговора с възрастната жена отсреща, която ме разпитва откъде съм, що съм, приемам разсяно милата фамилиарност, а тя ме гледа проницателно с ясни очи под черния чембер. Права е – клон от рода ми е от нейния край, а гарата отминава, отминава камбанката, надписът на синьо поле, прозорците със зелени капаци, отминава началник- гарата, дъщерята на началника на гарата, за която научих наизуст единственото стихотворение през живота си – “незнакомката“, ти не се впечатли от моята начетеност, зеленоока моя, и замина за Америка с Боинг 737 и “кой ли друг ти предпочете пред печалния ми лик“? Следва постепенно издигане, залесени склонове, поне стотина дървета са “мои“ от бригадите, както бе “мое“ и част от игрището, разположено в дола между паметника ти и гробището “Лила“. Техниката при пробиване на дупки за полагане на взрив – ръбест лост, вдигане, почти подхвърляне, спускане, тежестта му откъртва част от камъка – сравнително мека леска, овлажняване, изгребване. Пакет пръчки в намаслена хартия, детонатор, бикфордов фитил, майсторът пали: „Варда!“ – Нели си намира повод да притиска уплашено твърди сатенени гърди към рамото ми – голото бърдо е вече залесено от белгийски лесовъд, поканен в началото на ХХ век от общината, и ние разполагаме с благодатната зеленина да водим там момичетата от климатичната гимназия. „И чуйте вие, климатички, пазете белите якички…“ както пееше Д… преди кратък престой в „Слънчев бряг“ – това пресече и гласът му, и свиренето на тромпет. Сега взривяваме част от склона, струпваме го в дерето, изравняваме. Естествено, никой не го е еня за водите, които ще се стичат от съседните склонове направо в игрището. Връщам се в купето. Железните шини на колелата скърцат по още неизгладени от времето павета, удар от прясноодялани греди върху тях. Смолата още сълзи върху дървото. Острието на кирката секва искри и се забива във фугата, заострените греди треперят под чуковете, оформят високо скеле, върху площадката се разгръща червен плат – драпиран червен куб с дървена стълба отстрани, над всичко, високото чело, проникновеният поглед, познатата брада. Няколко ловки удара с теслата и поетът е прикован. Високоговорителите реват: „Българийо мила, страна на герои, неспирен и мощен е твоят възход, да крепне навеки съюзът ни боен с братския руски, съветски народ!“ Суха ръка докосва лицето ми, извежда съня. Жената прави знак, че иска да слезе. Влакът спира, а вагонът е извън перона. Скачам от високото стъпало, оставям вързопчето и вехтия куфар, после я поемам – тя е лека като изсушена китка билки и ухае като тях. Тръгва си. Отново монотонният влак ме кара на сън, а водите – пролетни и летни, отнасят табла, осветителни тела и на мястото на игрището зейва една огромна дупка. Не само това, изглежда целият склон е “тръгнал“ и злите езици говорят, че си решил да измиеш нозете си в Тонзос. На гарата съм, под високата часовникова кула и едва пред затворената кръчма в Морската градина разбирам, че съм закъснял с месец за срещата на випуска – чисто фройдистка грешка, беснея, по-късно ме избива на смях, след глътки от предвидливо скътано шише, правя два скока напред, един назад, подмятам крака встрани – танц забравен, незнайно защо наречен “леткис“, а всъщност е конга. Следва вихрена обиколка с приятели по таверните, завършвам в една стая на облагородена с книги бедност като тържествено обявявам завръщането си, сутринта от срам не смея да отворя очи и когато мога се изнизвам безшумно. Изкрънкваме от Елена в аптеката краткосрочен заем за обратен билет, забелязвам, че Христо леко завишава сумата, колкото за бутилка вино и цигари, поделяме ги и “на гарата съм в девет“. Отляво брегът на езерото се плъзга назад и Старият се обръща от предната седалка: „Затвори очи!“, леко шантавата Полин дрезгаво се кикоти, той вика: „Не ти, откачалке, гледай си пътя!“. Спираме, той ме води: „Сега!“ Отварям очи – над мен се издига стената на хоризонта. Сядаме в подножието. Полин утихва, приглажда поли върху фустите, щраква капака на табакерата, пали последния си „Житан“. Подава ми цигарата със следи от червило, той ме стрелва периферно, премълчава, обгръща колене. После избутваме колата от канавката и продължаваме.
К Р А Й
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X