„…работата въобще не е харна”
Казармата няма да помогне,
лекарите с екзотични имена,
прелетели като камъни,
хвърлени насам от западната култура,
няма да помогнат.
„Научете своите внучета
да издържат като кучета.“
Научете милите си дъщери
да не говорят толкова много.
***
Няма любов,
няма идеологически групировки,
няма спорове за поточни линии,
няма поезия,
няма сити и гладни,
никой не вярва в мечтите ти;
има само истина,
която никога не бива
справедлива.
Меланхолия
Дъждът между краката ти
рисува цветен полумесец
огражда го със обръч светлина
очите ни се раждат винаги затворени
ето още няколко
случайно подхвърлени думи,
които не значат нищо за никого
и точно заради това
хората ще ни ръкопляскат.
Карма
Много е тъжен моментът, в който
думите ти изреченията ти
влязат в деликатната форма на изповед
за теб
любовта никога не е била във въздуха
любовта винаги е оставала по килима.
Стана време да бъдем сериозни
Думите ни пишат изречения
вместо нас, докато ние
само гледаме независими филми
и се преструваме на вдъхновени
през оставащата част от времето.
Детство
Нека имам достъп
до леглото, което тежи като
корона, инкрустирана със скъпоценни камъни
в дните, в които
мога да понасям само нея.
Забравих колко е меко слънцето
върху здравата ти кожа през лятото
лъчите му награда за
усилията, които си полагал
през изминалите месеци,
в които си задвижвал пазарната
капиталистическа машина
ето няколко реда за това как
всичко се свежда до производството.
Ако депресията ти беше за продан,
то индустрията щеше да я бутилира;
ако мъгливата ти меланхолия
беше за продан, работниците щяха
да я разпределят в пастелни пакети;
но не, сега ти остава
цял живот да рекламираш
разни неща на непознати.
А исках само един ден
да бъда толкова малка,
че да не мога да стъпя върху нищо
да бъда толкова достатъчно малка, че
да не трябва никога
да пораствам и да не трябва никога
да казвам на хората
колко е самотно да бъдеш дете.
Peace
Какво сме всички ние, ако не
обърната нагоре дясна
Фалопиева тръба,
размахваща яростно най-дългия си пръст
във знак на мир?
***
Вълните докосват челата си
и ние с теб с босите ти стъпала с наивността ти
се заравяме в дъжда от песъчинки
в луфтовете между бялата ти кожа и душата ти
в завесата, която пада над зениците ти
и в бистрия отблясък на ума ти
там, където не мога да бъда
там е моето съзнание.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017