Спомням си, че прочетох Черният кон с бялото око след началото на голямата война. Бях потресен е малко да се каже. Усещането беше физиологично: първоначалната натръшкваща пълнота, натръшкваща едва поносима наситеност на изобразения свят, преминаваща изведнъж в абсолютната празнота на ужаса, свития от ужас в абсолютната си празнота стомах.
В онзи момент вече бях чел някои неща от Сорокин, макар и несистематично, но все пак интуитивно можех да разпозная соц-арт похвата на съвършеното възпроизвеждане на т. нар. съветска селска проза (деревенская проза), която от края на 70-те или началото на 80-те вече беше в учебната програма на съветските училища. Завърших такова училище през 1984-а. Имам смътен, но силен ученически спомен от повестта на Валентин Распутин за дезертьора.
Не си спомнях заглавието, проверих го сега, оказа се Живей и помни (1974), още тогава, бях 15-16-годишен, ме отблъсна с дидактичната си императивност, явно затова съм го забравил. Самата повест обаче, несвързана в спомена със заглавието, се запечата в съзнанието ми. Бях отличник по литература, но това не ми попречи да не мога да отлепя, пробвах няколко пъти, от началото на Как се каляваше стоманата, единствената книга от училищната програма, с която не се справих.
Не бях млад заслужил борец с комунизма с перфектно постмодерно-грантово сиви, бях патологично съвестен читател – и въпреки това просто не успях, всеки път блокирах. Отчайващо немощната, импотентна, хендикапна, инвалидна проза от само себе си, без мой съзнателен или още по-малко осъзнат принос, въпреки съвестните ми усилия, ме избави от самата себе си.
За втори път се почувствах така при Градинарят и смъртта, трябваше да го прочета заради откраднатото от Работникът и смъртта заглавие. Същата немощна, импотентна, хендикапна, инвалидна, взимаща avant la lettre и алафранга завоя на поредния български рустикално-консервативен обрат, комсомолска селска проза.
***
Прозата на Живей и помни беше пълната противоположност на тази непоносима немощ. Силата й бе добре прикрита и обезопасена – тогава още не го разбирах – от идеологически коректното заглавие, което имаше да направи смилаема самата тема: нима през Великата отечествена война е имало дезертьори? Порази ме селският реализъм на суровото описание на „селския“ секс, директно противоречеше на високата идеология на героизма и жертвоготовността на съветския воин от Великата отечествена.
Усещането за реализъм, противоречащ на идеологическите абстракции, беше първично и силно, трансцендираше, преодоляваше добре калибрираните предпазни мерки и умели консервативно-късносоциалистически вменявания на вина. Природата, сексът, отказът де факто от героизъм бяха по-силни. Тази проза беше по-силна от идеологическия кофраж, в който явно умело бе налята.
С почуда установих, сядайки да пиша тази глава, че Валентин Распутин е бил „удостоен през 1977 година за повестта Живей и помни с Държавната награда на СССР в областта на литературата“. Затова книгата беше в учебната програма.
Учителката със сигурност е споменала за тази оправдаваща и легитимираща всичко награда, но ми е минало покрай ушите. Прочетох повестта на чисто, това парадоксално на чисто на четенето на автентично каноничните творби, независимо от канонизацията им четене. Тази проза беше повече от легитимиращата я награда.
Не знам наистина, ако сега я прочета, дали бих почувствал същото. Всяка възраст и епоха има своето собствено четене, чиято памет трябва да се пази, да не се отказваме от него такова, каквото е било тогава. През 1983/84-а прочитът ми на „съветската селска проза“ на повестта на В. Распутин беше такъв.
Беше освобождаващо като всяка истина, въпреки възрастовия й и епохален контекст. Въпреки изключително успешното включване на тази селско-военна проза в статуквото и училищната програма.
След края на СССР Распутин ще стане православен фундаменталист, почитащ „историческата роля“ на Сталин поддръжник на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ), призоваващ за наказателно преследване на Pussy Riot. На 6 март 2014-а, една година преди смъртта си, той подписва обръщението на Съюза на писателите на Русия към Федералното събрание и президента на Руската федерация, в което изразява подкрепата си за действията на Русия по отношение на Крим и Украйна.
Дванайсет дни по-късно Крим беше анексиран.
***
В годината на публикуването на селско-военната повест на Распутин Сорокин е на прага на встъпването си в кръжеца на московските концептуалисти в средата на 70-те. При излизането от печат на Черният кон с бялото око (2005) той е на прага на написването на открито сатирично антипутинския си манифест Денят на опричника (2006).
Поне от 1977-а, когато получава Държавната награда на СССР за Живей и помни, Распутин представлява твърдото статукво, влиза в училищната програма по литература. Година по-късно се състои „официалният“ дебют на Сорокин като писател с разказа Агитационното плуване. В тази хронология и логика Черният кон с бялото око би могъл спокойно да бъде един от разказите, включени в Първият съботник.[1]
Концептуалисткият соц-арт завинаги.
Към 2005-а Распутин започва активно да се включва в обществено-политическия живот на Русия на страната на консервативно-фундаменталисткото православие и Комунистическата партия, тази отровна комбинация, довела в крайна сметка до националпатриотическия и националболшевишки обрат и консенсус при анексирането на Крим и пълномащабната агресия срещу Украйна.
През 2005-а комунизмът и православието вече са братя-близнаци, ако парафразираме Маяковски. Черният кон с бялото око е концептуалистки соц-арт в епохата на това братско близнашко сливане на добрата стара Русия на Руската империя и добрата съветска Русия на комунистическата империя под егидата на най-добрата възможна путинска империя.
Черният кон с бялото око е чудовищен клон-хибрид на Бунин и Распутин.
В рамките на втория мандат на хилядолетния путински райх.
***
Но да се върнем текстологически и литературноисторически крачка назад. Разказът е включен в сборника Четири (2005), съдържащ разкази, киносценарии и либрето на опера. Заглавието на сборника идва от едноименния киносценарий. Разножанровостта на включените произведения отразява медийното откриване и отваряне на Сорокин през първите години на века.
Кулминационните точки на тази нова медиалност на до този момент миноритарния неоавангардистки автор са телевизионното му участие в руския вариант на Биг Брадър[2] и инспирираният от Кремъл скандал около Лазурната мас. За изцяло поръчковия характер на активното кремълско мероприятие свидетелства фактът, че скандалът се разразява три години след издаването на романа, в средата на първия мандат на Путин.[3]
Черният кон с бялото око е вторият от петте разказа, включени в сборника Четири. Още първото изречение на разказа максимално затруднява читателя както чисто синтактически, със словореда си, така и с лексикалната кондензация, която ще избухне и ще се разгърне във втория амплификационно-описателен параграф.
Още първото изречение маркира драстично чужд и ексцесен стил, отчетливо усещан като чужд и ексцесен. „Не само косяха, но и се готвеха за косене, и почиваха между откосите всеки от четиримата съвсем по различен начин, всеки по свой маниер.“[4] По Буниновски измъчен словоред, по Буниновски квазипоетическо лексикално-реторично кондензиране, подготвящо за последваща поетично-реторическа амплификация, пищното разгръщане на първите редове на квазипоема.
За да демонстрирам чрез цитат описаното впечатление, в което запраща читателя in media res – едно рурално-буниновско задушаващо насред нещата – началото на Черният кон с бялото око, би трябвало да преведа почти цяла страница хипербуниновска проза, което не искам да си причинявам.
С една резюмираща дума: задушаващо. Представете си, че получавате астматични пристъпи от косена трева, а някой ви завира вътре в купа сено и ви кара да помиришете в купата сено едно по едно всяко окосено цветче и тревичка.
При това именно с умалителни, с обилие от руски диминутиви, от чиято сладост пронизващо заболяват зъбите. Ако това не ви убеждава, прочетете сами втория параграф на разказа. Един ден на съветски колхозници, разказан със стила на певеца на предреволюционното руско село Иван Бунин.
***
Освен синтактичната и квазипоетическа затрудненост на началото на разказа, буниновското повествование запраща читателя освен това директно в коренището от роднински връзки на голямо селско семейство-рода с дядо, трима братя, жената на най-големия брат и неговата дъщеря. Едва в третия параграф ретроспективно – в моя случай след повторно и потретващо препрочитане на втория параграф – става ясно, на кого е дъщеря Даша, „персонажният автор“ на разказа, през чийто поглед виждаме и ще виждаме света в Черният кон с бялото око.
А че основното в този разказ е именно виждането, е изведено в заглавието, в сляпата точка на едно бяло сляпо око. Ето как буниновски вижда Даша, след като в третия параграф е идентифицирана като третоличностен персонажен автор на разказа: „Даша седеше под дъбчето [sic!], облегнала гръб на него, гледаше косачите, ливадата, гората, бръмбарчетата, земните пчели, пеперудите и самотния ястреб, от време на време плъзгащ се в синьото висине над ливадата и гората.“ (ЧЛБГ: 18)
Едва в кратичкия четвърти параграф научаваме къде все пак се намираме във времето, което до този момент се е разполагало в една лятна вечност на селския труд, във вечността на едни атемпорални, извънвремеви косачи. „Ливадата на Панини беше хубава: равна, гладка, близо до селото и царския път. Записаха я на тяхно име благодарение на стария председател [на колхоза, б. м., ВС], по баджанашка линия, още през 35-а./ Беше едва първият ден от коситбата на Панини – половин месец бяха косили, обръщали и събирали сеното на купи на колхозните ливади, по десния бряг на Болва.“ (Пак там)
Ако Бунин беше възпявал труда на колхозниците, перифразирайки Уди Алън. В Черният кон с бялото око оттук насетне става ясно, че наистина го прави като Владимир-Сорокинов клон. Е, певец не точно на истинския, правилния, полумесечен, колективен труд, но все пак на труда на колхозници, съветски труженици, получили през 1935 година от другаря Сталин законното право да стопанисват малки лични парцели в съгласие с „Примерния устав на селскостопанската артел“ (Примерный устав сельскохозяйственной артели).[5]
През 1935 година, ще рече, след края на насилствената колективизация и последвалия я тежък глад, през което време семейство Панини са имали късмета да оцелеят видимо в пълен състав. Даша току-що е навършила десет, има по-малък брат на три, дядото и бабата са живи и здрави. Дядото е един от косачите, веселяк, зевзек и любимец на Даша, която му е любимка. Панини са имали правилните роднински връзки на правилното място през правилното време, ливадата им е прекрасна, откъдето и да я погледнеш.
Така я вижда и детето Даша като Иван-Буниновски повествовател.
***
Семейството е имало късмет не само още през 35-а, а има такъв и в настоящето, след половин месец колхозна ангария, този юни, който все още не знаем коя година е и няма да го научим до последните няколко изречения на разказа. А и тогава без посочване на годината, единствено благодарение на апокалиптичната емблематичност на деня, месеца и деня от седмицата. За когото датата не е емблематична и още по-малко апокалиптична – не е задължително да е, задължителността е идеологическа – просто може да провери годината с помощта на вечен календар.
Което ще направим в края на този прочит.
За рождения й ден, който е бил вчера, Даша е получила от любимия дядо нови лапти (руска традиционна селска обувка, изплетена от липови кори) – новые лапотки, отново натръшкващо сладникав диминутив – а от татко си глинена свирчица, също обозначена с умалителна дума. Чак покрай свирчицата, връщайки се назад, окончателно се ориентирах кой от тримата братя косачи е таткото на Даша. В огромния втори параграф най-големият брат пие по време на почивката „няколко глътки“ от бъклицата или там каквото рустикално-идилично е, след което застава „приклекнал“ и така си почива.
„Всеки път, когато баща й идваше под дъбчето да се напие и да поседи приклекнал, Даша вадеше свирчицата от джоба на гърдите на памучната си рокличка […] и изсвирваше.“ (ЧЛБГ: 18) Това, че вече знаем, че диминутивите са мотивирани от възрастта на персонажната повествователка, не ги прави по-малко натръшкващи. По-скоро се примиряваме, че така ще бъде до края на разказа.
Другата важна информация, редом с щастливото сталинско време най-малкото между 1935-а и Големия терор, започнал две години по-късно, който обаче Панини явно са надживели непокътнати, е разположението на колхозните ливади, по десния бряг на Болва. Болва е ляв приток на Десна, която е ляв приток на Днепър.
Засега това не ни казва почти нищо, освен че обяснява присъствието на южноруски диалектизми. Чисто географски се намираме в Брянска област, някъде близо до границата с Украйна, международно признатата граница на Украйна от 1991 година, съвпадаща с границите на някогашната Украинска съветска социалистическа република. Най-близкият голям украински град – по това време голям съветски град, намиращ се по-близо до Брянска област от големия съветски град Минск например – е Киев.
***
10-годишната Даша е посестрима на 11-годишната Марфуша от Радостта на Марфуша (2008), първия разказ от сборника Захарният Кремъл. Марфуша, появила се три години след Даша, вече има химически чистия дистопичен късмет да живее в една истинска ретрофутуристична Руска империя, а не просто във вечното безвремие на селския живот, в което ангарията на крепостните селяни и на колхозниците щастливо са се слели в едно завинаги.
От гледна точка на непоносимата натръшкваща сладост обаче Даша е предтеча на Марфуша. Това, което в Черният кон с бялото око се постига с похвата на клонирането на прозата на Иван Бунин като съветска селска проза, в Радостта на Марфуша е буквализирано овеществено в парченце дистопично своевременно захарно петле – захарен имперски двуглав орел, фрагмент от цял един буквален, индустриално произвеждан като захарен памук за народа, захарен Кремъл, чиито парченца героите на едноименния сборник смучат, както героите на Норма кусат дажбата си съветски фекалии.
Буквално: путинската империя е много по-сладка от съветската империя.
„Клепачите премрежвайки, поставя Марфуша орела двуглав в устата си, полага го на езика, смучка го лекичко./ Заспива щастлив сън./ И присънва й се захарен Государ на бял кон.“[6] Три години по-рано почти наборката й Даша ще изпитва подобна натръшкваща сладост не насън, а наяве в рамките на фетишизирания клонирано реифициран стил на селската проза на един Иван Бунин, пишещ за колхозници.
След първата пресладостно кондензирана картина на коситбата, видяна през погледа на детето Даша преди читателят да узнае, през чий поглед е видяно това, втората кулминация на стилистичната сладост е обядът на косачите, приготвен от майката на Даша и сервиран от двете. Неговата рустикална скромност е хиперболично – т.е. литотно – възвишено-красива, идилично природно красива, по съветски православно възвишена.
„Половин пита ръжен хляб, сноп зелен лук, дванайсетина печени картофа, гърненце с топено мляко, малко парче сланина, увито в парцалче, и сол в хартиена фунийка./ „– Господи, благослови… – уморено издиша дедо Яков, взе питката, притисна я към гърдите и почна чевръсто да реже комати с голям стар нож с потъмняла и изтъняла дървена дръжка.“ (ЧЛБГ: 19)
Воистину Господи, благослови…!
И в Руската империя, и в съветската империя, и в путинската империя.
***
От този вечно и винаги ныне и присно и во веки веков благословен обяд на косачите, били те крепостни селяни, или колхозници, ключово за третоличностната повествователка Даша и за разказа е яденето на топеното мляко. То отговаря за бялото в разказа, в което – много по туинпийковски – съвсем няма да има бяло (срв. ЧЛБГ: 27). Топеното мляко е първото явяване на бялото още преди читателят да знае, че това е бялото от бялото око на черния кон.
„Млякото бе прохладно и вкусно. Даша кусаше, шумно сърбаше и си подлагаше с хляб. В топеното мляко тя най-много обичаше жълтите трохички масло. Вкъщи избиваха масло само на Великден, когато бàбето печеше блини от гречка. Маслото миришеше много вкусно и веднага се разтапяше върху тях. То винаги беше малко.“ (ЧЛБГ: 20)
Жълтите трохички, свещената оскъдност на маслото в идеологически осветената икономика на оскъдицата ще бъде експлицирана лексикално, ще се прояви и въплъти квазитеологически в дума, когато майката на Даша загребва за дъщеря си от сметановата коричка на топеното мляко.
„Даша […] пое с две ръце лъжицата на майка си, напълнена до краищата със сметана, с бяло сметаново връхче. Бяла, гъста тя едвам се побираше в новата дървена лъжица, а-а да прелее. […] Слънчев лъч, пробил си път през листака на дъбчето, падна върху полукръглия бял сметанов връх, проблесна. В сметаната просияха мъничките жълти трохички масло. Даша отвори уста.“ (ЧЛБГ: 20-21, курсив мой, ВС)
Просияване е теологически термин с прецизно онтологично, мистично и еклесиологично (църковно-институционално) значение. Терминът описва реалното, видимо проявление на Божествената благодат и Божествената нетварна светлина в човека и останалото творение. Светците например просияват на българската земя или в Русия.
Чрез акта на просияване констатираме обективно светостта на някого или нещо.
На светеца, на мощите му, на трохичките масло в белотата на сметаната.
***
Нека си припомним: Даша обича най-много жълтите трохички масло.
Те просияват в сметаната.
Даша отваря уста.
„И изведнъж в тази най-нежна, лъчиста белота се отрази нещо тъмно./ Даша се озърна./ Съвсем близо до нея стоеше черен кон.“ (ЧЛБГ: 21) Даша е първата, която вижда черния кон. Не става ясно как той – всъщност тя, черната кобила, но на български женският род на „кон“ не е немаркиран, неутрален, както в руския ж. р. на лошадь – черният кон се е доближил, без до последния момент да го забележат, до семейство Панини, обядващо на своята равна, гладка ливада.
Но е текстологически факт, че Даша първа вижда черния кон.
„Даша потръпна. Сметаната се изсули от лъжицата и пльосна върху коленете й. И всички видяха коня.“ И всички видяха коня звучи като колективно откровение, колективна епифания, предизвикана от виждането на Даша, предизвикало, на свой ред, потръпването, предизвикало, на свой ред, изсулването и пльосването на сметаната, предизвикало, в крайна сметка, виждането на коня от всички, колективното откровение.
Даша вижда и потръпва. Освен нея най-рязко и дълбоко засегнато от видяното реагират дядото и майката: 1) „– Ох, да те вземат мътните! – учудено се сепна и присви очи дедо Яков.“ 2) „– Мила моя майчице… – въздъхна майката, прекръсти се и сложи ръка на малките си гърди. – Как ме уплаши, гръм да я удари…“ (Пак там)
И дядото, и майката реагират с магически речеви актове. Дядовият е езиково прозрачен, майчиният – съпътстващ кръстния знак – го превеждам с едно наум, доколкото открих думата пролик единствено в сайт за семейна генеалогия. „Пролик – това е медицински термин, който в исторически контекст често се е използвал за обозначаване на паралич.“[7]
Въпреки потресното въздействие на черния кон върху дядото и майката на Даша, описанието му набляга на факта, който изглежда самоочевиден, че конят изглежда „като всички селски коне“ (срв. ЧЛБГ: 21). Едва когато таткото на Даша и по-малкият му брат Гриша, чиито реакции не са засвидетелствани, решават да уловят „кобилата“, както я наричат те, се установява, че има нещо необичайно в този черен кон.
„Гриша тръгна към кобилата, измъквайки в движение колана от панталоните. Както стоеше, обърната към тях с едната си страна, тя извърна към него муцуната си, наклони я и подуши. И всички веднага забелязаха, че лявото й око е напълно мътнобяло.“
Чичо Гриша се усмихва, очаквайки явно, че по-лесно ще хване слепия с едното око кон. От конната езда, на която ходеше дъщеря ми като малка, знам, чувал съм от инструкторката й, че зрението по начало е по-слабото сетиво на конете, по-силното е слухът. Кобилата, която яздеше дъщеря ми, също имаше едно сляпо око, не си спомням кое.
***
Въпреки това таткото и чичото (вуйчото?), пристъпващи към кобилата „като ловци“ (срв. ЧЛБГ: 22), не успяват да я уловят дори с парче хляб, а тя със сигурност е гладна, имайки предвид, че е видимо безстопанствена, открадната от цигани, избягала от цигани (предположение на таткото на Даша). Неочаквана е реакцията на самата Даша – или може би напълно естествена за едно дете? – която със затворени очи „изведнъж неочаквано се примолва“ да не хванат коня.
Двамата братя, не успели да хванат кобилата, я наричат „дива кучка“ (чичо-вуйчо Гриша) и „урупсия“ (бащата). Бащата добавя, че „скитори в гората“, където по-късно наистина ще я срещне Даша. Майка й резонно заключава: „– Щом е сляпа и дива, каква файда от нея?“ Даша е „много доволна, че не хванаха коня“ (ЧЛБГ: 23, курсив в оригинала). След като конят избягва, на нея й става „хубаво и леко“.
И тогава майка й я изпраща за горски ягоди. Където преди малко баща й е казал, че скитори кобилата. Но Даша вече не мисли за нея, не копнее по белия – както протагонистът-разказвач в Денят на опричника и връстничката й Марфуша в Захарният Кремъл – в случая черен кон с бяло око. Бялото око на черния кон ще я заинтригува едва когато се изправи, приклекне в тъмното на ръка разстояние и очи в очи с него/нея.
При него, при нея ще я отведе нарочена за приказна птица, с която тя ще разговаря посредством подарената от баща й глинена свирчица. Приказен мотив в рамките на една Буниновска съветска селска проза от втората половина на ХХ век, който Сорокин ще подхване отново в края на първата четвърт от путинската ера в постапокалиптичната Приказка (2025).[8]
В Черният кон с бялото око още е далече до този апокалипсис и неговия блед ездач, Бледия молец.
Но конят вече се е появил.
***
Горските ягоди виреят в обляна от слънце млада брезова гора, но приказната птица, с която Даша разговаря посредством свирчицата и която неотстъпно следва, се завира по-навътре в гората, в „гъста стара смърчова гора“ (срв. ЧЛБГ: 24). Навлизайки в смърчовата гора, Даша прекрачва символична приказна граница.
Тази граница все още е описана изцяло в стила на съветския Бунин.
„Даша излезе от брезовата гора, промъкна се между два огромни кичести лешникови храста с топли, меки листа, прекрачи (переступила) едно прогнило дърво, обрасло с мъх и изсъхнали гъби и вдигна очи.“ (Пак там) Навлизането в старата смърчова гора е едновременно „престъпване“ на граница и „вдигане“ на поглед, вдигане на виждането на друго концептуално и стилистично равнище, както ще видим.
Птицата се отзовава на свирчицата някъде от „дълбините“ на смърчовата гора. Даша продължава да се движи, да навлиза по-дълбоко в детската си приказна логика на следването на птицата, която да я отведе до съкровище. Тази приказна логика трансформира не само пространството, но и времето.
„Стори й се, че там, отпред е нощ. И тя може да влезе в нея. […] Даша се огледа назад, където още се различаваше залятата от слънце брезова гора. Там, на ливадата чакаха майка и татко. Но трябваше да намери птицата. […] Тя подсвирна още веднъж със свирчицата. Птицата отговори някъде отпред. И Даша тръгна напред, в нощта, към гласа на птицата.“ (ЧЛБГ: 25)
Влизането в приказното времепространство е същевременно влизане в гора от символи, влизане сред живи колони на храм – в нещо природно, което е същевременно сътворено, изкуствено, със загадъчен дизайн. „И изведнъж навлезе в една съвсем равна алея. Необхватно дебели смърчове стояха в две редици пред нея сякаш някой ги бе посадил някога много-много отдавна. Смърчовете бяха огромни, стари, полумъртви.“ (Пак там)
Мъртвото в природата, от една страна, и мъртвото в културата, от друга – две принципно различни прояви на мъртвото – се сливат в тази приказно-Бодлерова алея. Детето влиза в приказна гора, а се оказва сред величествени руини на неизвестна цивилизация, влиза в приказен хронотоп, а се оказва в модернистично пространство на съответствия.
В него бялото око на черния кон се появява като неоавангардистка концептуалистка инсталация.
***
„Отпред се появи нещо малко и бяло. […]/ Малкото бяло нещо увисна по средата на алеята./ Даша пристъпи по-близо към бялото. То висеше неподвижно. После изчезна. И се появи отново. Даша се приближи съвсем близо до него. Бялото отново изчезна. И се появи. Даша се вгледа внимателно. И изведнъж различи, че това малко бяло е мътнобялото конско око. То премигваше.“ (ЧЛБГ: 25-26)
Сходството с неоавангардистка инсталация се засилва, когато детето различава около бялото око черния кон. Бяло око на черния фон на черен кон, черен кон на черния фон на мрака. Супрематистко бяло око на супрематистки черен фон на супрематистки черен кон на супрематистки черен фон. „Даша се взря още. И видя целия черен кон. Същия. Конят стоеше в тъмната алея. Той бе едвам различим в полумрака. Черното му тяло сякаш се бе сляло със сумрачния въздух, миришещ на хвоя и смола.“ (ЧЛБГ: 26)
Черен квадрат върху черен фон.
Детето установява зрителен контакт с неоавангардистката инсталация. Творбата не я гледа. „Погледна здравото око на кобилата. Влажно, тъмно-лилаво като слива, то гледаше някъде встрани. Съвсем не Даша.“ Още при първата поява на черния кон и първото му виждане от Даша на преден план в повествованието е погледът, съзерцанието, виждането на нещо напълно автономно.
Автономно като авангардистка творба.
Тук, в тъмнината на природно-изкуствената алея, някаква естествено-експериментална камера обскура, самото гледане се еманципира напълно, става автономно, изоморфно на автономната творба. Детето гледа, разглежда здравото око на коня. После започва да разглежда сляпото, бялото око. „Мътнобялото око се оказа съвсем близо. Даша впери поглед в него. Окото не бе цялото бяло. В средата тъмнееше малка черна зеница с неимоверно тънък синкав пръстен.“
Разглеждането (разглядывала) на сляпото за наблюдателя бяло око постепенно преминава в надникване (заглянула, срв. ЧЛБГ: 27) в него. Както по-рано детето е встъпило от облятата в слънце брезова гора в смърчовата, после в нощта, най-накрая в алеята-тунел. Стигнали сме до надникващото тунелно виждане, надникване в тунела на сляпото за наблюдаващия око.
Окото на авангардистка творба, която не наблюдава възприемателя си.
***
Съзерцанието и потъването в бялото око напълно е напуснало вече стила на хибридния клон между Иван Бунин и съветската селска проза от втората половина на миналия век. Настъпил е стилистичният срив, предвещаващ концептуалисткия обрат.
Ако до този момент детският поглед е бил свръхпроводник за натръшкващо сладникавата буниновско-комсомолска идилия, след навлизането в концептуалистката алея-тунел читателят разглежда заедно с повествователката една неоавангардистка инсталация.
„Даша надникна в конското око./ Тя бе сигурна, че в окото на коня всичко е бяло-пребяло, като през зимата. Но в бялото око съвсем нямаше бяло. Напротив. Там всичко беше някакво червено. И от това червено толкова се беше натъпкало в окото, и то, червеното, цялото беше някакво такова голямо и дълбоко, като вира край мелницата, и някакво много-много-много гъсто и алчно, и някак заплашително стоеше и се сцеждаше, надигаше се и набъбваше като мая. Даша си спомни как секат с брадва главите на кокошките. И как жвака червеното гърло./ И изведнъж ясно видя в окото на коня Червеното Гърло. И то беше твърде много.“ (ЧЛБГ: 27, курсив в оригинала)
Даша – досегашният клониран буниновско-распутински стил „Даша“ – се опитва да продължи да вижда света в инфантилно-идиличната буниновско-комсомолска перспектива на приказните етимологични фигури като бяло-пребяло. Но в този концептуалистки Туин Пийкс в бялото око съвсем няма бяло. И червеното в него също не е реалистичен кръвоизлив. Селският слог и образност неусетно преминават в библейско-апокалиптичен паратаксис.
И Червеното Гърло беше твърде много.
Сладостно комсомолският буниновско-распутински стил пропада в бездънния концептуалистки тунел на субверсивната афирмация. В супрематистки черния квадрат върху черен фон на черния кон с бялото око – вътре в супрематистки бялото око на черния квадрат върху черен фон на черния кон – изригва червеното на жвакащото гърло на току-що отсечена с брадва кокоша глава.
Кокошата глава на сладникавия буниновско-комсомолски стил.
Главата на грижливо отгледания и идилично угоен сладостно комсомолски буниновско-распутински клон на селската проза на всички руски империи отскача на концептуалисткия дръвник на Червеното, на Червеното Гърло. То е твърде много, апокалиптично твърде много за тази изпълнена с благост и насилие имперско-съветска-путинска селска идилия.
Апокалипсисът е утре. Утре отпреди осемдесет и пет години.
Утре отпреди пет години.
***
В Черният кон с бялото око утре ще е двайсет и втори юни, неделя.
След 1935 година двайсет и втори юни се пада в неделя през 1941 година.
24 февруари 2022 година се падна в четвъртък.
Настоящият текст е глава от предстоящата да излезе книга на Владимир Сабоурин „Владимир Сорокин. Помагало“. Публикува се с любезното съгласие на автора (бел. ред.)
[1] Срв. подробно за един от разказите на сборника Първият съботник в Пролога „Концептуалисткият соц-арт“.
[2] За стеклом, 18.11.2001 <https://www.youtube.com/watch?v=Ey_eNN2BTGE>. Посетено на 8.07.2026.
[3] Дела писателей, 7.07.2002 <https://www.youtube.com/watch?v=lsBTNqRGzHc>. Посетено на 8.07.2026. В репортажа Сорокин попада новинарски в компанията на националболшевика Едуард Лимонов, съден по същото време, чиято програма двайсет години по-късно и две години след смъртта на Лимонов ще реализира Путин, срв. „Лимонов – смерть, Навальный, устрицы“, вДудь, 28.08.2018 <https://www.youtube.com/watch?v=X2gALEgKXt0>. Посетено на 8.07.2026.
[4] Сорокин, Вл. „Черная лошадь с белым глазом“ [2005]. – Сорокин, Вл. Четыре, Москва: Захаров, 2005, с. 17. Цитирам разказа по-нататък в текста по това издание със сиглата ЧЛБГ. Превеждам първото изречение на разказа, възпроизвеждайки словореда максимално близко до оригинала.
[5] Срв. II раздел „О земле“, т. 2, „Примерный устав сельскохозяйственной артели“, 17.02.1935 <https://ru.wikisource.org/wiki/Примерный_устав_сельскохозяйственной_артели#II._О_земле >. Посетено на 8.07.2026.
[6] Сорокин, Вл. Сахарный Кремль [2008], Москва: Издательство АСТ, 2021, с. 41. Срв. по-подробно за Захарният Кремъл в гл. 1 „Да утвърждаваш, подкопавайки“.
[7] „Пролик“, Фэмири <https://famiry.ru/database/glossary/prolik>. Посетено на 8.07.2026.
[8] Срв. подробно за Приказка в гл. 6 „Приказка и Нищо“.
сп. „Нова социална поезия“, юли 2026, ISSN 2603-543X