Моника Попова, Рисунки
Несбъднато
… Тя не беше и никога няма да бъде.
Тя е ехо от буря, останала само в прогнозите на мъдрите спец-синоптици.
Грохотът на водопада, типосан на пощенска картичка.
Пищните лава-изригвания от кратера на вулкана Кожух.
Любовният танц на птичето-голишарче, което кукувицата изхвърли от гнездото.
Тръпчивият вкус на чая, затоплен в огнището на зачеркнат дом.
Топлина на прегръдка… насън?
Самоконтрол
Да се почерниш сам,
да се накаляш сам в лайната,
а аз да съм те обичала
заради чистотата на душата ти.
В помия като в портокалов сок
се давя и опитвам да повярвам,
че с тебе пак сме в „Белия кон“
и този път съм поръчала пататник.
Краката ми са грозни
Красиви ли бяха? Красиви и стройни краката ми
в ботуша от телешка кожа,
когато живееха в крачките вярващи,
че има… преди да е съмнало.
Не бúло така. Остаряха ботушите.
Мечтата… погълна я кишата.
След множества после, след страх ме е, сложно е
копнежът стопи се до кисело.
Патъците хвърлих. Излъгаха, мамка им,
че утрото с теб е възможно.
Недей ни мисли. Да е имало – няма ни
Краката ми вече са грозни.
Преди паник атаката
„В такъв пиков момент на небивала безглаголна паника“
Катя Димова
Беше вълчо мълчание като във някакъв изродски филм
като във вакуум смислов преди да ти прегризат гърлото
да те набият на кол и да ти опекат душата на шиш
а ти да гледаш отвън и отвътре вцепенена и гола.
Подобно вселенско занемяване идва само миг преди края
на цялата трагикомедия, която никога не си желала да знаеш
да те прекърши, да те размаже, да те мутира до кратка хлебарка
да те целуне невинно за сбогом
защото все пак те обича
… но само когато си жалка.
Бащата изяде своето малко.
Прости ми, рожбо, гладен съм.
Знаеш ли, че понякога и лъвовете го правят.
А аз съм само един
Кронос.
списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X